"Равносметка"

Георги Русев: Показвам нещата в пълния им блясък

Талантлив, решителен, креативен... Едно ново име, което навлиза в сферата на фотографското изкуство. Пленителни и завладяващи кадри. Красиви акценти и детайли. Символика. Стил и почерк на млад фотограф с усет за естетика. Сполучливи фокуси, ракурси, обекти, цветове, светлина. На вашето внимание - първото интервю на Георги Русев.

Георги Русев: Показвам нещата в пълния им блясък

1.       Кое провокира интереса ти към фотографията?

- Красотата. От малък заснемам всичко красиво, интересно и различно, което ми се изправи на пътя. Обичам да показвам нещата в пълния им блясък. Имам усет и поглед към детайлите, към онези неща, които не са видими за просто око. Няма нещо, което да ми убягва.

2. Кои са любимите ти ракурси на заснемане?

- Зависи какво заснемам.

3.       Външни или вътрешни снимки предпочиташ?

- Нямам предпочитания. И двата терена си имат своя чар. Носят ми еднакво удоволствие на работа.

4. Природа и пейзажи или модели е по-вдъхновяващо да "документираш"?

- Действат ми еднакво вдъхновяващо. Мисля, че природата е неразривно свързана с фотографа.

5. Чувал ли си за правилото на "златното сечение"?

- Ах, тази божествена пропорция... (смее се)

6. Типът фотографии, които са ти любими, как изглеждат - арт, еротични, сватбени?

- Арт, определено.

7. До колко е важно осветлението за добрия кадър? Забелязал съм, че това е един от водещите сегменти.

- Много добре си забелязал. (смее се) Светлината за фотографа е както боята за художника.

8.Какво послание и емоция би искал да носят твоите фотоси, какво би искал да внушават?

- Оставям това на хората. Нека всеки сам извлече посланието и емоцията от моята фотография.

9. Би ли изучавал тази материя в университет?

- Бих, но и самоук да остана, не е проблем. (смее се) Стотици примери има за невероятни артисти, които не са завършили в специализирано училище, но талантът им е неоспорим.

10. Оборудван ли си технически за новото си начинание по начина, по който искаш?

- За съжаление все още не.

11. Кой е твоят предпочитан фотограф?

- Черпя знания и вдъхновение от много фотографи.

12. На какви иновации ще заложиш в своето фотографско майсторство?

- Ще ми е трудно да бъда иновативен в 21-ви век и сред толкова талантливи фотографи, но знае ли човек... Може да ви изненадам!

13. Какви хобита и интереси имаш?

- Фотографията ми е и вид хоби, интерес. Много обичам и музиката, разходките в парка, покрай морето, често ходя и на кино. През свободното време гледам и много клипове, свързани с фотография, грим и т.н.

14. Как си представяш бъдещето – твоето лично и това, което искаш да те заобикаля?

- Представям си го трудно. Няма лесни неща в този живот, не и честните такива. Искам да съм заобиколен от любов и спокойствие.

15. Влюбен ли си и в какво се изразява любовта за теб?

- Винаги съм влюбен! (смее се) Изразява се във всеотдайност, уважение, доверие, топлина, страст и какво ли още не.

16. Разкажи нещо за семейството и приятелите си!

- За семейството ми може да се направи цял сериал, много е колоритно. (смее се) Имам малко, но истински приятели.

17. В какво намираш утеха, когато ти е тъжно, и какво всъщност те натъжава?

- В музиката, фотографията. В любимия човек до мен. Много неща ме натъжават. Емоционален съм и понякога най-малкото може да ме натъжи и разчувства.

18. От известно време живееш във Франция. Ако трябва да направиш сравнение между България и Франция, какво ще е то?

- Разликата е голяма, но и двете си имат своите плюсове и минуси. В България ми лиспваше едно, във Франция друго... Навсякъде е трудно.

19. На кои човешки качества най-много държиш?

- Добротата и възпитанието.

20. Пожелай ни нещо!

- На себе си винаги съм пожелавал да съм жив и здрав, пожелавам го и на вас. Това е най-важното. Пожелавам ви и да бъдете себе си въпреки всичко. Светът няма нужда от хора с маски.

https://www.facebook.com/g.rusev.photography

Автор и редактор: Стефимир Гроздев

Мисля си...

Песен. Песен като песен. Уж рап, но музикантска. Гайдата я прави някак по-балканска. Какво толкова ме кара всеки път да я преоткривам? Защо всяка дума от текста ме пробожда сякаш с нагорещен шиш и улучва право в сърцето? И боли, кърви. От истината. Толкова тъжно поднесена. Без да осмиваш, без да се гневиш… Просто констатираш. Един бийт с речитатив. Но какъв. Тематиката и посланието са все по-актуални. И един лиричен женски вокал. В него я има и надеждата. Когато някога се променим… Аз вярвам и мисля си за тези дни...

Не съм любител на безглаголните изречения, но понякога те ми помагат да изразя инертността. Не своята. Всеобщата летаргична инертност. Сетих се и за друга песен. За нея - друг път. На това му се вика асоциативно мислене. Обичам да се откривам в еквивалентни на ситуациите песни. Обикновено вечер ме спохожда музата да пиша. Когато всички спят. Всъщност те спят по цял ден. Една голяма част от обществото. Нова вълна протести се готвят, казаха снощи по новините. Медиците отново са на ход. Не ги устройва рамката на финансиране. Очакват се фалити. По груби изчисления с 40 процента са редуцирани средствата за лекарства, а според други сведения 82 процента от миналогодишните са парите за медикаменти на онкоболните. Ще бъде съкращаван персонал, цели щатове. Проблемът със субсидиите за лечебните заведения стои на дневен ред, тъй като по принцип здравеопазването е приоритетен сектор. Документиран бе случай, как болница разхищава бюджета си за ведомствени подаръци и празненства. Това лишава болните от храна, лекарства и адекватни условия. Грубо. Представя се версията, че няма пари. Те просто пак се просмукват някъде, пак по неведоми пътища изтичат като пясък между широките пръсти на някой паразитиращо-консумиращ индивид. Потърсени за коментар, засегнатите страни внезапно, разбираш ли, излизат в отпуска. Отпуска по никое време. Ей такава ни е инсценирана и драматургията, и демокрацията. Сега протичал одит. И как по-точно този постфактум одит ще овъзмезди станалото? Техниката ни е двупотопна. Връщаме се векове назад. Има недостиг на тесни специалисти. Когато болничните заведения не функционират, обществото линее. Линее нашето поколение. Да. Патриархът на българската литература. Пазарно-плановите икономически аномалии и мистификации генерират нов вид заболяване обаче. Доста по-тежко и трайно. Няма да казвам какво. 

Има ли лечение? Не просто за здравната ни система? А за тревожните статистики, които трогват само привидно и за кратко? Безпаричието и безработицата, по неотдавнашни данни половинмилионна, подтикват хората към масова психоза. А бяха времена, когато улиците гъмжаха от деца, които се пръскат безобидно с водни пистолети. Сега е тихо и съвсем съзнателно някой те чака на ъгъла да ти пръсне мозъка с реално оръжие. 112 предумишлени убийства. Бързи и яростни. Агресията не се подклажда вече само от компютърни игри. Геймърите са навсякъде. Казината са пълни. На този хазарт, покупко-продажби и кооперативни пазарлъци могат да завидят фондовите и стоковите борси. Лихварството е алтернатива за препитание на мнозина скудоумци. Понякога си мисля, че ететизацията ще ни върне в руслото. Но къде ти… Та г-н Цветанов е оправдан на трета инстанция и пак ни проповядва морал от ефира, а за зверски убийства на сексманиаци и джебчии - присъди без развитие, условни, цинично краткотрайни… Криминално проявени субекти биват оправдавани от Закона. Сигурно уважаемите управляващи заседават като рицари на широкоъгълната маса, осеяна с постни пици, в ролята си на масони. Почвам да си мисля, че някои престъпления са режисирани. Хакерите не просто разбиват системи. За тях Need for speed и Teamviewer са скучна класика. Сега се оперира на хард ниво. Градацията е стигнала до човешки посегателства. Може би всички ни чака съдбата на Вероника Здравкова от Велико Търново. Всички сме застрашени от собствена си психоза. Плуваме подгизнали в собствения си горчив сос. И един лютив дресинг. Нищо. Пийте по една студена вода! Преглътнете! Отдъхнете!  Нека се подготвим психически за предстоящото!

Дали Планът Ран-Ът е заверата на ерата? Не знам. Но всичко е по план. Както по план изчезват в небитието самолети. Някой някъде пак си прави опити. И сега някой някъде ви подслушва например. Не. Не ме гони параноята и не ми трябва усмирителна риза. Целите са повече от разузнавателни и прерогативни. Някои неща не знаем. И по-добре. Важното е, че на улиците и вкъщи липсва онази глъч. Липсват отворените врати. Сладките закачки. Невинните свалки. Приятелските вечеринки. Гостоприемството. Редът, сигурността и спокойствието. Душата и нормалността. Наскоро пак си припомних „Търси се съпруг за мама”, „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”, „Вчера” и т.н. Някои от тях – безумно наивни и развлекателни, други – трогателно тъжни… Все пак усещам сладостта на онова време. Никога не съм живял през него. Но го усещам. Не избрах обаче да се родя и да израсна в това другото, овълченото. Никой не ме предупреди за последствията. За донкихотовските ми прелюдии. Не искам след 50 години България да е колония. Не искам селата да опустеят и да ги заселят роми, които там да мародерстват и от там да нападат за грабежи градовете. Не искам да сме 6 милиона, от които половината роми и турци. Не искам Хелзинският комитет да оправдава номадстващите гета. Не искам българската държава да ги интегрира. Не искам китайци да заемат възлови позиции поради недостигат на квалитетни родни кадри. Допреди една година осъждах дълбоко миграционните процеси. Наричах всеки емигрант „беглец от отговорност”. Сега ги разбирам. Защото осъзнавам какво е да си притиснат от обстоятелствата. И не – надали удовлетворението им там, в каквито й главоломни мащаби да се измерва, ги кара да се чувстват по-удовлетворени, отколкото ако бяха го постигнали тук. Следвам една линия на писане за българските катаклизми от доста време насам. А ми се иска да е другояче. Когато някога се променим…

„Борбата е безмилостно жестока. Влюбен съм в новата цена на тока.”

„А аз не спирам да вярвам. Излъжи ме и ти! Ще ти повярвам.”

„Да сме често на маса. Само търсят се празници.”

„Един свят с фалшиви атрибути. И съдби с различни маршрути.”

„Понякога и на мен ми се кара с 200. И от този свят на друг да се преместя.”

„Зашо лаеш по мене? Аз съм този, който няма нищо да ти вземе.”

„Май много истини остана в архивите. Няма вече питомни. Останаха дивите.”

„Тук как да живея? Изправен или със нагъзените да се слея?”

Песента е на любима на мен група - "Ice Cream", и се казва многозначително "Мисля си". А вие... какво си помислихте???

Честит празник, българи!

На дни като днешния всеки от нас изпитва своята национална принадлежност. Културното, историческо и природно наследство са нашият неприкосновен гарант за великолепие. И колкото и години да минават, колкото и смутни и бездуховни времена да настават, българинът продължава делата на предците си с непоколебим дух, защото той носи тези гени. Заедно сме по-силни. Не се поддавайте на робската и пораженческа психика! Обичайте всичко българско, пазете България, успявайте тук! Честит празник!

Как ЕС влияе на моето ежедневие?

 21 век. Глобализация, интеграция, транснационална комуникация. Човекът на съвремието е гражданин на света – гъвкав, квалифициран, мултифункционален. Той изгражда платформа като основа за бъдещето си. Инвестирането в перспективност се подпомага и от Европейския съюз. Тази организация не е само средище за взимане на решения на общо и териториално ниво. Неговите звена и статут формират плуралистична компетентност, която се изразява в нещо повече от права и задължения. Европейският съюз днес генерира стереотипи на управление, на поведение и на обособяване на една космополитна личност в условията на демографски, геополитически, пазарна и социално завършена цялост.

 Моето ежедневие се обуславя от множество фактори. Ако в обществен и международен план признаците на качествен живот се подобряват, това влияе благоприятно върху всеки бизнес и отрасъл. Аз се идентифицирам с родината си. Тя е зависима от правилата на Европейския сюз и неговите нормативни актове, проекти, субсидии и гласуване на нови предложения за оптимизиране на жизнения стандарт. Промените ме стимулират да се превръщам в по-конкуретноспособен, по-мобилен, комуникативен. Оглеждам се не само в черупката на собствената си държава, а в цяла една европейска общност. Вече на мода не е сегрегацията, вече можеш да бъдеш повече от гастарбайтер. Границите падат, респективно и културните и езикови бариери. Пътуванията и прекият сблъсък с други нива на опит обогатяват ментално всекиго и дават поле за реализация. Бъдещето принадлежи на младите хора, а успяват само тези от тях, които владеят чужди езици и заявяват себе си на пазара на труда акуратно навсякъде .

 Урбанизация, поток от информация, диверсификация. Европейският съюз разкрива работни места и разширява тенденциите по стопяване на междуособиците. В 21 век би следвало да се намират алтернативни методи за разрешаване на проблемите по мирен път, били те на управленска, верска, финансова или друга база. Да се редуцират проблеми като нелегална имиграция, контрабандна дейност. Бих искал България да се присъедини към Шенген и да се снижи до минимум корупцията. Бих искал повече програми за обмен. Да дадем шанс на Европа да ни опознае. Да изградим една добра рекламна концепция, да намерим инвеститори в подкрепа на опазване на национални богатства и природна среда. Да култивираме нравствено себе си в европейски план. Да усвояваме прагматично средствата от еврофондовете. Стремейки се към интерактивното бъдеще, ние използваме ресурсите, за да извличаме блага, които да ни носят утилитарност и възвръщаемост.

Лешояд

Лешояди ли са журналистите? Как да детерминираме журналистиката в 21 век? Какви трябва да са мейнстрийм новините? Напоследък ходя по интервюта за работа по специалността. Събеседванията ми дават някакви индикации, че всяка медия има задължението да се идентифицира с проблемите в обществото. И не само с проблемите. Случват се и хубави неща. Винаги. Струва ми се, че трябва да изведем добрите новини на показ, а не само да завършваме емисиите си с тях, и то от дъжд на вятър. Мисля, че обществото ни има нужда от позитивни примери от екрана, не от макрейкърщина. Журналистиката от позицията на зрителя е да чуеш, да прочетеш и да видиш. А журналистът не просто съобщава, разследва и всичко останало специфично. Той обобщава, но това е фин и отговорен процес. Фактите сами по себе си са нищо без изводи и поуки. Важно е да възпиташ ценности и норми. Професионалната етика те задължава да бъдеш и човек. И отразявайки новините и събирайки целия инструментариум по тях, да не забравяш ролята си на Личност, в която хората имат доверие. Не можеш да предаваш принципи в името на това да продадеш дадена история. Видяхме какво се случи покрай атентатите срещу “Шарли Ебдо”.

Съвсем наскоро гледах филма “Лешояда”. СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ провокира интереса ми с няколко интересни заглавия. По резюмето на “Лешояда”, за чието съществуване не подозирах, разбрах, че задължително трябва да посетя Дома на киното, за да си отговоря на някои въпроси. Екранизацията е 2 часа. 2 часа, в които аз не знам на кои въпроси си отговорих, но знам, че си зададох много нови, на които отговорите тепърва предстоят, надявам се. Дискусионният киноклуб се напълни от млади хора. Не знам колко от тях бяха ориентирани в сферата на журналистиката, която, пак казвам, не трябва да остава изолирана от злободневието ни. Лентата трогна аудиторията и на моменти я оставяше бемълвна.

“В „Лешояда” Джейк Джиленхол играе Луис Блуум – преследващ успеха на всяка цена, кариерист, който попада в средите на така наречените „stringers” – журналисти на свободна практика, които обикалят улиците на Лос Анджелис през нощта, в търсене на поредния инцидент, който да заснемат. Понякога камерите им стигат по-бързо дори и от полицията, а репортажът се излъчва още на следващата сутрин. Пожари, катастрофи, обири, убийства, няма място за етични дилеми. „If it bleeds, it leads”.”

Какво животно е лешоядът? Граблива птица със здрави крака, остри нокти и закривен клюн, хранеща се с мърша. Изпълняващият главната роля Луис Блуум е типичен представител на журналистите от този вид, а може би си пада и малко психар и екстремист. Той започва историята си като крадец на желязо. Усилено търси препитание. Човек със свръхамбиции, готов да покори света. Простира ли се обаче този стремеж до разумни измерения? Както койотите обикалят и от далече надушват и изследват предпазливо плячката си, така и репортерът. Да, той вече е репортер на свободна воля и практика. В началото не му обръщат особено внимание, но той бързо разбира какво се изисква от него. Наема си партньор/асистент, подбира и журналистически „реквизит”. И се впуска хищнически в преследването на кошмарно-кървавото.

Другата главна героиня – Рене Русо, във филма под названието Нина, е режисьор на новините в не особено популярна телевизия. Каналът се нуждае от комерсиални репортажи за зверства, които да удрят в сърцето. В случая нямаме монополизъм, а открита пазарна конкуренция, в която борбата за рейтинг е „безмилостно жестока”. Нина е на ръба на отчаянието за това, че може да изгуби работата си. В този момент се появява нейният спасителен бряг – Луи. От заетост и хаотичност в работната обстановка в началото тя не го приема насериозно, но впоследствие той със значително беден поначало инструментариум ѝ носи уникални материали с кадри, които наистина не оставят зрителя равнодушен. Той знае и как да заснеме с елементарната си камера убийство, катастрофа. И един труп за него не е просто труп. Колкото и цинично да звучи, колкото и черен хумор да се долавя, той се храни с жертвите си. Изпитва наслада от вида им, от кръвта, от поразяващата гледка на местопрестъплението. Тук вече идва момент с изкуството. Как да заснемеш от правилния ракурс. Разбира се, че в началото Луи прави и грешки. Все пак се учи бързо и в движение, тъй като няма право на грешки. Работата не му носи просто средства. В нея той открива поле за реализацията на гъвкавото си свръхего. Безскрупулен е и с партньора си – момчето, което го следва навсякъде и му помага. Луи напредва до там, че изпреварва и полицаите и свои колеги. Той е еталон за мултиплициран журналист. Накрая на филма геройски загива неговият асистент. Това младо, наивно, предано момче. Луи не се трогва. Знае, че такива са рисковете понякога. Този акт сигурно е шокирал редица зрители. Защото с това определено се прекрачват нормите на моралната етика. Не знам какво е искал да кажа режисьорът, но както заявих в началото – един журналист трябва да има и доблест, чест. Да не предава достойнството на себе си и екипа си. Луи е един от безпощадните репортери. Онези, които не са плашат от дъжда, студа, снега, жегата, бурите. Онези, които нямат страх от институции, закони и органи на реда. Онези, които служат единствено на своя дълг да си първи винаги и навсякъде, каквото и да им коства това и каквито и норми да прекрачват.

Семейни парадигми

Започвам разсъжденията си с изводи от преки наблюдения. Напоследък осъзнавам колко много се е променило отношението към семейството и брака. Нека все пак разграничаваме двете понятия, разбира се. Защото за мнозина днес те вече са взаимноизключващи се. Предпочитанията клонят към съжителство на семейни начала. Бракът се счита за отживелица.

Неколцина социолози регулярно правят анкети и вадят на масата статистики. И почват да се бият някакви числа и цифри, да се правят паралели, да се търсят причини…

Леко социалистически ще се изкажа, но семейството е най-малката социална единица. Всички такива самостойни единици съставляват цялото общество. Ние не сме хаотично групирани в пространството. Хората се събират на общности и най-често водени от общи интереси, в семеен или бизнес план. Ако поотделно механизмите на структурите функционират добре, добре ще изглежда и общата картина. Тя е тази, която задава посоките. С нея сверяваме тенденциите. Не бих си позволил да квалифицирам съвременните такива като добри или лоши, защото разбиранията за морал са строго индивидуални. Всеки човек съди по своя опит. Моралът е твърде общо понятие, за да бъде разглеждан обективно в какъвто и да било контекст. Ако за мен нещо изглежда нередно, то за някого другиго може да е съвсем правилно.

Какви са потребностите на хората днес? Еманципацията при жените, тоест феминизмът в крайната си форма позатихна.  Редица дами са повече и от мъже и носят няколко дини под мишница. Съвместяват професионални и лични дела. Спорно е кои са по-добри лидери и ръководители. Жените имат склонността повече да анализират, да подреждат, да спестяват, всеотдайни и фрагментарни са. Мъжете са прагматични и смели, но жените са фини главнокомандващи, те прибавят нотка емоционално разбиране в същността на материята и общуването между звената. С хитрост и дипломатичност получават търсеното, защото имат такт да го поискат. Харизмата на някои от тях е основен коз. Но и те сами осъзнават, че женското царство не е висша сила и че понякога олекват като пол, тъй като определени представителки продължават да правят мъжа доминиращият тип. Когато плащаш в натура, трябва да си готова и на феномена да напуснеш рано или късно работното си място, да те заменят, да връщаш ключовете за коли и жилища. И ако нямаш ценз и самостоятелен опит, изпадаш в немилост. Все повече жени са си самодостатъчни и избягват да се уповават на чужди услуги и помощ. Затова има и много самотни майки. Много са и самотните бащи. Това е до човек и до съдба.

Да помислим защо  бракът е неглижирано явление. Първо, кризата в междуличностните отношения е сериозно разклатена. Къде да търсим причините? Бихме се оправдали с повсеместно недоверие в институциите, граждански и църковни, и в самата институция брак и присъщите й вече скучни и уж излишно помпозниритуали и обреди. Не съм социален антрополог, но погледно реално – 21 век сме, капитализъм, глобализация, еклектичност. Дъвкано, та изплюто. Всеки е свободен да оцелява както намери за добре. Егоизмът минава границата на природен и разяжда като киселина. Втурваш се бясно в машината и тя те смила. Не ти остава време за теб самия. Ти трябва само да работиш, да се доказваш, да се бориш. Всеки ден, всеки час. Трябва да си Шива, човекът оркестър, невъзможно добре организиран или перфектно балансиран, за да успееш между работа и семейство. Можем да поддържаме изкуствени отношения вкъщи, но всеки вкъщи има своята нужда и от материалното, и от моралното. Не сме в епохата на Чорбаджи Марко от „Под игото”, който има солидна челяд, и самата тя и неговият имот и име са гаранти за доминантност. Не сме нито патриархат, нито матриархат. Жената не стои пред печката, а мъжът не ловува. Не и в отколешния смисъл. Имаме отговорности и задължения, не сме наследници готованци и не се явяваме просто продължители на рода и стожери на вековните канони. Жените и мъжете уж създават връзки по бързата процедура и бързат да се похвалят, но трудно ги съхраняват. Силата на една връзка е в годността. И единият, и другият пол опитват, грешат, лутат се. Но когато чашата прелее, са непосилно изморени да си дават шанс. Затова всеки често продължава по своя път, изпил поредната чаша от горчивия вкус на живота. Децата са потърпевши. Те копират съзнателно и подсъзнателно. А пропастите между поколенията зейват.

Оформят се четири типа поколения: Преспоколение, радиопоколение, тв поколение, интернет поколение, мултимедийно поколение. Някога черпихме опит и мъдрост от старите хора. Днес те за нас са комични и са в изолация. Предпочитаме да попиваме съвети за живота от статуси в социалните мрежи. Заобикалящите парадигми за семейни модели от известни хора насаждат деградивни привички у младите. 50 процента разводи. Изневери. Любовници. Доведени деца. Извънбрачни. Еднополови контакти. Публични скандали. Мащехи. Баджанаци. Новите баби и дядовци са млади, свободомислещи и прекалено заети да дундуркат деца, за да отменят родителите понякога. Не е за толериране и „аморалния фамилизъм”. Градовете се разрастват, селата опустяват. В малките населени места патриархалните ценности все още са на почит, но демографската криза ще доведе до феномена да има все повече стари моми и ергени. 63 процента от родителите отглеждат по едно дете, а 67 процента от децата бездействат.

Изводите са няколко:

1. Трябва да се уповаваме на миналото си. То има своите традиции. Без него сме обезличени и съответно изгубени. Да бъдем модерни хора, но не роби на себе си или работата си и технологиите.
2. Една връзка трябва да диша. Вече не толкова различията между половите белези изпъкват, колкото сблъсъкът е на основа човек срещу човек. Всеки иска да докаже себе си като личност. Това потиска и задушава връзката. Няма полза от ревност, биене и мерене на его или двойствен живот. Мигновено сме обречени на провал при такива симптоматични признаци.
3. Вкъщи трябва да има диалог. Между всички. Винаги трябва да се намира време за разговори. Търпеливо трябва да се изслушваме, да се споделя открито и да се намират алтернативни начини за разрешаване на проблемите. Поддържане на семейно огнище със задочни срещи и спорадично внимание създава отчуждаване.