ПОЛИ МУКАНОВА: ЖИВОТЪТ Е ВДЪХНОВИТЕЛЯТ - ОТДЕЛНИ КАРТИНИ ВИЖДАМ И ПРЕТВОРЯВАМ В ЛИТЕРАТУРА

Поли Муканова е част от забележителните и вдъхновяващи имена в съвременния литературен кръг на България. Тя има сетивата на творец от висок ранг. Творците са онези естествоизпитатели, които отдават душа за изкуството, в случая – за словото. Импозантното и различното слово, което носи послание, ритъм, дух и фина метафоричност.

Поли Муканова пише за различни медии. Родена е на 23.05.1980 в София. Завършила е българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Дипломиран магистър в програмата "Литературата - творческо писане" с проекта "Самоличност - дневници (2000-2005)" и участник в редица международни форуми за поезия. Тя е сред основателите на сайта „Открита литература“, а нейната поезия е превеждана на  английски, немски, албански, румънски и македонски език. Редактор е на рубриката за поезия в сайта „Сборище на трубадури“. Поли води семинарни занятия по „История на книгата и четенето“ във Философския факултет. Защитила е дисертация на тема „Четенето и читателите в българското общество (1878-1944): Институцията библиотека“.

За контекста на заглавието на творбата си „Мигове в кибритена кутийка“ дамата споделя: „Кибритената клечка е като живота: той е толкова кратък. Книгата онагледява усещането, че животът е една запалена клечка кибрит. Ние сме някакви светулки в този промеждутък.“.

„Мидите имат две страни“ е произведението, с което аз лично разбрах за Поли. То ме впечатли. Вече съм писал за него. Тази книга ми помогна да напиша една своя курсова работа по дисциплината „Книгоиздаване“ във ФЖМК, СУ. „Мидите имат две страни“ съдържа три части – „Надвечният камък“, „Шпалир от надежди“, „Метафори по тялото“. Става дума за онези житейски оксиморони, които асоциативно внушават вечността на човека в един живот, приет за краткотраен. Образът на човека е изваден от рамката на елементарното, битовото, покорното и трагедийното. Тук творчеството на Поли демонстрира един бунт срещу стереотипизацията и извисява духовното над низките страсти на физическото. Насищайки с детайли, в подбора си от думи авторката създава внушителни и синтезирани смислови отправни точки. Въвежда ни отвъд видимото и проектира един божествен свят, изпълнен с прозрачна дълбочинност. В това си произведение думите на поетесата са търсещи и живеят собствен живот.

                Във втората книга на Поли Муканова -„Amor Fati”, се прави взаимовръзката между зрелостта и виталността на съдбовното. Тук отново е закодирана идеята, до колко са синхронизирани екзистенциалните противоречия. Философски трактовки за живота и смъртта, за преходното и непреходното, за реалното и нереалното, за бягството и завръщането. Търсене на отговорите на вечните въпроси и опит за разкодиране на парадигмите на жизнения цикъл на съществуване. Дали и колко е прост животът, в какво се корени „кактусът на отчуждението“...  Множество претворени алюзии в един цялостен фрагментарен пъзел разкриват панорамата на живия живот с нерегламентирани граници.

В творчеството на винаги неузнаваемата, но все пак следваща идейната си линия Поли Муканова съзираме мотиви за вечното пътуване, препратки към библейското и изначалното и стремеж към новото пространство и свобода дори когато „няма нищо ново под слънцето и само сянката е различна“.

Поли, благодаря ти за това интервю!

ПОЛИ МУКАНОВА: ЖИВОТЪТ Е ВДЪХНОВИТЕЛЯТ - ОТДЕЛНИ КАРТИНИ ВИЖДАМ И ПРЕТВОРЯВАМ В ЛИТЕРАТУРА

При какви обстоятелства се раждат най-значимите литературни произведения?

- Страданието, болката, различни житейски изпитания отварят вратите на невъобразимото - на света, който наричаме литература. 

Какви промени предвиждате да съпътстват книгоиздаването в близко бъдеще?

- Редуцирането на хартиените носители да продължава с главоломни темпове. 

По какъв начин става намирането на спонсори за издаването на дадена творба?

- Това си е чист късмет. Мога да споделя своя опит - първата ми книга се появи в издателство “Алтера”, благодарение на проф. Миглена Николчина, която бе харесала “Пиесата”, и това доведе до включването на книгата в издателския план. Излизането на втората ми книга се случи с помощта на читалище “Зора” в Кюстендил. За съжаление отпечатаха само 100 бройки и с двете премиери те свършиха. А все си мисля, че точно тази книга трябва да види отново бял свят. Третата ми книга излезе с подкрепата на програмата “Помощ за книгата” на Министерство на културата. За предстоящата - нямам идея. 

Кой процес от и около издаването и разпространението на една книга считате за най-важен – подготовката, изграждането като завършен продукт, рекламната кампания?

- Това е един комплексен процес с отговорната важност на всеки един етап.

Превръща ли се литературата в тържище между жадни за внимание самозванци, избиващи комплекси върху лист хартия?

- Винаги е имало и такива феномени - графоманията например.

Поезията като жанр ли докосва най-много читателя във Вас?

- Може би най-много, но всяка добра литература докосва неизменно. 

Мидите имат две страни“, а коя точно предпочитате?

- Това е метафора за смисъла; основанията, които търсим.

И двете половини са важни - тази, която търся, и намиращата ме на брега.

Накъде върви българското слово – към опростяване, сквернословия или облагородяване?

- Трудно бих окрупнила. Медиазирането на средата, динамиката на технологиите сякаш налагат такова усещане не само в български контекст. 

До колко един творец би могъл да експериментира и да остане верен на усещанията си, за да бъде все пак и комерсиален в същото време, ала не в онзи брутален смисъл?

- Нямам опит в комерсиализациите. Макар че в това няма нищо лошо, а в един по-широк контекст - просто повече читатели. За мен винаги е било важно да следвам своите нагласи и виждания за литературата - независимо от конюнктурата на налаганите тенденции и очаквания. 

Кой актуален български автор Ви прави най-силно положително впечатление и с какво?

- Алек Попов, Петър Тушков, Владимир Полеганов - с професионализма, с който упражняват професията “писател”. 

При създаването на определено стихотворение кое художествено средство най-експресивно символизира Вашата същност като автор?

- Опитът за синтез. Това отчетливо може да се проследи както в стиховете ми, така и в кратките прози, които по далчевски наричам “фрагменти”.  

Говори се, че простота на изразните средства е ключът към постигане на една красиво и достъпно построена реч, а претенциозната такава далеч не олицетворява майсторство. Така ли е според Вас?

- Стилът на автора е лакмусът, който може да направи и от привидно претенциозната стилистика майсторски изваяно слово. Именно него приемам за определящ при категоризирането на дадено произведение. 

Напълно авторски ли са повечето произведения на съвременните поети и писатели, или се долавят и нотки на реминисценция?

- Влиянието невинаги е дословно копиране, с времето се утвърждава собственият стил. Но неумело нахлузеният шаблон винаги личи и невъзможността за излизане от него с времето е сигурен критерий за прекопиране. 

"Мигове в кибритена кутийка" и "Amor fati: фрагменти" свързани ли са по нещо с "Мидите имат две страни" и под влияние на какви емоции са създадени?

- И трите книги са свързани с моето усещане и разбиране за света, който ме вдъхновява и тревожи. Те са творческото мерило за извървения и осмислен житейски път. 

Опишете чувството, когато Ви осени муза да творите!

- Животът е вдъхновителят - отделни картини виждам и претворявам в литература. Пресътворяването дава усещане за окриление, за докосване до тайните на битието. 

                           

http://stefimir.blogspot.bg/2016/05/blog-post_75.html

А сега накъде? (Следизборни въжделения)

Още на финала на последните президентски избори бе ясно какъв ще е развоят на парламентарните такива. Свърши зимата, президентът встъпи в длъжност... Минаха си тези месеци като "стой, та гледай". През това време станахме свидетели на обичайните междупартийни престрелки, дебати и подобни форми на конкуриране и отмъщение. Пространството по традиция се нагнети и замириса на зле репетирана демагогия. Така и не разбрах защо всеки път преди избори всеки трябва да вади кирливите ризи на другия и да го засипва с компромати. Сега доста люде тук биха отсекли: "Ти от Марс ли падаш?". Обичам, като ми говорят така. Направо чакрите ми се отварят и виждам провидение.

Нима когато хвърляш камъни в градината на чуждия двор, си докарваш прерогативи?

Онзи, който е натрупал активи в програмата си и предлага реални способи за постигане на ефективни резултати, се концентрира върху разработване на платформата си и не се чуди как да опетни конкурента си. Липсата на колегиалност е едно от проявленията, заради които ни се смее цял свят. Не че и в световен мащаб не се замерват с компромати един другиго. Ала е на някак по-глобално и спортсменско равнище от политическата скотомия при нас.

Наближават ли избори у нас, винаги се заговаря какви крути мерки се взимат по съблюдаването им и как този път ще бъдат избегнати грубите нарушения. И уж са назначени внушителни блюстители по всички възможни места, за да поддържат реда и сигурността. И напълно в противовес с поредните напразни обещания и грандомански изхвърляния вчера още по обяд бяха констатирани типичните нарушения в и пред изборните секции. Раздаване на безплатни фиданки с цел подкуп. Охрани, гледащи телевизия в кметски стаички, вместо да вършат задълженията си. В Столипиново в Пловдив не знаят за кого гласуват, а застъпници и наблюдатели не са наясно към коя партия са. Но са наясно със сумата, която са получили. Няма достатъчно секции за инвалиди. Гласове се търгуват като на битпазар. Бедни и неграмотни хора продават гласа си за 20 лв. Нарушения бяха открити във Видин, Плевен, Бургас, Стамболово и къде ли още не. В Германия извън консолството и посолствата няма места за гласоподаване. Този път единствено в Англия изборният ден е протекъл сравнително мирно.

Българите в чужбина вероятно трябва да имат право да гласуват, но всъщност фактът, че повечето от тях са откъснати години наред от родната си държава, не ги прави достатъчно информирани по отношение на случващото се в нея, за да са напълно компетентни относно избора си. Освен ако не следят събитията редовно или пък нямат намерение да се завърнат. И все пак, отново трябва да вметнем един неоспорим факт - те подпомагат българската икономика така или иначе, не само чуждата. Мнозина от тях изпращат пари на семействата си, тъй като не всички от тях са ги изтеглили при себе си.

Победата на ГЕРБ бе прогнозируема, макар и неубедителна. Явно избирателите имат доверие в тази партия все още. Не заемам ничия страна. От известно време съм аполитичен. Истина е, че ГЕРБ създадоха черно на бяло продукти, които можем да пипнем с ръце и да ползваме, макар това се случи с европейски средства главно и с немалък процент кражби от тях. Да, имахме нужда от магистрали, модерни пътища и съоръжения, оборудвания, както и от спортни зали и детски градини и площадки. Но повече от това имаме нужда от зряла, стабилна икономика. От гъвкава социална политика и от адекватна такава, стимулираща младите. Все още не са се вдигнали заплатите, а цените на стоките са европейски. Все още образованието не се е върнало на нивото си от преди години, когато никой не допускаше в най-елитните университети да се влиза с 2-ки и 3-ки. Акцизи, мита, данъци. Излиза, че българският политик се ояжда с пари от бедния данъкоплатец, чиито очи продължава упорито да замазва. Кой бил европейски политик, на кого му писнало и нямало да прави компромиси... кой щял да стопира картелите...

Знам, че много скоро българинът няма да издържи. Вярно е, че сме с остатъчна робска психика. Вярно е, че от османското владичество ни е останала нотката на мазохистична търпимост. Обаче и тогава е имало дивергенти, които са разчупвали оковите на статуквото. Чрез чети, инициативни комитети и по всякакви други начини са противодействали на поробителите ни. Сега ние сме поробени от собствените си политици и сякаш колкото повече ни "малтретират", толкова повече ни харесва. А днес чрез средствата за масова комуникация и осведомяване за 24 часа може да се сформира гражданско шествие, което да преобърне представите ни. Защо гласуваме, след като така или иначе правим един и същ избор, който очевидно не задоволява никого освен онези, приближените до властта? Власт, която за пореден път ще се чуди какви рокади да прави, за да състави кабинет, който ще изнесе и следващите 4 години на куц крак. Или трябва да отбележим "не подкрепят никого", или трябва да има нулева избирателна активност и да окупираме булеварди, както румънците превзеха площад "Виктория". А не ние да го правим само когато Слави изнесе поредния си псевдопатриочен концерт, зад който прозират политически мераци, пък ние да го мислим за новия месия само защото го играе опозиция на кликата. Това е личен пи ар и популизъм - даже и с цялата одисея покрай незаслужената цензура върху предаването му. А интелигентните родни творци и работници са изтикани в ъгъла все така. Площадите и джобовете са празни. Кафенетата и кръчмите са пълни. Сигурно никога няма да разбера жаждата на тоя народ да се забавлява, преди да се е потрудил. Разтуха, ще кажат някои. Дали? 

Има и една на пръв погледа невидима част от населението, която се бори. И това да известна степен сме именно младите. Така че, да ме извиняват такива като Владимир Каролев, които по предизборните студия говорят, че младите не трябвало да очакваме политиците да ни дадат шанс. Аз не знам и не виждам някой да се е застопорил в статично положение и да очаква нещо от някого с изключение на нечии държанки може би. Шансът е твърде важен елемент от успеха в настоящите дни и в страна като България, така че нека не ни вменяват вина, че сме чакали нещо наготово. Ужасно много мои връстници познавам, които имат таланта и ентусиазма да акумулират енергията си в производителност и изобретателност. Само че, уви, не ни се дава шанс - особено щом нямаме "вуйчо владика". Знаем как стават назначенията по апетитните места. 

Като се смени властта, премахва досегашните и слага свои хора. А всъщност върхушка, част от която трябва да е по затворите, вместо да ни чете морал от екрана. Един човечец може да не е откраднал нищичко, но да бъде набеден, понеже е бил на неправилното място в неправилното време, но разни такива, както обичам да ги назовавам - "клонирани демони, преяли с власт", винаги биват оправдани. Затова нека и такива като Бойко Борисов да не скачат върху журналисти като Елена Йончева, какви милиони получавали. Излез и го докажи! Излез и декларирай обаче и своите милиони и произхода им! На чужд гръб и сто тояжки са малко, но в крайна сметка дали някой е спонсорирал някого няма особено значение, когато спонсорираният си е свършил професионално работата... и нещо повече - бил е на горещи точки при опасни условия, а не си е стоял в кабинета на някой диван от крокодилска кожа. Говорим принципно. Точно заради това не бива да гласуваме компромисно, т.е. на принципа на "по-малкото зло", защото то отдавна не е малко и докато продължава да се множи и разраства, ще се въртим в омагьосан кръг. Стигат им 26 години. Проверихме ги. Всички се изредиха. Стигат им. Време е за друго. И за Корнелия Нинова, която разгърна самочувствието си покрай победата на Радев, също не вярвам, че щеше да е много по-различна, ако нейната партия бе избрана. В крайна сметка предния път успехът си беше на и за Радев - гласуваше за личност и президент.

Така или иначе бъдещето не е на партиите. Бъдещето е на един друг тип управление - обществото само трябва да задава дневния си ред и да участва в процесите, които пряко го касаят. Това сега не е демокрация. Демокрация би било, когато в парламента работят за нас, а не ние за тях. Няма нужда от избори, коалиции, хегемонии. НЕ ПЛУТОКРАЦИЯ, А ПЛУРАЛИЗЪМ. А журналистите би следвало вече не просто да констатират това и онова, а да го осъждат, адмирират - зависи от вида обратна връзка в конкретния случай.

Бягството от реалността не е спасение. Свалянето и издигането на едни и същи кабинети и партии - също. The same story. Много скоро ще отприщим себе си, знам го. Защото онези 240 не са повече от всички останали, които сме милиони и от които по принцип трябва да зависи съдбата на тези 240. Явно има още път да извървим, още да потърпим, защото когато удариш дъното със замах, обикновено то ти е трамплин да отскочиш доста нависоко. Мисля, че заслужаваме вече да видим светлина и да почувстваме облекчение. Не става с магическа пръчка или отвара. Не живеем в свят на приказни вълшебства. Само че има една сила, която бди над България и ще ни помогне да се събудим, за да вземем в някой от следващите пъти съдбовното решение да бъдем общество с идеали, успеваемост и напредничаво конструирана мисъл. Амин!

ОБИЧАМ

ОБИЧАМ

Обичам ласките на слънцето – носят ми виталност.

Обичам пенливите ручеи и кротката им кристалност.

Обичам след затишие крепкия порив на ураганите.

Обичам очертаните линии и мекотата на дланите.

Обичам разказите за герои от легенди романтични.

Обичам прилива на морето във вълни титанични.

Обичам среднощните разходки в алеи притихнали.

Обичам когато всички без повод са се усмихнали.

Обичам щом краят е начало на нещо фантастично.

Обичам да обичам – страстно, правдиво и утопично.

АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ...

"Аз още броя дните"... Истории за време, безвремие, вечност, мимолетност и късчета памет.

Един феноменален роман, който разтърсва из основи. Директен, жестоко откровен, болезнен. Някак красиво-грозно тъжен. Разкрива картините на война, любов и драматични общочовешки обрати. След прочита несъмнено ни оставя повече хора.

"На 6 април 1992 тя беше тръгнала като всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от 11.00, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума - война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.

В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя - хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани. Само довчера, когато имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има - буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес..."

Това са част от встъпителните думи, с които започва творбата на Георги Бърдаров - едно от заглавията, които миналата година завладяха всички любители на доброто четиво. В тези времена на фундаментални религиозни сблъсъци подобни разкази за военни действия от близкото минало биха могли да се усвоят противоречиво от аудиторията. Винаги съществуват заплахи за неправилен прочит и интерпретации. Защото историята е една, ала напоследък често се подменя или пък се представя от различни гледни точки и обърква представи. Държа плътно да подчертая, че не се чувствам готов да анализирам войната в бивша Югославия и съвсем не си го позволявам на този етап. Това би могло да се случи на един по-късен такъв, в който събера достатъчно сведения от извори за характера на стълкновенията около разпада на югорепубликите от едно общо цяло.

"Аз още броя дните" е като пясъчен часовник. Не става дума само за любов. Да, тя е опорната ос в романа. Сараевските Ромео и Жулиета в произведението са Давор и Айда - съответно християнин и мюсюлманка. Отраснали заедно и свързали живота си въпреки забраните на една малодушна система. Система от предразсъдъци, чиито окови висшата сила на любовта разкъсва. Двамата млади се борят срещу своята боязън и доказват на себе си и семействата си, че отношенията им ще пребъдат. Една такава любов надживява времето и е свещено непоробена. Тя се бунтува, любува, а войната я уякчава. Двама млади, които са жертва на един изкуствено насаждан климат на геноцид и повсеместно насилие и отмъщения. Те и мостът на река Миляцка олицетворяват триумфа на героичната романтика. Смелостта е наказана, но това не я прави елементарно трагична. Тази драма е победоносна и е красиво увековечена във времето и тайнствено митологизирана.

Творбата на Бърдаров е специфична по своята структура. Съдържа изобилие от тропи и фигури и интересни авторови похвати, които държат в напрежение от първата до последната дума. Интервюта с различни представители и познавачи и очевидци на онова време и на войната. Някои от тях разказват за насилието, което са прилагали върху едни. Други като потърпевши разказват за раните си и отново преживяват ужаса. Всичко звучи абсолютно автентично. На места словото е брутално. Внезапно и гръмко като изстрел, който ехти и ехти. Авторът не се ангажира пряко със заемането на позиция. Неговата такава е единствено поантата, че смисъл от война няма. Една война сама по себе си води до всичко най-лошо. Ключовите думи са: страхове, врагове, инстинкти, оцеляване, изстъпления. Георги Бърдаров оставя героите сами да говорят за себе си и съвсем фино прокарва идейни внушения посредством контурите на образите им. Ние, балканците, сме нечовешко характерни по своята същност. Недодялано емоционални, първични, с кипяща кръв, с чувство за самосъхранение и унищожителност в същото време. Разказите в произведението категоризират една необуздана и безконтролна диващина, която свършва, когато разрухата стигне финалния си вид. Един народ, опиянен от безверието в собствената си цялост, утолява жаждата си за зрелище. Кръвта в романа смразява и разплаква. Изнасилванията са по-фрапиращо описани и от тези в "Американският свидетел". В един миг всичко става възможно, а хладнокръвието обзема всички. Само не и тези, които четем. Изстрели, наведени глави, приклякане, игра на котка и мишка. Едни снайперисти, които не знаят чии интереси обслужват. И едни братя, които вече не са такива и никога няма да бъдат, защото предават собствената си земя и убиват в името на измислено-безсмислена кауза с фатален край. Такъв е завършекът на книгата. Сараево от 1993 не е същото. Само любовта е истинска и остава такава.

"Аз още броя дните" изследва етнографията на Югославия в едни от последните нейни дни. Дали е ничия земя? А някога е била трета сила в света. Кой е пожелал тази разпокъсаност и какво печели от нея? Може би ще разберем някой ден, а дотогава ще гадаем и ще разнищваме концепцията за политика, религия, родовата принадлежност... хуманитарната такава... Само знам, че вече никой няма нужда от отживелицата, наречена война. Аз още броя дните, когато ще скрепим доверието си и ще преминем по моста му необезпокоявано, за да стигнем там, където любовта и свободата не си съперничат с омразата.

ПРОЗАИЧНО

Тръгвай. Не те спирам. Отдавна нямам аз какво да губя.

Тръгвай. Не загивам. Не искам свойте съдници да съдя.

Тръгвай. И се оглеждай. Без мен опасности те дебнат.

Тръгвай. Не ме подвеждай. Мечтите ми да си подремнат.

Тръгвай. Без оправдания. Спести си нотките на съжаление.

Тръгвай. Без излияния. Спомни си първото благоговение.

Тръгвай. Щом бързаш. Върви по пътя си без моя милост.

Тръгвай. Без да се привързваш. Не ще узрее нещо гнило.

Тръгвай. С предубеждения. Оказа се по лесните неща.

Тръгвай. С други въжделения. Не си на мойта честота.

Тръгвай. Различни сме. Но аз не съм духовно беден.

Тръгвай.  Прозаично е. Някъде другаде ще съм потребен.

"Воевода" - история за българската непоколебимост

„Воевода”. Новият български филм, който дава заявка за въздействаща препратка към една култова историческа епоха. Петвековна епоха на размирици, патриотизъм и лъжепатриотизъм, проверка на стоицизма и сблъсъка между два свята. Какво се е променило от тогава до днес? Сега воюваме някак уж по-осъзнато – уж по-тихо и хитро. Но може ли да се воюва осъзнато? Какво следва да е това съзнание, допускащо след толкова години пак да се връщаме назад? Явно не сме се цивилизовали достатъчно, не сме се поучили от грешките си. Явно изпитваме нездраво, перверзно блаженство да провокираме съществуващи само в мисълта ни конфликти. Или може би не сме доразрешили някои от тях и със средствата на съвремието правим злопаметна възстановка. Миналото оставя белези. Но засега все още ни е враг и все още се прокрадва, за да ни шамароса, че няма съвсем неизлечими рани. Народът е гръбнакът на една държава и нейният двигател в същото време. Останалото е територия. Ние правим местата такива, каквито са. Българската земя обаче е свещена и вечна. Защото цели поколения се изреждат да я населяват, а тя остава непокътната, величествена и способна да се самосъхранява. Тук не говорим само за природата. Земята е дух, енергия, традиция, дом. Къде ни върна „Воевода” и с какви усещания ни остави? Всеки има своята истина. Вярвам, и тук пак всеки ще намери именно своята.

И за “Дякон Левски” имаше противоречиви отзиви. Няма и как един филм да обхване така детайлно цяла епоха. Няма и как да са гарантира пълна автентичност и достоверност. Все пак винаги оправдаваме творческите екипи за това, че създават комерсиален продукт. Тънка е границата между духа на правдивото с тази на художествената измислица. Това е фин майсторлък. В желанието си да сме напълно съпричастни и да пресъздадем нашенското в напълно натурален вид, забравяме консервативността на онова време. Не бива да си мислим, че тогава всичко е било позволено и не бива да проектираме собствените си представи в нещо, от което нямаме реални спомени. За турското робство са изписани и свидетелстват редица изворни документи, а най-много до същността на този период допринасят разказите от първо лице. В съзнанието ми винаги изникват репортажите на Макгахан относно турските зверства при баташкото клане. Пряка емпатия се изисква, за да споделяш впечатления и да ги надграждаш с лични разсъждения.

„Воевода” ме впечатли с няколко компонента – природните картини, музиката, визуалната ретардация, ретроспективните повторения. Всичко това прави екранизацията детайлна. Залага се на повторението на някои акценти, които мигом се запечатват в ума и сърцето – особено детските погледи, да речем. Те – които винаги са най-откровени и съдържателни. Не претендирам да квалифицирам актьорската игра като безупречна, но със сигурност бих я определил като прилична. Сюжетът обаче бе накъсван от някои излишни подробности и чувство за недозавършеност в някои иначе колоритни герои. „Боевете” от детството на главната героиня Румена бяха малко ни в клин, ни в ръкав. Изглежда, е прокарана идеята за приемственост по този начин. Румена войвода бива представена като абсолютно безкомпромисен предводител на четата си. Неотстъпчива, непреклонна. От онзи тип еманципирани жени, за които честта е жизнено верую. Тя отмъщава заради смъртта на баща си, въпреки че той я моли да не го прави. Кръвната връзка се оказва по-силна. От малка е научена на твърдост, самостоятелност и постоянство. Разбира се, не всичко в персонажа е сакрализирано. Тя носи греховете на майка, оставила децата си в името на заветната кауза да отмъсти не просто за баща си, а за България. Не ми хареса, че точно във финала самоотвержеността, любовта и жаждата за справедливост бяха наказани със смърт. Но така е било тогава – съвсем не като в приказките. Именно краят на видеопродукцията е поразителен. Смъртта понякога е неизбежна и връхлита внезапно. 

Румена не успява да бъде майката, каквато иска, ала посвещава живота си на предаността си към корените. Отдадена, дори обсебена от идеята да успее да въдвори правда и възмездие, тя не се спира по пътя си. Накрая дори се съмнява във всичките си жертви и подлага на критика живота си, само че е подкрепена от Любовта, която я съпътства до последния дъх. Човек и тогава, и сега няма всичко, но избира в какво да вярва и в какво да се бори. В това отношение е постигнат задоволителен ефект на тази личност в лентата. Личност на онази характерно храбра българка, която очевидно не е родена за домакиня и повелителка на дома. Въпреки всичко обаче тя носи своеобразната си женственост и е стожер, макар и на други фронтове.

Сценарият и режисурата са комбинация от игрално-документален подход. Подборът на актьорите отговаря на съответната им роля, която им е възложена, поне чисто като излъчване, но отново се повтарям – не се наемам да оценявам заложбите им и представянето им във филма. Подвизите на хайдутите не са хиперболизирани. Жестокостите на турците са по-омекотени вероятно за да не се травмира безразборно аудиторията, сред която навярно има и мнозина представители на младата генерация като мен, включително и на деца. Идеите за патриотизъм са налице, макар и въплътени чрез по-актуален ракурс, като изконното е претворено дори и в типичния диалект и жаргонен изказ. Липсваше ми малко по-добро озвучаване на репликите и повече експресивна емоция. На моменти се просълзих, но като цяло лентата излъчваше хладнокръвие и простодушност. Все пак „Воевода” е по разказ на Николай Хайтов, който е извънредно въздействащ и вдъхновяващ автор. Скрити метафори също нямаше да са излишни, но няма как в един такъв проект, колкото и да е мащабен, да фигурират всякакви похвати, тъй като това гарантира структурен безпорядък и безвкусица.

Трябва да поздравим Зорница София и всички останали, взели участие в тази продукция, за внимателното и смелото едновременно проникване в дебрите на един времеви отрязък, оказал неподозирано влияние върху нашия бит и народопсихология. Този път си спестяваме клишетата, че България е над всичко. Това се подразбира. Обаче не спестяваме и частица от истината. Да, било е непосилно, затова и е приключило в един момент. Изразявам преклонение пред загиналите за свободата на България и техните жертви и лишения. Чувствам особено смирение. А такива филми само могат за кратко да ни пренесат в духа на онова древно и диво време на "смърт или свобода". Благодарен съм, че ме има днес, тук и сега, именно в България. Такива екранизации ни правят повече българи и подсилват убеждението ни, че сме славен народ с богато минало, култура и природни дадености, които трябва да почитаме и браним ревностно.