Семейни парадигми

Започвам разсъжденията си с изводи от преки наблюдения. Напоследък осъзнавам колко много се е променило отношението към семейството и брака. Нека все пак разграничаваме двете понятия, разбира се. Защото за мнозина днес те вече са взаимноизключващи се. Предпочитанията клонят към съжителство на семейни начала. Бракът се счита за отживелица.

Неколцина социолози регулярно правят анкети и вадят на масата статистики. И почват да се бият някакви числа и цифри, да се правят паралели, да се търсят причини…

Леко социалистически ще се изкажа, но семейството е най-малката социална единица. Всички такива самостойни единици съставляват цялото общество. Ние не сме хаотично групирани в пространството. Хората се събират на общности и най-често водени от общи интереси, в семеен или бизнес план. Ако поотделно механизмите на структурите функционират добре, добре ще изглежда и общата картина. Тя е тази, която задава посоките. С нея сверяваме тенденциите. Не бих си позволил да квалифицирам съвременните такива като добри или лоши, защото разбиранията за морал са строго индивидуални. Всеки човек съди по своя опит. Моралът е твърде общо понятие, за да бъде разглеждан обективно в какъвто и да било контекст. Ако за мен нещо изглежда нередно, то за някого другиго може да е съвсем правилно.

Какви са потребностите на хората днес? Еманципацията при жените, тоест феминизмът в крайната си форма позатихна.  Редица дами са повече и от мъже и носят няколко дини под мишница. Съвместяват професионални и лични дела. Спорно е кои са по-добри лидери и ръководители. Жените имат склонността повече да анализират, да подреждат, да спестяват, всеотдайни и фрагментарни са. Мъжете са прагматични и смели, но жените са фини главнокомандващи, те прибавят нотка емоционално разбиране в същността на материята и общуването между звената. С хитрост и дипломатичност получават търсеното, защото имат такт да го поискат. Харизмата на някои от тях е основен коз. Но и те сами осъзнават, че женското царство не е висша сила и че понякога олекват като пол, тъй като определени представителки продължават да правят мъжа доминиращият тип. Когато плащаш в натура, трябва да си готова и на феномена да напуснеш рано или късно работното си място, да те заменят, да връщаш ключовете за коли и жилища. И ако нямаш ценз и самостоятелен опит, изпадаш в немилост. Все повече жени са си самодостатъчни и избягват да се уповават на чужди услуги и помощ. Затова има и много самотни майки. Много са и самотните бащи. Това е до човек и до съдба.

Да помислим защо  бракът е неглижирано явление. Първо, кризата в междуличностните отношения е сериозно разклатена. Къде да търсим причините? Бихме се оправдали с повсеместно недоверие в институциите, граждански и църковни, и в самата институция брак и присъщите й вече скучни и уж излишно помпозниритуали и обреди. Не съм социален антрополог, но погледно реално – 21 век сме, капитализъм, глобализация, еклектичност. Дъвкано, та изплюто. Всеки е свободен да оцелява както намери за добре. Егоизмът минава границата на природен и разяжда като киселина. Втурваш се бясно в машината и тя те смила. Не ти остава време за теб самия. Ти трябва само да работиш, да се доказваш, да се бориш. Всеки ден, всеки час. Трябва да си Шива, човекът оркестър, невъзможно добре организиран или перфектно балансиран, за да успееш между работа и семейство. Можем да поддържаме изкуствени отношения вкъщи, но всеки вкъщи има своята нужда и от материалното, и от моралното. Не сме в епохата на Чорбаджи Марко от „Под игото”, който има солидна челяд, и самата тя и неговият имот и име са гаранти за доминантност. Не сме нито патриархат, нито матриархат. Жената не стои пред печката, а мъжът не ловува. Не и в отколешния смисъл. Имаме отговорности и задължения, не сме наследници готованци и не се явяваме просто продължители на рода и стожери на вековните канони. Жените и мъжете уж създават връзки по бързата процедура и бързат да се похвалят, но трудно ги съхраняват. Силата на една връзка е в годността. И единият, и другият пол опитват, грешат, лутат се. Но когато чашата прелее, са непосилно изморени да си дават шанс. Затова всеки често продължава по своя път, изпил поредната чаша от горчивия вкус на живота. Децата са потърпевши. Те копират съзнателно и подсъзнателно. А пропастите между поколенията зейват.

Оформят се четири типа поколения: Преспоколение, радиопоколение, тв поколение, интернет поколение, мултимедийно поколение. Някога черпихме опит и мъдрост от старите хора. Днес те за нас са комични и са в изолация. Предпочитаме да попиваме съвети за живота от статуси в социалните мрежи. Заобикалящите парадигми за семейни модели от известни хора насаждат деградивни привички у младите. 50 процента разводи. Изневери. Любовници. Доведени деца. Извънбрачни. Еднополови контакти. Публични скандали. Мащехи. Баджанаци. Новите баби и дядовци са млади, свободомислещи и прекалено заети да дундуркат деца, за да отменят родителите понякога. Не е за толериране и „аморалния фамилизъм”. Градовете се разрастват, селата опустяват. В малките населени места патриархалните ценности все още са на почит, но демографската криза ще доведе до феномена да има все повече стари моми и ергени. 63 процента от родителите отглеждат по едно дете, а 67 процента от децата бездействат.

Изводите са няколко:

1. Трябва да се уповаваме на миналото си. То има своите традиции. Без него сме обезличени и съответно изгубени. Да бъдем модерни хора, но не роби на себе си или работата си и технологиите.
2. Една връзка трябва да диша. Вече не толкова различията между половите белези изпъкват, колкото сблъсъкът е на основа човек срещу човек. Всеки иска да докаже себе си като личност. Това потиска и задушава връзката. Няма полза от ревност, биене и мерене на его или двойствен живот. Мигновено сме обречени на провал при такива симптоматични признаци.
3. Вкъщи трябва да има диалог. Между всички. Винаги трябва да се намира време за разговори. Търпеливо трябва да се изслушваме, да се споделя открито и да се намират алтернативни начини за разрешаване на проблемите. Поддържане на семейно огнище със задочни срещи и спорадично внимание създава отчуждаване.

Бежански истории

В духа на „Лоша прическа”, „На дъното”, Конгрес хайтс и Ленгли парк, които ме занимават напоследък, а и фактът, че за момента пребививам в район от центъра на София, който е осеян с огромна интернационална диаспора, се замислям за междукултурните сблъсъци.

 Особено актуална напоследък е темата за бежанците. Новата вълна такива предизвика някакви тихи размирици по повод интегрирането. Може би ни притесняват различията. Правим паралел с ромите, заради които напоследък имаше скандали, тъй като медици отказваха да ходят на посещения в махалите поради враждебно отношение. А знаем много добре, че афганистанците например са израснали в условия на постоянно враждуване със сирийците, обвинявайки ги, че не са оптимално правоверни. Боже, как прозвуча само… Но факт е. Имат някакви сходства с нашите роми. Малко по-първобитни, експанзивни, отдадени на саморазправата. Това сякаш е от липсата на образованост и от духа, в който са израснали.

 Но всеки може да бъде превъзпитан, каквито и гени да носи. Ако им наложиш санкции, ще си потиснат емоциите и вековните нагласи. Защо в Германия не би им кипнала така кръвта? Все повече бежанци се насочват натам впрочем. Макар да харесват повече нашата природата. Плаши ги обаче нравът ни, безработицата. И все пак има някакъв филтър – среден по финансов показател клас бежанци вече постъпват в България. Отнасяме се с недоверие, нормално. Ние сме си такива. А и изведнъж се изсипват някакви пришълци, които ни завземат територията. Но всъщност не е така. И аз си го мислих. И в темата на броя на списание „Тема” бе написано. Няма как да напишеш такава статия, без да не личи отношение. В тази разработка видимо имаше положително такова към новопостъпилите чужденци. Това не ми харесва. Но четейки, установих, че наистина не сме запознати, че всъщност тези хора не крадат от нашите средства, не са с приоритет. Една Германия им осигурява къде-къде по-добри условия. Съгласен съм, че местните сме с приоритет, но и на нас може да се случи някой ден поради гражданска война например да бъдем екстрадирани, евакуирани и не знам си какво и аз. Тези трансфери нещо не ми се нравят. Цели нации се разрушават от глупави конфликти. Но кога ли светът е бил в пълен мир… Все повече хора са на принципа на свободния електрон и поединичното съществуване.

 В центровете за настаняване на чужденци бежанците получават 65 лева месечно до 6 месеца. След изтичането на този срок пак могат да кандидатстват, но не са много ясни критериите. Бюрокрацията е пословичн а. Едно се знае със сигурност – тези хора рано или късно се озовават на пазара на труда, без подслон, здравно подпомагане и минимални средства за оцеляване. Държавата ни първо не умее да се грижи за най-бедните си представители, какво остава за бежанците. Всичко е до политика, нещата биха могли да бъдат стиковани, но тези, които дърпат конците, имат другите приумици на дневен ред, да си купят още една бронирана кола например или да идат в „Капитан Кук” на масонска кръгла маса да си прикрият гафовете. Тук не става дума за смесване на култури, а за стратегическа интеграцияв дългосрочен план. Тези центрове не биват да бъдат изолирани. Все пак не всички са терористи и престъпници, не бива да ги обединяваме под общ знаметел. Задължителните условия например са: преодоляване на езиковата бариера, набавяне на необходима документация за настаняване и пребиваване на родна територия, обезателно изучаване на български език. Ако се намери находчив подход към тях, те също са хора и сами биха са устроили и установили по прагматичен за себе си и нас начин. Сиреч такъв, който да носи полза и на двете страни. Но и едните, и другите не намираме път, защото сме крайно нетолерантни едни към други. Понякога трябва просто малко дипломатичност и харизма. Те произлизат от общности и общества с нюх към търговия, занаятчийство. Не мисля, че на някого му харесва да лентяйства.

 Най-бедните стигат до палаткови лагери в Турция и Йордания, където тънат в нищета. България понякога е транзитно поле и нищо повече. Но някои се влюбват в нея. И все пак, не може за 2000 души да има грижа в лицето единствено на фелдшер и половин щат за лекар. Избягали заради репресии или разрушения в населени места сирийци например са подложени на много стрес, предпоставки за развитието на заболявания, най-често инфекциозни заради лутането, лошите условия и номадския начин на живот. Сирийците у нас са около 5000. Сигурен съм, че сред тях има мнозинство миролюбиви, които биха желали да работят тук, ала им се подхвърлят някакви трохи и тези хора са абсолютни нетрудоспособни. Защото ние правим така. И затова отстрани изглежда сякаш ги хрантутим, а те безчинстват, нищо повече. Как няма да са провокирани към това? В една страна не се стига до каквато и да било престъпност, ако човек не е подтикнат. В Германия са 300 евро помощите на човек от семейство. В Турция тече бизнес със залози – депозираш сума за навлизане, но трафикантът я получава, след като потвърдиш, че си в съответната държава. Има входове в Европа през Италия и през България. Впоследствие започват разходите за адресна регистрация, лична карта, квартира. Но трябва да декларираш определен финасов статут и състояние на имотите. Процедурата е усложнена. Виждаме, че на запад обаче местните живеят на гърба на социалните, и не им се налага дори да работят, защото получават достатъчно от бездействие, а за черната работа наемат евтина работна ръка от страни като нашата, защото там получаваме повече, отколкото тук дори на високи длъжностни позици.

 Някак странно се развива този свят, много хаотично класифицираме, много сме непостоянни в светогледа и сетивните си възприятия. Трябва да сме ясно обособени в принципално, но и да допускаме чуждата материя. В България социалната политика би следвало да претърпи израстване, както и здравното и образователно министерство, Агенцията за закрила на детето и Агенцията по социално подпомагане. Не само да констатираме, заобикяламе или задълбочаваме проблемите гръмко и високопарно с досада, а да работим върху тях най-сетне.

Лоша прическа

http://siff.bg/index.php?page=movies&id=1987&lang=bg

Един филм, който ме разтърси из основи. Един филм, който дава множество теми на размисъл и разговор. Дори в киносалона след самата прожекция протече монолог от човек, който ни помогна да схванем някои от изразните средства. Киното е изкуство, което ни въздейства с най-различни сегменти. Звук, картина, актьорска игра. Това не е просто някаква художествена измислица тип „Аватар”, въпреки че той има препратки към бъдещето. „Лоша прическа” е оценен по достойнство. Но не е от типът комерсиални касови екранизации с някаква прехвалена, а всъщност скалъпена еквилибристика. Един казус за семейните прослойки и модели, за човешките артефакти, за свободата и сблъсъкът между поколенията и светоусещанията.

Този видеоматериал ме жегна с метафорите и натуралността си. Обич, закрила, тайни, страхове, грехове, мечти, наивност, сблъсъци, надежди, тесногръдие, нетърпимост, игра на криеница. Пренесе ме малко в битието и екзотиката „Конгрес хайтс” и „Ленгли парк”, които изучавахме по Социология. И макар да не е намесен проблемът със сегрегацията/гетоизацията, все пак се разкриват порядките на една самобитна общност. Едно от лицата на живота във Венецуела. Представителна извадка на бедните, но не и представителна в качествения смисъл на думата. Особени, дръпнати, малко в стил номади, консервативни, немарливи, първични. Култура, нрави, хигиена, които не са по мой вкус, но трябваше да се потопя в тях. Става дума за съдбата на едно деветгодишно момче – Джуниър, и неговата природна и нравствена акцелерация, за която липсва инкубатор. От ранна възраст то се усеща като по-различно. Не само заради сексуалната си ориентация, а заради емоционалната си интелигентност и душевността си. То иска да изглежда добре, да бъде с права коса и да има професията на сладникав поп певец. Посредствеността и скуката го задушават. Заобикалящата го некултивирана среда го потиска, но го и кара да заяви себе си. Не е внушителна мечтата на детето, което още не е осъзнало себе си в нея. То обаче има една голямо преимущество – осъзнава себе си в условията на една хищническа среда. Баща му се губи. Майка му се старае да бъде двоен родител, а има и друго дете, което все още е бебе и на което обръща повече внимание. Бабата на главния герой осъзнава индивидуалността и го подтиква към нея, защото иначе би бил като всички останали момчета и не би оцелял в престрелките и примитивната престъпност на джунглата. В някои кадри от филма Джуниър търпи подигравки от околни, а самата му майка на моменти дори целенасочено не го чува и вижда. Тя се опита да притъпи сетивата му. Всячески се старае да го моделира по калъп, да е част от масата, да се превърне в средностатистически мъж. Да го тласне към насаденото за „нормално”. Не особено високата степен на грамотност в тези квартали и „културата на махалата” е причината да не виним майката за този тип консервативност и престорен морал. Защото виждаме как тя, водена от животинското и инстинктите си, прави еднократен безразборен секс. В единия от случаите – дори користно със своя работодател, съвсем нарочно пред очите на Джуниър. Тази лаишка постъпка е изключително вулгарна, но е ключов момент във филма. Това не успява да пречупи малкото момче. Срещу природата не се върви. Сексуалната ориентация и всички останали признаци на екзистенциални различия у Джуниър го правят нестандартен и неспособен да се впише в нормите. В началото той иска да пее, да пее, да пее. В края на филма е подстриган първи номер и мълчи – на откриването на учебната година, за която толкова много иска да си изправи косата и да си направи снимка за бележника като поп певец.

Детето следва майка си навсякъде и й помага, опитва се да я разбере и да прояви нежност към нея, но тя не реагира. Тя е заключена в своя свят, в който няма място за чувства, а само на грижи за насъщния. Тя се плаши от сензитивността и фината нежност – че това го е направило гей, вместо той да живее по каноните на общността, за да си осигури една мнима сигурност и комфорт. Понеже е по-лесно – да бъдем като другите, да се сливаме с тълпата. Но никога, никога няма да успееш, ако си част от матрицата. Най-големите и великите в световен мащаб, колкото и да ги възненавиждам тези думички, са били и ще са онези, които са идентични, дори малко смахнати. Но все пак гениални, талантливи, смели, задаващи нови стереотипи. И които всеки харесва и почита вътрешно в себе си, но всъщност няма тяхната смелост и подлага на съмнение успехите им. На всичко нетипично трябва да му се срежат крилете още в зародиш, да му се спре полетът към висините. Но въпреки че финалът е отворен и не се загатва какво предстои, аз знам, че Джуниър не се е примирил, а е постигнал много, колкото и да му е било трудно, и намерил себе си някъде по пътя сред хора, които да го обикнат такъв, какъвто е.

Коледна приказка

София. 10-годишният Божидар се събуди сравнително рано като покосен от внезапна мисъл. Беше окъснял, четейки тихо коледни приказки с фенерче през глава, тъй като портиерът в дома гасеше осветлението в 22.00 и се предпалагаше, че всички трябва да спят. Това си беше повече от концлагер и изтезание. Дом за деца, лишени от родителска грижа. Божидар. Да. Божи. Дар. Сякаш това момче бе богоизбрано. Като пратеник с мисия. Но за нея ще ви разкажа по-късно. Божи се събуди в 8.30. Осенилата го мисъл всъщност се оказа муза, която той дълго бе потискал. Изправи се рязко, стана от леглото, потърка очи и се опита да си събере мисълта. Все още бе сънен. Сънувал бе гъст, пухкав сняг, както и елха с подаръци. Затича се към прозореца. Вън валеше сняг. На онези едновремешни парцали. Почти бе заснежено, бяла покрика бе заслана на улицата вън. Мисълта му все повече се избистри. Бялото – символ на чистота и доброта, му бе любим цвят. Една сълза се стече по лявата буза… Пустите му сантименти. Той изкрещя: „Неее, не сега! Нямам време за това!”. Божи обърна поглед към един стар кашон под леко порутеното си детско креватче. Почти го бе забравил, но сякаш мисълта го заведе натам. Прашасалият кашон бе запечатан добре и завързан с някакви въжета. Всичко бе така направено, че никой освен Божи да не знае как да се справи с този кашон. Чак на самия него му се изпари желанието да го отвързва и развива от всички притурки, с които го бе опаковал. С един замах го отвори и вътре намери всички онези малка червени сърца, които сам бе изработил неотдавна. Усети, че тук и сега е възможността да ги покаже. Седна и многозначително се замисли. Какво да прави с тези сърца… Плетени, плюшени, картонени, с бродирани и гравирани символи и послания по тях…

Беше му омръзнал този дом. Докато мислеше концептуално, лелката идилистично се провикна: „Божидаре, ставай – закуската е сервирана, теб чакаме!”. Все пак той трябваше да се отчете, за да не си навлича гнева на персонала за някакви си там закуски и битовизми. Преглътна смело последния залък и изхвърча скорострелно към стаята си. Беше време за занималня, която той тактично реши да пропусне. Измисли си оправдание, че се чувства отпаднал и ще навакса на следващия ден със занятията. Доста елегантно подхождаше това момче и когато искаше да се измъкне – и това винаги го спасяваше. Определено има някаква харизма в него.

Божидар сграбчи кашона със сърцата, отвори прозореца – и с присъщата си смелост без особена трудност скочи навън, тъй като се намираше на първия етаж. Не даде обяснение на никого. Просто избяга, без да се замисля за последствия. От години не беше ходил по-далеч от двора на този дом. Запомнил пътеките на любимата родна София, той пое стремглаво към Витошка. Бягаше, бягаше… Хората го гледаха втренчено. Или всъщност не чак толкова. София отдавна събира колоритни хора. Богати, бедни, чужденци, просяци, бездомници, животни. Шарен свят. Всеки бързаше и не обръщаше внимание. Хората вече рядко се впечатляваха, учудваха и трогваха.

Наближаваха най-светлите христински празници. Божидар усещаше някакъв трепет в себе си. Липсваха му родителите и семейното огнище. Следеше редовно новините и знаеше каква е обстановката в страната. Но не очакваше, сблъсквайки се очи в очи с реалността, да бъде толкова неприятно изненадан. Той видя едни изобилни витрини, окичени улици, поток от хора и коли. Шум и хаос от звуци и светлини. Когато бе на близо пет години, родителите му го изоставиха – пръснаха се по света и той трябваше да бъде приет в социален дом. Понякога съдбата е жестока. Съдбата наказва тежко най-силните. Божи е изключително умно и будно дете, с напредничава мисъл, с поглед в бъдещето. Малък бохем с авантюристичен дух и нрав. Той бе изпреварил възрастта си, бе надхвърлил всякакви очаквания. Живееше в необозримото бъдеще, имаше идеи, но все още никой не му бе подал ръка. Плашеше се от реалността. Бунтуваше се. Ала винаги сам, в стаичката си.

Сега бе навън, за кратко вкуси свободата. Витошка бе неузнаваема за него. Макар от ранна детска възраст, той бе запомнил много моменти. И знаеше само, че с оглед на своята съдба искаше да помага на хората, на децата като него, да създава добро. Искаше да пречупи мисленото на масите. Сега той виждаше в по-буквален и от най-буквалния смисъл в какво се беше превърнал народът. Обезверени, обезсърчени хорица… Твърдят, че са бедни, а се опитват да живеят скъпарски. Кафене до кафене, мол до мол. Всичко се пука по шевовете. Икономиката затънала ли? „Какъв е този парадокс?”, питаше се Божидар. „Защо хората отдават толкова значение на материалното и на вещите?”. Той живееше в своя непокорен и илюзорен свят – света на филмите и книгите, на детската чистота. Но той нямаше опит. Не бе общувал с хора. Не знаеше и не разбираше ламтежа на нацията за власт и пари. И най-вече – защо хората демонстрират стандарт на живот, който не могат да си позволят. „Кого заблуждават?”, си мислеше наум клетото дете.

Божи застана по средата на Витошка, разтвори плахо кашона си и извади сърцата си, поставяйки ги на една импровизирана стойка. Зачака. Наблюдаваше хората, реакциите им. Заприличаха му на роботи, на безизразни кукли, програмирани по някакви странни стереотипи. Всички сякаш по един модел направени.

Гледайки цялата тази картинка, Божи си каза: „Всеки продава нещо, всеки се продава на някого. Изглежда, това е нещо нормално. Какво да продам аз, защо дойдох тук?”. Късно бе да си тръгва. Вече се знаеше, че е напуснал дома и разни „хрътки” ходиха по дирите му. Поне да остане до вечерта, да свърши нещо полезно. Той бе решил да продаде красиви мечти, да раздава надежда. Чудеше се обаче кой ли има повече нужда от това? Бедните или богатите? Започна да върви сред всички, да показва сърцата си… Поиска да разкаже коледната си приказка. Едни подминаваха безпардонно. Други се изсмиваха в лицето му. Трети го отблъскаваха. Четвърти се спираха, но поради липса на време отегчено го „режеха”. За хората това бяха „глупости”. Виж, ако им се раздаваха чекове и ваучери, другояче щеше да е. Ама нейсе.

Божи се почувства като героите на Смирненски – старият уличен музикант, цветарката, братчетата на Гаврош… Примамен от фалшивото лустро на големия град, приказният разкош на който оставяше погрешни впечатления и греховни заблуди… Много пудра, маски и помпозен парад. Облечени в блясък, хората прикриваха истинското си Аз, мръсотията на съвремието и пошлите си задни намерения. Разпадащи се от позьорщина, те бързаха към поредната заветна комерсиална цел. И ритаха всичко по пътя си, а самите те бяха по-ниски от тревата и мразеха себе си. Дори копаеха под дъното. Но не го осъзнаваха. И им харесваше да се самонаказват.

На Божидар му писна да го подритват. Писна му от криви огледала. Искаше всички да влязат в нормалното си русло. Не можа да приеме, че хармонията е утопия.

Намери от някъде нещо като платформа, инсценира си трибуна. До него имаше магазини за музикална техника. Помоли продавача да му услужи с един за малко. Нали знаете, на това дете – с тези очи и тази усмивка, не му се отказваше каквото и да било, стига да убеждаваше отсрещната страна. Грабна микрофона, застана на „сцената си” и се произнесе: „Ей хора, спрете се!”. Очевидно мнозина не останаха равнодушни. Той изчака да се събере солидно количество публика и започна: „Аз съм дете на разделени родители, от години живея в дом. Вие сте всичко друго, но не и еманация на емпатията. Вие сте марионетки. Не знаете що е уют и прошка. Не цените истинските подаръци на съдбата. Не вярвате в Бог. Не чувствате, не мислите. Машината на ежедневието и парите ви е погълнала и увредила. Вие сте изгубили себе си зад булото на егоизма си. Някой има нужда да печели от липсата на култура и бездуховност. Някой има интерес да има хора в затруднено положение. Някои копнее на талантливите и различните да се пречи. Спрете се! Вдишайте малко въздух! Огледайте се, съберете себе си, намерете своето поприще! Слушайте сърцето си, то не е лош съветник! Прогонете мръсните си мисли, защото така и душите, и телата ви се омърсяват! Парадирате с лукс, който не е ваша заслуга. Говорите за любов и доброта, а ги измервате в благосъстояния. Безкрайно лицемерие струи в края на годината. Цяла година злини и лъжи, а в края на годината добро. Добро се прави всеки ден, добро се прави със сърце и без повод. Доброто е изкуство и религия. Всички вие имате нужда от сърца, от нови сърца, по-големи и богати, първо за дребните жестове. Във всеки от вас живее доброто, но сте го заровили надълбоко и там ви е грешката. Мислете се за щастливи, успели, богати и обичани, обаче не сте”. Никакви аплодисменти, много сковани погледи с капки сълзи и притаен дъх в застиналата тъма и мъгла. Така приключи изповедта си Божидар, отвори кашона и започна да замерва струпалата се аудитория със сърцата си, за да ги освести. И избяга. Към дома си. Там го чакаха и се притесняваха… Не можа да доразкаже коледната си приказка. Остави финала отворен.

В дома му се скараха, но той не се поддаде – прибра се както винаги в стаичката си и потъна в унес. На следващия ден се оказа, че речта му, заснета с мобилни апарати, е качена и популялизирана в интернет, излъчена дори и по водещите медии. А към дома пристигнали поздравителни картички, включително и покани за спонсорство от анонимни меценати.

Божидар обаче отсече: „Бих бил радостен, ако повечето са се вслушали в думите ми. Те имат нужда да обичат и да бъдат обичани. Нека на Коледа са със семействата си и да бъдат искрени с тях, а през новата година всеки ден да правят по едно добро дело. Дори само да се усмихнат и да благодарят. Това ми стига. И да се научат да четат между редовете, като в “Малкия принц”. Да отворят сетивата си. Тогава би имало надежда за нас като народ.”

Божидар продължава да пише своята приказка, а някъде там някой се е сдобил със сърце, макар и направено от Божидар… Това наистина би било дар от Бога и би дало възможност за размисъл по пътя към себепознанието.

 Поуката остава за вас. Всеки, който има нужда от нея и разполага със способността да я извлече, несъмнено ще я достигне и тя ще облагороди живота му. А животът е тук и сега. Вчера е история. Днес и утре може да бъде много по-различно. Промяната към добро сега дава и добра заявка за бъдещето.

Весели празници!

… Порочен кръг(оврат)…

Пребродих хиляди пустини и чужд товар на плещи носих.

Сълзи кристални в длан събирах, усмивки мили нейде просих.

Сърцето си събирах на парчета. Унивах. Вдигах се. И пак горях.

Но всяка мъка, всяка горест наказваха ме с ярост и с болезнен страх.

Ръце подавах, а те ги оскверниха. Душа отварях, на нея също отмъстиха.

Задето превъзхождах ги във всичко, така и не ми простиха.

Издигнах вече зидове огромни, предпазих се от всеки враг.

Загърбих всичките борби чутовни, тъжах в забрава сам, недраг.

Изгубих мостовете в мен, не вярвах в себе си и любовта.

Угасиха и светлината в моя ден, но Видов чака ги пред някоя врата.

Аз знам, че правда ще пребъде, че фалшът кратко триумфира.

Покварените, злите Господ съди, а честните оставя ги на мира.

Съзаклятия

 Пореден кръстопът за България, пореден заплетен ребус с пробождащо неясен изход и спекулативни теории… Сценарият и участниците в конгломерата са познати до болка. Потърпевшите също. Но повече сол в раните би била пагубна. Раните – стари, ракови образувания, попити в загнилия държавен организъм. Народът – в морален и демографски геноцид. Държавният апарат е Гилотината. Болни сме. И всеки ден се питам, неизлечимо ли и колко още? Атрофия на морала, морална перверзия. Тотал щета. 43-то Народно събрание? Дами и господа народни представители, какво достолепие… Каква върхушка… Анатема! Знаете ли, спи ми се. В дълбок, непробуден сън. От тази непрестанна агония и смрад. Задушавам се. От политическата ни еснафщина. Пробвахме с добро, пробвахме със сила. Явно няма кой да ги спре по пътя към разрухата тези 240. Безумни хищници, не могат да си поделят кокала, от който им се полага много малка част. Докато са на власт, трябва да го оглозгат, да оставят непоправими следи по него и да го изплюят. Боли ме. За всички онези, които 40 години работеха неуморно за нацията ни. За Левски, Ботев и други герои, които сигурно се обръщат в гроба от всички национални предателства…

 На дневен ред отново стои въросът за “експертно/програмно” правителство, възможни коалиции и прочее. Правителство на малцинството или избори по Коледа? Герб се ухажвали с реформаторите на десноцентристки принцип, но само с двама от тях – другите кадрували и хитрували. Атака остават верни на психично разстроенето си дисиденство. Изолацията на ДПС също е спорна, тъй като етническото им влияние се засилва. БСП се лутат вътрешнопартийно. Голям луфт се получава. Програми, платформи, балони, медузи. Лепкаво, парещо, безгръбначно управленско съсловие. Разслоени мекотелоподобни, лавиращи според облагите си. Милиарди дългове наследство от кабинета Орешарски ще заварят новите стари. Пак ще ядем постни пици. Пак ще има честитки от Европа. Мониторингови доклади, мораториуми, експертизи, епикризи… Чакайте да актуализираме бюджета! Как? Първо ще увеличим тока! Да погалим отново егото на лицензионно разклатените ЧЕЗ и ЕВН, заради които излязохме на протест. Само 9,79 общо повишение! Нищо работа. После ще преразпределим парите от еврофондовете и “белите якички” не ще ги изперат, а изцентрофугират. Да приватизираме още нещичко! Да разнищим още някоя банка! Да официализираме турския език! Всеки срещу всекиго. Какво ни трябва? Нова Конституция? Еднолична президентска власт? Ново законодателство? Чуждестранно управление? Смяна на чипа? Не знам. Хаос е. Палежи и грабежи, както бе казал Хайтов. Уважаеми властоносители, банални сте, изчерпани, противни. Не ни занимавайте с марксистките си речи! За 25 години и тях не научихте наизуст както подобава. И за актьори не ставате. И за лъжци и крадци. Не ни обещавайте безкрая! Ухаете на скъпа реплика, но реплика. И тя за продан, на лизинг – като достойнството и честта ви. Вие целите сте една реплика. И грандиозен снобарски популизъм. Рейтингът ви е катастрофален, защото за него трябва да имате първо и само едно – ДОБЛЕСТ. Вземете прочетете “Морален ли е капитализмът”! Обърнете внимание на жертвите в Горни лом, на проблемите след наводненията! Не се крийте зад тъмни очила в бронирани коли или бизнес класа на турските авиолинии, за да намерите комфорт в чужбина! Не бъдете носители на политически зарази! Не работете фрагментарно! Оттеглете се с достойнство или изкупете греховете си – направете нещо добро за нас и за България! Амин!

Като куче и котка

Преди няколко дни. Интересно е да бъдеш неволен свидетел на пряка схватка между представители от животинския вид. Наблюдаваш реакциите им и си даваш сметка, колко различни са от хората и същевременно колко подобни на тях… Тоест на нас. Да не се изключвам от това число, разбира се. Спокойно отпивах глътка кафе и свеж въздух (за второто не съм особено сигурен), когато две мили на пръв поглед кучета пристъпиха към една красива снежнобяла котка. Тя, “улична превъзходна”, а те – очевидно домашни любимци, изведени на следобедна разходка. С едно от кучетата – актуалната и симпатична дребна порода Джак Ръсел, малко преди това приятелски си поиграхме. Останах с впечатлението, че е дружелюбно. Каква обаче бе изненадата ми, когато то се озова пред котката… Наежено, настървено. И двете създания бяха застанали на предните си лапи, едно срещу друго, готови за титаничен сблъсък. Вперили кръвожадни погледи. Като своеобразни бойци на иначе тихия фронт. Котката съскаше. Кучето се зъбеше. “Озъбено свирепо куче”. Да, точно както Вапцаров метафорично прекрасно го е описал. Олицетворява живота в творбата си “Завод”. Пред мен реалността пресъздадоха животинките. Впоследствие “Джак Ръсел” навярно се умори от скука, затова се оттегли дипломатично от терена. Тогава щафетата пое другото куче – значително по-масивно. И то просто се поперчи и се отказа. Това ме подсети и за поговорката “Куче, което лае, не хапе”. Стопаните им нехаеха. Най-втрещени бяхме аз и котката. Тя – сигурно защото нападателно й навлязоха в територията и се опитаха да я уязвят, принуждавайки я скорострелно да се качи на близкото дърво. Аз – тъй като станах очевидец на своегорода Big Brother all stars с елементи екшън класика и малко Содом и Гомор за цвят. Нарои се човешка тълпа и наобиколи участниците в животинския сблъсък. Дори не се опитаха да ги разтърват. Напротив – гледаха втренчено, подхилквайки се ехидно. Гледаха, а какво ли виждаха… Опитах се да надникна зад завесата на външното им Аз… Трудно ми е да бъда такъв сеирджия, признавам си. Ала човешката природа, изглежда, е доста първична. Оставаше само да заръкопляскат и освиркат или да нахъсат противниците в трибоя. “Народът иска хляб и зрелища”. Чудя се как този народ засища сетивата си предимно със зрелища. Телепортирах се като аватар в телата им и усетих прилив на самодоволство. От природата им на ултраси. От Античността обичаме да разиграваме двубои, циркови етюди и епични съревнования. Не ме притесниха котката и кучетата. Те се ръководят от животинското си начало, изхождат от инстинктите си за завземане и маркиране на територии. Притесняват ме цивилизованите уж човеци. Обичаме да злорадстваме. Да заставаме един срещу друг точно като куче и котка, даже когато не делим нищо. На мода е да бъдеш нихилист и мизантроп. Да си енергиен вампир и това да ти носи наслада. Да провокираш и наблюдаваш чужди свади, без да взимаш страна. Просто да се кикотиш в ъгъла. По-силният изяжда по-слабия. Масата е силна и крещяща, тя унищожава аскетизма. Не може да си различен. Не си ли в стадото и публиката, си на прицел. Този триумф на махленщината, това бясно вражеско самосъхранение… Това мерене на его… Този социален експеримент тип Big Brother доказва какви мишки сме ние хората. Нали с мишките по принцип се правят експериментални опити… С цялото ми уважение към тях. Защото, струва ми се, аз май наистина ги уважавам повече от хората. И не, не съм мизантроп. Не мразя и животните. Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. Никога обаче няма да разбера този парад на човешката омраза…