вторник, 3 февруари 2015 г.

Лоша прическа



Един филм, който ме разтърси из основи. Един филм, който дава множество теми на размисъл и разговор. Дори в киносалона след самата прожекция протече монолог от човек, който ни помогна да схванем някои от изразните средства. Киното е изкуство, което ни въздейства с най-различни сегменти. Звук, картина, актьорска игра. Това не е просто някаква художествена измислица тип „Аватар”, въпреки че той има препратки към бъдещето. „Лоша прическа” е оценен по достойнство. Но не е от типът комерсиални касови екранизации с някаква прехвалена, а всъщност скалъпена еквилибристика. Един казус за семейните прослойки и модели, за човешките артефакти, за свободата и сблъсъкът между поколенията и светоусещанията.
Този видеоматериал ме жегна с метафорите и натуралността си. Обич, закрила, тайни, страхове, грехове, мечти, наивност, сблъсъци, надежди, тесногръдие, нетърпимост, игра на криеница. Пренесе ме малко в битието и екзотиката „Конгрес хайтс” и „Ленгли парк”, които изучавахме по Социология. И макар да не е намесен проблемът със сегрегацията/гетоизацията, все пак се разкриват порядките на една самобитна общност. Едно от лицата на живота във Венецуела. Представителна извадка на бедните, но не и представителна в качествения смисъл на думата. Особени, дръпнати, малко в стил номади, консервативни, немарливи, първични. Култура, нрави, хигиена, които не са по мой вкус, но трябваше да се потопя в тях. Става дума за съдбата на едно деветгодишно момче – Джуниър, и неговата природна и нравствена акцелерация, за която липсва инкубатор. От ранна възраст то се усеща като по-различно. Не само заради сексуалната си ориентация, а заради емоционалната си интелигентност и душевността си. То иска да изглежда добре, да бъде с права коса и да има професията на сладникав поп певец. Посредствеността и скуката го задушават. Заобикалящата го некултивирана среда го потиска, но го и кара да заяви себе си. Не е внушителна мечтата на детето, което още не е осъзнало себе си в нея. То обаче има една голямо преимущество – осъзнава себе си в условията на една хищническа среда. Баща му се губи. Майка му се старае да бъде двоен родител, а има и друго дете, което все още е бебе и на което обръща повече внимание. Бабата на главния герой осъзнава индивидуалността и го подтиква към нея, защото иначе би бил като всички останали момчета и не би оцелял в престрелките и примитивната престъпност на джунглата. В някои кадри от филма Джуниър търпи подигравки от околни, а самата му майка на моменти дори целенасочено не го чува и вижда. Тя се опита да притъпи сетивата му. Всячески се старае да го моделира по калъп, да е част от масата, да се превърне в средностатистически мъж. Да го тласне към насаденото за „нормално”. Не особено високата степен на грамотност в тези квартали и „културата на махалата” е причината да не виним майката за този тип консервативност и престорен морал. Защото виждаме как тя, водена от животинското и инстинктите си, прави еднократен безразборен секс. В единия от случаите – дори користно със своя работодател, съвсем нарочно пред очите на Джуниър. Тази лаишка постъпка е изключително вулгарна, но е ключов момент във филма. Това не успява да пречупи малкото момче. Срещу природата не се върви. Сексуалната ориентация и всички останали признаци на екзистенциални различия у Джуниър го правят нестандартен и неспособен да се впише в нормите. В началото той иска да пее, да пее, да пее. В края на филма е подстриган първи номер и мълчи – на откриването на учебната година, за която толкова много иска да си изправи косата и да си направи снимка за бележника като поп певец.
Детето следва майка си навсякъде и й помага, опитва се да я разбере и да прояви нежност към нея, но тя не реагира. Тя е заключена в своя свят, в който няма място за чувства, а само на грижи за насъщния. Тя се плаши от сензитивността и фината нежност – че това го е направило гей, вместо той да живее по каноните на общността, за да си осигури една мнима сигурност и комфорт. Понеже е по-лесно – да бъдем като другите, да се сливаме с тълпата. Но никога, никога няма да успееш, ако си част от матрицата. Най-големите и великите в световен мащаб, колкото и да ги възненавиждам тези думички, са били и ще са онези, които са идентични, дори малко смахнати. Но все пак гениални, талантливи, смели, задаващи нови стереотипи. И които всеки харесва и почита вътрешно в себе си, но всъщност няма тяхната смелост и подлага на съмнение успехите им. На всичко нетипично трябва да му се срежат крилете още в зародиш, да му се спре полетът към висините. Но въпреки че финалът е отворен и не се загатва какво предстои, аз знам, че Джуниър не се е примирил, а е постигнал много, колкото и да му е било трудно, и намерил себе си някъде по пътя сред хора, които да го обикнат такъв, какъвто е.

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Коледна приказка


София. 10-годишният Божидар се събуди сравнително рано като покосен от внезапна мисъл. Беше окъснял, четейки тихо коледни приказки с фенерче през глава, тъй като портиерът в дома гасеше осветлението в 22.00 и се предпалагаше, че всички трябва да спят. Това си беше повече от концлагер и изтезание. Дом за деца, лишени от родителска грижа. Божидар. Да. Божи. Дар. Сякаш това момче бе богоизбрано. Като пратеник с мисия. Но за нея ще ви разкажа по-късно. Божи се събуди в 8.30. Осенилата го мисъл всъщност се оказа муза, която той дълго бе потискал. Изправи се рязко, стана от леглото, потърка очи и се опита да си събере мисълта. Все още бе сънен. Сънувал бе гъст, пухкав сняг, както и елха с подаръци. Затича се към прозореца. Вън валеше сняг. На онези едновремешни парцали. Почти бе заснежено, бяла покрика бе заслана на улицата вън. Мисълта му все повече се избистри. Бялото – символ на чистота и доброта, му бе любим цвят. Една сълза се стече по лявата буза… Пустите му сантименти. Той изкрещя: „Неее, не сега! Нямам време за това!”. Божи обърна поглед към един стар кашон под леко порутеното си детско креватче. Почти го бе забравил, но сякаш мисълта го заведе натам. Прашасалият кашон бе запечатан добре и завързан с някакви въжета. Всичко бе така направено, че никой освен Божи да не знае как да се справи с този кашон. Чак на самия него му се изпари желанието да го отвързва и развива от всички притурки, с които го бе опаковал. С един замах го отвори и вътре намери всички онези малка червени сърца, които сам бе изработил неотдавна. Усети, че тук и сега е възможността да ги покаже. Седна и многозначително се замисли. Какво да прави с тези сърца… Плетени, плюшени, картонени, с бродирани и гравирани символи и послания по тях…
Беше му омръзнал този дом. Докато мислеше концептуално, лелката идилистично се провикна: „Божидаре, ставай – закуската е сервирана, теб чакаме!”. Все пак той трябваше да се отчете, за да не си навлича гнева на персонала за някакви си там закуски и битовизми. Преглътна смело последния залък и изхвърча скорострелно към стаята си. Беше време за занималня, която той тактично реши да пропусне. Измисли си оправдание, че се чувства отпаднал и ще навакса на следващия ден със занятията. Доста елегантно подхождаше това момче и когато искаше да се измъкне – и това винаги го спасяваше. Определено има някаква харизма в него.
Божидар сграбчи кашона със сърцата, отвори прозореца – и с присъщата си смелост без особена трудност скочи навън, тъй като се намираше на първия етаж. Не даде обяснение на никого. Просто избяга, без да се замисля за последствия. От години не беше ходил по-далеч от двора на този дом. Запомнил пътеките на любимата родна София, той пое стремглаво към Витошка. Бягаше, бягаше… Хората го гледаха втренчено. Или всъщност не чак толкова. София отдавна събира колоритни хора. Богати, бедни, чужденци, просяци, бездомници, животни. Шарен свят. Всеки бързаше и не обръщаше внимание. Хората вече рядко се впечатляваха, учудваха и трогваха.
Наближаваха най-светлите христински празници. Божидар усещаше някакъв трепет в себе си. Липсваха му родителите и семейното огнище. Следеше редовно новините и знаеше каква е обстановката в страната. Но не очакваше, сблъсквайки се очи в очи с реалността, да бъде толкова неприятно изненадан. Той видя едни изобилни витрини, окичени улици, поток от хора и коли. Шум и хаос от звуци и светлини. Когато бе на близо пет години, родителите му го изоставиха – пръснаха се по света и той трябваше да бъде приет в социален дом. Понякога съдбата е жестока. Съдбата наказва тежко най-силните. Божи е изключително умно и будно дете, с напредничава мисъл, с поглед в бъдещето. Малък бохем с авантюристичен дух и нрав. Той бе изпреварил възрастта си, бе надхвърлил всякакви очаквания. Живееше в необозримото бъдеще, имаше идеи, но все още никой не му бе подал ръка. Плашеше се от реалността. Бунтуваше се. Ала винаги сам, в стаичката си.
Сега бе навън, за кратко вкуси свободата. Витошка бе неузнаваема за него. Макар от ранна детска възраст, той бе запомнил много моменти. И знаеше само, че с оглед на своята съдба искаше да помага на хората, на децата като него, да създава добро. Искаше да пречупи мисленото на масите. Сега той виждаше в по-буквален и от най-буквалния смисъл в какво се беше превърнал народът. Обезверени, обезсърчени хорица… Твърдят, че са бедни, а се опитват да живеят скъпарски. Кафене до кафене, мол до мол. Всичко се пука по шевовете. Икономиката затънала ли? „Какъв е този парадокс?”, питаше се Божидар. „Защо хората отдават толкова значение на материалното и на вещите?”. Той живееше в своя непокорен и илюзорен свят – света на филмите и книгите, на детската чистота. Но той нямаше опит. Не бе общувал с хора. Не знаеше и не разбираше ламтежа на нацията за власт и пари. И най-вече – защо хората демонстрират стандарт на живот, който не могат да си позволят. „Кого заблуждават?”, си мислеше наум клетото дете.
Божи застана по средата на Витошка, разтвори плахо кашона си и извади сърцата си, поставяйки ги на една импровизирана стойка. Зачака. Наблюдаваше хората, реакциите им. Заприличаха му на роботи, на безизразни кукли, програмирани по някакви странни стереотипи. Всички сякаш по един модел направени.
Гледайки цялата тази картинка, Божи си каза: „Всеки продава нещо, всеки се продава на някого. Изглежда, това е нещо нормално. Какво да продам аз, защо дойдох тук?”. Късно бе да си тръгва. Вече се знаеше, че е напуснал дома и разни „хрътки” ходиха по дирите му. Поне да остане до вечерта, да свърши нещо полезно. Той бе решил да продаде красиви мечти, да раздава надежда. Чудеше се обаче кой ли има повече нужда от това? Бедните или богатите? Започна да върви сред всички, да показва сърцата си… Поиска да разкаже коледната си приказка. Едни подминаваха безпардонно. Други се изсмиваха в лицето му. Трети го отблъскаваха. Четвърти се спираха, но поради липса на време отегчено го „режеха”. За хората това бяха „глупости”. Виж, ако им се раздаваха чекове и ваучери, другояче щеше да е. Ама нейсе.
Божи се почувства като героите на Смирненски – старият уличен музикант, цветарката, братчетата на Гаврош… Примамен от фалшивото лустро на големия град, приказният разкош на който оставяше погрешни впечатления и греховни заблуди… Много пудра, маски и помпозен парад. Облечени в блясък, хората прикриваха истинското си Аз, мръсотията на съвремието и пошлите си задни намерения. Разпадащи се от позьорщина, те бързаха към поредната заветна комерсиална цел. И ритаха всичко по пътя си, а самите те бяха по-ниски от тревата и мразеха себе си. Дори копаеха под дъното. Но не го осъзнаваха. И им харесваше да се самонаказват.
На Божидар му писна да го подритват. Писна му от криви огледала. Искаше всички да влязат в нормалното си русло. Не можа да приеме, че хармонията е утопия.
Намери от някъде нещо като платформа, инсценира си трибуна. До него имаше магазини за музикална техника. Помоли продавача да му услужи с един за малко. Нали знаете, на това дете – с тези очи и тази усмивка, не му се отказваше каквото и да било, стига да убеждаваше отсрещната страна. Грабна микрофона, застана на „сцената си” и се произнесе: „Ей хора, спрете се!”. Очевидно мнозина не останаха равнодушни. Той изчака да се събере солидно количество публика и започна: „Аз съм дете на разделени родители, от години живея в дом. Вие сте всичко друго, но не и еманация на емпатията. Вие сте марионетки. Не знаете що е уют и прошка. Не цените истинските подаръци на съдбата. Не вярвате в Бог. Не чувствате, не мислите. Машината на ежедневието и парите ви е погълнала и увредила. Вие сте изгубили себе си зад булото на егоизма си. Някой има нужда да печели от липсата на култура и бездуховност. Някой има интерес да има хора в затруднено положение. Някои копнее на талантливите и различните да се пречи. Спрете се! Вдишайте малко въздух! Огледайте се, съберете себе си, намерете своето поприще! Слушайте сърцето си, то не е лош съветник! Прогонете мръсните си мисли, защото така и душите, и телата ви се омърсяват! Парадирате с лукс, който не е ваша заслуга. Говорите за любов и доброта, а ги измервате в благосъстояния. Безкрайно лицемерие струи в края на годината. Цяла година злини и лъжи, а в края на годината добро. Добро се прави всеки ден, добро се прави със сърце и без повод. Доброто е изкуство и религия. Всички вие имате нужда от сърца, от нови сърца, по-големи и богати, първо за дребните жестове. Във всеки от вас живее доброто, но сте го заровили надълбоко и там ви е грешката. Мислете се за щастливи, успели, богати и обичани, обаче не сте”. Никакви аплодисменти, много сковани погледи с капки сълзи и притаен дъх в застиналата тъма и мъгла. Така приключи изповедта си Божидар, отвори кашона и започна да замерва струпалата се аудитория със сърцата си, за да ги освести. И избяга. Към дома си. Там го чакаха и се притесняваха… Не можа да доразкаже коледната си приказка. Остави финала отворен.
В дома му се скараха, но той не се поддаде – прибра се както винаги в стаичката си и потъна в унес. На следващия ден се оказа, че речта му, заснета с мобилни апарати, е качена и популялизирана в интернет, излъчена дори и по водещите медии. А към дома пристигнали поздравителни картички, включително и покани за спонсорство от анонимни меценати.
Божидар обаче отсече: „Бих бил радостен, ако повечето са се вслушали в думите ми. Те имат нужда да обичат и да бъдат обичани. Нека на Коледа са със семействата си и да бъдат искрени с тях, а през новата година всеки ден да правят по едно добро дело. Дори само да се усмихнат и да благодарят. Това ми стига. И да се научат да четат между редовете, като в “Малкия принц”. Да отворят сетивата си. Тогава би имало надежда за нас като народ.”
Божидар продължава да пише своята приказка, а някъде там някой се е сдобил със сърце, макар и направено от Божидар… Това наистина би било дар от Бога и би дало възможност за размисъл по пътя към себепознанието.
 Поуката остава за вас. Всеки, който има нужда от нея и разполага със способността да я извлече, несъмнено ще я достигне и тя ще облагороди живота му. А животът е тук и сега. Вчера е история. Днес и утре може да бъде много по-различно. Промяната към добро сега дава и добра заявка за бъдещето.
Весели празници!

сряда, 8 октомври 2014 г.

… Порочен кръг(оврат)…


Пребродих хиляди пустини и чужд товар на плещи носих.
Сълзи кристални в длан събирах, усмивки мили нейде просих.
Сърцето си събирах на парчета. Унивах. Вдигах се. И пак горях.
Но всяка мъка, всяка горест наказваха ме с ярост и с болезнен страх.
Ръце подавах, а те ги оскверниха. Душа отварях, на нея също отмъстиха.
Задето превъзхождах ги във всичко, така и не ми простиха.
Издигнах вече зидове огромни, предпазих се от всеки враг.
Загърбих всичките борби чутовни, тъжах в забрава сам, недраг.
Изгубих мостовете в мен, не вярвах в себе си и любовта.
Угасиха и светлината в моя ден, но Видов чака ги пред някоя врата.
Аз знам, че правда ще пребъде, че фалшът кратко триумфира.
Покварените, злите Господ съди, а честните оставя ги на мира.

вторник, 7 октомври 2014 г.

Съзаклятия

 Пореден кръстопът за България, пореден заплетен ребус с пробождащо неясен изход и спекулативни теории… Сценарият и участниците в конгломерата са познати до болка. Потърпевшите също. Но повече сол в раните би била пагубна. Раните – стари, ракови образувания, попити в загнилия държавен организъм. Народът – в морален и демографски геноцид. Държавният апарат е Гилотината. Болни сме. И всеки ден се питам, неизлечимо ли и колко още? Атрофия на морала, морална перверзия. Тотал щета. 43-то Народно събрание? Дами и господа народни представители, какво достолепие… Каква върхушка… Анатема! Знаете ли, спи ми се. В дълбок, непробуден сън. От тази непрестанна агония и смрад. Задушавам се. От политическата ни еснафщина. Пробвахме с добро, пробвахме със сила. Явно няма кой да ги спре по пътя към разрухата тези 240. Безумни хищници, не могат да си поделят кокала, от който им се полага много малка част. Докато са на власт, трябва да го оглозгат, да оставят непоправими следи по него и да го изплюят. Боли ме. За всички онези, които 40 години работеха неуморно за нацията ни. За Левски, Ботев и други герои, които сигурно се обръщат в гроба от всички национални предателства…
 На дневен ред отново стои въросът за “експертно/програмно” правителство, възможни коалиции и прочее. Правителство на малцинството или избори по Коледа? Герб се ухажвали с реформаторите на десноцентристки принцип, но само с двама от тях – другите кадрували и хитрували. Атака остават верни на психично разстроенето си дисиденство. Изолацията на ДПС също е спорна, тъй като етническото им влияние се засилва. БСП се лутат вътрешнопартийно. Голям луфт се получава. Програми, платформи, балони, медузи. Лепкаво, парещо, безгръбначно управленско съсловие. Разслоени мекотелоподобни, лавиращи според облагите си. Милиарди дългове наследство от кабинета Орешарски ще заварят новите стари. Пак ще ядем постни пици. Пак ще има честитки от Европа. Мониторингови доклади, мораториуми, експертизи, епикризи… Чакайте да актуализираме бюджета! Как? Първо ще увеличим тока! Да погалим отново егото на лицензионно разклатените ЧЕЗ и ЕВН, заради които излязохме на протест. Само 9,79 общо повишение! Нищо работа. После ще преразпределим парите от еврофондовете и “белите якички” не ще ги изперат, а изцентрофугират. Да приватизираме още нещичко! Да разнищим още някоя банка! Да официализираме турския език! Всеки срещу всекиго. Какво ни трябва? Нова Конституция? Еднолична президентска власт? Ново законодателство? Чуждестранно управление? Смяна на чипа? Не знам. Хаос е. Палежи и грабежи, както бе казал Хайтов. Уважаеми властоносители, банални сте, изчерпани, противни. Не ни занимавайте с марксистките си речи! За 25 години и тях не научихте наизуст както подобава. И за актьори не ставате. И за лъжци и крадци. Не ни обещавайте безкрая! Ухаете на скъпа реплика, но реплика. И тя за продан, на лизинг – като достойнството и честта ви. Вие целите сте една реплика. И грандиозен снобарски популизъм. Рейтингът ви е катастрофален, защото за него трябва да имате първо и само едно – ДОБЛЕСТ. Вземете прочетете “Морален ли е капитализмът”! Обърнете внимание на жертвите в Горни лом, на проблемите след наводненията! Не се крийте зад тъмни очила в бронирани коли или бизнес класа на турските авиолинии, за да намерите комфорт в чужбина! Не бъдете носители на политически зарази! Не работете фрагментарно! Оттеглете се с достойнство или изкупете греховете си – направете нещо добро за нас и за България! Амин!

неделя, 5 октомври 2014 г.

Като куче и котка

Преди няколко дни. Интересно е да бъдеш неволен свидетел на пряка схватка между представители от животинския вид. Наблюдаваш реакциите им и си даваш сметка, колко различни са от хората и същевременно колко подобни на тях… Тоест на нас. Да не се изключвам от това число, разбира се. Спокойно отпивах глътка кафе и свеж въздух (за второто не съм особено сигурен), когато две мили на пръв поглед кучета пристъпиха към една красива снежнобяла котка. Тя, “улична превъзходна”, а те – очевидно домашни любимци, изведени на следобедна разходка. С едно от кучетата – актуалната и симпатична дребна порода Джак Ръсел, малко преди това приятелски си поиграхме. Останах с впечатлението, че е дружелюбно. Каква обаче бе изненадата ми, когато то се озова пред котката… Наежено, настървено. И двете създания бяха застанали на предните си лапи, едно срещу друго, готови за титаничен сблъсък. Вперили кръвожадни погледи. Като своеобразни бойци на иначе тихия фронт. Котката съскаше. Кучето се зъбеше. “Озъбено свирепо куче”. Да, точно както Вапцаров метафорично прекрасно го е описал. Олицетворява живота в творбата си “Завод”. Пред мен реалността пресъздадоха животинките. Впоследствие “Джак Ръсел” навярно се умори от скука, затова се оттегли дипломатично от терена. Тогава щафетата пое другото куче – значително по-масивно. И то просто се поперчи и се отказа. Това ме подсети и за поговорката “Куче, което лае, не хапе”. Стопаните им нехаеха. Най-втрещени бяхме аз и котката. Тя – сигурно защото нападателно й навлязоха в територията и се опитаха да я уязвят, принуждавайки я скорострелно да се качи на близкото дърво. Аз – тъй като станах очевидец на своегорода Big Brother all stars с елементи екшън класика и малко Содом и Гомор за цвят. Нарои се човешка тълпа и наобиколи участниците в животинския сблъсък. Дори не се опитаха да ги разтърват. Напротив – гледаха втренчено, подхилквайки се ехидно. Гледаха, а какво ли виждаха… Опитах се да надникна зад завесата на външното им Аз… Трудно ми е да бъда такъв сеирджия, признавам си. Ала човешката природа, изглежда, е доста първична. Оставаше само да заръкопляскат и освиркат или да нахъсат противниците в трибоя. “Народът иска хляб и зрелища”. Чудя се как този народ засища сетивата си предимно със зрелища. Телепортирах се като аватар в телата им и усетих прилив на самодоволство. От природата им на ултраси. От Античността обичаме да разиграваме двубои, циркови етюди и епични съревнования. Не ме притесниха котката и кучетата. Те се ръководят от животинското си начало, изхождат от инстинктите си за завземане и маркиране на територии. Притесняват ме цивилизованите уж човеци. Обичаме да злорадстваме. Да заставаме един срещу друг точно като куче и котка, даже когато не делим нищо. На мода е да бъдеш нихилист и мизантроп. Да си енергиен вампир и това да ти носи наслада. Да провокираш и наблюдаваш чужди свади, без да взимаш страна. Просто да се кикотиш в ъгъла. По-силният изяжда по-слабия. Масата е силна и крещяща, тя унищожава аскетизма. Не може да си различен. Не си ли в стадото и публиката, си на прицел. Този триумф на махленщината, това бясно вражеско самосъхранение… Това мерене на его… Този социален експеримент тип Big Brother доказва какви мишки сме ние хората. Нали с мишките по принцип се правят експериментални опити… С цялото ми уважение към тях. Защото, струва ми се, аз май наистина ги уважавам повече от хората. И не, не съм мизантроп. Не мразя и животните. Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. Никога обаче няма да разбера този парад на човешката омраза…

петък, 22 август 2014 г.

Съвременният прочит на “Завод”

Смутни времена за България и света. Вътрешната и външната политика винаги са засягали обществените, международните и човешките отношения. До степен, при която събитията бележат дори цели епохални трансформации, поведенчески прийоми и природни открития. Естествоизпитатели, антрополози, психолози работят неуморно върху всякакви версии за изменения, неподозирани мистификации и актуални човешки възгледи. Защото всичко е толкова свързано… Политиката е операционализация на високо равнище и изгражда нови светове. Напоследък обаче те не са с толкова позитивна насоченост. Алчността и безразсъдството създават предпоставки за девалвация на ценности и дадености.
Няколко са наболелите сегмента в международен план. Конфликтът между Палестина и Израел е колкото традиционен за Близкия изток, толкова и налудничаво-недопустим в рамките на 21 век. Абсурдни са и събитията около сирийските бежанци, както и с малайзийския самолет, свален по погрешка от сепаратисти. За съжаление обаче някои враждуващи страни и лагери все още има какво да делят. Жалко само, че това често е за сметка на цивилни и невинни граждани. Конфликтът на Русия с определени държави също е вид отмъщение. Отказът за внос на дадени продукти е вид отпор и отбой за наложените рестрикции преди време. От това губят и двете страни. Конфликтът на интереси застрашава пряко общото благо. Не бива частните неразбории да са в ущърб на цели населения, понасящи страданието една шепа хора да си “разиграват коня”. Примирието и дипломацията са изтикани в ъгъла и са просто някакви бледа сянка на миналото. Даваме път на тероризъм, сепаратизъм, сегрегация.
Какво наблюдаваме на родна земя? Наводнения, зарази, извадени банкомати, хакери в Българския спортен тотализатор, абдикирали ТЕЛК-ове, липса на ликвидатори; инспектори, отчитащи по минимум 6 нарушения във фирми по морето, неконсолидирано служебно правителство в комплект с нови чистки, рокади и преназначения. По-голяма ентропия никога не е имало. А хората… Някак жестоко озверели, бясно дърпащи чергата към себе си, драпащи за власт и надмощие. Може би новата мода е да си зъл, безскрупулен и брутално себичен. Може би това е правилният модел на оцеляване. Нормалните и свестните са в немилост и чакат по-добри времена. Струва ми се, че тези по-добри времена са мираж. Ситуацията все повече ми прилича на описаната в стихотворение на Вапцаров „Завод”.

Животът е такъв, какъвто си го направим. Всяко действие е резултат от друго. Всяка мисъл се трансформира в действие, а ако мисълта е враждебна, действието е пагубно и дава траен отпечатък. Защо следващите поколение вместо един хармоничен свят да заварят този настоящия, тип завод – суров, ненаказуем, дяволски покварен? Трагичната обреченост на народа се затваря в някакво ограничено пространство, нагнетява атмосферата с жлъчни емисии. Въздухът те задушава, но така назрява нов конфликт – желанието за борба, за мъст, за протест. Животът се превръща във враг, в „озъбено свирепо куче”, „настръхнало вбесено псе”. Усещането за агония и драматична предопределеност създават омагьосан кръг, където се чувстваме притиснати в безизходица от противоречия и неравноправие. Истината е, че животът не е лош, просто той се оглежда в нас по този начин. Романтиката, уютът, красотата и добротворчеството са недостижима мечта. Идеалите са рухнали и заровени в пепелта. Някъде отвъд този затвор има простор, но ние не сме дали полет на духа си. Отключили сме единствено нихилизъм и той ни ситуират в завод, който е като крепост от измамна корист. Трясък, крясъци, машини, къртовски труд с цената на кръв, пот, сълзи. Няма време, няма пространство. Само въртележка от безсъние и безтегловност. Всички са като едни работници, изпълняващи наредби. Роби с изгубена самоличност и смелост за изразяване на несъгласие, колкото по-потъпквана, толкова по-напираща. А отвън някой пирува.
Войната за материалното е загубена кауза. Гладът към духовното е смазващ. Борбата за единично изпъкване ни прави повече индивиди, отколкото личности и човеци, и отприщва в нас най-долните и първосигнални страсти. Бясното вещоробство, власто- и сребролюбивите апетити ни заключват в земен ад. Страхът да предадеш фронта е по-силен от увереността в себе си. Дори да си изгубил всичко, трябва да остане вярата, че светлината е там някъде и от теб зависи да я откриеш – защото каквото и да ти бива наложено, ти си по-силен от него. Ти имаш себе си, а това няма кой да ти отнеме. Дано този геополитически апокалипсис е нашата прелюдия към катарзис, който да ни смири.


понеделник, 28 юли 2014 г.

Вечността, наречена любов

Не ми се иска да започвам по сладникавия начин, но… има думи, с които трябва да внимаваме. И очевидно не го правим. Думата „любов” е свещена. Тя дори не е дума, понятие. Тя е усещане в най-различни измерения. Усещане, което е извън всякакви вербални описания. Пренася те в един паралелен свят, където потъваш в сладострастно безвремие. Сетивата, психиката, съзнанието и подсъзнанието, фибрите ти, всичко в теб се наслаждава на това състояние. Чувстваш се извисен, окрилен, одухотворен. Чувстваш се обичан. Въпреки че според някои хора има разлика между любов и обич. Сега нито ще изследвам етимологията и значението на думите, нито ще ги съпоставям по който и да било показател. И двете изразяват емоционално отношение. „Обич” е сякаш по-архаична, по-консервативна, тя е друга форма. Защото „любов” сме свикнали да разбираме в смисъла на симпатия и привличане между двама души, на влюбеност. А обичта е израз по-скоро на привързаност, на другите проявления на любовта – любов към отечеството, родителите, към детето и дори към дадена хоби или живота. Защо не дори и към себе си. Все пак Негово величество Нарцисизмът в наши дни е безкрайно застъпен в човешкото его.
Любовта обаче… Да, за нея говорехме… Хубаво е да не я изтъркваме от ширпотреба. Навсякъде все още се говори и пише за за любов, любов, любов… Като че ли по инерция. Песни, филми, картини, клипове, послания… Чакайте! Оставете я тази любов малко да си почине и сама да намери пътя си! Да, аз на това се научих поне. Вече не я търся. Който се е опарил повече от достатъчното, се капсулира в себе си – това е вид, съзнателна или не, защитна реакция. Отбранителната позиция, която човек заема, обаче може да го отблъсне точно от свестните и подходящи хора. Колкото и клиширано да звучи – твоят човек сам те намира. Всеки рано или късно се убеждава в този вечен постулат. Истинските неща се случват спонтанно, непринудено, понякога на шега. Както и на шега приключват. Но нищо не идва даром или по поръчка, нито партньорът ти седи и те чака в някой сайт или бар. Нека не се заблуждаваме, от любов боли. Това беше идеята ми, когато тръгнах да пиша да почакаме малко. От любов и секс до любов и секс има разлика. За повечето хора днес сексът е спорт, механичен акт. Докато сексът с чувства надмогва първично-плътското. Тогава той е върховно изживяване и изкуство. Просто трябва да завибрирате на една честота и да акумулирате съвместно енергиите си.
Двойници на любовта, клонинги на фалша
За съжаление отдавна нищо не е като в захаросаните невинни приказки с хепи енд. Мнозина вече не вярват в любовта и не я изпитват. За някои дори е смешно да я споменаваме в който и да било контекст. Толкова опорочихме и изопачихме тази Любов… Превърнахме я в любов към материалните ценности. Това клишенце ми стои малко оксиморонно, но какво да се прави… И ненормалното вече приехме за нормално. Любов към пари, накити, коли, почивки с цел позиране и парадиране. Измерване на материалните благосъстояния. Материално-консуматорски отношения. Купуваш си придобивки, купуваш си име, купуваш комфорт. А любов, доверие и щастие как да купиш? Парадоксално. Тя, любовта не е закон, не е закономерност. На сърцето не можеш да заповядаш. Някои намират щастието другаде. Ала във вещи и банкови сметки не можеш да се влюбваш. Те са прищевки, които се задоволяват с поредната покупка. И след нея отново чувстваш глад. Това не се лекува, докато не му се наситиш съвсем. И тогава си тотално изпразнен от съдържание. Питаш се: „Защо съм нещастен, какво още да си купя?”. Бъркаш в джоба или поглеждаш в портфейла и установяваш, че нещо ти липсва, но не знаеш какво е то. Минава време и това „нещо” започва да придобива все по-материален облик. Само че този материален облик е от плът и кръв. Споходилата те муза, пеперудите в стомаха, флуидите са породени от Човек. Започваш да си избиеш от съзнанието тази налудничава идея да се влюбиш. Особено ако е в неподходящото същество. Мъчим се да вярваме, че не ни трябва. Трябва ни. Повече от всичко. Повече от всякога. Тя е като въздуха и водата. Жизнено необходима. Тя е жаждата за живот. Тя е трамплинът към висините. Но трябва да признаем, че има много изкусни актьори в лицето на мъже и жени, които си набелязват наивна жертва и нарочно симулират влюбеност, за да оплетат в мрежите си поредната бройка, която да използват за облаги или с която просто да укротят нагоните си. Други пък се правят на влюбени за пред публиката, а всъщност са заедно по задължение – имат си някаква уговорка. Това е по-пагубно и от сделка с Дявола. Трети пък са толкова самовлюбени, че е изключено да обикнат друг освен себе си. Масови са разделите в 21 век. Защо??? Какво пречи, какво трябва да задържи двама души? В епохата на глобализацията стремежът към единичното оцеляване и кариеризмът стоят на върха на пирамидата. Събираме се по интереси, разделяме се по интереси. Живеем заедно, а всъщност всеки по своя път. Когато намирането на общия език се сведе само до две противоположни думи „Да/Не”, кръстосваме шпаги и избираме свободата си. И пак сме сами и нещастни. Оправдаваме разделите  по взаимно съгласие и с несходство в характерите. На тези характери им трябва време.

 За съжаление не си даваме време. Не стигаме до етапа на привързаност. За нас е много по-важно да не изпуснем вълната. А тази вълна може да я посрещнем с още някого и да ни е по-леко. Какъв е смисълът да си лягаш с всички, когато се събуждаш и заспиваш сам и вкъщи няма кой дори да те напсува? Какъв е смисълът отчаяно да търсиш любов, а да не си готов за нея? Любовта е взаимна, двустранна. Не ти да живееш за нечие щастие, а някой да не прави нищо за твоето. Не да живееш по навик с призрак или човек, който те смята за част от пейзажа и прочетен стих. Не да свикваш да прощаваш, а друг да свиква да греши. Любовта между двама се открива във всичко. Във всичко може да видите себе си като една завършена цялост. Въпрос на избор, желание, въображение. Просто трябва да гледате в една посока относно връзката, да дишате един въздух, да споделяте и делите всичко. Познавам хора, които страдаха от липсата на любов, търсиха я във всичко и всички. Накрая се предадоха. И тя се появи. Сега са щастливи, но им казах да внимават, защото тя не е даденост и за нея трябва да се борят всеки ден. Разбира се, не и с цената на всичко, защото ако някой иска да е с теб, той ще е с теб не заради анатомията ти, а заради теб самия – въпреки недостатъците ти и различията ви, независимо и от тежките понякога обстоятелства като хорската злонамереност.
 Какво да кажем за ревността? Тя е белег за несигурност и боязън. Някои я определят като същинската любов. Ревността в умерени дози е полезна, но прекомерната такава изяжда връзката. Ако е писано да ти изневерят, това ще се случи, колкото и да се стараеш да задържиш вниманието върху себе си. Няма физическа и духовна. Изневярата е изневяра, тя е предателство. И е знак, че нещо липсва. И може би ще се умножи. Ако ти даваш всичко някому, защо той го търси при другиго? Но и това е урок. И няма смисъл само единият да дърпа конците и да доминира. Или пък само той да прави жертви и компромиси. Любовта не понася някой от двамата да властва. Разбира се, че има по-силен и по-слаб, но тогава би следвало по-силният да закриля по-слабия, а не борба за надмощие. Различията трябва да ги има. Всеки е отделна личност, със свои потребности и приоритети, а разликите се напасват като пъзел.
Въпреки че сега не е времето на романтиците, винаги ще са на мода жестове като серенадата, вечерята на свещи, цветята без повод. Дори осъмването на някоя пейка, изпращането до вкъщи, писмата. Или пък например кадрите с възрастната двойка в „Титаник”, когато водата нахлува. Днешните тенденции обаче се свеждат до “подвига” да бройкаш. Мъжете бройкаджии биват третирани като герои, а жени – като морално пропаднали. Всъщност, без оглед на допустимата похотливост, и едните, и другите избиват комплекси, което в случая е не грях, но шизофренично и деструктивно, най-вече заради липсата на сексуална хигиена. Да задържиш някого си е цяло геройство. Защо обаче масово се приема като пуританство?
„Докато смъртта ви раздели”… Защо пък не? Каква е другата алтернатива? Списъчета с трофеи? И като се обърнеш един ден, зад себе си да си оставил вехти спомени за разни завоевания, а по улиците да ти подсвиркват и да се говори как целият град е бил с теб. Докато ти самият вече си сам, отритнат, подигран, станал бита карта, защото идват млади подобни като теб и те засенчват. Тогава разбираш за какво си живял и какво ти е трябвало, а с какво си залъгвал липсата му… Често такива хора завършват пътя на самонаказанието си, давейки мъка в алкохолни или обсесивно-компулсивни пориви.
Има всякакви случаи – някои така и не доживяват голямата любов, други са минали през много хора и са останали сами, трети са заедно с човека на живота си от самото начало, четвърти случват на партньор в късна зряла възраст. Дали е голямата, дали е от пръв поглед, не знам… но любовта, както и да я наречете, не признава и фалшивите герои. Не толерира и грубо прагматичния разум. Трябва да си с открити карти, с чисти ръце, непреднамерен. Флиртът и закачката понякога са част от играта, но когато маските паднат и сте насаме, тогава разкривате същността си. В началото е забавление и лек, приятен гъдел. После става отговорност, грижа. Не всеки е готов да поеме отговорността да се отдаде на някого. Отдаването не значи обсебване. Връзката трябва да диша, не да сте като скачени съдове. За да бъде връзка, трябва да е любов. Мелодична като звук от арфа, пронизваща като гръмотевица. Любовта идва отвътре, дори да я отблъскваш. Когато е безкористна и безусловна, тя остава. Надживява вековните нагласи, преодолява всички житейски изпитания. Правете любов, а не война, и нека възстановим баланса в човешката душевност! Ще завърша с най-голямото клише и най-голямата истина – любовта ще спаси света! Нека отворим сърцата си, защото всеки я носи и всеки има нужда от нея.