Ани Илков - "Похищението на България" (анализ)

„ПОХИЩЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ”

АНАЛИЗ

„Похищението на България” започва, продължава и завършва гръмко и ударно. Малко писатели, малко дейци на съвремието ни въобще си позволяват да разчупят слугинажа и да „захапят” остро и хищно престъпно моделираната българска действителност, която ни притиска в ъгъла. Ани Илков осъжда политическите авантажи, които осигуряват комфорта на една шепа хора, движещи се в бронирани коли. Той осмива така наречените по британски “fat cats”. Казано по нашенски – “мазни котараци”, мастодонти. Угоената, добре преялата власт и нейните свойски скудоумни ходове и прерогативи. Българската екзорсизтичност и всички останали феномени. Писателят експонира своято болезнена откровеност, за да набие в съзнанието ни акцентите. Памфлетите, които е съчинил, не са свободни съчинения, а са личен прочит на обществената проблематика. Наблегнато е на годините, в които на власт бяха Първанов, НДСВ. Обсъдена бива цялата политическа номенклатура. Детайлно описва образа на всеки един наш виден политик. Впечатление прави саркастичната нотка на повествователност. Проницателно разкрива козовете и неудачите на всеки един управник. 2002-2009 са спорни, противоречиви години. Има доста груби изказвания, но това е стилистиката на автора. Той жегва сърцето именно дори с някои определения като „боклук”. Все пак някой трябва да заяви, че „царят е гол”. Защото политическата пропаганда работи в услуга на самите държавници. Те са намерили своята удобна ниша в дадени медии, които да четкат тщеславието и парвенющината им, да замаскират компроматите им, да прикриват скандали. А скандали всякакви. Секс скандали, скандали с източвания на суми. Набляга се и на специфичния ораторски похват на политическите структури. Те боравят с определени клишета, насадени с времето, изказват се високопарно, за да заобиколят проблема, както заобикалят например Закона за обществените поръчки. Ани Илков дисидентски наказва с думите си уродливостта на нашето съвремие, раковите образувания в държавния организъм и синтетичната демагогия на взети от скамейката управленски ентусиасти, както и дежурните стари муцуни, които не пускат кокала. В цялата пустош на свежи заглавия в родната литература намерихме оазис в лицето на творбата на Ани Илков, която със сигурност има и своите недостатъци в лицето на някои не съвсем точни прогнози. Но все пак авторовата интепретация е истинна и неподкупна. Грубите изказвания не ме смущават. Всеки от нас си го позволява понякога. Важното е да не се търкалят безразборно сквернословия и да не се пишат трудове, плод на мисловните полюции на самозванци. Добре трябва да се познава системата, за да се критикува. Някои фразеологизми, жаргони, диалекти, натуралистични речи правят впечатление. Защото именно те са хвърлена ръкавица по самите обществени фигури. Патос, бунтарство, патриотизъм. Политическата алегоричност е авторовото оръжие. Властовите спекули са увредили държавния апарат до главоломни размери. Когато ми се събра да чета някои доклади на ЕК, както и Доклад на ЦРУ за България след 50 г. и Плана Ран-Ът се замислих, че може би този развой е бил планиран. Имало е случаи, в които за пред медиите политиците си играят на взаимни опозиционери, а реално задкулисно се подпомагат. Дейности като масонството ги прикриват в една друга светлина. А ние виждаме отбрани моменти от спектакъла. Ани Илков се е опитал на разобличи парада им и до голяма степен е успял. Заглавията на памфлетите са много силни и оригинални. „Алхимия на словото”, „Страх и студ”, „Безпътна”, „Възелът”, „Плитък гроб”. Заглавия, предполагащи заплетени жанрове, с много инрига и напрежение, с екшън елементи и вкус на престъпна героика. Има сентенции, препратки към Античността и древната история, както и общочовешки постулати и примери. Интересни са и чуждиците. Нищо не е спестено и нищо не е представено равнодушно по повод похищенията и поробената ни държава, която е на изкуствено дишане. Сканирана е и дейността на всички други важни организации, агенции и учреждения. Особено остър Ани Илков е към комунистите и Георги Първанов . С голям майсторлък характеризира и Симеон Саксобурготски. Всъщност всички партии са „под ножа” на неговия стигматизъм и буден почерк. Той говори за нашия Ад, тук и сега. И как да предотвратим механизмите на овчедушието и пораженчеството.

Едно от заглавията на поредния памфлет ми направи впечатление. „Всичко за продан”. Така беше формулирана темата на един от кандидатстуденските изпити по журналистиката, когато аз се явявах. И се замислих. Дали вече всичко не е разпродадено. Кое и по колко сме продали.

Последователност, аналогичност, правдивост и правдоподобност, приемственост, сатиричност, императивност. Очевидно Ани Илков е човек с богата обща и езикова култура, за да си позволи това успешно разглеждане на важни сегменти от политическата ни утопия. Разказите му са в абсолютен консонанс с реалността. И той е имал смелостта да застане на страната на редовия български гражданин и да прояви солидарност, а да укори и осмее силните на деня.

Георги Господинов - "Невидимите кризи" (анализ)

Забранената и свободна Европа. Моето, твоето и общото. Размитите граници. Неписаните правила. Душевните терзания. Историческото наследство. Влиянието на Запада. Прозаичното и въображаемото. Алегоричното. Кризисното. Консуматорското. Патетичното. Меланхоличното. Сантименталното. Утопичното. Действителното.

1968. Приема се за изходна точка на произведението. Есетата са като сериал, в който всяка серия е сама за себе си. Но линията на творческо възпроизвеждане е с една насоченост. Пътуване към миналото. И съпоставка с настоящето. Защо „Невидимите кризи”? Този въпрос си задавах, докато не започнах да усещам разковничето. Тази творба е като мида, която е събрала много бисери в себе си. И всеки блести с ярък оттенък на една видима, или не чак толкова, криза. Криза. Ние сме в такава, откакто се помним. Но не. Тук не фокусираме само онази, икономическата. Наричана по всякакви начини – „банкрут”, „фалит”, „колапс”, „стагнация”, “рецесия”. Дефицити, резерви… Постоянно се люшкат някакви терминологии в пространството и ни заливат макроикономически детерминизми. Но тази критика сякаш предопределя всички останали. Поне тук в България.

Книгата започва с кратки справки, откъси и очерци за 1968 в роден и световен план. „Разтягаща се, разширяваща, необозрима година”, която вероятно е влязла в сърдечните дълбини на автора. „Работническо дело”, телевизор „Опера”, катастрофата на Юрий Гагарин, убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, смъртта на Джон Стайнбек. Пикантерии за ЦК на БКП, манията „Бийтълс”, Варшавски договор, българо-чехословашки трепети. Събития, събития. Каквито ражда всяка календарна година. Но за автора 1968 е съдбоносна. Споделя, че тогава мечтата на всекиго е била да е друг и да е другаде. Междувременно благодари на Малина Томова, Диана Иванова, Яна Генова, Петър Чухов, Зорница Христова за предостави сведения за въпросната 1968. Сантиментите не са просто сантименти, а артефакти и късчета памет. В епологичното изложение протичат мини притчи, за баба му и църквата например. За баща му. За пътуванията. Излишно е да се упоменава, че задграничните воаяжи са били мираж. Блян на приключенците. Да стъпиш отвъд границите на родното се е считало за върховно постижение предвид социалния дефицит, фанатизъм и анонимност. Чуждестранните сувенири са били с колекционерска стойност и са минавали контурите на тривиалната за това представа. А всъщност тези вносни нещица… Те са колективни, масовизирани и стават унифицирани и инфантилно превъзнесени на един по-късен етап. „Мислиш си, че притежаваш духа , а държиш бутилката.”. Нищо. Важното е да се мечтае. Човек е толкова голям, колкото мечтите си, казват, колкото и да сме банализирали този… лаф. Аз не обичам да говоря за мечти, защото те съществуват в моето въображение и в приказките. Поставям си цели с оглед на драматургично-прагматическото ни съществуване. Но и сега си е нещо голямо да пътуваш, да опознаваш света, до попиеш чужд опит, да вкусиш от нечия друга култура. Но не чак в онези романтични размери на някога. Наивно сме чувствали тези вещи. Чувствали сме ги като находки с особена стойност, а всъщност повечето са били серийно производство. И духът не се съдържа в тях, защото са си просто дрънкулки. Но какви. Поглеждайки ги сега, пак тя навяват известна носталгия. И се надсмиваш сладко на прекомерния си патос. С умиление се нюансира красотата на комунизма. Аз първоначално помислих, че това ще е апологична ода за него. Но както гладко вървеше историята за безгрижието Татово, така и си имаше леки саркастични атаки към този режим. През 90-те той е бивал разпределян на парче. Кризите на комунизма произтичат от втората половина на 80-те. Там някъде след аварията в Чернобил. Така и така си властваше информационната тъмнина тогава, та съвсем се зачерни. Ами „Ничия земя”? Да знаеш, че си някъде, където не принадлежиш. Отиваш, оставяш част от себе си и си тръгваш. И това място после говори, попило кръв, пот, сълзи. Вече изстинало, но все още запечатало вкуса и мисира на отекващото минало. Отдава се дължимото и на много автори, включително и на Патриарха на българската литература. Още в трудовете на Георги Марков, в задочните му репортажи, се описва как е нормално да имаш враг и да го разобличиш. Как е повече от задължително всеки да е срещу всекиго. Враг за врага. И какъв страх е царял в армията, какъв респект. Ако полигоните можеха да оживеят и да разкажат… Всички участници са треперили и са приемали борбата и играта на живот и смърт. Но мъжеството се калява точно в такива изпитания. Нещо като „Студената война в ледников период” откриваме сега. Останки. Но това не е като сътвориш футуризма. В творбата на Господинов се долавя една синтетична фрагментарност. „Наша кухня”, „Мъжът и жената интимно”, лимонадата „Ехо”, „Поморин”, Тоблерон, вкусът на заводския хляб, Черномория. Тихо и спокойно време, с равнопоставеност между хората. И с много копнежи. По Европа, която все още е била забранена зона. Но когато нещо ти е забранявано, после ще го оцениш. Каква е реалността днес, която авторът описва? „Мек деспотизъм”, клонящ към „тирания на мнозинството”. По много емпатичен начин изгражда образите на бездомниците. Това е най-тъжната гледка, продукт на кризите. Луксът на миналото и на традициите отсъства. Най-голямото богатство и гарант за бъдеще, които не бива да заличаваме. Сетих се за това, слушайки и в „В друго време, в друг свят” на Сигнал. Икономическата криза е повсеместна. Нямаме вътрешно производство. Има половин милион безработни. 3000 фалирали малки и средни предприятия. Ететизирани фабрики. Близо 70 процента бездействащи млади хора, от които близо 50 процента функционално неграмотни. Кризите са взаимозависими или взаимозаменяеми. Не знам и аз. Имаше такъв термин в икономиката. Субститути май беше. В такова едно време литературата и икономиката могат да си подадат ръка. Но много мастодонти присъстват на литературни четения, за да видят кое се харчи, как върви литературата. Подходът им към нея е повече в бизнес насоката. Това са хора, които целят сигурна възвръщаемост. Кризата е и на виртуалността. Авторът си представя едно интерактивна методика и приемственост. И той предвижда силни години за литературата. Криза на виртуалността. Енергийна. Стокова. Ако не четем, няма как да ги преодолеем. Господинов разкрива за цели 77 неща, които можем да правим с книгите. За да вмени важността на функциите им. „Най-същественото е невидимо за очите”. На бази на тази препратка и извадка от „Малкия принц” се базира и „Невидимите кризи”. За онова, което отбягваме. Защото в бързината на злободневното сме свикнали като роботи да питаме и отговаряме по default две неща. Да не търсим причините и следствията по-надълбоко в археологическо-демографско-душевните схващания. Ние живеем на едно посттравматично място, осеяно с голготи. И превързваме рани набързо. Литературата е бавно ликвидна, но тя е много повече. Тя е висша форма на книжнина и просвета. Много по-силен израз на съществото в нас. Когато поетът-писателят започва да пътува по света, вече е достатъчно зрял. Открива, че мечтите са били много по-силни в зародиша си, отколкото в реализацията си. Но все пак се чувства богат от опита си. Невидимото открива и в чужбина. Онази Европа, която е била достъпна само до радиоточката и в нематериализираните и непроектираните блянове от разказите на дядо ми. Или пък се е изчерпвала само до Македония и Сърбия. Сърцевината на света е пръсната. Прави се паралел между поколенията. Първо се разказва за старец, който е вложил много в имота и покупките си. И макар вече да са с антикварна стойност, те за него значат много, защото той оглежда целия си живот в тях, макар и да по битово еснафски. И да не разбира, че богатството и свободата са отвъд този кръг, а в свободна Европа, която вече не е просто програма. Пространствената отдалеченост е и времева, и проблематична, и трагична, и решаващо-определяща за битието ни. Което вече не търпи рамки. Broken stories я с много стигматизъм и поука. Или като истории, които сами написваме. По подобие на „Овцете на нощта”.

Есетата са ударни, подсъзнателни, описателни, експресивни, ритмични, колективни и частни. Лекции за българското и европейското.

Когато прочетох „Светлината” и „All things must pass”, встрани от “Невидимите кризи”, навързах идеологията на автора и си отговорих на много въпроси. В постоянен монолог и диалог авторът ни представя парченца история, гарнирани с биографии и пътеписи.

Непотребното, срамното, изхвърленото в краткотрайната памет. Да възстановим всички дадени на скрап мечти. Да не се страхуваме да мечтаем смело и да пристъпваме смело към осъществяване дори на онова, което ни се струва налудничаво. Да помним миналото си. То е онзи добре налят бетон, който ни дава няколко стъпала нагоре. Да открехнем завесата. Да осветлим прашасалото. Да осъвременим нафталиненото. Да вземем хубавото от социализма и прехода, да спестим излишните кризи, да посочим невидимите и да говорим открито за тях, да ги разрешаваме. Да бъдем за един по-добър свят. Да пътуваме и да трупаме спомени и впечатления. Отказаните светове – за липсите. Обезпечено с литература – за подкана към добротворчество в съвремието, да правим съчинения и да съхраняваме. Една умерена утопичност ще ни тласка към бъдещето. Да не се отказваме да разучаваме детайлите и да откриваме въпроси и отговори в тях.

Комерсиализъм или национализъм?

Комерсиализъм или национализъм?

Статия и ревю за филма "Дякон Левски"

Национализъм, патриотизъм. Понякога не мога да разбера разликата. Национализъм ми звучи в стил слоганите на една партия, която идиологически има добра платформа, но колко добре разработена – вижте, не знам. Много партенки подмятат тези политици. Националната принадлежност не е само на документи. Тя е емоционалната привързаност. Не фанатично, на ултраски. Просто гените ни, корените ни ни карат да тежим на мястото си. Във вените ни тече онова, което никой не може да ни вземе. Ние сме свързани с всичко родно. Не само с герба, печата, химна и знамето си. Понякога и аз умирам от почуда в какъв точно строй съм. Робовладелчески, феодален, хегемоничен. Командват ни някакви васали и феодали, но си нямаме онези бележити Личности. С тежест, мъжка дума. Онези хвърковати чети. Онзи поглед, в който се чете самопожертвователност. Левски бе увековечен в един филм, който е част от историята. Но в различни огледала се оглеждат Левски като част от историята, и филмът за него.

Преходът от феодализъм подготвя за капитализъм. Много обичам да говоря за капитализма, значи. И това паразитно „значи”. Сега сериозно. Оглеждайки се около себе си, капитализмът ни превърна в нещо, което не знам как точно да назова и опиша. Ние като нация обичаме да се цапаме един другиго и да си принизяваме успехите. Слагаме в кюпа и освобожденски радетели. Обичаме да търсим компромати за всички. Дори там, където ги няма. Без да мислим, че тези хора са примерът, който ние трябва да последваме. Завещанията им, заветите им са нашето кредо, нашият мост, нашата почва. Не трябва да изтръгваме корените си. Трябва да облагородяваме тази почва, за да виреем по-добре. За трети март тази година написах следния статус: „На дни като днешния всеки от нас изпитва своята национална принадлежност. Културното, историческо и природно наследство са нашият неприкосновен гарант за великолепие. И колкото и години да минават, колкото и смутни и бездуховни времена да настават, българинът продължава делата на предците си с непоколебим дух, защото той носи тези гени. Заедно сме по-силни. Не се поддавайте на робската и пораженческа психика! Обичайте всичко българско, пазете България, успявайте тук! Честит празник!”. Повече не знам какво да кажа.

Манифактурата, наречена „Дякон Левски”, може би е направена… Ох, хайде да е създадена, макар че не се знае коя от двете думи е по-подходяща, с цел да бъде касова разбивация. Но е отговорност и изкуство, че и въпрос на храброст да има филм за Левски. Мисълта за печалба, водена от заглъхнала пазарна ниша, блазни. Казваш си: „Ще се наема да направя този филм. Хората имат нужда от него. Ще разбуним духовете.”. И може да си воден от добри намерения, но… Търсенето на реквизит, на меценати веднага обръща палачинката в измервателна стойност. Почват да се мислят глобални схеми за това, как да изглежда филмът. Няма нужда да е претенциозен. Е, в случая не е. В случая е малко-повърхностен, отколкото трябва. И не обвинявам Максим Генчев. Той е добър актьор, навярно и режисьор, сценарист, драматург. Но странно е. Има художествено изкривяване. Спомням си едно време колко предпазливо четях книги като „Корона от тръни”. С колко респект се отнасях към имена като Кимон Георгиев, Андрей Ляпчев, Стефан Стамболов. А какво остава за тези преди тях… Петвековното робство. Робовладелци ли сме и до днес…

Левски не е икона. Може би приумицата е била да му се придаде по-човешки и неподправен облик. Едва ли някой си го е представял с ореол. Но тази хрумка на Генчев е отлетяла в друга посока. Малко е залитнал в еснафщината.

„1841 година. Поробена България вече чака своя Спасител. Но още не разбира, че той няма да се появи от нищото, яхнал магаре.

Нито един учен досега не можа да каже, или докаже, къде е гробът на Левски, но всички учени знаят къде е обесен. Дори паметникът му не е правен от българин. Затова и никой от нас няма право да обсебва Апостола. Но може да мечтае с него.

Затова приемете този филм, като една приказка. Добре ли е разказана, лошо ли е разказана, ще прецените сами. Но с тази лента можем да започнем да преодоляваме и най-големите си страхове като българи. Да не би да сбъркаме в преценката си за Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Димитър Общи? Това не са икони, това са живи хора, и когато на децата ви им се падне тема за изпита по литература за тях, не ги стресирайте. Няма нищо неясно казано от тях, напротив, то е толкова директно, че плаши дори и до днес. Дори тук ни е нужен Левски.

Филмът на Максим Генчев „Дяконъ Левскiй” няма за цел да забоде байрака и да заяви – ето това е Апостола. Както вече казахме, това е кино, направено с огромна почит към Левски.

Докато гледате филма, някъде ще ви боли, на други места ще се радвате, на трети ще плачете. И така, докато сами се замислите – кой е Левски, защо прави това, което прави и в чия полза го прави.”

Животът не е филм. Трудно може епохалният апогей тогава да бъде пресъздаден сега. Трудно може на героите да се придаде онзи обем, колорит. Знаете ли? Филмовото изкуство, по-точно българското кино, претърпя катарзис, някакъв своеобразен ренесанс. Десетилетието 2000-2010 бе трагично записано в това отношение. В последните години се появиха сполучливи предложения. Но сякаш онова кино от 70-те и 80-те беше по-близо до истината. И сякаш тогава по можеше да се роди по-близък до Левски филм. Сега близостта във времето, пространството и проблематиката е обезглавена. Друг е режимът. Закъснява филмът за Левски. За мен бе ясно, че опитът ще прозира от комерсиализъм. В днешно време се говори за продукти, за консуматори. Изтръгната е емоционалната нишка. Как да представим на децата героя Левски? Представите им за героизъм се измерват в съвсем други показатели. Сега са на мода мъже тип мутри, с ланци, татуировки, бръснати глави и дебели вратове. Не са били по-модерни дори през 90-те, отколкото сега. А мъжкарството и подвизите се състоят в сексуални завоевания и поведение на селски тарикатлък или финансови полюции. Простете! За тях Левски е просто герой и дотам. Те не разбират неговата кауза. Тя можеше да бъде представена все така модернистично, ала като светъл еталон. За съжаление фокусът не освети подвизите, качествата на Дякона. Наблегна се на някаква псувня. Не знам дали псевдоморалисти не я укориха. Но и ролята на псувнята не ми е понятна. Нито би представила Левски в по-близък до народа привкус. Напротив, загорча. Повече от „Мисия Лондон”. Забележителна е предисторията на проекта. Маркетинговите маневри на Максим Генчев, набирането на бюджет, локации и актьори, търчането за подписи, анонсирането… Всичко това трябваше до доведе до издържан краен продукт. Нямаше как да няма разногласия. Но говоря чисто стилово образът да беше изгладен. Можеха да поработят още. Можеха да се поровят в изворите. Не е до репетиции. Такъв филм трябва да се изстрада, на него трябва да му дойде времето, народът сам да го поиска. Напоследък доста приказки се претворяват в игрални филми. Плоски са, изкуствени. А когато говорим за действителна част от историческото ни минало, задълбочаването е задължително. Старите български филми като „Козият рог”, „Време разделно” и дори по-късните като „С деца на море”, „Търси се съпруг на мама”, „Войната на таралежите”, „Изпити по никое време”, „Вчера”, „Всичко е любов”, „Дами канят”, дори и в цялата си художествена измислица и битовизъм, са адски близки до нас. Обикновени, опростени, но смислени. Има я закачката, има го гъдела, има го посланието. Не са дилетантски. Дори по-смъмрящите персонажи не са персона нон грата.

В „Дякон Левски” много фрапиращи детайлизации, неуместни реплики, неактуални стилистични похвати, излишни монолози, липса на въображение, безразборно насилие. Трилър, екшън, уестърн. Липсват достатъчно категорични внушения, препратки към историческата памет. Know-how субстанцията е размита. Операторската дейност е добра. Запазена е и някаква част от етнологията ни. Природата е умело обхваната.

Пълнометражен добър продукт означава е свързан не само с добрата актьорска игра и сюжет, а и със символиката и посланието. Да прокламираш патриотизъм е сложен процес. Плавно трябва да разкриеш съдържанието. Бисер или гнила костилка. Винаги ще има сравнения, очаквания, генерализации. Да играеш с артефактите в ново време. Да затвърдиш, но и да съживиш и допълниш нечий образ. Левски е част от българщина, националното, изконното, преломното, триумфалното, загадъчното, безстрашното, епопеичното, трагичното, славното. Но почит. Това е, което трябва да изпитваме към него. С благоговение трябва да стоим пред историята си. И когато в даден наш проект има концепция от миналото ни, трябва да изразяваме преклонението си. Много неща не знаем. И по-добре. Важни са дирите, следите. И когато говорим за национализма си, трябва да е в чист вид и да не го въвличаме във некоординирани върхушки и Содом и Гомор. Пълнотата на ценностите и традициите са нашият гарант за самосъхранение.

"Равносметка"

Георги Русев: Показвам нещата в пълния им блясък

Талантлив, решителен, креативен... Едно ново име, което навлиза в сферата на фотографското изкуство. Пленителни и завладяващи кадри. Красиви акценти и детайли. Символика. Стил и почерк на млад фотограф с усет за естетика. Сполучливи фокуси, ракурси, обекти, цветове, светлина. На вашето внимание - първото интервю на Георги Русев.

Георги Русев: Показвам нещата в пълния им блясък

1.       Кое провокира интереса ти към фотографията?

- Красотата. От малък заснемам всичко красиво, интересно и различно, което ми се изправи на пътя. Обичам да показвам нещата в пълния им блясък. Имам усет и поглед към детайлите, към онези неща, които не са видими за просто око. Няма нещо, което да ми убягва.

2. Кои са любимите ти ракурси на заснемане?

- Зависи какво заснемам.

3.       Външни или вътрешни снимки предпочиташ?

- Нямам предпочитания. И двата терена си имат своя чар. Носят ми еднакво удоволствие на работа.

4. Природа и пейзажи или модели е по-вдъхновяващо да "документираш"?

- Действат ми еднакво вдъхновяващо. Мисля, че природата е неразривно свързана с фотографа.

5. Чувал ли си за правилото на "златното сечение"?

- Ах, тази божествена пропорция... (смее се)

6. Типът фотографии, които са ти любими, как изглеждат - арт, еротични, сватбени?

- Арт, определено.

7. До колко е важно осветлението за добрия кадър? Забелязал съм, че това е един от водещите сегменти.

- Много добре си забелязал. (смее се) Светлината за фотографа е както боята за художника.

8.Какво послание и емоция би искал да носят твоите фотоси, какво би искал да внушават?

- Оставям това на хората. Нека всеки сам извлече посланието и емоцията от моята фотография.

9. Би ли изучавал тази материя в университет?

- Бих, но и самоук да остана, не е проблем. (смее се) Стотици примери има за невероятни артисти, които не са завършили в специализирано училище, но талантът им е неоспорим.

10. Оборудван ли си технически за новото си начинание по начина, по който искаш?

- За съжаление все още не.

11. Кой е твоят предпочитан фотограф?

- Черпя знания и вдъхновение от много фотографи.

12. На какви иновации ще заложиш в своето фотографско майсторство?

- Ще ми е трудно да бъда иновативен в 21-ви век и сред толкова талантливи фотографи, но знае ли човек... Може да ви изненадам!

13. Какви хобита и интереси имаш?

- Фотографията ми е и вид хоби, интерес. Много обичам и музиката, разходките в парка, покрай морето, често ходя и на кино. През свободното време гледам и много клипове, свързани с фотография, грим и т.н.

14. Как си представяш бъдещето – твоето лично и това, което искаш да те заобикаля?

- Представям си го трудно. Няма лесни неща в този живот, не и честните такива. Искам да съм заобиколен от любов и спокойствие.

15. Влюбен ли си и в какво се изразява любовта за теб?

- Винаги съм влюбен! (смее се) Изразява се във всеотдайност, уважение, доверие, топлина, страст и какво ли още не.

16. Разкажи нещо за семейството и приятелите си!

- За семейството ми може да се направи цял сериал, много е колоритно. (смее се) Имам малко, но истински приятели.

17. В какво намираш утеха, когато ти е тъжно, и какво всъщност те натъжава?

- В музиката, фотографията. В любимия човек до мен. Много неща ме натъжават. Емоционален съм и понякога най-малкото може да ме натъжи и разчувства.

18. От известно време живееш във Франция. Ако трябва да направиш сравнение между България и Франция, какво ще е то?

- Разликата е голяма, но и двете си имат своите плюсове и минуси. В България ми лиспваше едно, във Франция друго... Навсякъде е трудно.

19. На кои човешки качества най-много държиш?

- Добротата и възпитанието.

20. Пожелай ни нещо!

- На себе си винаги съм пожелавал да съм жив и здрав, пожелавам го и на вас. Това е най-важното. Пожелавам ви и да бъдете себе си въпреки всичко. Светът няма нужда от хора с маски.

https://www.facebook.com/g.rusev.photography

Автор и редактор: Стефимир Гроздев

Мисля си...

Песен. Песен като песен. Уж рап, но музикантска. Гайдата я прави някак по-балканска. Какво толкова ме кара всеки път да я преоткривам? Защо всяка дума от текста ме пробожда сякаш с нагорещен шиш и улучва право в сърцето? И боли, кърви. От истината. Толкова тъжно поднесена. Без да осмиваш, без да се гневиш… Просто констатираш. Един бийт с речитатив. Но какъв. Тематиката и посланието са все по-актуални. И един лиричен женски вокал. В него я има и надеждата. Когато някога се променим… Аз вярвам и мисля си за тези дни...

Не съм любител на безглаголните изречения, но понякога те ми помагат да изразя инертността. Не своята. Всеобщата летаргична инертност. Сетих се и за друга песен. За нея - друг път. На това му се вика асоциативно мислене. Обичам да се откривам в еквивалентни на ситуациите песни. Обикновено вечер ме спохожда музата да пиша. Когато всички спят. Всъщност те спят по цял ден. Една голяма част от обществото. Нова вълна протести се готвят, казаха снощи по новините. Медиците отново са на ход. Не ги устройва рамката на финансиране. Очакват се фалити. По груби изчисления с 40 процента са редуцирани средствата за лекарства, а според други сведения 82 процента от миналогодишните са парите за медикаменти на онкоболните. Ще бъде съкращаван персонал, цели щатове. Проблемът със субсидиите за лечебните заведения стои на дневен ред, тъй като по принцип здравеопазването е приоритетен сектор. Документиран бе случай, как болница разхищава бюджета си за ведомствени подаръци и празненства. Това лишава болните от храна, лекарства и адекватни условия. Грубо. Представя се версията, че няма пари. Те просто пак се просмукват някъде, пак по неведоми пътища изтичат като пясък между широките пръсти на някой паразитиращо-консумиращ индивид. Потърсени за коментар, засегнатите страни внезапно, разбираш ли, излизат в отпуска. Отпуска по никое време. Ей такава ни е инсценирана и драматургията, и демокрацията. Сега протичал одит. И как по-точно този постфактум одит ще овъзмезди станалото? Техниката ни е двупотопна. Връщаме се векове назад. Има недостиг на тесни специалисти. Когато болничните заведения не функционират, обществото линее. Линее нашето поколение. Да. Патриархът на българската литература. Пазарно-плановите икономически аномалии и мистификации генерират нов вид заболяване обаче. Доста по-тежко и трайно. Няма да казвам какво. 

Има ли лечение? Не просто за здравната ни система? А за тревожните статистики, които трогват само привидно и за кратко? Безпаричието и безработицата, по неотдавнашни данни половинмилионна, подтикват хората към масова психоза. А бяха времена, когато улиците гъмжаха от деца, които се пръскат безобидно с водни пистолети. Сега е тихо и съвсем съзнателно някой те чака на ъгъла да ти пръсне мозъка с реално оръжие. 112 предумишлени убийства. Бързи и яростни. Агресията не се подклажда вече само от компютърни игри. Геймърите са навсякъде. Казината са пълни. На този хазарт, покупко-продажби и кооперативни пазарлъци могат да завидят фондовите и стоковите борси. Лихварството е алтернатива за препитание на мнозина скудоумци. Понякога си мисля, че ететизацията ще ни върне в руслото. Но къде ти… Та г-н Цветанов е оправдан на трета инстанция и пак ни проповядва морал от ефира, а за зверски убийства на сексманиаци и джебчии - присъди без развитие, условни, цинично краткотрайни… Криминално проявени субекти биват оправдавани от Закона. Сигурно уважаемите управляващи заседават като рицари на широкоъгълната маса, осеяна с постни пици, в ролята си на масони. Почвам да си мисля, че някои престъпления са режисирани. Хакерите не просто разбиват системи. За тях Need for speed и Teamviewer са скучна класика. Сега се оперира на хард ниво. Градацията е стигнала до човешки посегателства. Може би всички ни чака съдбата на Вероника Здравкова от Велико Търново. Всички сме застрашени от собствена си психоза. Плуваме подгизнали в собствения си горчив сос. И един лютив дресинг. Нищо. Пийте по една студена вода! Преглътнете! Отдъхнете!  Нека се подготвим психически за предстоящото!

Дали Планът Ран-Ът е заверата на ерата? Не знам. Но всичко е по план. Както по план изчезват в небитието самолети. Някой някъде пак си прави опити. И сега някой някъде ви подслушва например. Не. Не ме гони параноята и не ми трябва усмирителна риза. Целите са повече от разузнавателни и прерогативни. Някои неща не знаем. И по-добре. Важното е, че на улиците и вкъщи липсва онази глъч. Липсват отворените врати. Сладките закачки. Невинните свалки. Приятелските вечеринки. Гостоприемството. Редът, сигурността и спокойствието. Душата и нормалността. Наскоро пак си припомних „Търси се съпруг за мама”, „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”, „Вчера” и т.н. Някои от тях – безумно наивни и развлекателни, други – трогателно тъжни… Все пак усещам сладостта на онова време. Никога не съм живял през него. Но го усещам. Не избрах обаче да се родя и да израсна в това другото, овълченото. Никой не ме предупреди за последствията. За донкихотовските ми прелюдии. Не искам след 50 години България да е колония. Не искам селата да опустеят и да ги заселят роми, които там да мародерстват и от там да нападат за грабежи градовете. Не искам да сме 6 милиона, от които половината роми и турци. Не искам Хелзинският комитет да оправдава номадстващите гета. Не искам българската държава да ги интегрира. Не искам китайци да заемат възлови позиции поради недостигат на квалитетни родни кадри. Допреди една година осъждах дълбоко миграционните процеси. Наричах всеки емигрант „беглец от отговорност”. Сега ги разбирам. Защото осъзнавам какво е да си притиснат от обстоятелствата. И не – надали удовлетворението им там, в каквито й главоломни мащаби да се измерва, ги кара да се чувстват по-удовлетворени, отколкото ако бяха го постигнали тук. Следвам една линия на писане за българските катаклизми от доста време насам. А ми се иска да е другояче. Когато някога се променим…

„Борбата е безмилостно жестока. Влюбен съм в новата цена на тока.”

„А аз не спирам да вярвам. Излъжи ме и ти! Ще ти повярвам.”

„Да сме често на маса. Само търсят се празници.”

„Един свят с фалшиви атрибути. И съдби с различни маршрути.”

„Понякога и на мен ми се кара с 200. И от този свят на друг да се преместя.”

„Зашо лаеш по мене? Аз съм този, който няма нищо да ти вземе.”

„Май много истини остана в архивите. Няма вече питомни. Останаха дивите.”

„Тук как да живея? Изправен или със нагъзените да се слея?”

Песента е на любима на мен група - "Ice Cream", и се казва многозначително "Мисля си". А вие... какво си помислихте???

Честит празник, българи!

На дни като днешния всеки от нас изпитва своята национална принадлежност. Културното, историческо и природно наследство са нашият неприкосновен гарант за великолепие. И колкото и години да минават, колкото и смутни и бездуховни времена да настават, българинът продължава делата на предците си с непоколебим дух, защото той носи тези гени. Заедно сме по-силни. Не се поддавайте на робската и пораженческа психика! Обичайте всичко българско, пазете България, успявайте тук! Честит празник!