Ничия земя

 "Мандарини" - филмът е посветен на военните събития през 1992-1993 в Абхазия. За войната между чеченци и грузинци. Урок по мъжество, мъдрост, нравствен стоицизъм. Урок за промяната. До какъв край ни довежда войната и как все пак има надежда, че преосмисляме земното си присъствие. Как не бива да се посяга на човешкия живот. И колко е тиха, тъжна и поучителна смъртта. Кой ни дава право да убиваме, да се погубваме? Ще продължават ли войните да ни разделят? И не сме ли на прага на един по-омиротворен и одухотворен етап от еволюцията си, който да ни върне изгубените човешки ценности? Който дава живот, той има право да го отнема. Земята е наш дом. Земята в пряк и преносен смисъл. Посегателството върху нея, диференцирането на лагери и конфликтите на интереси не са иманентни за съвременния човек, достигнал по презумпция по-високи нива на интелигентност. 

 Нямам идея защо напоследък попадам на филми, които ме разчувстват. Може би силната ми емоционалност вече реагира при най-лек досег. София Филм Фест 2014 и Дом на Киното отново бяха инициаторите. В Дома на киното вече се чувствам в свои води, защото за последната година именно там изгледах един от най-добрите съвременни екранизации. Добри не толкова в касовия смисъл. Добри като послание. Защото живеем в разделно време, живеем на ръба на много изкривени устои, забрани, морални сблъсъци за разрешено и позволено... И е хубаво действителността да се представи в поучителен вид пред нас. В разтърсващо пресъздаване на събитията, за да вникнем в същността им като странични наблюдатели. Не като епигони. Страничната оценка понякога е по-балансирана, не е натоварена с тежестта, когато си вътре в проблема. Хората боледуваме от една болест, която не знам дали е лечима - антихуманност. Дори да не се разглежда точно в този аспект, всеки води някаква война, битка. Войната - нямам дума за нея, но е създадена от нас, хората. Оръжия, боеве, кръвопролития... За територия, за власт, за придобивки, за кеф, за чест... Каква чест се съдържа в това да воюваш? За мен религиозните сблъсъци много често са водещата причина да си въобразяваме, че трябва "да си разчистваме сметките". Но не може да ме убедите, че религиите позволяват и пропагандират насилието... Не може! Бог е един. Наричан с различни имена. За мен той не е материализиран образ. Да, все някой някога е създал света. Върху това не мога да разсъждавам, върху сътворението. Има свещени книги, а аз вярвам на научно доказани факти. 

 Вижте, все пак вярвам в свръхестественото, в съдбовното. Всеки избира своя Бог. Важното е да го носиш в сърцето си, без значение как и в какво го изразяваш. Ала никой не ти дава право да воюваш. Може да воюваш със себе си, на битово ниво или пък по друг безобиден начин, който не застрашава сигурността на родната или чужда общност. Бог не ни е дал в ръцете оръжията, той не ги е изобретил... А нашият ум, който понякога е жесток като бръснач. Осъзнавам, че всеки се ражда добър и в хода на живота си рано или късно проявява повече или по-малко дадени качества. За съжаление някои стават агресивни и решават, че международните спорове и конфликти се решават с престрелки, гонитби. Бежанската драматургия също е с неизяснен произход. Някой друг път ще обсъдя славната история на България, но точно от насилие ние също страшно много сме изгубили и пострадали. И тези белези и рани са лекуват най-трудно. Всъщност те никога не заздравяват. Защото колкото и да се менят поколенията, земята помни горчивия вкус. Не може да го покаже, но е запечатала всичко и излъчва една стихнала нагнетеност, която понякога се подклажда от жажда за нови размирици... Да, сигурно и земята плаче по свой си начин, невидим за нас. Трябва да се научим да се вглеждаме между детайлите на образи и картини. И да знаем, че земята е една. И ние сме никои, за да я разделяме и владеем. Ничия. Земята е ничия. Затова не разбирам тези условия с данъци, имоти, одържавяване, приватизиране, ограждения, кое кому принадлежи и колко години... Няма такъв закон, който и по право да определи какво притежаваш, защото земята не е продукт на труда ни и тя остава след нас. Обичам клишето, че за всекиго има място под слънцето. Там, където ще се чувства добре. И няма нужда от междуособици и изкуствена омраза.

 "Мандарини" е една впечатляваща екранизация за препитанието на двама души, които по план трябва да са в Естония при семействата си. Стават волю или неволю част от неразбирането на историята от емоционални и не толкова интелигентни вербувани войници. Главният герой - Иво, е на солидна възраст, но притежава забележително чувства за справедливост и мир. Той е старец, който едновременно обича и мрази мястото, където живее. Харесва му, чувства се добре, но приближаващите военизирани структури ще внесат смут в спокойната обител, попила от естонския бит и култура. Иво и неговият помощник в бизнеса с мандарини - Маркус, работят неуморно за препитанието си. Живеят кротко, скромно, рационално. Липсват им семействата, но са направили своя избор и плащат цената за него. Възрастният Иво е изключително състрадателен. Той приютява в дома си ранени чеченец и грузинец. Става свидетел на смъртта няколко пъти. Но единствените двама представители на своите общности са оцелели и са спасени от него. Чеченецът се опитва да отмъсти за смъртта на приятеля си и  изпитва неистово желание да осмърти грузинеца. Желание, което впоследствие се пречупва. Тъй като накрая те дори се покриват като съюзници в престрелката с онези руски части, които са дошли да мародерстват. Грузинецът загива. Млад мъж с обещаваща кариера в театъра, полусирак. Дядо Иво го погребва до гроба на своя син, който е убит именно от грузинец. За да докаже, че няма значение кой кого убива. Всички сме хора и всички отиваме на едно и също място. И често правим неща, които не искаме, не можем или не разбираме. А чеченецът отива към дома и семейството си, разбрал липсата на смисъл във войната. И по пътя в колата си пуска аудиокасетата, останала му като спомен от грузинеца. Тази касетка е един от основните смислови пунктове в лентата. Иво и неговите мандарини - един простичък и чист живот. Да отглеждаш и събираш реколта, да търсиш уюта... Този човек внушава на воюващите колко е важно да си с добро сърце и как може да събере в дома си сблъсък на два свята и с правдивостта си търпеливо да им внуши необходимостта от примирието. Другите смислови акценти освен мандарините и касетката са снимките на внучката на Иво и музикалният фон. Погледите на актьорите, приятният хумор, дебненето. Наблегнато е на изразните средства и историята не е разтеглива, а наситена с детайлност, поуки, страхове, премеждия, тайни, надежди. Пренесената естонска земя става символ на противоречие между нарушения ред и смисъла на човешкото начало и съществуване. 

 Режисьорът Заза Урушадзе ни кара да се замислим в днешните времена на беззаконие и неизяснени човешки отношения, че войната няма да ни спаси, а само ще ни тласне към още по-неравноправна социална реалност. Може би някой се бори срещу глобализацията и конвергенцията. Истината е, че всеки народ има своя исторически облик, но всички страни трябва да функционират по един нов мултикултурен модел, който да сплотява. Отекващите куршуми, сраженията и палежите от взривове, обгорелите трупове. Тук преминаваме отвъд военното обяснение. Всеки човешки живот е право и ценност, която не бива сами да си отнемаме. Не бива да се делим по никакви показатели, а да строим мостове между себе си и да вървим успоредно по тях. Понеже пътят така или иначе е един. Започва и свършва по един начин.

Информация за филма:

Режисьор - Заза Урушадзе

Сценарий - Заза Урушадзе

Оператор - Рейн Котов

Музика - Ниаз Диасамидзе

В ролите - Лембит Улфсак, Елмо Нюганен, Георги Накашидзе, Миша Месхи, Райво Трас

Продуцент - Иво Фелт

Продукция - Allfilm, Georgian Film

Световен разпространител - Cinemavault

Разпространител за България - Bulgaria Film Vision

Награди и номинации

Оскар ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Златен глобус ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Бари ’14 – Наградата в международния конкурс Йерусалим ’14 – Специална награда „Духът на свободата” за най-добър филм Манхайм-Хайделберг ’14 – Наградата на публиката, наградата на независимите собственици на кина, Специалната награда Награди Сателит ’14 – Номинация за най-добър чуждестранен филм Талин ’13 – Естонска филмова награда, награда на международните филмови клубове; номинация за Голямата награда Варшава ’13 – Наградата на публиката, най-добър режисьор; номинация за Голямата награда

България

Народе! Спиш ли? Събуди се!

Наоколо огледай се и засрами се!

Родината ти е в черупка свита. А ти пируваш ли, пируваш до насита.

Какво поливаш ти, народе беден? Това ли ти е пътят земен?

На маса вечно, с фалшива близост. За свойто бъдеще загубил милост.

Излез, излез от пещерата, излез от зоната си на комфорт!

Вдигни гордо своята глава! Заставай винаги на борд!

Виж онези в колите бронирани, охранените, корумпирани!

Харесва ли ти да те разиграват, със демоните си душевно да те обладават?

Нима си ти бездушен и апатичен? Нима си като тях алчен, себичен?

Нима не съществува общо благо? Нима не сме една държава?

Защо за теб са клюките награда, а тъне все България в забрава?

Предците ни са завещали богатства и история.

Децата ни какво ги чака – пародия и демагогия?

Дори когато девалвират закони и полиция, стани и заеми позиция!

Вечна, вековна, древна. Земята ни свещена е и суверенна.

Да възкресим славното време, да падне хомота на настоящото бреме!

Нека пребъде България!

Сродни души

 Идва есента. Привечер. Тя върви сама. Отново сама. Облечена във вехнещия си блясък, но все пак сияеща и все така достолепна. Умислена, с бавна походка. Изтънчената дълга рокля, финият висок ток и шикозното палто, покрили изящната й фигура, респектираха. Будеха възхита, но държаха и на известна дистанция. Изразителните й очи бяха натъжени. Само една искрица се прокрадваше в дълбокия й поглед. Тази жена има приказни очи. Само да можеше някой да прочете в тях истината... Но не. Те обичаха да четат в деколтето й, което тя вече умело прикриваше. Никой вече не четеше между редовете. Никой не гледаше вътре в една жена, в нейния свят. Прибираше се към вкъщи. Уморена след дълъг работен ден, тя бе седнала да пие едно малко по женски със своята най-добра приятелка. Обичаха да си говорят за мъже. Но не по онзи махленски кукленски начин. Чудеха се къде са истинските мъже. Тя, самата тя, беше цяло вълшебство. Истинска дама. Преди да пристъпи прага на дома си, се спря и си помисли: „Какво правя, защо се прибирам... Този скучен живот... Отивам сама на бар!”. И го направи. Тя, която ненавиждаше тези проклети нощни заведения, където се подвизаваха основно пустиняци и неудачници. Е, барът беше квалитетен. Поръча си едно голямо. Един по един започнаха да я наобикалят спретнати състоятелни мъже. Погледът им издаваше едно спотаено либидо. Един нагон, който само чакаше да бъде разкрит. Тя мразеше лесните, евтини, достъпни сцени, особено от претендиращи за класа мъже.  Какъв ти елит... Този филм го беше гледала и вече го спираше още в началото. Питаха я: „Как се казваш?”, а тя отвръщаше: „Има ли значение?”. Коя си, каква си, личността ти, душевността ти, емоционалността ти... Наистина – има ли значение, когато си просто обект, красив пейзаж... Тя искаше да вирее на своя територия все така еманципарана, а не да я откъсват и да я присаждат в чужда среда с неблагоприятни условия. Тези мъже... Мислеха си, че емблемите на костюмите им впечатляват. Тя стана и си тръгна. Още преди изхода видя и чу ехидни подмятания и посочвания с пръст, шушукания. Усмихна се леко. Беше свикнала да не я разбират и да я намират за странна и луда. Тя беше енигма за тях. Друга планета. Непристъпна зона. Дори да се опитваха само да я докоснат, погледът й ги смразяваше на място. Тя търсеше онази сладка тръпка на внезапното, различното. Така разпознаваше истинското. Липсваше й онзи мъжкарски подход. Някой да й направи комплимент по-различен от дежурните. Да я накара да се почувства приятно уязвима. Класата в нея беше навсякъде и във всичко. Във финия глезен, в изпънатата като струна стойка, в кралската походка. В начина, по който отпиваше. В начина, по който благодареше. В начина, по който милваше малко дете. В усмивката. Тази жена е нежна мелодия. Тя е родена за любов. Величествена, но крехка. Вървеше по пътя още по-бавно и вече дори лишена от всякаква ангажираща мисъл, какво се случва с живота й, ще намери ли мъжа за себе си. Тя не търсеше принцове на бели коне. А онзи, който да я допълва, да я доизразява. Мъжкар, ала не гангстер. Трудно е да се опише. Отчаянието беше преминало в апатия. Реализирана, успяла, красива. И самотна. Приятелите я вадеха от инертността донякъде. В работата си тя гореше. Но естеството й беше ясно и бе преминало в рутина. Все повече градеше планове за семейство, за странично развитие, да затваряне на житейския цикъл. Но не става така. Най-истинските неща в живота те намират сами, дори да изглеждат най-случайни. Тя всеки ден, всеки час търсеше Него във всекиго. А то бягаше. „Ами ако е този...”... Вечерите прекарваше с една плюшена играчка и възглавницата си. Тя мразеше чисто женските глезотии. Не беше твърде суетна, защото природата я бе сътворила естествено красива. Животът й така се бе стекъл, че й бе писнало да съдят за нея по външния вид, да я намират за красива и толкова. Тя има съдържание, не само опаковка. Питаше се: „Ако се запусна, дали този, който трябва, ще ме забележи... Ако седна и заплача някъде... Ако стана фриволна... Или ако... Ако, ако...”. Минаха години. Обичайното ежедневие. Тя виждаше все повече свои приятелки задомени, с деца. Радваше им се притихнала отстрани. Но в очите й всяка вечер напираха сълзи. Горещи, солени, кристални. Докато съвсем не пресъхна. Гледаше на цялата поквара около себе си като на някаква лава и само я заобикаляше. Спря да разсъждава за причини и обстоятелства и какво предстои. Една вечер бе със своята най-добра приятелка. Чувстваше се отпаднала. Дори не се бе пременила в поредната изкусна вечерна рокля. Беше с бяла риза и дънки, с разпуснати коси и лек ефирен грим. Никога не допускаше да е напълно неглиже. С приятелката си говориха служебно и в ума й нямаше и помен от размисли и анализи за мъжете и философията на живота. Бе станало безумно рационална и прагматична. Реши да си поръча един чай и преди това посети тоалетната, за да се огледа и освежи. Точно до нея имаше едно голямо сепаре, на което стоеше изискан мъж, комуто по инерция тя не обърна внимание. Просто силует, фигура, запълваща пространството. Този мъж... И той с костюм. Но някак... Различен. За аксесоар имаше само един стилен часовник. И още няколко силни атрибута: красива усмивка, дълбок поглед, бистър ум, смело сърце. Оръжието му е в неговата мъжка дума. Човек на честта. И същевременно... притихнал като нея. Забеляза я. Видя себе си в нея. Остави настрани телефона си. Нещо го посече вътре като нож. Не беше излизал на срещи от години. Мразеше и ергенски сбирки, където приятелите му пускаха дебелашки шеги и осмиваха жените. Изневерите, гуляите, нехигиеничността го отвращаваха. За него жените бяха светила. Ала имаше умора от непрестанните игрички на горделивите и празноглави златотърсачки. И те го смятаха за луд, след като не ги осигуряваше, дори отразяваше. Рядко се впечатляваше от някоя жена. Обикновено тогава коленето му омекваха, дъхът и сърцето му сякаш спираха, погледът му се размиваше и той губеше образ и картина. Но този път бе различно. Той видя нещо в тази жена. Тя се забави в тоалетната. Той взе една хартийка, направи я на роза и написа на нея: „Красива сте като тази роза, макар да не е истинска”. Тя излезе, остави ключа на плота до вратата и видя това произведение. Преди малко го нямаше. Обърне се към мъжа – той преглеждаше телефона си. Тя спря погледа си на него, присви очи и усети как започна да връща предишното си Аз, да събужда емоциите си. Затрепери, но не го показа. Нейните крака също се подкосиха, но побърза да се върне в реалността, заявявайки си на ум: „Сигурно пак съм в грешка, тръгвай си!”. И се запъти към градината. Но се подхлъзна. Боже, не беше й се случвало с токчетата, а този път на равни обувки изгуби почва под краката си. В този миг мъжът стана и я прегърна с дланите си, спаси я от падане. В първия момент й се стори, че той се възползва от нея... и инстинктивно й идваше да му зашлеви шамар... Но той я погледна толкова категорично и чисто, че на нея вече й бе ясно, че той знае всичко за нея. И е за нея. Дори не я целуна. Само я погали, усмихна се и я помоли следващия път да внимава. Подаде й розата. Наблюдаваха се 5 минути, докато вземат адекватно решение какво се случва. Той само й сподели: „Не знам защо чувствам някакъв прилив, някакъв знак от съдбата. Обикновено имам силна интуиция и тя не ме лъже, но рядко ми подава подобни сигнали!”. Тя не знаеше какво да промълви. Мъжът й каза: „Нека Ви закарам до вкъщи, красива сте, но видимо отпаднала. Аз нямам много голямо състояние, но имам голямо сърце. И мога да Ви го подаря.”. Така поставиха началота на една неразделност и завършена цялост. Тя и той. Другото име на класата. Намериха своята половинка, своя спътник в живота. Два пътя, слети в едно. Като два извора в една река от любов. Безусловно. Има чудеса. Случват се. Ако това за вас е чудото, колкото и да ви се струва немислимо в днешно време, пожелавам ви го! Сродните души се срещат все някога.

Социален експеримент

 Представете си, че сме в някаква социална лаборатория, в която протичат проучвания със съдействието на специалисти от всякакви области. Хора биват затваряни в различни помещения с определена цел и биват въвличани в специфични игри за оцеляване в условията на изкуствена среда. Тази уж стерилна среда постоянно се променя и участниците трябва да реагират според нея. Резултатите се записват някъде. Който успее да излезе читав и неопетнен от всички тестове, бива сочен за годен в обществото. А дозата шоу, с която е подправена проверката, е само за цвят... Такива има проверки има всеки ден, всеки час, навсякъде. Някой те следи. Дали не си жертва на пъклен сценарий? Дали не прозвуча като някаква конспиративна теория на психопат? Целият ни живот е една виктимизирана лаборатория, в която се изследваме постоянно. Проби, грешки, понякога успехи, рекорди. И си умираме ненаучени и неразгадали магията.

  Зимата на 2004. Бях в 7-ми клас. Предгимназиално. Подготовки за кандидатстване. Никакво време. Имаше масирана реклама и някакви билбордове за някакъв Биг брадър. Населението пощуря още преди официалния старт на предаването в България. Ходих си на училище. Съучениците коментираха участници и ми се смееха, че не знам за какво става въпрос. Аз нямах време за телевизия. Мислех си, че това е аналог на предаването "Страх", което вървеше по онова време и което обичах да следя, преди да ме налегне кандидатстването. През зимната ваканция имах няколко дни на разположение и от чисто човешко любопитство си пуснах този Биг брадър. Заинтригува ме. Не знам какво и не знам защо. Не беше лошо. Опипваха почвата като за първа сезон на формата у нас. Беше и малко непривично. Седят някакви цял ден затворени, говорят си. Не знаех за историята на този социален експеримент по света. Да, той е точно такъв. Всъщност предаването само по себе си не е лошо като замисъл. Зависи от коя страна на призмата надникнем. Диктаторът наблюдава и контролира своите подчинени чрез приемници. Тази разузнавателност и контролируемост леко плаши. Особено когато не знаеш с каква цел те наблюдават. Предаването като продукт може би е е предизвестило случващото се с нашето човечество. Сега Биг брадър е по-актуален от всеки друг момент в история на света. А медийният обръч все повече се стеснява. Защо? Защото Биг брадър може да бъде всеки. Виртуалността ни позволява не просто да открехнем завесата. Ние направо влизаме с взлом хегемонично в задкулисието. И щурмуваме човешката душа. Нахлуваме в покоите на другия... Оставяме следи и си тръгваме. Няма тайни. Няма как да навлезеш в нечие лично пространство и да не оставиш белезите си. Докосваш се до интимността на човека, до нематериалното, до необлеченото в дрехи и роли, до съкровеното и вътрешното. Душевната материя е фина като пух. И имаш две възможности - да я обезоръжиш или да я омърсиш. Не става дума чак за нещо сакрално. Хората сме грешни. Но душите ни... Там е друго... Подсъзнание, психика, чувства. Те болят много повече от плътта и органите. Станахме прозрачни, уязвими като филм с предизвестен кофти финал. Като мишени с открити рани. И много подвластни на стадния принцип. Знае ни се ДНК-то. Знае ни се IQ-то. Знаят ни се слабите страни. Никога и никъде не си сам в пространството.

 С масовия шпионаж, с повсеместния мониторинг ние сложихме начало на един вечен Биг брадър. Такъв, какъвто упражняват политиците. СРС-тата са само част от играта. Имам чувството, че властта се вози в бутиковите си автомобили, издава директиви и само наблюдава смущенията, бунта на масите, страданието. Палят фитила, крият се в убежищата си и гледат. За да програмират следващия си ход. Биг брадър у нас загуби стойността на идеята си. Гледал съм много от сезоните. За да си направя справка накъде върви, да се огледам в реалността. Много пъти съм казвал: "Под достойнството ми е да следя тези простаци". Не е съвсем загуба на време обаче. Е, този сезон ме втрещи. Това не е представителната извадка. А може би е?
 Моите уважения към бизнес нюха на Нико Тупарев. Но жаждата за печалба и махленски рейтинг може да погуби човек. От ефектите на кьорфишеците вече замириса на изгоряло. Не знам дали участниците са лабораторни мишки, зайци или нещо друго, но зрителите не сме. "Ама няма значение, след като си пуснал канала, докато излъчват Големия брат". Има. За да видя до къде стига всеобщата наглост и лакомия. Не искам да се правя на Мартин Хайдегер, но народът може да е доверчив, ала не и балъшки. Ако го въртиш дълго на примката, с такъв замах я къса и те захапва, че и намордник не помага. Водещият Ники Кънчев, който тотално е като прикачен и абониран за предаването, става все по-ожесточен в лайфовете. Насъсква противници, зрители, търси интригата, прекъсва, бърза, дърдори на поразия. А сега с Нико Тупарев и болезнено си приличат визуално - като съсухрени джихадисти са. Като семити. Като хрътки, на които им текат лигите за гледаемост, власт, сеир. Ние дори не сме като в Античността, когато са се събирали да гледат кървави боеве. Сега придаваме тържественост на един цирков спектакъл със слаби акробати и каскади. Дори и индийските сериали не са толкова предвидими. Добрият играч не е толкова добрият стратегически, колкото онзи с добрия образец, комуто обществото гласува доверие. То е като в политиката. Лъжливата харизма се познава. Но харизмата на лидера не можеш да я сбъркаш. Той няма да те подведе.

  Не съм съгласен, че демонстрациите в този сезон са плод на истина. Налага се някаква фикция, че светът бива управляван от мускули. Мускули, ланци, татуировки, хиалурон, силикон, пиърсинг, грим, беден речник, липса на вкус и стил. Една уродлив-помпозна външност в комплект с антихристиянски- и европейски ценности, агресия, високи децибели, измислени лагери на пещернякоподобни. Очевидно в едно затворено пространство характерите се сблъскват и хората полудяват. Дали социалната действителност не е озлобила българина? Ако дразгите между съквартирантите не са в абсолютната си цялост продуцентското нареждане, то можем да заключим, че народът ни е психически нестабилен и екипната и алтруистична задружна му е чужда. Младите хора нямат търпимост към различията си. Не си дават шанс. Не разговорят цивилизовано. Търсят винаги конспирацията на дребно. Насаждат антагонизъм и си простират кирливите ризи на показ. Тук сме свикнали с една баджанашка сервилност, която пререства бързо в опушен комин, който винаги дими от пожари. Силни сме на маса. Мъжка ни е приказката само когато пием от едно голямо нататък. Обещанията ни, заричанията са гръмки. Клеветите и клетвите - още по. Действията - аматьорски. Не да се галим с перо. Не да се щадим. Ние се унищожаваме, деструктивни сме и към самите себе си. Видим ли по-слаб индивид, смачкваме го. Не мислим, че той привидно може да е слаб. Може да е чувствителен, крехък, но това не го прави непременно изнежен. Слабостта е в комплекса за малоценност и в парадирането на евтин, селяндурски тарикатлък. Тъжно е да видиш очите на тези хора. Те са измъчени, отровени, изпразнени, нагнетени. Не от цигарения дим, който витае около тях, докато пафкат сладострастно. Не от еснафщината и дивия балканския провинциализъм. А от мътната мисъл. Истинските мъже не са мутреещите. Истинските гейове не са Кристиян. Истинските жени не са кифлеещите. Даваме им поле за изява и много обичаме формата тук да го печелят простодушните, домакинстващите, онези с преувеличените трагедии или "народните" пичаги и батки. Зрителят обича да съпреживява и копира поведенчески модели. А дава ли си сметка кога го въвличат в скалъпени истории на фалшиви герои? В крайна сметка той потребява продукт, но не и в смисъла на прасе, на което може да пробуташ всичко и то да го консумира. Истински достойните и класните... Те са много често сами. Те са ненормално нормални. Борят се безроботно и доблестно. Работят. Творят. Не са на показ. И все по-често напускат България омерзени... Заради това, което ни залива в предавания като Биг брадър. Искам един сезон с позитивни, усмихнати, непокорни, креативни личности. Със силни характери, но не в криворазбрания за това днес смисъл. Хора смели, сърдечни, но и галантни, широкоскроени, великодушни. Да се обединяват, за да бъде пример това и за едно обединено общество. Да се насърчават младите на към пороци, а към подхранване на ценностната система и добродетелта. Да се стимулира благотворителността. Да си отворим очите за талантите си, за природата си и оптимизирането на ресурсите, за глобализацията, за изкуството, за хуманнното оцеляване. За нас...

Гонки и потопи

 Не съм вярвал, че за неща, за които съм писал, ще пиша пак със същата сила с отрицателен знак. Добре дошли в България! Където дори табелите ни не са табели и пътните ни знаци не са знаци. Където точим милиони от изграждането на фонтани, на които боята се люпи на първия ден, вместо да подновим пътищата си. Това лято имах възможността отново да попътувам из страната. Обичам да съзерцавам. Обикновено този глагол се свързва с някакъв вид удоволствие при гледка, но всъщност много често спокойната ми усмивка замръзваше в спотаен ужас при вида на апокалиптичната българска разруха. Селцата и малките градове са тотално обезлюдени и откъснати от света. Треви с чудовищни размери са поникнали навсякъде и са покрили земята, която това лято изгоря от жажда. Тук-там някое куче пази забравен имот. Все повече магазина затварят врати. Все повече и повече възрастни хора остават в селата, където едва се препитават. Има разорени цели стопанства, което затруднява поминъка. Младата работна ръка се изтегля към по-големите градове в страната, а след време напуска и тях и се насочва извън пределите на родината. За градовете и урбанизацията ще поговорим друг път. Целият порочен кръг има едно обяснение. Нищо по веригата не работи в консонанс с другото. Дали това е само политически отдавна подготвена диктовка, както гласи Планът Ран-Ът например, не се знае. Но определено една шепа съюзници имат интерес населението в България да става все по-малочислено и манипулируемо, както сочи и друг доклад. Все още има по някой, който се противопоставя на статуквото, ала преждевременно  гласът му прекъсва, самата система го смачква. Принуден си да си в ъгъла, ако не робуваш на схемите за оцеляване, съчинени от дилетанти. Затворите са пълни с невинни и безобидни изкупителни жертви, а истинските престъпници ни четат морал от екрана. След като не могат да овладеят подвизите дори на един автокрадец…

 Дали не могат или не искат – е различно, тъй като в много случаи сме свидетели на взаимно покровителство между власт и организирана престъпност. Едни на други прикриват интересите и гафовете си. Политиците винаги са били в прикрито съзвучие с мафията и престъпния свят, а за престъпни посочват дребните риби, защото все пак точно някой безобиден трябва да обере пешкира, че да не остава народът съвсем с нагласата за абсолютна безнаказаност. Точат се милиони от еврофондове, помощи и проекти със съвсем различна начална стойност. Поръчки и конкурси печелят фирми на лична основа, разбирайте баджанашка. Подпомагат се сектори, които облекчават и акумулират бизнеса на бандити, от които номенклатурата е зависима. Този дебелашки комфорт на гърба на обществото и на фона на катастрофи. Всяко лято едно и също. Но това лято – в повече дойдоха гонките. На неграмотните ромски представители и не само, които завинаги зачеркнаха живота на невинни жертви, сред които доста млади хора. Понеже е много важно да демонстрираме мъжеството си на пътя. Да си мерим заболялото от комплекси его  там, където е място за пътуване и пресичане. Масово шофират, все едно пътят им принадлежи. На някои особи просто им личи как са си купили книжката. Наглостта на пътя се изразява в неправилно изпреварване, несъобразено високи скорости, неспазване на знаци и правила. Всеки бърза. И иска да покаже мощността на автомобила си. Трябва да сме равни, но точно на пътя различията си личат. Сякаш нещо им става на тези индивиди, като се качат в кола. Пускат се на автопилот. Дори аз, който все още нямам изкаран шофьорски курс, усещам как е правилно да постъпиш в даден ход, а мнозина – не. Не може на завой да изпреварваш с луда скорост. Не може да се престрояваш от лента в лента на зиг-заг.  Не може да паркираш по диагонал навсякъде. Не може да не даваш предимство на този, комуто по право се полага. Регулирани или не кръстовища, винаги трябва да си внимателен. Това може да коства не просто твоя живот, а и нечии други. За секунда. И ако ти си решил да се правиш на бабаит със системните си нарушения и рали шампионати, прави се  и се осакати или унищожи – но се блъсни сам челно някъде, щом не ти е мил животът. Толерантност и търпимост никаква. Култура на шофиране – увредена.

 А за поредните потопи какво да кажем… Отново задръстени шахти, затлачени канализации, неподменени тръби, нецелесъобразно, незаконно и прекомерно застрояване, изсичане на гори. Трябва да има някакъв баланс между флора, фауна и бетон. Трябва да се прецизират градоустройствените планове и инфраструктурата с процеса на строеж. Да се влага някаква инженерна мисъл. Не да има повече коли, отколкото един град може да поеме. Не морето и планините да не могат да си поемат въздух от бетон, да се образуват свлачища. Да не говорим за оттичане на водите, за заразите по морето тази година, за отпадъците, за покварата на Слънчев бряг. Туризмът сериозно ще пострада от немарливостта във всяко едно отношение. На един човек първо трябва да му е чиста душата. И когато строи или ползва природата за други цели, да се отнася с уважение към нея. Защото ето – прекалим ли, изсипва се един дъжд. И какво – отново ни свари неподготвени дори след последните мащабни наводнения. Отново не взехме мерки. Изглежда, трудно можем да се стреснем, но нека не забравяме, че е безмерно могъществото на природата и много скоро може да ни го покаже. Трябва ни един морален аршин и праг. Кога да спрем. Да сме покорни пред Вселената, Бог и законите. Природните, нравствените, правните, писаните, неписаните, общочовешките- и валидните. Поне. Защото, хей, хора - не искам България да не е страна на доизжяваване.
http://www.dnevnik.bg/bigpicture/2009/10/22/803207_jivot_na_doizjiviavane/

Gabby Scofield: Опитвам се да се уча от всяко едно преживяване

Тя е просто Габи. Една дългогодишна моя приятелка. Запознахме се в... интернет форум. Не съм предполагал, че приятелството ни ще оцелее толкова и ще издържи тестовете на времето. Тя е от хората, с които няма как да не си себе си на 100 процента. Винаги ще те разбере, ще ти помогне, защото проявява емпатия и е природна умна и сензитивна, а освен това е забавна и купонджийка. Чист човек със светло бъдеще, в което дълбоко вярвам, защото и тя има своите потребности и приоритети, а те са висши цели. Тя учи  и работи сериозно, за нея е подходящ мъж с класа и заслужава най-верните приятели. Фин и етичен човек с една страхотно сладка усмивка и вяра. Възхищавам й се, защото е от малкото приятни и качествени представители и изключения на нашето поколение. Какви продукти ще ни презентира, какво я вълнува сега, какви са бъдещите й намерения и най-съкровените й мисли... Нека ви запозная с Габриела Стоименова:

Gabby Scofield: Опитвам се да се уча от всяко едно преживяване

1.    Какви въпроси обичаш да ти задават?

– Първо, искам да ти благодаря за интереса към мен, въпреки че не се отличавам с нещо особено, за да имам честта да ми се взима интервю, но ти благодаря за поканата. Доста разговорлив човек съм и мога да отговарям на всякакви въпроси. Нямам конкретни любим вид въпроси, на които да обичам да отговарям.

2.    С теб се познаваме точно от интернет. Минаха 8 години. Предполагала ли си, че ще излезе такова приятелство от нашето виртуално познанство?

– Абсурдно ми е дори да си го помисля, като се има предвид, че се запознахме, когато бях на една доста невръстна възраст.  Радвам се,че приятелството ни се пренесе и в реалния живот и че издържа толкова време. Радвам се,че си един от хората,на които мога да разчитам на сто процента.

3.    За или против социалните мрежи си?

 – Принципно съм за, но в умерени граници, и отделно да не се изписва целият живот на хората. Не мога да разбера как всичко може да се знае от всички в листата Приятели. Има една част от ежедневието ни, наречена личен живот, която не трябва да е показвана толкова публично, даже изобщо.

4.    Кое звено в даден механизъм на взаимодействие и работна среда предпочиташ да оглавяваш? Човешки ресурси? Връзки с обществеността? Собственик? Чиновник?

– Много е важно да кажа, че според мен, независимо дали си служител или шеф, не трябва това да определя отношението ти към хората. Предпочитам работната среда да е приятелска. Моята специалност,в която се надявам да се реализирам успешно,е Фармация ,така че тук е малко трудно да работя в Човешки ресурси или Връзки с обществеността.Но за магистър-фармацевтите има доста други сфери на развитие, така че всеки трябва да прецени мястото си.За момента смятам, че вървя в правилната посока на развитие.

5.    Ако притежаваш фармацевтична компания, с какво ще я отличиш от останалите?

– Качествени продукти, приветливо отношение в екипа .Също така трябва да цари ред и дисциплина в екипа, за да може нещата да се случват по план.

6.    В какво се изразява за теб щастието?

- Много мащабно е самото определение „щастие”. Колкото и банално да звучи, щастието може да е един разговор с близък човек, една усмивка...Като цяло съм много „За” човек да е положителен, усмихнат и да намира положителната страна на всяко нещо.

7.    Човекът за теб. Би ли ми го описала?

– Много добре знаеш колко ще е трудно да отговоря на този въпрос. Не защото съм мега капризна и защото не излизам от даден стереотип или не правя компромиси, а защото когато се влюбиш в даден човек, някакси всичко е комплексно и не отговоря на това, което си си представял.И все пак, ще се опитам да отговоря. Разбира се, първото впечатление идва от външния вид, но съм далеч от мисълта, че само с външен вид може да градиш връзка. Много важно е да си пасваме като характер, темперамент, което за съжаление не се разбира в началото на дадена връзка, а трябва да мине известен период от време...Човекът до мен трябва да е съзрял - имам предвид да разсъждава нормално, а не като дете, в сериозни ситуации, защото все пак тук се говори за сериозна връзка, а не за другите така модерни в момента отношения между момче и момиче.Чувството за хумор е голям плюс, защото аз 80 процента от случаите или се шегувам, или съм саркастична. Вече за други, по-сериозни претенции, не мисля,че мога да конкретизирам, защото всичко си е то дадения човек. Разбира се, на първо място е да има чувства, но и приятелство, защото когато страстта намалее с времето, ако една връзка не се крепи на приятелство, ще й е трудно да оцелее.

8.    Какво те свързва с Doppelherz? Направи ни една полезна презентация на продуктите!

– Работя в Quisser Pharma – фармацевтична компания, която предлага линиите Doppelherz и Protefix. Doppelherz са продукти, които съдържат витамини, минерали, микроелементи в помощ на организма. Тази линия има доста широко портфолио, а най-големият плюс на продуктите е, че са качествени и на едни прекрасно достъпни цени за българския потребител. Казвам го не само като служител на фирмата, но и като потребител, защото аз лично също пия редовно някои от продуктите – мултивитаминната комбинация А-Я и Имуноактив редувам в подкрепа на имунната система в зависимост от сезона, Селен използвам заради неговата beauty насоченост – това са ми т.нар. must have, които не спирам да ползвам.

9.    Имаш свой блог за козметика и гримове. Как се запали по това?

– Преди 3-4 години, когато не можех нито грам да се гримирам, бях решила да не излизам с грим, докато не се науча да се гримирам добре. Преоткрих бюти блоговете и влогъри и благодарение на много тренировки,четене на статии и прочие, успях да задобрея в гримирането и вече да си позволявам да гримирам и други хора. Благодарение на тази моя страст,почнах да водя блог. Не съм от най-редовните, но пък винаги когато пускам пост, го пиша с желание.При смяна на адреса на блога започнах да пиша и па много други теми. Не обичам да се поставям в рамки, затова и не исках блогът да е категоризиран само за козметика, независимо дали ще е бяла или декоративна.

10. С какво се занимаваш в момента?

– Следвам Фармация в Медицински университет-София и работя.

11. Разкажи ни малко повече за семейството си!

 – Семейството ми не е от тези, които обичат медийното пространство, затова се въздържам от разказване за него. Харесвам си семейството, обожавам си родителите и мисля,че всичко друго си остава само в семейството.

12. В какво намираш утеха най-често? Упование в родители, приятелски съвет, мъжко рамо, секс, хубава книга, спорт, питие?

– Най-често споделям на някой близък човек и така ми олеква.

13. Доволна ли си от българското образование?

– Винаги може и по-добре.

14. По какво съдиш, за да изградиш добро мнение за даден човек?

 – Отношението към мен; доколко този човек държи на думата си и действията, които извършва; дали ги прави, защото така ги чувства или просто за показност.

15. От какво си разочарована?

– От доста неща, но се опитвам да откривам повече неща, които ме изненадват в приятния смисъл, отколкото да се втренчвам в разочарованията.

16. С какво се промениха за теб светът и животът?

 – С израстването ми животът се променя в зависимост от отговорностите, които ме съпътстват. Също така се опитвам да се уча от всяко едно преживяване, за да мога занапред да взимам колкото се може повече разумни и правилни решения.

17. До колко носиш на критика?

– Ако е достатъчно градивна и е от хора с реална преценка, мога да издържа всякаква критика.

18. Какви планове имаш за бъдещето си?

– Имам идеи за бъдещето, но планове отдавна спрях да правя.

19. Кога последно усети, че съдбата ти подава ръка, т.е. някакъв вид късмет?

 – Сравнително скоро.

20. В какво се изразява фундаменталната разлика между мъжкия и женския пол?

– В мисленето, характера. Жените много повече се притесняват и осмислят нещата, докато мъжете са по-резки, в повечето случаи действат, без много-много да осмислят. Жените не са толкова решителни като че ли. И за разлика от мъжете на жените много повече им пука за това, какво мисли обкръжението за тях.

Музикален сблъсък - вечното дерби с двойни аршини

Когато стартирах блога си, си обещах публикации на тема музика да няма, защото във всеки случай биха си проличали пристрастията ми, а както знаем, журналистиката трябва да е обективна. Всъщност много хора не могат да си намерят работа предвид пристрастията си поради предразсъдъците на някакви умопобъркани работодатели. България все пак. Години наред съм писал за музика в специализирани издания, които вече за жалост не съществуват. В един момент заложих на политическите и злободневни статии, по които исках да съдят за мен като начинаещ журналист и изобщо като личност. Но… този път няма как да се стърпя. Казусът с концертите в Античния театър в Пловдив ме провокира. Имам кмета Иван Тотев в приятелската си листа във Фейсбук, но това няма да ме спре да изразя становището си по темата. Личната вендета, която се предприема срещу така наречената „чалга” напоследък, дразни. Първо, нека уточня, че Бог ме е дарил със способността да харесвам и слушам всичко хубаво от всяко музикално направление. Благодаря на родителите си за възпитания вкус. Защото музиката, ако въобще се дели по някакви показатели, то тя е на хубава и лоша песен, за каквито, разбира се, критериите за отделните хора са различни, но чисто фундаментално и музикантски всеки запознат може да установи коя песен колко струва. 

Градоначалникът на Пловдив, когото смятам за благ и справедлив човек, този път прекали. Приемаш идеята да се проведат два концерта на фирма „Пайнер”, после се отмяташ, а след това на 11 юни допускаш поп гилдията да се вихри на Античния, който междувпрочем е приютявал много други пошлости, за които никой не говори.  Дори ако по линия на Герб заради оперативна програма „Конкурентноспобност” (тогава пак имаше вълна от недоволство и инж. Митко Димитров се отказа от спечелената сума за техника от инат и честолюбие, за да угоди на хейтърите) съществуват неуредени политически проблеми с „Пайнер”, защо те трябва да лишават публиката от два концерта с любими изпълнители с последвалото необмислено оправдание, че не било там мястото? Сигурен съм, че за поп-фолк концерта „Пайнер” щяха да се съобразят да няма разхайтеност и излишъци. А против фолклорния спектакъл какво имаха някои хора, та чак и подписки се организираха? Фолклорът – това е изконното в нас, това е нашият гарант, това е нашата апология пред света. Когато през 2000 година „Канарите” празнуваха творчески юбилей и поканиха Глория, Нелина, Десислава, Весела, Цветелина и още куп добри изпълнители в Античния театър, никой не възрази. Защо? Знаете ли… Следя поп-фолка отблизо вече години. Ако трябва да сме откровени, в последно време има забележки. Като цяло българската музика се изроди. Нароиха се някакви пишман изпълнители със съмнителни гласови данни, всяка песен си прилича с някоя предходна, стана скандал с кражбите на семпли и вокали на македонския композитор Йорданчо Василковски-Оцко. Дори това не спря някои фолк изпълнители да работят с него. Тъй като през ‘90-те и първото десетилетие на настоящото хилядолетие „Пайнер” и конкурентните фирми в бранша провеждаха концерти в зали и на стадиони и площади, си подбираха повече и репертоара, защото идваше културна и разнородна публика, без да се срамува. Сега изявите на този тип изпълнители са основно в нощните клубове, където майки с деца и възрастни хора няма как да дойдат. Започнаха да се налагат текстове с тематика за нощния живот. Вече във всеки втори текст слушаме за „боклук”, „аз бельо не нося”, „боли ме за тоя фара”, „влязох в бара, запалих цигара, диджеят пусна кючека”, както и песни за другата жена - кучката, как да й отмъстим, за някакви любовно-сексуални консуматорски триъгълници, за „пичове-мацки-питиета-сепарета”. Но това е нищо пред сквернословията на рапърите, към които спонсорите и музикалните формати сега са така благосклонни. 

Оправданието за тези скудоумия е, че аудиторията това искала. Ами не. На хората това им се предлага. Ако ти сервират само един продукт, искаш-не искаш, ще го консумираш с притъпени рецептори и сетива, за да не погинеш от глад. Не че такива текстове няма и в поп и рок музиката – СЕМ миналата година уж санкционира „Видимо доволни”, но май случаят мина и замина и песента продължава да си звучи. Винаги поп изпълнителите са били по-пощадени. Едно време естрадата се надигаше срещу поп-фолка, че са им взели хляба. Най-вече многоуважаемият Васил Найденов, когото впоследствие все виждахме под ръка с някоя фолк певица в дует на общи участия. Това не е ли лицемерие? И някога имаше полюции като „Радка-пиратка”, но това не е представителната извадка, а и тогава нещата бяха по-девствени, саркастични и близки до народа. Като интересните, забавни и безумно достоверни политическите пародии в текстовете на позабравената Петра, която върхушката е искала да забрани. Драги мои, имаше и качествени попадения като „Хиляди слънца”,  "Две очи разплакани", „Не прекрачвай прага”, "Птица бяла", "Грешница", „Лястовица”, "Дойдох си, мамо",„Затвори очи”, "Бащината къща", „Носталгия”, „Бедни и богати”, „Ако те има”, „Още миг моя”. А нима Слави Трифонов няма канонада от поп-фолк парчета, на които десетки хиляди души драха гърла в Арена Армеец и на стадион Васил Левски съвсем скоро? За „чалгата” някога композиции пишеха естрадни и рок автори като Митко Митев, Максим Горанов, Милен Македонски, Надежда Захариева, Красимир Гюлмезов. Имаше страхотни поетични текстове с послания и метафори. Мелодиите бяха стилово издържани и разнообразни, а в аранжиментите имаше богат инструментариум и еклектика. Може би не сте слушали етно албума на Екстра Нина „Деветият елемент”. Може би не сте слушали ремикс на „Пустоно лудо и младо” в изпълнение на Десислава и албумът на композитора Димитър Петров „Хичирия”. Може би не знаете, че Митко Щерев е направил изключение и е писал песен за Глория – „До утре”. 

Има поне няколко български фолк изпълнители, които могат да изпеят перфектно на живо и народна музика, и естрада, и сръбско, и опера дори. Глория, Нелина, Тони Дачева, Ивана, Емилия, Анелия, Десислава, Преслава, Софи Маринова, Таня Боева, Райна, Есил Дюран, Цветелина, Екстра Нина, Цветелина Янева,  Валя, Силвия, Джина Стоева, Рени и още много-много. Румяна също, лека й пръст. Сега също се намират попадения и в този жанр, но защо никой не надава ухо за тях? Защото в дискотеките има политика да се въртят песни в ритъм 2/4-ти, с два тона, миксирани и да върви един гол бийт със силен бас. А как едно време вървяха и балади, и хороводни китки, и световните хитове в едно? Редовно ходя на бар и повярвайте ми, диджеите са субективни и корумпирани, обслужват чужди интереси или собствения си изкривен вкус и слушам само 5 песни на 5 имена. Умишлено ли се пренебрегват песни като „Не, не съжалявам” и "Да забравиш" на Нелина, „Надежда” и "Пясъчен часовник"на Джина Стоева, „Не се страхувам” на Рени, "Ето ме" на Цветелина", „Два квадрата тишина” на Вероника, "Изгубени души" на Яница, „Безумна цена” и "Ако можех" на Ивана, „Просякиня” и „Имаш ли приятели” на Таня Боева, "Ангел в нощта" на Емилия, "Лудост е" и "Не е илюзия" на Десислава, "Утре ще е по-добре" и "Ако счупят всяка нота" на Глория? Дори актуални и комерсиални изпълнители като Преслава продължават да включват песни като „Ако утре ме губиш”, и то в рок стилистика, а тя самата има още две такива парчета. И като започне да се говори за кавъри… Вече има повече авторски песни, като изключим казуса с Оцко. Композитори от старата школа като Ленко Драганов, Димитър Петров и Светослав Лобошки продължават да творят за този стил. Няма ги вече преводните песни, всички права се заплащат. А нима групи като „Сигнал”, които безкрайно много уважавам и на чиито изяви с удоволствие съм присъствал, също нямат в репертоара си кавъри на световни хитове на рок групи? Примери да не давам. 

Защото аз наистина слушам всичко. Дори в момента гледам стелажа с дискове. Б.Т.Р., Modern Talking, Yanni, Enya, Nightwish, Jogn Legend, дует Ритон. Просто израснах в години, в които повече вървеше поп-фолк. Това е. Но знам кои са Морис Равел и Анна Нетребко и вкъщи от едно време има албуми на Глория, Драгана Миркович, но има такива и на Фамилия „Тоника”, Ерос Рамацоти, Марая Кери и Джон Секада, Диджей Бобо, както и бой бандите и момичешките групи, които навлязоха после. Ходил съм на концерти на Лили Иванова и Веселин Маринов, когото незнайно защо всички подиграват, но само той пълни зали всяка Божа година навсякъде в страната и в НДК. На чуждестранни изпълнители също съм бил и въобще във всекиго виждам различното, хубавото. И попивам. Защото разбирам от музика, от мелизми, смесване, сонористика. Да не ви затрупвам с понятия. А какво разбира господин кметът, който не знам вече коя поредна година налага на празници вкуса си на пловдивчани? Затова и на последната Нова година, малко след полунощ, Деси Тенекеджиева „пееше” почти само на себе си. При Славчо Атанасов бе по-добре в това отношение.

И такова нещо като „чалга култура” няма. Аз например съм нормален, свестен човек с образование и възпитание и това не се определя толкова от музикални течения, колкото от гена и възпитанието. Традициите и ценностите. И все пак съм слушал избирателно и съм открил страшно красиви и смислени текстове и във фолка. Не знам защо на разни замонашени майки от форума бгмамма и на разни псевдокултуртрегери все чалгата и политиката са им виновни за упадъка. Те просто понякога отразяват действителността и красивите лъжи и илюзии, една паралелна реалност. Но не ги формират. И не всичко е лъскавата опаковка. Зад нея се крият много труд, лишения, жертви и дори унижения. Кой е виновен, че хората масово се развеждат? Кой е виновен, че имат семейства за пред общество, а реално имат и по няколко любовници? Кой е виновен, че младите са неграмотни и търсят лесния успех?А за демографската криза и бягството на умните и будните? Кой е виновен за шуробаджанащината, корупцията, бюрокрацията? И че най-големите престъпници са във властта? Чалгата в буквален превод си е свирня. В музиката като музика няма нищо лошо. Лошо е, като наричаш всичко лошо с името само на един жанр и приемаш само черните му страни насериозно, а не си погледнеш собствения живот и грешки! Навсякъде има и държанки и взети от скамейката, и призвани, независими и заслужили дейци.

 Нима речитативите на Криско са прекрасни? Нима „песнопенията” на Лора Караджова са връх в изкуството? А на Спирит-а никак не пият и не се дрогират. Като съдите, съдете всички, и не съдете, за да не бъдете съдени! Rainbow е нещо друго обаче, класа. Просто нищо не е това, което беше. Кефя се на актуалната фолк продукция с някои изключения, които споменах. Но това си е работа на продуцентите, които вече май са излезли от ролята си на такива и търсят само печалбата. Кефя се и на определени имена, които Монтемюзик продуцира, да речем. Графа, Били Хлапето, Михаела, Вензи, Прея, Айс крийм и др. Уникални парчета. Но има и плява. И при едните, и при другите. Не делете публиката! Тя е една и съща. Тя харесва просто хубавата песен. Онази, която се превръща в шлагер. Онази, в която намират себе си и упование. Правят се готини песнички, но вижте само как го казвам умалително и снизходително – „песнички”, сезонни хитове като румънските радио такива и „чалга” опитите на Джейсън Деруло. А нима в Америка няма онова чалгаджийското в текстовете и клиповете? Ако не можете да си преведете сами – нека ви преведе някой! Ала невинаги е така. The Script и Еd Sheeran, Elie Goulding, Adele, Taylor Swift имат красиви съвременни изпълнения.

Важното е, че вече нямаме произведения с онзи заряд като „Откакто ти”, "Всичко било е насън", „Какво е времето вътре в мен”, „Уморени крила”, „Ще избягам ли от теб”, „Истина”, „Бягство”, „Давам всичко за теб”, „Капка от любов”, „Миг от приказка”, „Спасение” ,„Откраднат миг”, „За тебе, майко”, „Феникс”, „Ах, тези пари”, „От извора”, „Губя те бавно”, „Като птица”, „Само една”, „Залеза и зората”, „Грях ли е”, „Обич за двама”, „Отиваш си”, „Пак си жива”… Песни с душа, с емоция, без солидни компютърни намеси, без мисъл да се печелят пари от тях. Почти не се правят вече. Кой е виновен за това? Чалгата, политиката? Не мисля. Всички ние по веригата. 

Ние се променихме, хора. Пренасищаме се бързо се от всичко. Никой не ни е виновен. Ние все бързаме, все не искаме да ни поучава и възпитава музиката, ударили сме го през просото и низките страсти, живеем като за последно. Но тя, музиката, не е създадена само с цел да забавлява, а да ни накара да замислим и да заслушаме. Да се замислят и политици, и продуценти, и диджеи, и меломаните! Пуснете си някоя песен на Михаил Белчев или „Диана Експрес” примерно и ще разберете за какво говоря. Музиката не създава войни и раздори, тя трябва да сплотява и помага, без да прокламира фалшиви и нетрайни ценности, и в същото време от нас лично си зависи какви хора ще бъдем и какви примери ще даваме. Талантлива и уж демократична нация сме, нека не се затриваме. И нека стимулираме да творят онези изпълнители, които наистина са родени за това и подхождат към призванието си отговорно, независимо към кой стил спадат!