ДИВЕРГЕНТ

Искаш ли да полетиш над хора, облаци и континенти?

Искаш да си от онези млади, дръзновени дивергенти?

Триумфите ти ще те понасят в райски кътчета земни.

В усмихнати превръщай всички хорски погледи вредни.        

Но успехът не идва, без преди това да си го изстрадал.

Трябва да си търсил, чакал, опитвал и неведнъж падал.

Не се отказвай – изпитанията гарант са за успеха утре.

Гледай право във целта напред и няма кой да те бутне.

А щом си финиширал, вече си победител, но и уморен.

Успехът кратък е, отдъхни и продължи напред устремен.

Бенефисът на ЗЛАТНИТЕ - заявка за дълголетна приемственост

За да си ценител на постиженията на ЗЛАТНИТЕ МОМИЧЕТА се изисква специфична култура. Не просто опорно-двигателна. Не просто да си познавач на изкуството. Да, на изкуството като цяло, тъй като тези момичета въплъщават в себе си всякакви проявления на изкуството в най-чистите му и еклектични разновидности. Необходимо е да си сензитивен естет и да си дадеш сметка колко години упорит труд е положен за крайния резултат. Крайният резултат винаги буди възхищение, но малцина се замислят какви лишения и жертви крие той. Снощи присъствах на гала вечер, на един гала спектакъл на българската хужодествена гимнастика. 14 000 души в Арена Армеец-София се срещнахме очи в очи с ансамбъла, който заслужава безспорните адмирации на всеки българин. 

Художествената гимнастика е не просто гимнастика и не само спорт. Тя съчетава в себе си аристократизъм, музикалност, техничност. Музиката съставя една голяма част от цялостното представление. Структурата на композицията придава и емоция. Представителите на това изкуство са носители и на вродени, и на придобите качества. Придобива се дисциплината, отношението към тренировките. Но ако не ти е вроден нюхът да си свързан чувствено с всички тези компоненти, няма как да ги изиграеш убедително и да накараш публиката да ти повярва. Да ти повярва, че си роден за това и че носиш духа на хужодествената гимнастика. Момичетата, които се занимават с това, са Дами. Те са олицетворение на пиетета към свободата, творческата непреходност и женствеността. Балет, гимнастика, танци, театрални етюди. Игри с бухалки, въжета, топки, ленти и обръчи. За фигуралната направа на всичко това трябва да си гъвкав, концентриран и максимално прецизен към детайла. 

Снощи всяко едно от момичетата, раздали се до безкрай в периода 2010-2016, имаше своя видеовизитка. Всички бяха презентирани по свойски начин. За всяка се каза по нещо различно, по нещо хубаво. Именно тези разностранни индивидуалности с явна сила в различни области от художествената гимнастика играха снощи като за последно и като едно цяло. Казвам като за последно с ясното съзнание, че те всеки път играят така. А дали е за последно... Те със сигурност ще продължават да отдават своя принос за България, а вече и за малките момичета, които ги наследяват. Затова в заглавието използвах думата "приемственост". Тя представлява един плавен преход и последователност между отделните поколения, които си предават щафетата, казано на спортсменски език. Представяйки се, отделните съзтезателки неколкократно споменаха колко трудно им е било в началото, как са били критикувани и подценявани. Вероятно и неведнъж са искали да се откажат и са се питали дали си струва. В крайна сметка професионалистите прикриват най-трудните мигове и ги оставят зад ефир и зад кулисите. Те демонстрираха, че за добрия играч няма отказване и компромис. И че истинският победител първо умее да губи. Никой успешен човек не е станал такъв от раз. Първо трябва да се сблъскаш с отхвърляне и спънки, за да може така да калиш с характера си. No pain - no gain, as we know. :) Казвам го като човек, който също се е занимавал със спорт - 7 г. народни танци, макар и не на такова високо и представително ниво като тяхното.

Един от сюблимните моменти снощи бе именно появата на Цвети Стоянова след тежкия за нея период. Цялата зала се изправи на крака, за да я аплодира за героизма. Изглеждаше много добре и развълнувана от срещата си с толкова хора, които се радвахме да я видим на крака и възстановена от травмата.

Различни инструменти и звуци, интересни превъплъщения и комбинации държаха настроение в публиката през цялото време. Михаела Маевска, Цветелина Найденова, Християна Тодорова, Ренета Камберова и Любомира Казанова, Катрин Велкова, Елена Тодорова доказаха отново, че заслужено имат 81 медала от грандиозни първенства и са носителки на бронзовия приз от олимпийските игри в Рио. Те получиха и златни медали в началото на мероприятието от един от меценатите на федерацията по художествена гимнастика. А председателят на федерацията - Илиана Раева, трогна всички присъстващи със своята искрена реч и сълзите си. Признание заслужава, разбира се, и треньорката на Златния отбор - Ина Ананиева, както и целият екип. Финалното изпълнение обедини настоящите Големи и новите, малки Големи.

Благодарим Ви за този спектакъл, Златни момичета! Припомнихте ни защо е важно да сме горди българи. Продължавайте да бъдете съпричастни към българското изкуство, спорт и култура! Времето винаги възнаграждава усилията. Нека традицията продължи и да сме свидетели на още по-фантастични успехи по света и у нас! Поклон! :)

ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

Отново ухае на зима. Дали ще възцари възстановка на "Лукановата зима"? Мирише на сух студ, глад, неизвестност. Единствено надеждата умира последна. Клише, създадено, за да оправдаваме и най-нетърпимото положение. И все пак - човекът е устроен, за да се приспособява към нови условия на оцеляване и да калява себе си в изпитания от всякакъв характер. България избра своя нов президент. Едно ново лице, което застава с името си и с отговорността да бъде държавен глава. И колкото и да се тръби, че президентът притежава ограничени правомощия, все пак той е представителният образ на своята нация. И трябва да има нужната харизма, авторитет и тежест. И не само...

Зимата на 1990 и въобще първите години на прехода са белязани от нечовешка инфлация, масова апроприация и тотален безпорядък. Ние, децата на демокрацията, сме от малко по-друго тесто и знаем 2 и 200. Нямам особени съзнателни спомени от най-началните години на промяната. Само са ми разказвали, че в магазините съвсем умишлено не е имало нищо. Трудно е било снабдяването с продукти, стоки от бита и първа необходимост. Дълговете са възлизали на баснословната сума от порядъка на 10 милиарда долара. Безработните надхвърляли 350 000 и се случват рокади и безразборни съкращения на щатове и кадри. Впоследствие тази идеология доизвършват сините в лицето на Костов, който продаде предприятия на безценица в още по-смутни години на управление, когато и доларът се срина главоломно. Помня опашките за хляб. Настъпи анархията. Хората започнаха да си завиждат, да се сравняват, да се конкурират със зъби и нокти. Досега, когато вече се умориха от това. И си искат Нормалността. 

"За Бога, братя, не купувайте!". Макар икономисти да твърдят, че точно с увеличаване на покупателната способност се разширяват пазарите. Сега в калиталистическия строй вече имаме всякакви по рода си магазини с пълни рафтове... И какво от това, щом стандартът ни не е помръднал, а минималната ни работна заплата е вероятно най-ниската в целия ЕС?

Генерал Румен Радев спечели президентските избори със сравнително убедителна преднина. Реката, която постоянно сменя цвета си, този път отново е червена.  Не че деля по цвят. Твърди се, че Радев е много по-малко зависим от БСП, отколкото е Цачева от своята партия. Но все пак в политиката е необходима доза дипломатизъм, съглашение, че дори и конформизъм, и няма как да си абсолютно самостойна единица. Още повече, че, струва ми се, президентът понякога е просто арбитър. Да оставим това настрана. Важното за него е да въплъщава качествата на хуманен, всеотдаен, търпелив, гъвкав, общителен. За мен президентът следва да притежава фасон, опит и внушителна аура. По втория параграф се опитаха да го уязвят с контравъпроси по време на пресконференцията след избирането му. Без цел да го защитавам - не това е целта на занятието, този човек все пак притежава опит в сферата на Военновъздушните сили и необходимото академично образование. Квалификационните и професионални степени и умения, които е придобил, са изградили в него чувство на чест, дълг и дисциплина. Поне така се предполага. Че това за него не са просто теоретични терминологии, а жизнени принципи. Това е изписано и на лицето му. Личи, че говори стегнато, премерено и встрани от високопарното словоблудство. Да си овладян в емоциите и еквилибрирането си е предимство. Anyway. Изборът е направен. Някои празнуват успехи, други ближат рани.

В тази политическа зима е жизнено необходимо кликата да си даде навременна сметка за пропуснати и бъдещи ползи, преди да е приключила годината. Нали в края на годината правим ретроспекция. Въпросът е очертаваме ли експлицитни нови хоризонти. Следва да се приеме бюджетът за следващата година. Бизнесът до известна степен се чувства притиснат. Очакват се до 30-50 процента свиване на печалбите, за да се задвижат наново оборотите. За момента водещите партии отказват да съставят кабинет в рамките на този парламент, така че се очакват предсрочни парламентарни избори напролет. Фиксират се дати като 26 март, 2 и 9 април, като последната е най-малко вероятна, тъй като се застъпва с Цветница. За момента единственото сигурно е, че всички партии ще върнат мандата, което на практика означава едно... служебно правителство. Настоящият избран президент встъпва в длъжност на 22 януари. И от тогава ще има два месеца за подготовка на парламентарни избори. Сега на дневен ред е формирането на служебно правителство, което да закрепи сегашното статукво, да подготви бюджет и да разчисти терена за новите избори. Действително бе редно кабинетът на Борисов да подаде оставка. Това е принципна позиция. Но този човек постави на карта съдбата на цял един народ. От думите, с които си служи, става ясно, че егото му е в застрашителни размери и го кара да взима крайни решения, да реагира тънкообидно на критика. А признатите му с половин уста грешки невинаги са половин грях. Ако ГЕРБ бяха излъчили Томислав Дончев например за кандидат за президент, щяха да постигнат съвсем друг резултат. Сами се поставиха в изолационизъм. Вотът този път до голямо степен бе и наказателен. Феодално и с фалшива пропаганда в 21-ви век не се управлява ефективно. Изборът на Цецка бе фрапантен и необмислен. Все пак в случая се гласува за личност, а нейната е меко казано, объркваща и безпардонна. Тя не е визионерът, който ни трябва. Не може да те накара да повярваш в нея. Инак, никой не отрича постиженията ГЕРБови. Пътна инфраструктура, детски градини, спортни зали и площадки. Но някак започнахме отзад напред реденето на пъзела. Фиксирани са 5 милиарди лева неизползвани средства за икономиката. Страната ни има нужда от бистра лява политика не защото социалистите са си внушили, че идват на власт, понеже Патриотите, ДПС и Марешки са ги подкрепили. Нуждаем се от социална политика, за да подпомогнем образование и здравеопазване и засегнатите в тези два сегмента - възрастните, майките с деца и бъдещето - студентите. За съжаление това остава само на лист хартия като добро намерение в заучени платформи и кампании. Необходимо е да се стимулира раждаемостта, да се постигнат данъчни и административни облекчения за редовия българин и да се редуцират авантажите на върхушката. Където трябва да сме еднакви - пред закона, не сме. Където не трябва да сме еднакви - в данъчното оценяване и заплащане, сме. В много случаи най-бедните се задължават да плащат чужди данъци или по-високи от този, който печели повече. Лесно се прехвърля отговорност на по-слабия. Защо?

Политическата зима е на прага и чука на вратата. Ледени висулки като копия се спускат над нас и ще засегнат най-пряко и болезнено широката общественост. Ако тя не спре да бъде пасивен играч. Каква е доктрината, няма толкова значение, колкото дали държим да сме нещо по-различно от васали и пролетариат. Мека или тромава, зимата не трябва да предполага апатия, нито заспиване в миналото. Нямаме нужда от родоотстъпничество, "мозъчен ревматизъм", "паяжина", мрежи от партенки, духовно пиянство и "политически бурени" и маргинали. Както Ботев прокламира - спасението е в революцията. На този етап... в нея и само в нея!

ЕСЕН

Пристъпвам в есенна позлата. Обагрен, мистериозен и меланхоличен.

Чувствата ми ще са като листата. Висш пилотаж загадъчно-драматичен.

Ще те топля, аз съм циганско лято. Закрилата ми – романтика сгушена.

Ще гледаме отлитащото на юг ято. Съзерцание префинено, разтушено.

Сезоните навярно менят се като човеците. И са еднакви, и са различни.

И стига толкова стихоплетстване. Есен е, нека бъдем ефирни, магични.

ПАЛЕЖИ И ГРАБЕЖИ

Съвсем неумишлено се инспирирам от заглавието на един от многото поучителни и изпълнени с правдива символика "Диви разкази" на големия Николай Хайтов. По нашенски обичаме да палим фитила и да бягаме, за да може после отстрани дружно да дебнем в засада. Може би това е едно от проявленията ни, в което сме толкова задружни. За жалост. Буквално и преносно горим мостовете си към миналото. Псевдобизнесмени с помощта на политици се опитват да заличат част от културното ни и историческо наследство, пренаписвайки историята. Придават си заслуги и неглижират онова, което е било преди тяхната поява. Съществували са хора със светъл пример, които абсолютно безкористно са оставили диря в българския обществен живот. И понеже днес много обичаме да се кичим с тщеславие, не осъзнаваме фундаменталната роля на благотворителността, на бизнеса, на светската власт. На нищо, което някога е функционирало в по-чистата си форма. Напоследък отново се връщаме в Античността. С жаждата си за зрелища. Пресъздаваме по необичайни начини гладиаторските битки. Винаги има един, който се надпреварва с другиго за някаква изгубена кауза. Някакви лагери ги настървяват абсолютно по ултраски. И в края някой пада в боя. А друг печели чест и слава без значение с какви средства е оправдал целта си. Борбите и войните днес са и за един комат хляб, и за много повече. Струва ли си обаче да е на цената на антифеърплей? Струва ли някой на някого да плаща, за да се покриват казуси, изискващи открити граждански и прокурорски дебати и проверки? Конфликт на интереси, биха казали. Останките от опожарените сгради, документи и съвест остават обаче да тлеят и понамирисвайки да напомнят за това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Понякога сме жертви на личната си наивност и се трансформираме в изкупителни жертви на самите себе си. Точно както в разказа "Бурлеска". Уж по непредпазливост. А тя, оказва се, преднамерена такава.

Опожарен и ограбен. Така осъмна Пловдив в една лятна сутрин. Краят на лятото бе белязан от поредния пожар. Вечерна димна завеса озари небето над древния и вечен град. Облаци от дим обгърнаха небето и пловдивчани помислихме, че се случва някакво уникално по рода си явление. А то какво било. Не е никак случайно така изведнъж да пламнат точно тютюневите складове, нали? Материалите, с които са изградени, не позволяват така лесно да се разрази пожар. По този въпрос не помислиха онези, които побързаха да си намерят алиби в лицето на клошаря Любомир Денчев и неговата цигара. Кой кого покрива, не стана ясно. И този случай се потули с мнима версия. Гръмналият бушон и параван сега е един клошар. Утре нарочен ще е също подобен типаж. Цялата тази сага твърде много прилича на алчността, закодирана в посланията на романа "Тютюн". Да, Никотиана. Формирала човешки съдби, опустошени в огъня на ведомствената си меркантилност. Безвъзвратно изгубени някъде по пътя души, решени с цената на живота си да поругаят достойнството си, за да си купят власт и капитали. Осъдени души. В това се изразява и драматизмът на съвремието ни. Класовите междуособици, експлоататорската дейност на българския собственик и рабодотадел. Култът към парите и обезценяването на доблестта. Ограбването - ментално и материално.

Пълният антипод на това е съзидателността. Тютюневите складове в Пловдив, намиращи се на едно от най-космополитните места в града, са построени от Димитър Кудоглу. Той е родом от Малко Габрово и е търгувал с тютюн. Развивал дейността си в Ксанти и Дрезден, но не пропуснал да направи солидни дарения именно в родината си. С наема от тютюневите складове е финансиран Дом на благотворителността и народното здраве "Димитър Кудоглу". Впоследствие с негови средства се изграждат и амбулатория, аптека, училище, трапезарии. Подпомагал е бежанци, образовани млади хора, както и такива в неравностойно положение. Финансирал е още църкви, дружества, домове. Дейността му като благодетел възлиза на над 3 млн. лева, като не броим 5 млн. лева за център за борба с най-рисковите и фатални болести по онова време, например туберкулоза, и 15 млн. лева за тютюневите складове. Наемът им - 800 000 лв, е бил издръжката за Дома на благотворителността и народното здраве. Всичко това Кудоглу направил като жест абсолютно безвъзмездно, приемайки го като дълг. Нещо, което днес никой меценат не е демонстрирал. Димитър Кудоглу приключва земния си път с дарение в размер на 500 000 лева за изграждането на детски ясли за 50 на брой деца. Още 10 г. по-късно след смъртта на Кудоглу Дом на благотворителността и народното здраве бил затворен с правилтелствен указ. Складовете - одържавени и разпродавани. Яслите - от 2002 обектът им е в ръцете на частни предприемачи. Добротата е опожарена и покварена... Само заради нелепите приумици на новото поколение магнати и инвеститори, които разчистват старите терени, за да ги подготвят чисто нови за себе си и своите съзаклятия. Какво различава новите от някогашните благодетели? А да, тези днес всъщност не са такива, а юридически лица с частни интереси. Какво се е случвало преди години, най-малко ги интересува - то се изтрива. Държавата, изглежда, подпомага индиректно този процес. Не видях прокурорски експертизи да стигнаха до адекватни заключения. 

Омбудсманът Мая Манолова сподели, че община Пловдив е виновна за съдбата на тютюневите складове, тъй като не се е позовала на член 72-ри от Закона за културното наследство и прилежащите му. Изводите от него сочат, че когато паметници и ценности на културата биват застрашени от разруха и увреждане, градоначалникът следва да издаде предписания за това на собственика. При неизпълнение на предписанията общината се задължава да ипотекира имота. Мая Манолова предлага нови разпоредби. Застраховки, данъчни облекчения, изкупуване на половин цена на имота от държавата при неизпълнение на ангажиментите на собствениците в рамките на 5 г. Предвиждат се средства за опазване на културните ценности в размер на 100 000 млн. лева, което звучи фантастично, но засега е само във вид на добро намерение. Какво става обаче, когато не знаем кои и колко са реалните собственици? Ръка върху тютюневите складове са сложили не повече от 5 компании: италианската фирма "Рипа" има претенции отдавна, "Винпром-Пещера" стопанисва четвъртата изгоряла сграда, а спасената от пожара част принадлежи на евреи. Развоят ще стои под под въпрос, докато отговорните органи не се вземат в ръце. 

Остава обаче един горчив привкус от цялата работа. Няма улики, за конкретни обвинения. Може само да се заподозира. Подозираме онези, които имат апетити върху въпросните обекти. Най-вероятно неколцина желаят да приватизират нещо за себе си на това стратегическо местоположение. Никой обаче не се замисля в какво тържище превръщаме места, които трябва да оставим непокътнати. Дори и тези складове никога повече да не бъдат заменени с други сгради на тяхно място, които вероятно биха изпирали пари в днешно време, те трябва да бъдат рестраврирани и просто да фигурират като символ на алтруизма и хуманността в лицето на личности като Димитър Кудоглу. Мисля, че поне това дължим на него и на тези като него, посветили живота си на благородни нам дела. А защо не и да направим актуална възстановка на онова, което той е сътворил? Първо трябва да го почувстваме и да сме готови за това. 

КОЛКО...

Колко много протежета на върхушки.

Колко слугинаж, парвенюта бездушни.

Колко малко достойни са за визионери.

Колко вътрешно червиви милионери.

Колко продажни държанки и ментета.

Колко тщеславни, ненаситни соарета.

Колко патриции със съмнителен морал.

Колко отегчителен и заучен карнавал.

Колко липсващ пиетет към авторитетите.

Колко негодни са подмолно-превзетите.

Колко съкровища са изтикани в ъгъла.

Колко време свестните ще са в пъкъла?

"От щастието най боли" - ноктюрно за големите и самотни сърца

Има надежда за българската музика. С тази поанта може би трябва да завърша, но всъщност с нея ще започна. Музиката я има, за да въздейства. Единствено глупак би я диференцирал. Музиката е най-великото изкуство, защото създадена като такова, тя несъмнено пленява. И се ражда едно чувство, неподлежащо на детерминиране. Напоследък в България се произвеждат парчета за ширпотребата с фразички от кварталния и булеварден фолклор. И да, може би думата е точно "парчета" - там някакъв скалъпен бийт, вокали, аутотюн с възможно най-малко мелодика, поетичност и инструментариум. "Песен" звучи някак по-тежко. Допускам, че слушателят е с отдавна размити представи за музиката. Нещо повече - от толкова много какофонии меломанът е объркан и се е превърнал в един механичен консуматор. Когато обаче до нас стигне една красива композиция, ние мигновено възвръщаме сензорите си. Още от първите акорди усещаш, че ти е поднесено нещо музикантско. Така е и с песента, която ще презентирам - "От щастието най боли" на феноменалния глас Нелина. Все по-рядко новите песни ми грабват вниманието, понеже както обичам да казвам - в тях има много компютър и малко душа. Не така е в "От щастието най боли". Разтърсващата балада показва слабостта на мнозина - самотата. В една песен на Лили Иванова се пее, че "най-мъчно се понася чуждо щастие", но тук е погледнато от друг ъгъл. 


Съвсем не става дума за користна завист. А за една човешка празнота, продължаваща безконечно. Всеки има някаква драма и липса в живота си. Най-много боли от дефицита на любов, но не у теб. Ти си пълен с любов. Няма на кого да я дадеш. Молиш се, търсиш я, чакаш, луташ се. Мисълта за липсата като за необратимост те плаши. Чудиш се къде е грешката, та все стават някакви разминавания или пък удряш на камък. А отстрани покрай теб все минават редица влюбени двойки. На всеки ъгъл, през две пресечки. И истината те шамаросва челно. Понякога се утешаваш с това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Много двойки се разпадат още преди да са влези във връзка. Ти не искаш това за себе си. Ала има и такива, които са щастливо и перманентно свързани. Справедливо ли е, че не си в една от тях? Човешко е да си задаваш този въпрос, да се сравняваш дори. Знам само, че на всички ни трябва различно време. На някои е писано да чакат повече. Понякога клишетата от рода на "за всеки влак си има пътници" са измамно успокояващи. Дали любовта мрази някои, избирателно ли ги мрази? Защо сърцето ти е толкова голямо, а толкова само? Защото това е изпитание. Там някъде я има твоята душата и е въпрос на време пътищата да ви се пресекат. Но дотогава... да, боли неимоверно. И искаш да видиш Господа очи в очи и да му поискаш сметка. ЗАЩО И ДО КОГА?

Тази балада е сътворена с мощното и плътно канто на Нелина, която винаги е знаела какво настроение да вдъхне на даден свой проект. Тя е от разпознаваемите изпълнители, които внимателно и всеотдайно подбират произведенията си. Не се задоволява с компромиси и не държи с цената на всичко да е в актуалната вълна. Тя - актуалната вълна, от години е една и съща и до болка встръснала. Песни за к*чки, боклуци, бивши, излишни дойдоха в повече. Творците са творци, когато мислят в перспектива, не на парче. Всяка песен е визитка и трябва да застанеш зад нея. Ако си я създал по калъп някакъв, ти не стоиш убедително в нейната опаковка. Хората го усещат и вече са я забравили, когато е свършил сезонът. Напоследък наблюдавам, че за известен брой потребители броят гледания на клиповете в ютуб е показател за успеваемостта на даден музикален продукт. Не мисля. Реалният и меродавен показател са броят и качеството на изявите (за да не казвам участия, тъй като цял свят ни се чуди в какво точно участваме); шлагерността на една творба; тиражите на албумите и концертната дейност. Дали сме в ерата на интернет, изобщо не ме интересува, защото аз също съм вътре в тази реална виртуалност, но и до днес продължавам да купувам албуми и продължавам да давам средства за концерти. Аз преживявам музиката, не просто потребявам. И макар и един от малкото останали представители на тази схема, ще продължавам да го правя, когато сметна за необходимо, т.е. когато си заслужава. Когато след години ехото на дадена песен продължава да звучи, значи изпълнителят и неговият екип са си свършили работата не през пръсти. Трябва да ти дойде отвътре, в противен случай просто не се занимавай. Трудният, изстрадан успех е сигурният и трайният. Често съм чувал изказвания за Нелина от типа: "Тя е страхотна певица, но рядко попада на хит". Аз съм свидетел, че изобщо не е така. В последните години доста нейни песни се откроиха, включителната и нейното лятно предложение тази година - "Лято, слънце, море". Това, че профани диджеи имат предразсъдъци към утвърдената генерация, не означава, че тези песни имат малко симпатизанти. 

"От щастието най боли" ме накара да настръхна зверски. Безумно фина и човешка. Посланието - повече от емоционално и откровено. Според мен се нарежда смело до великолепни нейни балади като "Изповед", "Любов след любовта", "Свят без любов", "Гръм", "Добре, че вали", "Да забравиш", "Вместо сбогом", "Лястовица", "За теб", "Сънувах те". Ако и някои от водещите тв- и радиостанции нямаха също предубеждения, щяха да я завъртят. Дано доживея българинът да се освободи от оковите на собствените си комплекси и да спре да дели по жанр, цвят, пол, раса и не знам си още какво. Дай шанс, вслушай се и тогава оцени! Една шепа псевдоинтелектуалци и пуритани вече сигурно 30 години посочват поп-фолка като най-висше зло. Съжалявам, ама не съм чул такава страхотна балада от нито един рап, поп, естраден и рок изпълнител напоследък. Красивият клип е заснет с кадри от небятната морска шир и е в абсолютен синхрон с характера на композицията. Ракурсите са впечатляващи и щрихират усещането за простор, могъщество и дълбочина. Каквито могат да бъдат и щастието, и болката ни. Визиите са нещо ново за Нелина. Цялостната драматургия е напълно органична, а кулминацията на ноктюрното е върховна. И най-важното - въздействието. То е като куршум. Право в сърцето. Поздравления за Нелина, Йордан Петков, Анастасия Мавродиева, Diamond Beat Production и всички останали допринесли! Пожелавам грандиозен успех!