"Където пеят раците" - мелодията на свободния дух

 

Една от новите ми любими книги, която според мен определено заслужава популярността си, е „Където пеят раците“ на Дилия Оуенс.

Признавам си, че съм предубеден, когато едно заглавие стане твърде комерсиално. Невинаги се доверявам сляпо на масовия вкус, особено считано към днешна дата. Не за друго, а защото много хора не четат със сърце и мисъл, а често се водят по рекламния елемент и конформизма. Но пък има произведения, които добиват широка реклама в резултат на това, че хората са доволни от тях – а не въпреки откровените си дефицити като съдържание.

Е, „Където пеят раците“ е от тези предложения, които не са пълнеж, а имат дълбочина и солидна структура, макар и най-вероятно да не е по вкуса на всекиго.

За мен стилът на повествование е проницателен. В него е имплементирана забележителната човешка история на Кая - момичето от мочурището, отхвърляно и потискано, чийто най-добър приятел е природата. Да искаш да бъдеш обичан и да не бъдеш изоставян, но все да ти се случва да си в немилост... Да се доверяваш на инстинктите си, за да оцелееш... Кая е с необятна душевност. Самата тя дори не осъзнава колко е силна. На нейно място мнозина биха се сринали.

Всички носим по малко от Кая - мнителност и наивност едновременно, желание за укрепление и споделеност, борба за живот, непреглътнати сълзи и стари травми, затова съм сигурен, че ще разберете нейния персонаж.

Там, където пеят раците, има убежище и спасение. Но опасности дебнат на всеки ъгъл. Така е в живота - причудливо непредвидим. Кая живее бурно, непокорно и по своите правила. И се справя. Все пак среща и подкрепа. Но мочурището приютява всички нейни тайни дълбоко в пазвите си и превръща историята ѝ в легенда. 

Романът е изпълнен с обрати, наситеност на изразните средства и поуки. Изненадващ, затрогващ, той те потапя в безметежността си и те връхлита с пълна сила.

Изпълва те с откровението си, узурпира те с най-съкровените и диви човешки пориви. После те отпуска в едно блаженство, сетне пак сменя амплитудата си и те въвлича загадъчност.

Кая често бяга. Намира пристан в природните дадености. Нещо повече – тя органично е свързана с тях. Езкогенните процеси навигират и нейните ходове.

В рамките на романа се редуват различни времеви периоди. Литературният съспенс те държи със затаен дъх и не спираш, докато не разбереш развитието в хода на творбата. Има и разследващи моменти, както и чисто първично човешки.

Кая, която е измамена, може да бъде и коварна. Но справедливото отмъщение за нея е единственият начин да възстанови баланса и да накаже „противника“. Като женските насекоми, които са безмилостни към мъжките.

Книгата ни показва несъвършенствана на един съвършен свят. Съвършен – защото е от плът и кръв. Защото е неподправен. Несъвършенства – понеже това е неизбежност. Кая е един пълнокръвен и многопластов образ. Тя действа и с разум, и със сърце. Крие се, отбранява се. Прави всичко, което може да я направи просто човек. Колкото всички нас. Нито повече, нито по-малко. Струва си да прочетете „Където пеят раците“. Шумът от тяхната песен ще остане да ехти дълго в съзнанието ви.

Хей, любов

 

 Хей, любов възможно-невъзможна, къде ме запокити пак?

Намери ме, издигна ме и срина ме, обгърна ме във земен грях.

В разпенени вълни ме хвърли, упои ме със сластен еликсир.

Прегърна ме, разнежи ме, а сетне разпиля надлъж, нашир.

Хей, любов, възможно-невъзможна, какво направи с мойта власт?

Погали я, заключи я, изпепели я в опияняваща от съблазън страст.

Където и да идех, ти все преследваше ме неотменно като сянка.

Пътувах, крих се, бягах – но ти нахлуваше и в мойта дрямка.

Кажи, любов, какво желаеш? Сълзи, молби, убежище да бъда?

Триумфи на по чаша вино, пияна съвест – накрая тежката присъда.

Не мога с тебе да се боря, далече си от мойто скромно полезрение.

Аз съм подножие, а ти високо горе – ела и дай ми свойто благоволение.

 

Тина Търнър - щастливият бегач на дълги разстояния

 

 

Има личности и личности. Нечии истории те покоряват. Биографията на Тина Търнър е една от тези, които ме покосиха в хубавия смисъл на думата. Защо ми даде отскок. В последно време се чувствах като на дъното в някои аспекти и не ми се четяха книги. Съвсем спонтанно, отивайки до книжарница "Хермес", където работех преди, грабнах книгата на Тина. Не знаех нищо особено за нея - знаех само определени песни и че я харесвам като изпълнител и темперамент... Е - дойде време да се сблъскам с нейната история, която се оказа едно сюблимно вдъхновение за мен и моя сегашен свят и живот.

Обожавам парчета като "The Best", "We don't need another hero", "What's love got to do with it" и още няколко от по-известните през годините. Тина Търнър е огън жена, на която винаги съм се възхищавал, тъй като, освен че пее като змей, тя е вулкан от емоции. Твърде много са безличните, скованите изпълнители, чиито приеми минават вяло. Тина е друга Вселена. Характерна, нетипична, смела, в същото време царствено женствена, одухотворена и благородна. Нейната книга изповед ме инспирира неистово. Човек с безпощаден първи брак, преживял редица премеждия, които сякаш са я направили още по-земен човек.

На голямата сцена Тя е безкомпромисна, респектираща и магнетична. Безумно отдадена на музиката. Изненада ме приятно нейната връзка с будизма. Малко световни знаменитости оцеляха непокварени. Тази жена не е погубена от славата - тя дава урок как се носи тежестта на популярността.

И макар към днешна дата да не е действащ изпълнител, нейната почивка вече е повече от заслужена. Може да се каже, че Тина е минала през деветта кръга на ада в рамките на житейската си траектория. Винаги със страст, никога огъваща се пред изпитанията, изпълнена с благодарност.

За мен най-силните фрагменти в биографията са свързани с разказите за нейния първи мъж - Айк, както и с моментите, в които открива своите заболявания.

Безспорно Айк Търнър, починал през 2017 г., е белязал живота на Тина Търнър. Тя е трябвало да го срещне - това от онези съдбовни, неизбежни връзки. Смятам, че тя като жена в онзи период е била силно уязвима от присъствието на този мъж. Само че мъжът във връзката несъмнено се оказва тя.

Разхвърляното детство, липсата на обич от страната на нейната родна майка я кара по-късно да търси утеха във връзката си с този мъж, да компенсира своите по-ранни липси в грижи за него и общо четирите им деца - уви, обаче от него не получава отношението, което заслужава. Но именно това я изгражда като характер. За да може по-късно тя да е непоклатима.

 Мнозина биха си казали, че е била мазохист и безгръбначен човек. Не. Тя многократно е давала шанс с надеждата този мъж да реабилитира образа си в нейните очи, а когато вече опитва да се измъкне, е доста късно - свързва ги музиката като обща дейност. Те творят, пътуват - така се наливат основите на "Тина Търнър", макар тя да не го разбира. Този път е бил необходимото зло.

Насилието, което претърпява върху себе си, се изразява в многобройни физически и психически посегателства. Освен това Тина страда от факта, че не е най-перфектната майка предвид работата си. В онзи период публиката и музиката я крепят.

В един момент все пак успява да избяга. Именно този обрат ме изпълва и мен с жизнени сили, четейки въпросните редове. Защо? Защото може би и аз трябва да избягам от нещо, а нямам смелост. Да, понякога не можеш - чувстваш се безпомощен и разчиташ на висша сила да пренареди картите, а ние имаме и свободна воля, да не забравяме. 

Трябва да изживееш каквото има. То не идва случайно, а с предназначението да се обърнеш към себе си и да си кажеш: "Хей, та аз съм си най-важен за самия себе си, стига толкова!". Но как се бяга от човек, с когато те свързват контракти, ангажирани концерти и впоследствие - пропуснати ползи?

Тина успява да избяга. За мен тя е бегач на дълги разстояния. Именно от това бягство започва нейното ново, истинско начало. Животът ѝ не е лесен за понасяне. Най-вече заради здравословните проблеми, които я съпътстват в по-късни години. За звездата Тина се е писало много, всички знаем нейните постижения. Но аз не знаех, че тя е толкова силна и позитивна, преминавайки през инсулт, хипертония, бъбречна трансплатация и рак на червата. Дори и вертиго.

Историята на Тина ми даде друга гледна точка. Здравната система в Швейцария, където последно живее тя, е на високо ниво, така че е безумно да правим паралели с тази в България, но общото, както и спрямо навсякъде другаде по света е, че съществуват доста противоречия - ако страдаш от две заболявания и трябва да пиеш две лекарства с противоположни на организма действия, залагаш на карта живота си. Още повече и когато си самопредпишеш лечение, било то и хомеопатично. Тя разбира грешките си и ги признава.

Тя е тук, тя е жива... Изпитанията обаче не приключват. Въпреки фееричните мигове на сцената, тя погребва майка си, сестра си, единия си син - който се самоубива... Самата тя също се докосва до смъртта в един момент, когато животът ѝ минава на лента. Но оцелява. Явно за нейния дух има още земен път. Тя прекалено много обича живота. Следват прекрасен брак с нейния съпруг Ервина Бах, който е и неин донор при бъбречната трансплантация - впечатляваща история за взаимност. Впоследствие реализира и мюзикъл и филм. 

И така до 2018 г. Може би ще ни изненада с още нещо. Но дори и да не го направи - тя се е оттеглила с достойнство. Тя никога няма да бъде от онези, порицаните, обруганите, самонаранилите се "преялите" със слава. На Тина Търнър се гледа със страхопочитание. Нейната история ме накара да се оттласна от моите съмнения, заблуди, слабости. Тази биография е пълна с живот. Не е преиграна.

Тина Търнър - живот без наркотици и подобни стимуланти, присъщи на тщеславието, без признаци на безпардонен егоцентризъм. Живот със смели мечти и една стремглава кариера. Тя е пример за това, че една жена може да се еманципира и като личност, и като изпълнител до неподозирани върхове и в по-зряла възраст. Нейният живот, както самата тя го описва по аналог на едноименната си песен - е "River deep, mountain high".

Завършвам с една фраза от текст на нейна песен "Раят е тук", както е преименувана и последната глава от биографията - The future is this moment, not some place out there. Раят наистина е тук и сега, всичко е в настоящия момент - добре е всички да го знаем. Благодарен съм, че и Тина Търнър - щастливият бегач на дълги разстояния, ми го припомни чрез редовете на своята устойчива биография.

https://hermesbooks.com/tina-t-rn-r-mojata-ljubovna-istorija.html

Ще ме обичаш ли (Възкресение)

Часовникът е спрял. Отмервам миговете на безвремие.

За теб съм закъснял. Сега ме гледаш празно, с отегчение.

Животът ни е чернова. Прегъната на две стара хартия.

На теб не мога да се упова, от теб не мога и да се скрия.

Обичам топлотата на твоята гръд и този дълбочинен ум.

Уханието на нежната ти плът, на целувките сладкия шум.

Ще ме обичаш ли, дори като спасение? От тук до края на света.

Любовта ти ще е мойто възкресение. Сега и след смъртта.

КРИВОРАЗБРАНАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

2020 г. стартира кротко и минорно - поне до началото на март. Пазарите се събуждаха за поредното ново начало. 2019 г. бе белязана от различни събития, но сякаш всяко едно от тях имаше кратка давност. Или може би вече нашата психология е програмирана с код „всяко чудо за три дни“. Преди се учудвах как е възможно толкова бързо да забравяме терористичните прояви в различни европейски градове и държави от последните години. Сякаш вече нищо не е в състояние да ни трогне дългосрочно. Да, но всички тези големи и малки събития, които ние инстиктивно изтикваме някъде в удобните кътчета на паметта си, създават девиации и флуктуации.

Едни от тях оформят заблуди и балони, други наслагват перманентен страх и отключват болести, трети размиват ценности. Преди време защитавах дипломна работа на тема за мултикултурализма. Сега все повече виждам, че глобализацията ни е криворазбрана. Не само защото идентичностите се размиват в рамките на самите граници. Суверенитетът все някак ще бъде запазен, доколкото е някакъв вид формалност. Въпросът е в душевността, а тя се обърква, страда, разпилява се. На каква цена, в какви условия и среда да оцелеем, когато вече не сме същите? Средствата – те са много по-важни от целта понякога, противно на схващането, че тя ги оправдава.

Винаги съм се опитвал да разбера генезиса на усещането за принадлежност и първичността на произхода. Защо толкова много хора се отъждествяват с родните си места? И тук ще се опитам да потърся балансираната гледна точка. От една страна, генетиката е свързана и със съответните географски ширини. Климат, бит, здраве, труд, историческа унаследеност – те бележат даден регион, държава, континент. От друга страна, именно ние придаваме смисъл на местата, не те на нас. Все пак трябва да живеем в рамките на някаква установена общност – тя има територия, граници, законов ред. Но може ли или не може те да са по-силни от нас като отделни личности? И трябва ли индивидът в нас да е по-силен от личността?

За да си личност, трябва да космополит, първо в светоусещането си. Но и космополитът е редно да има ясни очертания на личността си и да не излиза извън нея, без значение доброволно или не. Трябва да знаеш кой си, трябва да познаваш корените си и да не се отричаш от тях. Всеки един досег до чужда култура е кредит. Кредит на знание. Кредит на доверие. Държавите и външните им очертания са тук, за да ни диференцират. Всъщност измерението е едно. Просто ние не можем да се справим с подялбата му. Все още властва кредото „Разделяй и владей“. Разделяме и владеем имагинерности – собствените си химери. За да запазим характерологията си, трябва да приемам себе си и да се сприятелим с различията, дори да заживеем в задружие с тях. Очевидно всеки има свой прочит за света. Длъжни сме да разберем чуждата гледна точка. В същото време не трябва да забравяме, че сме част от един свят за всички – и ние го правим такъв, какъвто е, ние сами създаваме тези особености. Глобализацията днес ни е нужна, защото нашата цивилизация съзрява за по-духовно развитие. Но ако пускаме примитивността в позиция на свободно падане, значи не сме подготвени.

Гледайки какво се случва на турско-гръцката граница, в провинция Идлиб в Сирия и в Либия, например, си давам сметка, че в тази епоха все още не сме си научили урока. Явно винаги ще имаме нужда да воюваме и ще имаме потребността от противник. Съвсем не става дума само за територии и енергийни ресурси. Ясно е, че Близкият изток е апетитна хапка за такива суровини. Притеснителни са формите на автокрацията при някои лидери като турския президент Реджеп Ердоган. Хладнокръвието определено не е сред качествата на Ердоган, но и хегемонията не е начин на управление. В последните години Турция изпитва сериозни сътресения във вътрешно- и външнополитически план. Всичко това идва от кризата в доверието, както и от арогантността на ислямския фундаментализъм.

Партията на справедливостта и развитието бе дискредитирана в рамките на парламентарните избори. Още тогава Ердоган не може да понесе с достойнство загубата, вместо да използва момента да преосмисли приоритетите си. Фискалната и монетарната политика, която страната провежда от близо 10 години насам, се отрази на пазара там. Дефицитът и ускорената инфлация спомогнаха за това. След силни години като 2004 за турската икономика, когато икономическият растеж бива подхранен, през 2009 г. той се свива с 4,8%. С цел на възстановяването се стартира пакет от фискални стимули, които в перспектива не са печелившата стратегия, тъй като това е изкуствено напомпване от страна на Турската централна банка – сваляне на лихвите и наливане ликвидност. Потребителите посагят към кредитите, а нямат реалните спестявания, които са естественият фундамент-двигател на икономиката. Печатането на пари е инструмент, но не и панацея. През 2019 г. турската лира се обезцени, стойността ѝ с 40%. Отделно, страната премина и през опит за държавен преврат през лятото на 2016 г., в чиято подготовка все още не се знае дали е участвал турският проповедник и ислямовед Фетхуллах Гюлен, или дали самият Ердоган не го е инсценирал и предотвратил впоследстие, за да сплаши съперниците си. Всеки лидер има его и нужда от подхранване на властта си – това е тщестлавие, сладка перверзия и абстиненция.

Самонадеяността на Ердоган продължи и сега с шантажа му над Европейския съюз, отваряйки границите на Турция към ЕС за преминаване на мигранти и бежанци. Вероятно Турция наистина не може да удържа този натиск. Притокът на мигранти от Сирия е огромен. Актуализацията на бежанския пакт между ЕС и Турция да бъде като условия ще покаже вероятен напредък в дипломатическите отношения и вероятно сега всяка страна ще получи дължимото. Турция иска повече средства за бежанците, а ЕС – Турция да се ангажира с прибирането на бежанците и задържането им.

Здравко Попов от Института за публична политика твърди, многополюсният свят не се организира около някакви ценности и принципи, а около старото класическо разбиране за доминация на силата и зоните на влияние. Има девалвация на международното право и нездравословно съперничество на сили.

Ердоган играе рисково и влоши отношенията си със своите досегашни партньори в НАТО и Европейския съюз (ЕС), доверявайки се на Русия, с която впоследствие също изостри отношения. Наложи се отново да потърси подкрепата на НАТО и САЩ, въпреки че САЩ не искат да се намесват в Сирия, макар там да имат общи интереси с Турция. Руският президент Владимир Путин действа според своя стратегически интерес. За Русия равностоен партньор могат да бъдат САЩ и Китай, а в Сирия тя застава на страната на Башар Асад, за да укрепи статуквото си в Близкия изток. В същото време Турция закупи руски противоракетни системи, заради което Вашингтон заплашва Анкара със санкции, тъй като тези системи могат да са заплаха за тези на НАТО. Русия и Турция са на различни позиции по отношение на либийския конфликт и дивидентите, свързани с източноевропейския газ.

Политическият възел се заплита. Днес си стратегически партньор с някого, утре – не. Правила има, докато не бъдат променени в хода на играта. Ердоган иска да пренасочи бежанския поток към Идлиб. Освен това не признава сирийските кюрди, които пък са съюзник на САЩ. Но понякога си противоречи, заемайки дихотомни позиции по отношение на това с кого е съюзник. Военните операции на Турция в Сирия доведоха до разхищаване на изключително много ресурс.

Турция изпитва зависимост от Русия в енергийния сектор – Северен поток 2 и Турски поток, а Русия от Турция - заради Босфора. Така че сътрудничеството е от интерес да продължи. От друга страна, Русия иска да се наложи като фактор в Европа. България и Румъния обаче се превръщат във фактор в Черноморския регион.  Те са средство за противодействие от страна на НАТО срещу руското настъпление. Русия обаче има други сподвижници – Сърбия е неин съмишленик, както и източноевропейските държави. САЩ се сближават и с Израел, а Израел и Саудитска Арабия се сближават по отношение на Иран. САЩ ги подкрепя, тъй като очакват мобилизация на иранските прокси милиции в Йемен, Палестина, Ирак и Сирия.

В цялата тази конфигурация къде се намира Европа и кои са нейните предимства и недостатъци?

Европа разполага както с инструментариума на дипломацията, така и с механизма на санкциите, които в момента налага срещу газовите сондажи на Турция в изключителната икономическа зона на Кипър.

Проблемът на Европейския съюз по-конкретно е несъответствието между националното и наднационалното. Наблюдават се структурни проблеми, бе казал преди време дипломатът Здравко Попов в интервю за Bloomberg TV Bulgaria. Политологът Петър Щурм пък изразява становището, че националпопулизмът в ЕС е свързан с проблемите на идентичността. Десният популизъм бива все по-екстраполиран в идеологията на съвременния европейски свят.

Експертът Страхил Делийски, преподавател по политически комуникации и политическа антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, отбелязва, че разслоенията в Европа предизвикват затварящи се в себе си групи. Това усложнява постигането на общ европейски консенсус. Възниква носталгия по социалната държава. Евроскептицизмът се проявява като проекция на демократичните дефицити.

Неопопулизмът е заболяването, което Европа трябва да излекува. Старият континент трябва да заложи на меката дипломация и афинитета към прилагане на ефективно посредничество, тъй като напоследък липсата на твърда позиция по много въпроси не я поставят в светлината на арбитър, а не отшелник.

В брой 208 на списание „Икономист“ експертът по международни отношения и сигурност Димитър Гърдев посочва, че турските офанзиви в Сирия са спукали пет информационни балона:

1.       Турция и Русия имат стратегическо партньорство в Сирия

2.       Турция може да играе самостоятелно в Сирия

3.       Ердоган контролира изцяло ситуацията в Турция

4.       ЕС може да разчита на бежанския пакт с Турция

5.       България може да е медиатор между ЕС и Турция

"Нашата някогашна красива родина вече е необитаема. Прекалено опасно е да се ходи по улиците, да се шофира, да се ходи на гости на приятели. Мнозина вече напуснахме Сирия. Рискувахме живота си в открити води. Дадохме всичко, което имахме, на бруталните опортюнисти, които търгуват с валутата на човешкото нещастие. Всички похарчихме малкото пари, които имахме, за да достигнем на някакво безопасно място и нов живот, далеч от кървавите локви, бомбите и убийствата. Без безопасност какъв избор имахме? Европа трябваше да ни даде надежда. Границите обаче се затваряха една по една. Дадохме всичко, напуснахме всичко. Живеем на открито, без пари и без никаква надежда. Аз съм тук, в капана на „Джунглата“ в Кале. Не знам къде е съпругата ми. Полицията ни третира като животни. Всеки ден ни бият и ни пръскат със сълзотворен газ. Не можем да продължим, не можем и да се върнем. Трябва да се измъкнем оттам. Взирам се в очите на този лагер и я виждам. Празнотата на отчаянието. В един друг живот бях учител. Сега съм бежанец. Името ми е Аднан."

Това е извадка от интродукцията на филма „В един друг живот“ от 2017 г., посветен на военното положение в Сирия от 2011 г. насам. Време е да се замислим за тези хора, които са в ничията земя. Хора, които също имат човешки права. Никой не бива да използва никого като разменна монета. Големите политически играчи не осъзнават отговорността си като такива. Някъде назад в анализа пощадих руския президент Владимир Путин, който очевидно възнамерява да бетонира властта си до 2036 г. по един комплексен и хладнокръвен начин. 

„Авторитаризмът ще се засилва и политическите и икономическите свободи ще намаляват. Това се случва през всичките 20 години на управление на Путин, но ще става все по-осезаемо“, казва Наталия Новожилова, журналист и бивш член на ръководството на партията на Немцов ПАРНАС, в интервю за Цветан Кръстев от Bloombergtv.bg в контекста на настроенията около марша в памет на руския опозиционен политик Борис Немцов, убит преди 5 години.

Виждаме какво се случва в Афганистан. Някои медии твърдят, че споразумението между САЩ и талибаните е чисто признание за капитулацията на Запада пред тероризма и исляма и изолацията на Афганистан от това решение. Наблюдаваме конфликтите между Израел и Палестина – продължават да се нанасят удари в ивицата Газа, както и ситуацията в Либия, където се пресичат енергийните интереси на Франция и Италия, а Халифа Хафтар отново продължава офанзивата си там, което изненада и Русия. Това е игра за надмощие. Срив в цените на петрола, ескалации и деескалации, военни интервенции, неправомерни гранични преходи, заплахи, атентати, споразумение и отмятането от тях... Целият този цикъл на взаимодействие между отделните държави ги представя като непоследователни. Но в политиката и живия живот, а не този с цветя и рози, място за милост и пощада няма. Само ми се ще покупко-продажбата на съвест да отпадне и чувствата на невинни хора да не бъдат накърнявани. Ние живеем в един свят, ползваме едни и същи ресурси и блага, място и дял има за всекиго въпреки пренаселването.

Ще завърша със следните думи на Жан-Жак Русо и Спиноза от книгата "Морален ли е капитализмът" с автор Андре Конт-Спонвил, че суверенната власт не може да надхвърля ограниченията на общите споразуменията. Тя не може да е в ущърб на природните закони и разума. Полудялата демокрация не може да е трайна. Това важи и за народите, но важи и за политиците. Всичко сме част от една цялост. Няма значение кой създава закони, кой назначава лидери, кой е главнокомандващ и кой е подчинен. Хармонизираният свят отрича самоцелната субординация, както и безцелната демокрация. Глобализираната глобализация е нездравословна. Еволюцията днес не е еволюцията вчера. Не е в аполитичността на хуманизма и наивния, дребнобуржоазен идеализъм, нито в икономическия детерминизъм и политическия астигматизъм. Еволюцията днес е набор от качества на отворения човек, който познава корените си, има своя дом, но не допуска стереотипизация на личности, нации и религии. Не се поддава на медийна пропаганда, грижливо поднесена от обслужващи елитите кръвожадни протагонисти, и не следва сляпо обществения дневен ред. 

Днес дневният ред следва да се задава от грамотни, хладнокръвни – но не безчувствени, личности, настроени алтруистично и прилагащи ефективни принципи на дипломация и демократичност. Не стадни похвати, не архаични тоталитарни модели в нов вид, нито крайни популистки мантри. Светът днес има нужда да диша. Ние сме един организъм, който ще се компресира утилитарно, ако заложим на хармоничност. Тогава и глобализацията ще е успешна.