Съвременният прочит на “Завод”

Смутни времена за България и света. Вътрешната и външната политика винаги са засягали обществените, международните и човешките отношения. До степен, при която събитията бележат дори цели епохални трансформации, поведенчески прийоми и природни открития. Естествоизпитатели, антрополози, психолози работят неуморно върху всякакви версии за изменения, неподозирани мистификации и актуални човешки възгледи. Защото всичко е толкова свързано… Политиката е операционализация на високо равнище и изгражда нови светове. Напоследък обаче те не са с толкова позитивна насоченост. Алчността и безразсъдството създават предпоставки за девалвация на ценности и дадености.

Няколко са наболелите сегмента в международен план. Конфликтът между Палестина и Израел е колкото традиционен за Близкия изток, толкова и налудничаво-недопустим в рамките на 21 век. Абсурдни са и събитията около сирийските бежанци, както и с малайзийския самолет, свален по погрешка от сепаратисти. За съжаление обаче някои враждуващи страни и лагери все още има какво да делят. Жалко само, че това често е за сметка на цивилни и невинни граждани. Конфликтът на Русия с определени държави също е вид отмъщение. Отказът за внос на дадени продукти е вид отпор и отбой за наложените рестрикции преди време. От това губят и двете страни. Конфликтът на интереси застрашава пряко общото благо. Не бива частните неразбории да са в ущърб на цели населения, понасящи страданието една шепа хора да си “разиграват коня”. Примирието и дипломацията са изтикани в ъгъла и са просто някакви бледа сянка на миналото. Даваме път на тероризъм, сепаратизъм, сегрегация.

Какво наблюдаваме на родна земя? Наводнения, зарази, извадени банкомати, хакери в Българския спортен тотализатор, абдикирали ТЕЛК-ове, липса на ликвидатори; инспектори, отчитащи по минимум 6 нарушения във фирми по морето, неконсолидирано служебно правителство в комплект с нови чистки, рокади и преназначения. По-голяма ентропия никога не е имало. А хората… Някак жестоко озверели, бясно дърпащи чергата към себе си, драпащи за власт и надмощие. Може би новата мода е да си зъл, безскрупулен и брутално себичен. Може би това е правилният модел на оцеляване. Нормалните и свестните са в немилост и чакат по-добри времена. Струва ми се, че тези по-добри времена са мираж. Ситуацията все повече ми прилича на описаната в стихотворение на Вапцаров „Завод”.

Животът е такъв, какъвто си го направим. Всяко действие е резултат от друго. Всяка мисъл се трансформира в действие, а ако мисълта е враждебна, действието е пагубно и дава траен отпечатък. Защо следващите поколение вместо един хармоничен свят да заварят този настоящия, тип завод – суров, ненаказуем, дяволски покварен? Трагичната обреченост на народа се затваря в някакво ограничено пространство, нагнетява атмосферата с жлъчни емисии. Въздухът те задушава, но така назрява нов конфликт – желанието за борба, за мъст, за протест. Животът се превръща във враг, в „озъбено свирепо куче”, „настръхнало вбесено псе”. Усещането за агония и драматична предопределеност създават омагьосан кръг, където се чувстваме притиснати в безизходица от противоречия и неравноправие. Истината е, че животът не е лош, просто той се оглежда в нас по този начин. Романтиката, уютът, красотата и добротворчеството са недостижима мечта. Идеалите са рухнали и заровени в пепелта. Някъде отвъд този затвор има простор, но ние не сме дали полет на духа си. Отключили сме единствено нихилизъм и той ни ситуират в завод, който е като крепост от измамна корист. Трясък, крясъци, машини, къртовски труд с цената на кръв, пот, сълзи. Няма време, няма пространство. Само въртележка от безсъние и безтегловност. Всички са като едни работници, изпълняващи наредби. Роби с изгубена самоличност и смелост за изразяване на несъгласие, колкото по-потъпквана, толкова по-напираща. А отвън някой пирува.

Войната за материалното е загубена кауза. Гладът към духовното е смазващ. Борбата за единично изпъкване ни прави повече индивиди, отколкото личности и човеци, и отприщва в нас най-долните и първосигнални страсти. Бясното вещоробство, власто- и сребролюбивите апетити ни заключват в земен ад. Страхът да предадеш фронта е по-силен от увереността в себе си. Дори да си изгубил всичко, трябва да остане вярата, че светлината е там някъде и от теб зависи да я откриеш – защото каквото и да ти бива наложено, ти си по-силен от него. Ти имаш себе си, а това няма кой да ти отнеме. Дано този геополитически апокалипсис е нашата прелюдия към катарзис, който да ни смири.

Вечността, наречена любов

Не ми се иска да започвам по сладникавия начин, но… има думи, с които трябва да внимаваме. И очевидно не го правим. Думата „любов” е свещена. Тя дори не е дума, понятие. Тя е усещане в най-различни измерения. Усещане, което е извън всякакви вербални описания. Пренася те в един паралелен свят, където потъваш в сладострастно безвремие. Сетивата, психиката, съзнанието и подсъзнанието, фибрите ти, всичко в теб се наслаждава на това състояние. Чувстваш се извисен, окрилен, одухотворен. Чувстваш се обичан. Въпреки че според някои хора има разлика между любов и обич. Сега нито ще изследвам етимологията и значението на думите, нито ще ги съпоставям по който и да било показател. И двете изразяват емоционално отношение. „Обич” е сякаш по-архаична, по-консервативна, тя е друга форма. Защото „любов” сме свикнали да разбираме в смисъла на симпатия и привличане между двама души, на влюбеност. А обичта е израз по-скоро на привързаност, на другите проявления на любовта – любов към отечеството, родителите, към детето и дори към дадена хоби или живота. Защо не дори и към себе си. Все пак Негово величество Нарцисизмът в наши дни е безкрайно застъпен в човешкото его.

Любовта обаче… Да, за нея говорехме… Хубаво е да не я изтъркваме от ширпотреба. Навсякъде все още се говори и пише за за любов, любов, любов… Като че ли по инерция. Песни, филми, картини, клипове, послания… Чакайте! Оставете я тази любов малко да си почине и сама да намери пътя си! Да, аз на това се научих поне. Вече не я търся. Който се е опарил повече от достатъчното, се капсулира в себе си – това е вид, съзнателна или не, защитна реакция. Отбранителната позиция, която човек заема, обаче може да го отблъсне точно от свестните и подходящи хора. Колкото и клиширано да звучи – твоят човек сам те намира. Всеки рано или късно се убеждава в този вечен постулат. Истинските неща се случват спонтанно, непринудено, понякога на шега. Както и на шега приключват. Но нищо не идва даром или по поръчка, нито партньорът ти седи и те чака в някой сайт или бар. Нека не се заблуждаваме, от любов боли. Това беше идеята ми, когато тръгнах да пиша да почакаме малко. От любов и секс до любов и секс има разлика. За повечето хора днес сексът е спорт, механичен акт. Докато сексът с чувства надмогва първично-плътското. Тогава той е върховно изживяване и изкуство. Просто трябва да завибрирате на една честота и да акумулирате съвместно енергиите си.

Двойници на любовта, клонинги на фалша
За съжаление отдавна нищо не е като в захаросаните невинни приказки с хепи енд. Мнозина вече не вярват в любовта и не я изпитват. За някои дори е смешно да я споменаваме в който и да било контекст. Толкова опорочихме и изопачихме тази Любов… Превърнахме я в любов към материалните ценности. Това клишенце ми стои малко оксиморонно, но какво да се прави… И ненормалното вече приехме за нормално. Любов към пари, накити, коли, почивки с цел позиране и парадиране. Измерване на материалните благосъстояния. Материално-консуматорски отношения. Купуваш си придобивки, купуваш си име, купуваш комфорт. А любов, доверие и щастие как да купиш? Парадоксално. Тя, любовта не е закон, не е закономерност. На сърцето не можеш да заповядаш. Някои намират щастието другаде. Ала във вещи и банкови сметки не можеш да се влюбваш. Те са прищевки, които се задоволяват с поредната покупка. И след нея отново чувстваш глад. Това не се лекува, докато не му се наситиш съвсем. И тогава си тотално изпразнен от съдържание. Питаш се: „Защо съм нещастен, какво още да си купя?”. Бъркаш в джоба или поглеждаш в портфейла и установяваш, че нещо ти липсва, но не знаеш какво е то. Минава време и това „нещо” започва да придобива все по-материален облик. Само че този материален облик е от плът и кръв. Споходилата те муза, пеперудите в стомаха, флуидите са породени от Човек. Започваш да си избиеш от съзнанието тази налудничава идея да се влюбиш. Особено ако е в неподходящото същество. Мъчим се да вярваме, че не ни трябва. Трябва ни. Повече от всичко. Повече от всякога. Тя е като въздуха и водата. Жизнено необходима. Тя е жаждата за живот. Тя е трамплинът към висините. Но трябва да признаем, че има много изкусни актьори в лицето на мъже и жени, които си набелязват наивна жертва и нарочно симулират влюбеност, за да оплетат в мрежите си поредната бройка, която да използват за облаги или с която просто да укротят нагоните си. Други пък се правят на влюбени за пред публиката, а всъщност са заедно по задължение – имат си някаква уговорка. Това е по-пагубно и от сделка с Дявола. Трети пък са толкова самовлюбени, че е изключено да обикнат друг освен себе си. Масови са разделите в 21 век. Защо??? Какво пречи, какво трябва да задържи двама души? В епохата на глобализацията стремежът към единичното оцеляване и кариеризмът стоят на върха на пирамидата. Събираме се по интереси, разделяме се по интереси. Живеем заедно, а всъщност всеки по своя път. Когато намирането на общия език се сведе само до две противоположни думи „Да/Не”, кръстосваме шпаги и избираме свободата си. И пак сме сами и нещастни. Оправдаваме разделите  по взаимно съгласие и с несходство в характерите. На тези характери им трябва време.

 За съжаление не си даваме време. Не стигаме до етапа на привързаност. За нас е много по-важно да не изпуснем вълната. А тази вълна може да я посрещнем с още някого и да ни е по-леко. Какъв е смисълът да си лягаш с всички, когато се събуждаш и заспиваш сам и вкъщи няма кой дори да те напсува? Какъв е смисълът отчаяно да търсиш любов, а да не си готов за нея? Любовта е взаимна, двустранна. Не ти да живееш за нечие щастие, а някой да не прави нищо за твоето. Не да живееш по навик с призрак или човек, който те смята за част от пейзажа и прочетен стих. Не да свикваш да прощаваш, а друг да свиква да греши. Любовта между двама се открива във всичко. Във всичко може да видите себе си като една завършена цялост. Въпрос на избор, желание, въображение. Просто трябва да гледате в една посока относно връзката, да дишате един въздух, да споделяте и делите всичко. Познавам хора, които страдаха от липсата на любов, търсиха я във всичко и всички. Накрая се предадоха. И тя се появи. Сега са щастливи, но им казах да внимават, защото тя не е даденост и за нея трябва да се борят всеки ден. Разбира се, не и с цената на всичко, защото ако някой иска да е с теб, той ще е с теб не заради анатомията ти, а заради теб самия – въпреки недостатъците ти и различията ви, независимо и от тежките понякога обстоятелства като хорската злонамереност.

 Какво да кажем за ревността? Тя е белег за несигурност и боязън. Някои я определят като същинската любов. Ревността в умерени дози е полезна, но прекомерната такава изяжда връзката. Ако е писано да ти изневерят, това ще се случи, колкото и да се стараеш да задържиш вниманието върху себе си. Няма физическа и духовна. Изневярата е изневяра, тя е предателство. И е знак, че нещо липсва. И може би ще се умножи. Ако ти даваш всичко някому, защо той го търси при другиго? Но и това е урок. И няма смисъл само единият да дърпа конците и да доминира. Или пък само той да прави жертви и компромиси. Любовта не понася някой от двамата да властва. Разбира се, че има по-силен и по-слаб, но тогава би следвало по-силният да закриля по-слабия, а не борба за надмощие. Различията трябва да ги има. Всеки е отделна личност, със свои потребности и приоритети, а разликите се напасват като пъзел.

Въпреки че сега не е времето на романтиците, винаги ще са на мода жестове като серенадата, вечерята на свещи, цветята без повод. Дори осъмването на някоя пейка, изпращането до вкъщи, писмата. Или пък например кадрите с възрастната двойка в „Титаник”, когато водата нахлува. Днешните тенденции обаче се свеждат до “подвига” да бройкаш. Мъжете бройкаджии биват третирани като герои, а жени – като морално пропаднали. Всъщност, без оглед на допустимата похотливост, и едните, и другите избиват комплекси, което в случая е не грях, но шизофренично и деструктивно, най-вече заради липсата на сексуална хигиена. Да задържиш някого си е цяло геройство. Защо обаче масово се приема като пуританство?

„Докато смъртта ви раздели”… Защо пък не? Каква е другата алтернатива? Списъчета с трофеи? И като се обърнеш един ден, зад себе си да си оставил вехти спомени за разни завоевания, а по улиците да ти подсвиркват и да се говори как целият град е бил с теб. Докато ти самият вече си сам, отритнат, подигран, станал бита карта, защото идват млади подобни като теб и те засенчват. Тогава разбираш за какво си живял и какво ти е трябвало, а с какво си залъгвал липсата му… Често такива хора завършват пътя на самонаказанието си, давейки мъка в алкохолни или обсесивно-компулсивни пориви.

Има всякакви случаи – някои така и не доживяват голямата любов, други са минали през много хора и са останали сами, трети са заедно с човека на живота си от самото начало, четвърти случват на партньор в късна зряла възраст. Дали е голямата, дали е от пръв поглед, не знам… но любовта, както и да я наречете, не признава и фалшивите герои. Не толерира и грубо прагматичния разум. Трябва да си с открити карти, с чисти ръце, непреднамерен. Флиртът и закачката понякога са част от играта, но когато маските паднат и сте насаме, тогава разкривате същността си. В началото е забавление и лек, приятен гъдел. После става отговорност, грижа. Не всеки е готов да поеме отговорността да се отдаде на някого. Отдаването не значи обсебване. Връзката трябва да диша, не да сте като скачени съдове. За да бъде връзка, трябва да е любов. Мелодична като звук от арфа, пронизваща като гръмотевица. Любовта идва отвътре, дори да я отблъскваш. Когато е безкористна и безусловна, тя остава. Надживява вековните нагласи, преодолява всички житейски изпитания. Правете любов, а не война, и нека възстановим баланса в човешката душевност! Ще завърша с най-голямото клише и най-голямата истина – любовта ще спаси света! Нека отворим сърцата си, защото всеки я носи и всеки има нужда от нея.

Ерата на мутробарока

Кой произведе мутрите в България? Кой им даде шанс да развият дейността си до едни нива, които тотално ще преобърнат държавната конюнктура? Има ли все още остатъци от това силово движение от началото на 90-те?

Не е тайна, че новоизлюпената след 1989-та година демократична система у нас е принудила мнозина да преосмислят приоритетите си. За отрицателно време настъпват промени, които карат: едни да емигрират; други да се примирят и да оцелеят (или не); трети да предприемат ново начало. Кой да предположи, че бивши борци много скоро ще започнат своите набези на територията на България. Може би са били обезверени относно развитието си в спорта. Може би създалата се ситуация ги е изкушила да заложат на чувството си за риск и авантюризъм. Може би са били вербувани. Може би…

В тази мутробарокова история се съдържат елементи на балкански уестърн и престъпна героика. Горчивият вкус от звуците на кървавите престрелки между ръководителите на отделните групировки не е изчезнал. И все още напомня за опасните приключения на криминалния контингент е усещането за безнаказаност. Не бих го нарекъл мафия. Поне не и в смисъла на италианската такава например. Подземният свят у нас обаче е съществувал. Кой все пак подстрекаваше мутрите, кой ги покровителства? Говори се, че ДС е в основата на тяхното вербуване. С каква цел, не се знае. Съответните лидери на групировките разделяха територии като колониални владения, превземаха определени бизнес структури, вероятно са се намесвали и в политическото управление. За да си осигурят взаимен комфорт, едни други с власт и услуги са се подсигурявали политиците и представителите на престъпния свят. Тъмната страна на “белите якички”.

Рекет, проституция, наркотърговия, кондрабанда с бензин и цигари, черно тото, лихварска дейност, застрахователни дружества… Това са само част от начинанията на мутросубектите в постоталитарна България. Едно от най-скандалните убийства на знакова за ъндърграунда фигура – Георги Илиев, до известна степен е разследвано и разкрито. Групировката Килърите 3 в лицето на Васил Арарски, известен като Райко Кръвта, ликвидира Георги Илиев. Като причина се изтъкват разногласията по повод контрол върху пазара на херион. Впоследствие Петър Крумов убива Райко Кръвта. Възстановката по случая продължава въпреки недоброто събиране на доказателства след самите убийства.

Това е само един от примерите. За да си направим изводите. Разгулно-пищен живот, пирове и запои, дебнене и борба за надмощие. Това описва ерата на мутробарока. Тези хора са живели като за последно. Грабили са с пълни шепи от живота, понеже са осъзнавали необратимостта на смъртта си. Приближените им с умиление си спомнят за даровете, които са получавали от тях, и сакрализират делата и образите им. Много други пък са плакали от тях. И не искат да се връща времето на ВИС, СИК и всички останали. Тази част от прехода нанесе трайни щети върху българското статукво, като манталитет дори – тъй като говорим за цяла една култура и мода, носеща отпечатъците на славните гангстерски времена като част от разрухата от разграбването на България. Мхм. "Бели птици и куршуми", както гласеше една песен.

Кукловодите

Представленията на политическата сцена отдавна са нещо средно между трагедия и комедия. Българският гражданин е вечният зрител и в повечето случаи недоброволно става свидетел на етюдите, които властта разиграва. В действителност все още има хора, които уж вече не са в играта, а продължават да режисират спектаклите. Като например Ахмед Доган. Доста са противоречиви мненията и за Иван Костов. Приватизацията, която се извърши… предприятията, които се продадоха на безценица… Епично. Това разруши малкия и среден бизнес. Това унищожи препитанието на мнозина. Тези двамата все още ги има някъде там и все още дърпат конците. И може да ги обявим за най-хитрите политици в съвременната ни история. Добре си изиграват картите за себе си, но държавният пъзел стои все така хаотично разпръснат. И като че ли всяко парче от него спада към определен кръг, служещ безропотно на нечии инструкции. Постановките с разделението не са успешният модел, който ще изведе България от кризата. Защото тя – кризата, не е конкретна, тя е обща и обществена, и целият политически “елит” дружно се е постарал да си “разиграва коня”, а тази пиеса вече сме я гледали до болка. И все още търпим. Въпреки протестите. Но не вярваме. Търпим, колкото да издържим – да тестваме пределите си. Тази работа е малко като с алкохола – когато си изтерзан от мъка, се наливаш още и още, заинатяваш се и ти е интересно колко можеш да поемеш. Каква разтуха… и какъв цинизъм… Мъчат се всички онези кукловоди да ни вменяват роля на пионки вече колко години и така манипулативно насаждат идеите си, сякаш ни ги наливат с фуния в мозъка. Но съзнанието ни вече е програмирано на друга честота – чуе ли патетично политикантстване, предпочита да си пусне дори онази пародия и ода на простотията “Валя и Моро превземат света”.

Длъжни са ни политиците, много. Всички вървят по пътя на Саркози, макар че се съмнявам справедливост точно за тях да има. Осъждат се само дребните престъпления. Политиците произведоха мутрите заедно с ДС. От Задочните репортажи на Георги Марков знаем и за картотеките с проститутки, за умишленото презиране на талантливите, за кражбите, за чужденците и разделянето на територии по морето. Това го е имало винаги, и преди ерата на мутробарока. Но е било тайно и лошите примери не са били публично достояние. Сега пред очите на всички се разиграват сюжети, достойни за номинации за Оскар.

Нека се позанимаем с новите силни на деня – Цветан Василев и Делян Пеевски. Кой, какво, кога, защо, къде, как? Има ли общо “Протестна мрежа”?

Според австрийският всекидневник “Der Standard” 130 млн. евро дълг ги скарали. Спорна е обективността точно на австрийските издания по случая, тъй като Цветан Василев се явява като спонсор и там и не се знае дали не поръчва да се тиражират определени полуистини. Говори се, че на депутати от ДПС били изплащани кредити и самият той бил изключително нагъл в рекетите си. Освен това и двамата са се стремили да получат поръчка за изграждане на “Южен поток”, но банкерът твърди, че процедурата е манипулирана от Пеевски. Василев спонсорирал Пеевски, Пеевски не подкрепял идеята му за кандидатура за премиер. Но простичкото разшифроване на интерпретацията е следното: неслучайно споменатият вече Ахмед Доган отново дирижира парада. Той модифицира Василев като банкер. Човекът на Доган за медиите бе Пеевски, а на Василев – Николай Бареков и неговата партия. Василев мина към БСП. Ахмед Доган се противопостави, накара Орешарски да изтегли 500 млн. лева от държавните предприятия и КТБ изпадна в неплатежоспособност. По този начин Доган и Пеевски си отмъстиха за политическата изневяра на Цветан Василев.

Кукловоди, пионки, матрьошки… Медийни покупки, обръчи от фирми, политически чадъри… Докога??? Оставям отворен финал и нека всеки си помисли какво е редно да се направи оттук нататък – одържавяване, чужди капитали, групировки или единност, кое е решението да предотвратим политическата мръсотия?

Финансова (де)стабилизация?

В последните дни българските медии типично по нашенски създават паника в обществото. Този път спорим за финансовата ни стабилизация. Спекулира се по темата относно евентуален фалит. В сравнение с доста други държави-членки и световните икономически сили определено винаги сме години, милиарди и нива назад, но очевидно не се и прави нещо особено по въпроса да изплуваме. И все пак, не сме съвсем на нулата, тъй като това би означавало масов банкрут – на банки, фирми, учреждения, и съответно преустановяване на дейността им.

Известно време следвах икономика. Учиха ме на пазарно търсене, предлагане и равновесие; прогнозен баланс и разчет и прогнозна схема на паричните потоци; дефицит и резерв; обща и пределна полезност; олигополи; блага и стоки; стокови и фондови борси…

Каквото и да си говорим, фина материя е икономиката. Изисква се не просто търговски, бизнес нюх. А напредничаво, перспективно мислене. Планиране, прогнозиране, ръководене и контролиране на капиталови дялове и облигации. Пазарът на труда е осеян със средно 3000 фирми. Дребният и средният бизнес не функционира като преди. Наистина фалираха хиляди малки и средни предприятия. Замряха отрасли. Запазиха се определени частни сектори, а повечето работодатели третират работниците си като слуги и роби. Неслучайно протестират животновъди, зърнопроизводители, миньори. Не им се изплащат заплати навреме или изобщо, заплащането е ниско, отношението е като в концлагер, оттам респективно и слабата мотивация на заетите предопределя ниското качество на труд. Докато някои финансови мастодонти обогатяват сметките си в швейцарски банки, а други си купуват вили и хеликоптери или разширяват обръча си от фирми, народът стачкува и гладува.

Икономистът Владимир Каролев заяви, че държавата ни не е изправена пред колапс. Че финансовата ни дисциплина е затегната, а банковата ни система е “добре капитализирана и с висока ликвидност”. Паниката у народа се създаде, понеже той приема хиперболизираните репортажи за чиста монета и икономическата необразованост го вкарва бързо в капана на психозата. Започна се инвазия пред ПИБ за предсрочно изтегляне на срочни депозити. Така се губят лихвите и възниква ликвидна криза. 800 000 млн. лева са били изтеглени от вложителите. Хората отново са уплашени за бъдещето си. И са прави. Дим без огън няма. Кой ще им гарантира обезпеченост и рентабилност утре?

“Вчера България издаде десетгодишна еврооблигация за 1.498 млрд евро с годишна доходност от 3.055% и около 250 инвеститори от цял свят купиха части от облигацията. Този факт е ясно и обективно доказателство, че фискалната стабилност в България е факт. Не слушайте фарисеи и фалшиви пророци, даже и да гласувате за тях”, допълва още Каролев.

Не може обаче да ни се вменява какви стабилни икономически показатели имаме и как те били по-добри от коя ли не страна-членка на ЕС. Абсурдно е. Дори само ако погледнем разпределението на средствата в държавната хазна. Все не достигат средства за най-важните компоненти от живота ни, а схемата кой от кого взима и на кого за какво дава е все по-опорочена. Как да сме сигурни, че средствата на редовия данъкоплатец са на мястото си? Как да сме сигурни, че не се заобикаля Закона за обществените поръчки и не се изпират капитали? Че държавата не обслужва и покровителства т. нар. “плуралистични елити”, не изнася ценни блага и не върти престъпна крупна търговия с оръжия, наркотици и какво ли още не? Класовите различия са все по-доловими. Резките двойни стандарти пораждат алюзия за ненеказуемост, непрозрачност и неравнопрвие. Гнусно, цинично, болно.

Ние и природата

Интересни неща се случват напоследък. Земетресения. Наводнения. Първо в Сърбия, сега у нас.

Кога природата ни отмъщава? Или по-скоро реагира адекватно на вандалското ни съзнание. Човешката мисъл боледува от собствената си деструктивност. На всичко ни е ясно, че някои болести – може би едни от най-тежките на съвремието ни, както и редица природно-екологични проблеми са създадени от самите хора, и то с комерсиална цел. Предполагам, чували сте и за 300 на брой личности, които управляват света. На някои може би им е угодно да си правят милиони в ущърб на човечеството, но тези безчинства увреждат организма ни, флората и фауната и екоравновесието. И застрашават бъдещето ни на Земята. Нямаме право да разсъждаваме егоистично и да разрушаваме. Природата не ни е даденост в смисъла да правим с нея каквото поискаме, защото ако тя поиска, може да ни погуби и заличи от картата на света. Разбира се, че е по-силна от нас и безпощадна, но нейните закономерности провокираме и ние. Последните солидни наводнения бяха през 2012 в село Бисер. Паметни са и онези през 2005. Властолюбивите управляващи в момента са толкова заети с евентуалните си оставки и казуса “Пеевски-Василев”, че съвсем безропотно нехаят за бедственото положение. Така още веднъж доказахме липсата на всякаква готовност да се справим с капризите на времето.

Свлачища, замърсени водоеми, затлачени канализации, неправилни отводнителни методи. Застрояването – неправомерно, прекомерно, некачествено и несъобразено с градоустройствените планове. Масово изсичане на гори. Че дъждът прекали –  прекали. Индикациите, че сме се самозабравили, също са видими. Защо обаче невинни хора трябва да се потърпевши? Да губят покриви над главите си, цели домове и коли, покъщнина? Всичко това, в което са инвестирали години наред. Това ли е наградата за бедния и изстрадал народ?

Чу се и обвинителна версия срещу системата ХААРП, към която интерес проявяват най-вече американските военни. Тя представлява резонансно оръжие, лазер. Изследва йоносферата и влияе на климата. Конспиративните теории край нямат, но системата е факт. Дали тя е виновна или просто природата ни напомня за себе си… няма нужда да анализираме… Достатъчно е да се стараем винаги да възстановяваме баланса със заобикалящата ни среда и да не нарушаваме естествения ход и ритъм на живот.

снимка: интернет

Да пазим себе си и природата! Да спасим баланса на планетата! Ако има нов Световен ред, нека до него не се стига с цената на войни! И дано природата се смили над нас!

снимка: интернет

http://www.priroda.bg/articles/view/12/420

Социални мрежи?

Социални мрежи. Погледнато реално, това словосъчетание носи представата за новото време. Днес е немислимо без ролята на Интернет и всички услуги, които той предлага. Вече е модерно да се социализираш онлайн. С оглед на глобализацията все повече се изисква употребата на най-разпространените функции и екстри на виртуалното пространство. И не само. Мобилните ни телефони, имайки достъп до 3g мрежа, също предполагат използването на някои приложения като viber, whatsapp и най-различни видове месинджъри. На пръв поглед към днешна дата този тип социализиране, особено за младите хора, е желателно, дори задължително. Безспорно така се улеснява животът ни. Времето е ценно, всичко се променя адски динамично. Също толкова ценна е и информацията, която е най-скъпото нещо днес, включително и най-опасното. Сама по себе си тя е оръжие, въпреки че не принадлежи никому. Тя не е стока, а услуга. Средствата за масова комуникация и осведомяване са все по-зависими от кибер връзките. Множество факти, статистики са изнесени в база данни и архиви. Не само малко и фирмите, които функционират с помощта на Мрежата. Ако за миг връзката им с нея прекъсне, в управлението им възниква хаос. Интернет ни подпомага, той е част от съвременните ни задължения и удоволствия. Длъжни сме, за да сме флексибилно адаптивни и конкурентноспособни, да потребяваме необходимите за нас виртуални компоненти.

Но това погубва ли ни като хора? Все повече си мисля, че заприличваме на машини, роботи. Човешкото отстъпва. За да се движи светът напред, трябва да се изхождаме от природата си – ние сме човеци, изпитваме чувства. Работата в екип е преди всичко на емоционална база. За да си помогнем, изслушаме, опознаем, ни е нужен пряк, жив контакт. Очи в очи, да наблюдаваме реакциите си, изследвайки мимики и жестове. Езикът на тялото говори много. В противен случай сме технически грамотни, но духовно обезличени. Сякаш живеем в паралелен свят и не разграничаваме  виртуално от реално. Всяка материя има свои правила. Интерактивното е в нашето бъдеще, но човешкото е изконното. Социумът се групира и развива в естествени условия. Ако позволим технологиите да превземат живота ни и да го движат, много скоро ще изгубим представа за истинското си съществуване. Вече нямаме чуваемост, търпимост, толерантност. Общуваме основно през всички тези технически съоражения и така закърнява сензитивността ни, душевността ни от фина става груба и бързаме. Бързаме да зачеркнем някого, както го блокираме във Фейсбук например. Изпитваме потребност да сме непременно по модата – кифленски селфита и статуси. Ровим се в чуждия живот, завиждаме, сравняваме, измерваме постиженията си в броя снимки и лицемерни лайк-вания и коментари. Столкъри, геймъри, ултраси, хакери, интернет тролове и хейтъри. Изваждаме на показ всичко свое, всичко интимно и свято. Другите често спекулират с това. И най-вече – публикуваме само хубавото. Никой няма да постне необработена снимка, на която страда. Нито пък ще изкаже най-съкровените си тайни, грехове и страхове. И се започва едно мерене на его, фотоси от почивки, фотошопирани лица.

А в душите… В душите самотни, нравствено осакатени. За пред аудиторията – щастливи. Какво печелите от тази заблуда освен куп нови? Какво печелим, подчинявайки живота си на интернет фалша? Ако спре токът, преустановят се мобилните и кибер услуги, настава мрак. Но онзи мрак няма да е по-страшен от този, в който сме потънали в момента. Дори сега да не си даваме сметка. Тогава може и да си дадем шанс. Да си простим, да се прегърнем, докоснем, целунем, проговорим. И то без да се чувстваме длъжни да го споделим със света и измислената си френд листа. Тогава може и да разберем кои сме всъщност и кое е най-важното, за да сме щастливи и да оцелеем.