Не ми се иска да започвам по сладникавия начин, но… има думи, с които трябва да внимаваме. И очевидно не го правим. Думата „любов” е свещена. Тя дори не е дума, понятие. Тя е усещане в най-различни измерения. Усещане, което е извън всякакви вербални описания. Пренася те в един паралелен свят, където потъваш в сладострастно безвремие. Сетивата, психиката, съзнанието и подсъзнанието, фибрите ти, всичко в теб се наслаждава на това състояние. Чувстваш се извисен, окрилен, одухотворен. Чувстваш се обичан. Въпреки че според някои хора има разлика между любов и обич. Сега нито ще изследвам етимологията и значението на думите, нито ще ги съпоставям по който и да било показател. И двете изразяват емоционално отношение. „Обич” е сякаш по-архаична, по-консервативна, тя е друга форма. Защото „любов” сме свикнали да разбираме в смисъла на симпатия и привличане между двама души, на влюбеност. А обичта е израз по-скоро на привързаност, на другите проявления на любовта – любов към отечеството, родителите, към детето и дори към дадена хоби или живота. Защо не дори и към себе си. Все пак Негово величество Нарцисизмът в наши дни е безкрайно застъпен в човешкото его.
Любовта обаче… Да, за нея говорехме… Хубаво е да не я изтъркваме от ширпотреба. Навсякъде все още се говори и пише за за любов, любов, любов… Като че ли по инерция. Песни, филми, картини, клипове, послания… Чакайте! Оставете я тази любов малко да си почине и сама да намери пътя си! Да, аз на това се научих поне. Вече не я търся. Който се е опарил повече от достатъчното, се капсулира в себе си – това е вид, съзнателна или не, защитна реакция. Отбранителната позиция, която човек заема, обаче може да го отблъсне точно от свестните и подходящи хора. Колкото и клиширано да звучи – твоят човек сам те намира. Всеки рано или късно се убеждава в този вечен постулат. Истинските неща се случват спонтанно, непринудено, понякога на шега. Както и на шега приключват. Но нищо не идва даром или по поръчка, нито партньорът ти седи и те чака в някой сайт или бар. Нека не се заблуждаваме, от любов боли. Това беше идеята ми, когато тръгнах да пиша да почакаме малко. От любов и секс до любов и секс има разлика. За повечето хора днес сексът е спорт, механичен акт. Докато сексът с чувства надмогва първично-плътското. Тогава той е върховно изживяване и изкуство. Просто трябва да завибрирате на една честота и да акумулирате съвместно енергиите си.
Двойници на любовта, клонинги на фалша
За съжаление отдавна нищо не е като в захаросаните невинни приказки с хепи енд. Мнозина вече не вярват в любовта и не я изпитват. За някои дори е смешно да я споменаваме в който и да било контекст. Толкова опорочихме и изопачихме тази Любов… Превърнахме я в любов към материалните ценности. Това клишенце ми стои малко оксиморонно, но какво да се прави… И ненормалното вече приехме за нормално. Любов към пари, накити, коли, почивки с цел позиране и парадиране. Измерване на материалните благосъстояния. Материално-консуматорски отношения. Купуваш си придобивки, купуваш си име, купуваш комфорт. А любов, доверие и щастие как да купиш? Парадоксално. Тя, любовта не е закон, не е закономерност. На сърцето не можеш да заповядаш. Някои намират щастието другаде. Ала във вещи и банкови сметки не можеш да се влюбваш. Те са прищевки, които се задоволяват с поредната покупка. И след нея отново чувстваш глад. Това не се лекува, докато не му се наситиш съвсем. И тогава си тотално изпразнен от съдържание. Питаш се: „Защо съм нещастен, какво още да си купя?”. Бъркаш в джоба или поглеждаш в портфейла и установяваш, че нещо ти липсва, но не знаеш какво е то. Минава време и това „нещо” започва да придобива все по-материален облик. Само че този материален облик е от плът и кръв. Споходилата те муза, пеперудите в стомаха, флуидите са породени от Човек. Започваш да си избиеш от съзнанието тази налудничава идея да се влюбиш. Особено ако е в неподходящото същество. Мъчим се да вярваме, че не ни трябва. Трябва ни. Повече от всичко. Повече от всякога. Тя е като въздуха и водата. Жизнено необходима. Тя е жаждата за живот. Тя е трамплинът към висините. Но трябва да признаем, че има много изкусни актьори в лицето на мъже и жени, които си набелязват наивна жертва и нарочно симулират влюбеност, за да оплетат в мрежите си поредната бройка, която да използват за облаги или с която просто да укротят нагоните си. Други пък се правят на влюбени за пред публиката, а всъщност са заедно по задължение – имат си някаква уговорка. Това е по-пагубно и от сделка с Дявола. Трети пък са толкова самовлюбени, че е изключено да обикнат друг освен себе си. Масови са разделите в 21 век. Защо??? Какво пречи, какво трябва да задържи двама души? В епохата на глобализацията стремежът към единичното оцеляване и кариеризмът стоят на върха на пирамидата. Събираме се по интереси, разделяме се по интереси. Живеем заедно, а всъщност всеки по своя път. Когато намирането на общия език се сведе само до две противоположни думи „Да/Не”, кръстосваме шпаги и избираме свободата си. И пак сме сами и нещастни. Оправдаваме разделите по взаимно съгласие и с несходство в характерите. На тези характери им трябва време.
За съжаление не си даваме време. Не стигаме до етапа на привързаност. За нас е много по-важно да не изпуснем вълната. А тази вълна може да я посрещнем с още някого и да ни е по-леко. Какъв е смисълът да си лягаш с всички, когато се събуждаш и заспиваш сам и вкъщи няма кой дори да те напсува? Какъв е смисълът отчаяно да търсиш любов, а да не си готов за нея? Любовта е взаимна, двустранна. Не ти да живееш за нечие щастие, а някой да не прави нищо за твоето. Не да живееш по навик с призрак или човек, който те смята за част от пейзажа и прочетен стих. Не да свикваш да прощаваш, а друг да свиква да греши. Любовта между двама се открива във всичко. Във всичко може да видите себе си като една завършена цялост. Въпрос на избор, желание, въображение. Просто трябва да гледате в една посока относно връзката, да дишате един въздух, да споделяте и делите всичко. Познавам хора, които страдаха от липсата на любов, търсиха я във всичко и всички. Накрая се предадоха. И тя се появи. Сега са щастливи, но им казах да внимават, защото тя не е даденост и за нея трябва да се борят всеки ден. Разбира се, не и с цената на всичко, защото ако някой иска да е с теб, той ще е с теб не заради анатомията ти, а заради теб самия – въпреки недостатъците ти и различията ви, независимо и от тежките понякога обстоятелства като хорската злонамереност.
Какво да кажем за ревността? Тя е белег за несигурност и боязън. Някои я определят като същинската любов. Ревността в умерени дози е полезна, но прекомерната такава изяжда връзката. Ако е писано да ти изневерят, това ще се случи, колкото и да се стараеш да задържиш вниманието върху себе си. Няма физическа и духовна. Изневярата е изневяра, тя е предателство. И е знак, че нещо липсва. И може би ще се умножи. Ако ти даваш всичко някому, защо той го търси при другиго? Но и това е урок. И няма смисъл само единият да дърпа конците и да доминира. Или пък само той да прави жертви и компромиси. Любовта не понася някой от двамата да властва. Разбира се, че има по-силен и по-слаб, но тогава би следвало по-силният да закриля по-слабия, а не борба за надмощие. Различията трябва да ги има. Всеки е отделна личност, със свои потребности и приоритети, а разликите се напасват като пъзел.
Въпреки че сега не е времето на романтиците, винаги ще са на мода жестове като серенадата, вечерята на свещи, цветята без повод. Дори осъмването на някоя пейка, изпращането до вкъщи, писмата. Или пък например кадрите с възрастната двойка в „Титаник”, когато водата нахлува. Днешните тенденции обаче се свеждат до “подвига” да бройкаш. Мъжете бройкаджии биват третирани като герои, а жени – като морално пропаднали. Всъщност, без оглед на допустимата похотливост, и едните, и другите избиват комплекси, което в случая е не грях, но шизофренично и деструктивно, най-вече заради липсата на сексуална хигиена. Да задържиш някого си е цяло геройство. Защо обаче масово се приема като пуританство?
„Докато смъртта ви раздели”… Защо пък не? Каква е другата алтернатива? Списъчета с трофеи? И като се обърнеш един ден, зад себе си да си оставил вехти спомени за разни завоевания, а по улиците да ти подсвиркват и да се говори как целият град е бил с теб. Докато ти самият вече си сам, отритнат, подигран, станал бита карта, защото идват млади подобни като теб и те засенчват. Тогава разбираш за какво си живял и какво ти е трябвало, а с какво си залъгвал липсата му… Често такива хора завършват пътя на самонаказанието си, давейки мъка в алкохолни или обсесивно-компулсивни пориви.
Има всякакви случаи – някои така и не доживяват голямата любов, други са минали през много хора и са останали сами, трети са заедно с човека на живота си от самото начало, четвърти случват на партньор в късна зряла възраст. Дали е голямата, дали е от пръв поглед, не знам… но любовта, както и да я наречете, не признава и фалшивите герои. Не толерира и грубо прагматичния разум. Трябва да си с открити карти, с чисти ръце, непреднамерен. Флиртът и закачката понякога са част от играта, но когато маските паднат и сте насаме, тогава разкривате същността си. В началото е забавление и лек, приятен гъдел. После става отговорност, грижа. Не всеки е готов да поеме отговорността да се отдаде на някого. Отдаването не значи обсебване. Връзката трябва да диша, не да сте като скачени съдове. За да бъде връзка, трябва да е любов. Мелодична като звук от арфа, пронизваща като гръмотевица. Любовта идва отвътре, дори да я отблъскваш. Когато е безкористна и безусловна, тя остава. Надживява вековните нагласи, преодолява всички житейски изпитания. Правете любов, а не война, и нека възстановим баланса в човешката душевност! Ще завърша с най-голямото клише и най-голямата истина – любовта ще спаси света! Нека отворим сърцата си, защото всеки я носи и всеки има нужда от нея.
