Финансова (де)стабилизация?

В последните дни българските медии типично по нашенски създават паника в обществото. Този път спорим за финансовата ни стабилизация. Спекулира се по темата относно евентуален фалит. В сравнение с доста други държави-членки и световните икономически сили определено винаги сме години, милиарди и нива назад, но очевидно не се и прави нещо особено по въпроса да изплуваме. И все пак, не сме съвсем на нулата, тъй като това би означавало масов банкрут – на банки, фирми, учреждения, и съответно преустановяване на дейността им.

Известно време следвах икономика. Учиха ме на пазарно търсене, предлагане и равновесие; прогнозен баланс и разчет и прогнозна схема на паричните потоци; дефицит и резерв; обща и пределна полезност; олигополи; блага и стоки; стокови и фондови борси…

Каквото и да си говорим, фина материя е икономиката. Изисква се не просто търговски, бизнес нюх. А напредничаво, перспективно мислене. Планиране, прогнозиране, ръководене и контролиране на капиталови дялове и облигации. Пазарът на труда е осеян със средно 3000 фирми. Дребният и средният бизнес не функционира като преди. Наистина фалираха хиляди малки и средни предприятия. Замряха отрасли. Запазиха се определени частни сектори, а повечето работодатели третират работниците си като слуги и роби. Неслучайно протестират животновъди, зърнопроизводители, миньори. Не им се изплащат заплати навреме или изобщо, заплащането е ниско, отношението е като в концлагер, оттам респективно и слабата мотивация на заетите предопределя ниското качество на труд. Докато някои финансови мастодонти обогатяват сметките си в швейцарски банки, а други си купуват вили и хеликоптери или разширяват обръча си от фирми, народът стачкува и гладува.

Икономистът Владимир Каролев заяви, че държавата ни не е изправена пред колапс. Че финансовата ни дисциплина е затегната, а банковата ни система е “добре капитализирана и с висока ликвидност”. Паниката у народа се създаде, понеже той приема хиперболизираните репортажи за чиста монета и икономическата необразованост го вкарва бързо в капана на психозата. Започна се инвазия пред ПИБ за предсрочно изтегляне на срочни депозити. Така се губят лихвите и възниква ликвидна криза. 800 000 млн. лева са били изтеглени от вложителите. Хората отново са уплашени за бъдещето си. И са прави. Дим без огън няма. Кой ще им гарантира обезпеченост и рентабилност утре?

“Вчера България издаде десетгодишна еврооблигация за 1.498 млрд евро с годишна доходност от 3.055% и около 250 инвеститори от цял свят купиха части от облигацията. Този факт е ясно и обективно доказателство, че фискалната стабилност в България е факт. Не слушайте фарисеи и фалшиви пророци, даже и да гласувате за тях”, допълва още Каролев.

Не може обаче да ни се вменява какви стабилни икономически показатели имаме и как те били по-добри от коя ли не страна-членка на ЕС. Абсурдно е. Дори само ако погледнем разпределението на средствата в държавната хазна. Все не достигат средства за най-важните компоненти от живота ни, а схемата кой от кого взима и на кого за какво дава е все по-опорочена. Как да сме сигурни, че средствата на редовия данъкоплатец са на мястото си? Как да сме сигурни, че не се заобикаля Закона за обществените поръчки и не се изпират капитали? Че държавата не обслужва и покровителства т. нар. “плуралистични елити”, не изнася ценни блага и не върти престъпна крупна търговия с оръжия, наркотици и какво ли още не? Класовите различия са все по-доловими. Резките двойни стандарти пораждат алюзия за ненеказуемост, непрозрачност и неравнопрвие. Гнусно, цинично, болно.

Ние и природата

Интересни неща се случват напоследък. Земетресения. Наводнения. Първо в Сърбия, сега у нас.

Кога природата ни отмъщава? Или по-скоро реагира адекватно на вандалското ни съзнание. Човешката мисъл боледува от собствената си деструктивност. На всичко ни е ясно, че някои болести – може би едни от най-тежките на съвремието ни, както и редица природно-екологични проблеми са създадени от самите хора, и то с комерсиална цел. Предполагам, чували сте и за 300 на брой личности, които управляват света. На някои може би им е угодно да си правят милиони в ущърб на човечеството, но тези безчинства увреждат организма ни, флората и фауната и екоравновесието. И застрашават бъдещето ни на Земята. Нямаме право да разсъждаваме егоистично и да разрушаваме. Природата не ни е даденост в смисъла да правим с нея каквото поискаме, защото ако тя поиска, може да ни погуби и заличи от картата на света. Разбира се, че е по-силна от нас и безпощадна, но нейните закономерности провокираме и ние. Последните солидни наводнения бяха през 2012 в село Бисер. Паметни са и онези през 2005. Властолюбивите управляващи в момента са толкова заети с евентуалните си оставки и казуса “Пеевски-Василев”, че съвсем безропотно нехаят за бедственото положение. Така още веднъж доказахме липсата на всякаква готовност да се справим с капризите на времето.

Свлачища, замърсени водоеми, затлачени канализации, неправилни отводнителни методи. Застрояването – неправомерно, прекомерно, некачествено и несъобразено с градоустройствените планове. Масово изсичане на гори. Че дъждът прекали –  прекали. Индикациите, че сме се самозабравили, също са видими. Защо обаче невинни хора трябва да се потърпевши? Да губят покриви над главите си, цели домове и коли, покъщнина? Всичко това, в което са инвестирали години наред. Това ли е наградата за бедния и изстрадал народ?

Чу се и обвинителна версия срещу системата ХААРП, към която интерес проявяват най-вече американските военни. Тя представлява резонансно оръжие, лазер. Изследва йоносферата и влияе на климата. Конспиративните теории край нямат, но системата е факт. Дали тя е виновна или просто природата ни напомня за себе си… няма нужда да анализираме… Достатъчно е да се стараем винаги да възстановяваме баланса със заобикалящата ни среда и да не нарушаваме естествения ход и ритъм на живот.

снимка: интернет

Да пазим себе си и природата! Да спасим баланса на планетата! Ако има нов Световен ред, нека до него не се стига с цената на войни! И дано природата се смили над нас!

снимка: интернет

http://www.priroda.bg/articles/view/12/420

Социални мрежи?

Социални мрежи. Погледнато реално, това словосъчетание носи представата за новото време. Днес е немислимо без ролята на Интернет и всички услуги, които той предлага. Вече е модерно да се социализираш онлайн. С оглед на глобализацията все повече се изисква употребата на най-разпространените функции и екстри на виртуалното пространство. И не само. Мобилните ни телефони, имайки достъп до 3g мрежа, също предполагат използването на някои приложения като viber, whatsapp и най-различни видове месинджъри. На пръв поглед към днешна дата този тип социализиране, особено за младите хора, е желателно, дори задължително. Безспорно така се улеснява животът ни. Времето е ценно, всичко се променя адски динамично. Също толкова ценна е и информацията, която е най-скъпото нещо днес, включително и най-опасното. Сама по себе си тя е оръжие, въпреки че не принадлежи никому. Тя не е стока, а услуга. Средствата за масова комуникация и осведомяване са все по-зависими от кибер връзките. Множество факти, статистики са изнесени в база данни и архиви. Не само малко и фирмите, които функционират с помощта на Мрежата. Ако за миг връзката им с нея прекъсне, в управлението им възниква хаос. Интернет ни подпомага, той е част от съвременните ни задължения и удоволствия. Длъжни сме, за да сме флексибилно адаптивни и конкурентноспособни, да потребяваме необходимите за нас виртуални компоненти.

Но това погубва ли ни като хора? Все повече си мисля, че заприличваме на машини, роботи. Човешкото отстъпва. За да се движи светът напред, трябва да се изхождаме от природата си – ние сме човеци, изпитваме чувства. Работата в екип е преди всичко на емоционална база. За да си помогнем, изслушаме, опознаем, ни е нужен пряк, жив контакт. Очи в очи, да наблюдаваме реакциите си, изследвайки мимики и жестове. Езикът на тялото говори много. В противен случай сме технически грамотни, но духовно обезличени. Сякаш живеем в паралелен свят и не разграничаваме  виртуално от реално. Всяка материя има свои правила. Интерактивното е в нашето бъдеще, но човешкото е изконното. Социумът се групира и развива в естествени условия. Ако позволим технологиите да превземат живота ни и да го движат, много скоро ще изгубим представа за истинското си съществуване. Вече нямаме чуваемост, търпимост, толерантност. Общуваме основно през всички тези технически съоражения и така закърнява сензитивността ни, душевността ни от фина става груба и бързаме. Бързаме да зачеркнем някого, както го блокираме във Фейсбук например. Изпитваме потребност да сме непременно по модата – кифленски селфита и статуси. Ровим се в чуждия живот, завиждаме, сравняваме, измерваме постиженията си в броя снимки и лицемерни лайк-вания и коментари. Столкъри, геймъри, ултраси, хакери, интернет тролове и хейтъри. Изваждаме на показ всичко свое, всичко интимно и свято. Другите често спекулират с това. И най-вече – публикуваме само хубавото. Никой няма да постне необработена снимка, на която страда. Нито пък ще изкаже най-съкровените си тайни, грехове и страхове. И се започва едно мерене на его, фотоси от почивки, фотошопирани лица.

А в душите… В душите самотни, нравствено осакатени. За пред аудиторията – щастливи. Какво печелите от тази заблуда освен куп нови? Какво печелим, подчинявайки живота си на интернет фалша? Ако спре токът, преустановят се мобилните и кибер услуги, настава мрак. Но онзи мрак няма да е по-страшен от този, в който сме потънали в момента. Дори сега да не си даваме сметка. Тогава може и да си дадем шанс. Да си простим, да се прегърнем, докоснем, целунем, проговорим. И то без да се чувстваме длъжни да го споделим със света и измислената си френд листа. Тогава може и да разберем кои сме всъщност и кое е най-важното, за да сме щастливи и да оцелеем.

Политически (при)страсти(я)

снимка: интернет

Състоялите се наскоро евроизбори осуетиха и нажежиха политическата обстановка в страната. Ниската избирателна активност от 30 % и резултатите разклатиха допълнително позициите на настоящото правителство. И тази година не се мина без манипулативни методи – контролиран, корпоративен вот. Справка – примерът с миньорите в Бобов дол. Провокирани от безсилието и дезорганизацията си, БСП предприеха неконтролируеми маневри. Ходовете на лидера на партията Сергей Станишев го представиха в абсолютно себична светлина. Той постави партията си в заложническа позиция. Демонстрира и чутовен блъф, предлагайки технологически невъзможната си идея за избори през лятото, дори при промяна на Изборния кодекс и Конституцията. Не е ясно с точност още колко дни остават на кабинета “Орешарски”, но Станишев вероятно бленува някаква длъжност в Брюксел през есента. Понеже няма да успее да задържи юздите на статуквото си тук дълго, скоро ще направи бягство от погрома си. Бягство от отговорност. Колко познато по нашите ширини…

Задължителното гласуване също се приема противоречиво, дори по-скоро негативно в обществото. То би било признак на еднофеодално, дерибейско, насилническо управление. Правото на вот си е законово и гражданско и няма кой да ни го отнеме освен ние самите. Смисълът от референдум по този параграф е спорен. Не референдума биха гласували същите тези 30 %, които гласуваха и на последните избори. Те дават своя глас, независимо от формата на гласуване – пожелателна, задължителна или забранителна.

Най-хитро управляваха ДПС. Те избягваха необмислени реплики и действия и се нагаждаха според ситуациите изключително дискретно, деликатно и дипломатично. Сякаш още от времето на Ахмед Доган спазват максимата “Два пъти мери, веднъж режи”. Мъдрост и емоционална обраност. Сега е възможно партийно партньорство между ГЕРБ и ДПС, колкото и неудачно да изглежда. Социолози правят залагания; партии и коалиции се надпреварват да обмислят възможни геометрии на обвързаност, за да се позиционират на политическата равнина. А хората са просто уморени от властови стълкновения и от празно академично търкаляне на слова. Последния път се гласуваше на принципа “избери най-малкото зло“. Въпреки добавката – преференциален вот, нещата се размиха още повече.

Едно е ясно – Столетницата е в немилост. А уж имаше авторитет, традиции и дори наивно предан електорат. Представители на партията вложиха всички усилия да ни убеждават в преимуществата на своето поведение и управление като: премахване на лицензионни режими, глътка въздух на бизнеса, липсата на рекет и растежът или по-точно облекчението на икономиката. Реално обаче те са изгубили 500 000 свои избиратели. Признават грешките си, но тихомълком. Междуособните раздирания, непоследователността в позициите и противоречията относно смяната на председателя са причините за краха на лявата партия. Всъщност какво означаваше лява партия? Партия, чиято идеология е ориентирана към пенсионерите, майките и децата, дребния и средния предприемач и занаятчия. Увеличиха пенсиите с 3 лв. Толкова. Финансовият колапс е вакуумирал държавата. Социална политика в условия на капитализъм и пазарна икономика трудно би се провела. Да не говорим за рокадите и преназначенията, които “сътвори” кабинетът напоследък. Чудно. Почти толкова, когато заговорят за плоския данък и “Южен поток”.

Председателят на “Атака” Волен Сидеров заяви, че България се управлява от три чужди посолства. Достатъчно суверенни ли сме?

Все повече се използват понятия и словосъчетания от рода на “политическо надлъгване”, “политическа оперета”, “олигархия”. Управляващото мнозинство, народните представители сякаш участват в цирков спектакъл, където “всеки луд с номера си, а някои – с цяла програма”. Политика не се прави, ако искаш да си над народа. Вярно е – тълпата сама по себе си може да е нравствено ограничена и манипулируема, ала може да бъде целомъдрена.

Направихме разбор на поведението на левия избирател. “Левия избирател”? Колко грозно звучи. Но у нас имаме практиката да се делим – на посоки, цветове и т.н. Ни поначало сме си разединени. И все пак, повечето гласоподаватели подкрепят определена доктрина и се идентифицират със съответната партия. Да направим експертиза и на поддръжниците на ГЕРБ. Съвременният зрял млад човек от средна класа. Възникват марксистки електорални обособявания, обусловени от класовите различия. ДПС е вече колко етническа партия, толкова и не. Малцинствата все още са твърдото им ядро, но вече ги подкрепят и бедни, нискообразовани хора от селата. Реформаторският блок изразява интересите на ерудираните състоятелни българи. ББЦ дръпна рязко напред заради ляво-центристките си убеждения. На “Атака” пък симпатизират хора с дисидентски уклон.

Избори по никое време?

Идеята за избори през лятото за щастие отпадна. Невъзможността й да се осъществи със сигурност е докарала конвулсии на Станишев, но така той има време да завърши управлението си, преосмисляйки по-нататъшните си приоритети. Между 28 септември и 12 октомврище се проведат следващите избори, като кампанията с платформи за тях ще започне може би в края на август. Отпускарският сезон със сигурност ще разсее мрачните мисли на българина и през есента той би имал по-ясна визия и позиция. Потенциалните избиратели на десноцентристките партии също биха се активизирали след лятото. Президентът Росен Плевнелиев преди време предложи три казуса за евентуален референдум – за задължителното, за мажоритарното и за електронното гласуване. Последните два пункта са по-скоро експертен казус, а преди него трябва да се разрешат доста други важни такива. Лютви Местан днес сподели: “Няма да участвам в политика на война и реваншизъм”. Изглежда, всеки дърпа към своята черга. Липсва диалогичност, консолидиране и бихейвиористки подход. Какво сме ние? Колониална държава, с вътрешни анахронистични авторитарни остатъци и анархистично корумпирана демокрация. Не може да имаме президент с инфантилен фасон и без тежест при взимането на решения. Не може лидерът на ГЕРБ да пропагандира мутробарок, лидерът на “Атака” – антагонизъм, а този на БСП – нарцисизъм. Не е това представителната за Европа извадка. Нека това разчистване на политически сметки най-накрая приключи и видим светлината на Новото време – на прозрачността и ефективността.

Статията се позовава на материали от източниците: “Тема”, http://www.dw.de, http://www.24chasa.bg http://www.trud.bg

Успехът

снимка: интернет

Попитаха ме какво за мен е успехът и какви качества са необходими за постигането му. Преди всичко човек сам за себе си трябва да установи значението на думата “успех” и какво влага в това понятие. Нека сме наясно, че няма рецепта или формула. Такава, която да е универсална. Книжарниците от години предлагат множество нови и нови заглавия със съдържание, подходящо за психоанализа. Джон Кехоу, Луиз Хей, Наполеон Хил, Нийл Доналд Уолш са само част от авторите, проникващи дълбоко в човешката душевност чрез екзистенциалните си съждения и препоръки. Колкото и рационално, аналитично и логично да са представени обаче тези четива, те често са създадени на база опита на самите автори. Това само по себе си автоматично изключва възможността за постигане на каквато и да било обективност. Да, в тези книги има фундаментални правила, но те се знаят по презумпция, те са де факто всяко второ клише.

 Всеки сам пише своята история, изгражда своя траектория и сам трябва да прецени: къде и в какво намира успеха, как да го постигне и струва ли си. Представите за успех са различни. Не можем да съпоставяме диференцирани една от друга потребности. Един е кариерист и счита професионалната си реализация за най-висш триумф. Друг посочва като най-значимо свое постижение семейството си. Трети балансира умело, съчетавайки тези два компонента от живота, и е щастлив именно по този начин. Всъщност сгреших. Успехът невинаги кореспондира с щастието. Може да си успял или поне да се определяш като такъв, а вътрешно да не си удовлетворен. Тогава може би онова, което си постигнал, не е най-важното за теб. Вероятно има някаква липса, празнота, която би била запълнена. И би те осъществила. Там някога. Но едно знам – трябва да се бориш! За успеха си. Тук и сега. Защото утре може да няма.

 Аз не съм писател, претърпял тежки съдбовни сътресения, от които се е родила някаква творба. Аз съм обикновен човек и ако позволите, ще ви посъветвам да не строите пясъчни кули и да не се борите с вятърни мелници. Всеки има праг, предел на възможностите си в едно или друго направление. Ние не сме всемогъщи. Може да искаме много неща, но първо трябва да си помислим добре имаме ли потенциала, капацитета, ресурсите, връзките. Стиска ли ни. И това ли е нашият път. Аз вярвам, че всеки идва на този свят с мисия. Според Божията повеля сме тук, за да развием мисията си. Казват, че авантюристите успяват. Аз мисля, че успяват реалистите с премерено чувство за риск и реална самооценка за способностите си.

 Успехът не бива да е самоцел. Да извоюваш нещо на всяка цена може да ти донесе и обратен ефект – упадък. Живеем във време, в което всеки иска да дирижира парада, а този парад отдавна се е превърнал в арена на похот, сребрелюбие и грандомания. Парвенюта мерят егото си с непозволени, непристойни средства. Уронват своята, чуждата и обществената репутация. Законите на капитализма и пазарната икономика налагат конкуренция, а нейните нелоялни проявления засягат множество сектори. Дори да си спечелил някакви дивиденти, ако си си самопричинил нравствена деградация или си въвлякъл някого в игрите си, ти не си успял човек – ти си покварен. А хората със съмнителен морал рано или късно сами си затварят най-важните врати. И все някога идва Денят на Страшния съд, когато всеки отговаря за делата си. Дали в този или друг живот, под една или друга форма – всеки плаща цената за това, как е живял.

 Мъдрият е търпелив, а търпението се възнаграждава. Ние сме християни. Не знам кои религии тиражират тезата за преражданията, но аз живея в настоящето и ме интересува този живот. Във всеки случай ние сме продукт на Бог, природата и сме орисани със своята карма, но основно всеки сам гради своя път. Предначертан или не, той е наш и колкото не зависи от нас, толкова и зависи. В този смисъл сме отговорни и за успехите, и за провалите си. Всичко може да ни бъде отнето, само не и правото да бъдем себе си. Единственото ни притежание и гарант сме самите ние. Силата е в нас, разполагаме с всички свои дадености и много други блага, за да направим нещо голямо. Мотивация, устойчивост, постоянство, последователност, коректност, организираност – това са качествата, които ни осигуряват шанс за възход. Понякога може да си се потрудил  – с цената на кръв, пот и сълзи, и да не получиш заслуженото. Понякога го получаваш със закъснение. Понякога не искаш, а ти се дава. Няма закономерности. Но ако много силно си пожелаеш нещо и се бориш да го осъществиш, без да се отказваш и без да вредиш умишлено някому, рано или късно и самата Вселената ще ти съдейства. Защото мислите се материализират в действия. Молитвата от сърце също помага. А храмът е в душите ни. Започнах да звуча като проповедник, но това е философията, която изповядвам.

 Успехът е комплексен. Много хора и обстоятелства допринасят за резултата му. Не бива да го забравяш. Какво е за мен най-големият успех? Отговорът не е в книгите, а вътре в теб. Дори да живееш простичко и обикновено, оставил ли си достоен пример след себе си, значи си успял. Защото ние сме хора – земни и грешни, но наш хуманен дълг е да помагаме, да бъдем човеци, да приемаме Божиите изпитания със смирение. Провалите не трябва да ни сломяват и озлобяват, а успехите не бива да ни карат да се възгордяваме. Радвайки се на малките неща и бъдейки благодарни, ние вече сме успели хора.

А духовната храна?

снимка: интернет

Тази сутрин попаднах на интересна статия относно успелите българи в чужбина. Тя ми даде тема за размисъл над жизненоважни ендогенни процеси в родината. Любимата ни България. Дали обаче наистина ни е толкова любима, се питам? Всеки ден. И не намирам отговор.

 Понякога се изтъкваме като големи патриоти. Криворазбраният патриотизъм на някои хора обаче не може да скрие факта, че има нещо сбъркано в утвърдената ни народопсихология. Националното ни самосъзнание е нихилистично. Отричаме всичко родно. От къде се взе този антагонизъм? Все повече приличаме на чуждопоклонници. На себе си правим антиреклама, а чуждото хедонистично издигаме на пиедестал. През годините изгубихме самочувствието си. Нещо повече – поругахме историята. Обезличихме се. Историята ни бе и все още е нашата изконна платформа, формирала идентичността ни. Всеки исторически белег свидетелства за велики битки, култови процеси и сакрални дела. Противоречивите ни тълкувания на всичко това и манията да търсим конспирация дори там, където я няма, ни действат деструктивно. Ние не успяхме да опазим и много от съкровищата си. Чужденците са доста по-предприемчиви в това отношение. Та те от едно на пръв поглед невзрачно място успяват да направят цял райски кът и да печелят от това! А ние имаме дадености, блага, ресурси. Явно затова не ги оценяваме както подобава. Даже ги замърсяваме, рушим, оскверняваме, дискредитираме. Тук освен природния потенциал включвам и всички находки, паметници, институции. Изобщо културното ни наследство. Както и продуктите на нашия талант в различните си измерения. Трябва да се гордеем с постиженията на Станка Златева, Григор Димитров, Цветана Пиронкова, Кубрат Пулев и други знаменити българи. Изброените все пак са знаменити. Още мнозина обаче могат да се похвалят с не по-малко значима успеваемост, а реално не са признати точно и първо от когото трябва – сънародниците си. И за това вина кой има? Медиите, разбира се. Защо ли? Попитайте тях, в лицето редактори, продуценти, мениджъри. Те ще ви отоворят: „Трябва да се печели”. Ясно. Безмилостните закони на капитализма и шоубизнеса. Рейтинг да има. Капитали.

 Колко хора се сещат коя е Люба Велич например? А за Таня Николова? Румен Петков? Росен Райчев? Божидар Янев? Анджела Данаджиева, Йорданка Георгиева? Някои са се прочули по света и посредством своите умения благоприятстват регионалното развитие и благоустройството на чужди нам земи. Според вас те защо са направили този избор? Още в зората на демокрацията доста способни, най-вече млади хора, емигрират, най-вероятно водени от идеята за по-надеждни перспективи за бъдещето си. Докато тук нямаме ясна визия и концепция какво искаме да правим с живота си. Непривични са ни колегиалността, лоялната конкуренция, работата в екип, зачитането на ближния и различието в другия. Дори в исканията си на протестните шествия сме в абсолютен дисонанс. Объркан народ. Уморен от лъжи и неправда. Все още не сме повярвали, че глобалната промяна настъпва от всекиго от нас поотделно. Но у нас конфликтът на интереси и сблъсъкът на характери взима превес. Вместо като малобройни да се обединим, ние действаме на принципа „разделяй и владей”. С дисциплина се живее по-лесно. Но явно праволинейността и подредеността с нашия нрав и ген.

 Стойчо Балджиев е един от успелите хора в Австрия. Преди години е имал честта да е единственият български представител, който да получи австрийско гражданство, но отказал с обяснението, че не паспортът е гарант за принадлежност към дадена държава. Стойчо Балджиев споделя следното: „Хората в Австрия изпитват огромно уважение един към друг. Всеки успял човек е пример за подражание. Докато при нас е обратно – почти няма успял и умен човек тук, който да е получил заслуженото внимание и признание. Крайно време е да разберем, че единственото нещо, което можем и имаме пълната сила на променим в нашата държава, сме самите ние. Променяйки себе си, ще променим и държавата. Българите трябва да започнем да се самоуважаваме. Няма как да очакваш хората да те уважават, ако ти самият не го правиш. Аз уважавам себе си, защото сам съм постигнал всичко с много труд. Човек от народа съм и ще остана такъв”.

 Така погледнато, това изявление звучи леко клиширано, но знаем, че именно в клишетата се съдържа най-голямата истина. На теория вярваме, на практика – не. Известни сме с Азис, с разгулния живот на Слънчев бряг и с корупцията и престъпността. Безценно. А не е като да няма изключения от пошлите тенденции. Защо на тях никой не дава гласност? Заблуда е, че лошото продава. Защо въобще печалбата трябва да е заветна цел? Ами утилитарната, възпитателната роля? Ние имаме нужда да повярваме, че има надежда. Вярата не е за глупаците и наивните. Тя е за смелите, които не попадат в спиралата на падението – масовата психоза и деградация. Да се съхраниш в днешно време е най-трудната задача. Самосъхранението включва и запазване на националното самосъзнание. Т.е. да почиташ принадлежността си. Твой дълг е да не забравяш корените си, колкото и непосилно да е това в условия на глобализация. Всяка нация има свои устои. Да попиеш чуждо влияние и да го приложиш за добро в родината си е чудесно. Но да губиш облика си, да отричаш произхода си, да си лъжепатриот – това не. Има ръководни сили в лицето на вещи личности и медии, ползващи се уж с авторитет в обществото, задаващи ориентири за поведенчески модели на народа. Но и народът сам трябва да избира и задава потребностите си, не да заема директно позицията на консуматор. Дневният ред го формираме всички. И той включва всеки ден да даваме от себе си и за себе си и обществото и да отдаваме необходимото на заслужилите. Журналистиката ни да спре да бъде на булевардно, махленско и бутафорно ниво. Да не сме родоотстъпници. Не бива да подлагаме на съмнение родните успехи. Както и да се „храним” с низки страсти и кървави хроники. Пред рейтинга и печалбата по-важно и устойчива остава човешкото и духовната храна.

Ролите на журналиста

карикатура: интернет

 Средствата за масова информация и комуникация са основният двигател на журналистиката днес. Наука, сфера на дейност, право на гражданите, вид бизнес или форма на управление? А може би нещо друго? Журналистиката не просто осведомява. Тя диктува – предимно дневен ред  и поведенчески норми. Създава митове и заблуди, развенчава ги. Случва се да поражда еклектика. Упреква и идеализира. Обслужва и обгрижва. Изгражда образи и прототипи. Манипулира. Възпитава. Но като цяло тя събира обществените нагласи и ги трансформира в новини, статии, очерци, обзори, предавания и т.н. Деликатна материя е ролята на журналиста. С множество основни и спомагателни роли. Не просто да отразяваш действителността. Понякога е много по-различно… и опасно…

 Печатната журналистика изразява спецификата си в по-консервативната си насоченост. Съществуват различни издания. Типологията им е строго индивидуална. Но все пак се уповават на утвърдени стереотипи и устойчиви концепции относно развитието си. Колкото и метаморфози да претърпяват, водени от гъвката пазарна икономика, печатните медии са съобразени от съответния си стил и не бягат драстично от него, тъй като това понякога е равносилно на творческа гибел. Читателската аудитория в България също е до известна степен консервативна. Ориентирана към конкретно издание, тя постепенно създава навик да се придържа към него  и да се позовава на материалите му. Нещо повече – отъждествява се с него. Към днешна дата всяка печатна медия е проект и продукт. Така намесваме характерна маркетингова стратегия, работеща в услуга на изданието. За съжаление, за разлика от Запада не разполагаме с богат набор от тесни специалисти. Отделните ресори не съставляват огромен брой трудово заети. Често един човек изпълнява няколко функции. Изисква се да си мултиплициран журналист, да съвместяваш множество дейности. Трябва да си консолидиран с колектива и да си наясно с всяка информационна новост и технология. Динамиката, в която живеем, предполага да се работи и със завидна бързина. Новините достигат експресно до хората. Само за няколко часа информационните бюлетини вече са остарели. Вестникът например има и друга роля, съответно и журналистите в него. Да обяснява това, което вече е съобщено. И да го прави качествено, тъй като информацията остава след години и може да служи като атестат. Достоверност е основният критерий. Обективността е спорно явление. Журналистиката в България е омърсена. От властовите набези на плуралистичните елити, желаещи да виреят в медиен комфорт.

 Телевизионната среда е друг свят. Там освен съобщения и анализи се набляга на концептуална визия, т.е. визуална представа за случващото се. Телевизията показва и това е основното й преимущество. Но като функции тя е най-широкообхватна от всички видове медии. Успява да проследи хронологията на събитията, да демонстрира нагледно всяко явление и процес от съответното място, да обедини различните гледни точки по даден казус. Всяка медия днес обаче отстъпва предимство и ниша за развитие на интернет. Киберпространството се развива с пълна сила и вече телевизонни, радио- и печатни платформи имат свой дял и вариант и в интернет. Там се качват всички нови емисии новини, предавания и въобще телевизионни издания и формати. Добавя се и архив. Понякога се изисква регистрация на акаунт, за да имаш достъп до услугите на виртуалната система. Интернет е все по-конвертируем по отношение на журналистиката. Мултимедийното, интерактивното, триизмерното, конвергенцията. Това са приоритети на електронните медии днес и въобще на масмедиите. По-лесното възприемане на информацията се осигурява от съвременна картина в HD формат. Последните модели мобилни апарати, поддържащи операционните система iOS & Android, ни свързват с приложения като онлайн четци, както и директно гледане на онлайн телевизия. Това е изключително компактно и практично за наситеното с ангажименти ежедневие в условията на глобализация. В нашето съвремие все по-рядко се слуша радио по традиционния начин. Но въпреки това доста хора, най-често възрастни, в определени провинциални части, все още предпочитат ролята на радиото като основен медиатор на съобщения. То звучи и докато те работят. Първите новини от деня се оповестяват чрез радиото. Има занимателни рубрики. В последните години интересът към него се възвърна. Докато шофираме, продължаваме да си служим с него. Новинарските емисии се характеризират със сбитост и консервативност. Споделя се най-важното и утилитарно на няколко пъти през деня.

 Всеки медиен жанр се обуславя от специфична деонтология. Етичният кодекс включва правила, на които журналистите и творческите и ръководни екипи се позовават. Съобщавайки новини, журналистите реагират на вече налична информационна ситуация. Това води до риска те да  измислят медийна реалност, новините да заживеят собствен живот и изведнъж неща, които не са „събития” или най-малкото се намират в развитие… които не са информативни, да се сдобият с новинарска стойност.

 Едни от най-важните постулати за качествена журналистика:

1. Наличие на добро ниво на три форми на комуникация – вътрешно, между- и извънличностна. Добавяме атрибутивна и функционална.
2. Фактите да са проверени, правдоподобни. Да са статични и динамични. Отразяващи респективно състоянието и промяната.
3. Да е налице Закон за близостта. Колкото по-голяма близост има между отразяваното събитие и преките интереси на аудиторията, толкова по-ценна за тази аудитория и новината. Близост в пространството, времето и проблематиката.
4. Информацията да се филтрира и да се прилага Принцип на отхвърлянето.
5. Да се избягва „мълчаливото пристрастие”.  В противен случай се създават се заблуди и манипулации.
6. Закон за авторското право
7. Всеобща декларация за правата на човека
8. Правото на тайна и Закон за класифицирана информация
9. Дублирано цитиране и двойни източници. За абсолютна сигурност.
10.  И на последно място, но не и по значение – най-базисната информация: КОЙ, КАКВО, КОГА, КЪДЕ, КАК + ЗАЩО и ОТ КЪДЕ. Тези въпроси изчерпват всичко. Няма нужда от анализи при писането на новина, освен ако жанрът не го позволява. Доста автори обаче се увличат и допускат тази грешка да изпадат в дълбокомислени размисли за причинно-следствени връзки на дадено явление например. Други пък преписват, не боравят със свои думи. Трети интерпретират погрешно информацията.

 Въпросът за медийната регулация засяга пряко журналистическите структури.

 Другият актуален въпрос е свързан с рекламата. Рекламата в медиите през 2013 е почти колкото година преди това – едва с 0.62 % по-малко. Най-големият рекламодател е държавата, а тази година дори може да има ръст от 2 % заради изборите през май. Брутната реклама се изчислява чрез мониторинг. Напоследък рекламодателите са получили повече реклама от това, което са платили.

 В наши дни журналистиката спада към обособени държавни и частни сектори, в зависимост от това кой е собственикът на дадена медия. Това задълбочава условията на ентропия, проганда и конкуренция, които пречат не само на правилното функциониране на бизнеса, но и на чистата форма на журналистиката. Малко е лицемерно да ни заливат с популистки и високопарни речи и клишета относно бъдещето на България. Да слушаме нелепи изказвания на оратори профани. Да ни информират малограмотни, пристрастни и безпардонни журналисти. Да наблюдаваме политически халтури. Да ни управляват и диктуват журналистиката „бели якички”, наясно по-скоро с борческите групировки и сивата икономика, отколкото с журналистическата деонтология. Или да ни обучават на „занаят” в съответните факултети самопровъзгласили се за личности с титли хора, оценяващи бутафорно и относително – много от тях далеч от материята и понятието журналистика, задължаващи да се сдобиеш  с трудовете им, умишлено прецакващи студентите със заложби. Толерират се онези, купуващи си изпити и дипломи. Нищо не се е променило от времето на комунизма, реалистично описано в Задочните репортажи на Георги Марков. Той плати своята цена. Най-вероятно още хора като него ще я плащат. За това, че казват истината. За това, че са дисиденти в добрия смисъл. Плащат с живота си. А други, съществуващи само заради низките си страсти и тщеславието си, най-вероятно ще плащат в друг живот. Лошото е, че работейки деструктивно за държавата и в своя полза, оставят клеймо, отекващо във времето и бележещо съдбите на хиляди българи. Всеки гражданин има задължителното, човешко, неизменно право на журналистика. Понякога законите важат само за определени хора, а депутатските кресла осигуряват комфорт също само на дадени тъмни балкански субекти…

 И да, знам – прозвуча непозитивно, жаргонно, леко субективно и осъдително, размито и наивно дори. Но липсва позитивният пример, добрата новина, непоколебимият журналист. Непоколебим не в наглостта и продажността си, а в поднасянето на истината. Информацията ни принадлежи. Нека само онзи, който е призван да носи отговорността и тежестта на задачата да я открива и разпространява, да го прави.