Постановката „Живак“ е един от актуалните опити за дуалистичното изразяване
на традиционната регионална същност. Същност, която е формирала не само
съзнанието на северозападния човек, а и на българина като цяло. Българинът е
особена порода. Той е събрал в себе си енергия за два свята и насища
душевността си с многолики алюзии, паралели и прелюдии. Причинно-следствените
връзки понякога са нееднородно заплетени. Ние имаме способността да внасяме в
ежедневието си привкуса на еклектична екзотика в комбинация с доза мнителност,
сарказъм, закачка и тъга дори. Минаваме през всички агрегатни състояния на
духа. Първо сме любезни, сетне проявяваме и частица насмешка и параноя – кога резонно,
кога не... и именно чрез процеса на самоусложняване на ситуациите ние оживяваме
в един вече балкански уестърн, в който доброто и злото могат дори да бъдат
другари. Просто защото сме диви, неопитомени, но мамка му – със същата сила сме
и благочестиви по народопсихологията си.
„Живак“ се играе на различни сцени, вече и в чужбина. Сценарият и
режисурата са правдиви до последния детайл. Това е моноспектакъл, който редува
различни истории на представители на Северозапада. Нравът на всекиго от тях се
различава, но всички ги обединява това, че са човеци – със своите копнежи,
успехи, грешки и страхове. Хуморът, който струи от всяка реплика, без да е
натрапчив и крайно вулгарен, ни забавлява неистово и ни кара да се замислим за
иронията на съдбата. За неизбежното, ала и за онова, което самите ние си
причиняваме. Моноспектакълът на Димитър Живков под режисурата на Димитър
Стефанов разкрива богата палитра от бита и културата на онзи регион, където
кръвта ври въпреки недоимъка. Музиката е дело на Мартин Каров, а сценографията - на Димитър Димитров. Диалектът е специфичен и придава уникално текстуален
и весел нюанс на севорозападната лингвистика. Ударенията върху думите и
бягството от книжовните форми създават усещането за необузданост, константна
автентичност и силна връзка с корените.
Героите са сърдечни хора. 3 са основните разказа. Здравко е леко недодялан здравеняк, който няма
много опит с жените, но просто изведнъж се влюбва. Когато се сдобива с дъщеря,
животът му добива смисъл. Следва го най-добрият му приятел – Снайперът, с
когото попадат в множество комични и опасни ситуации, където тестват
приятелството си. Доказва се, че и големият, снажен мъж може да бъде мил и
привързан. Като един живак, който в същото време се смалява и притихва, когато
не може да контролира събитията. Най-грозната жена в селото се оказва най-алтруистичната. А най-богатият може в един момент да се лиши от сделката на живота си, за да опази принадлежността си.
Валентността между отделните герои често е взривоопасна. Понякога така те
изразяват и своята близост. Не е прието да си особено нежен – прекалено изтънченото
възпитание може да стане предмет на подигравка сред околните. В същото време, в
обичаите ни се шири една диверсификация от сладки и леко безразсъдни действия,
които в рамките на постановката на живо ни кара да се присмиваме сами на себе
си и да осъзнаем колко сме дребнави понякога. Как битовизмите, еснафщината и
издайническо-дезертьорските ни подбуди са толкова нелепи и в стил „гузен
негонен бяга“, че виждайки се отстрани, успяваме да намерим силата и мъдростта
да им се надсмеем. Ех, надали другаде някъде има такъв народ... И за хубавото,
и за не чак толкова хубавото.
Демографията и географията на „Живак“ не са единствената му опорна точка.
Аз просто осъзнах в пълна степен какво е да си добър актьор и колко качества
следва да имплементираш в образа си. Този образ има плътност, душа, послание. В случая един актьор изигра над 10 образа със завидна динамика и лекота. А
ти освен добър оратор, трябва да си и акробат, танцьор, певец – да умееш да
убеждаваш и чрез други способи на въздействие. Понякога няма по-категорично
изкуство от театъра, което така да обединява различните други видове изкуства.
Трябва да се постигне конвергенция, а ролята ти... когато е лично преживяна,
тогава е най-живописна, творчески питателна и достъпна.
Епохата на Романтизма символизира ярка
емоционалност, разчупването на урбанизацията, противопоставянето на научните
догми и стремеж към повече либерализъм и свобода на личностното себеизразяване.
Изкуството претърпява метаморфоза, която дематериализира ролята на
индустрализацията и възхвалява неподправеноста на природата и историята.
Романтизмът дори подсилва въображаемото в реалността, без да изключва
традиционното, което ни е формирало.
В този дух се ражда творбата „Парижката Света
Богородица“, чийто сюжет обхваща точно Романтизма, който бележи и трагичността
в образите на героите на творбата на Виктор Юго. Циганката Есмералда притежава
неустоима красота. Екзотична, ефимерна, пленяваща – тя излъчва съблазън за
четирима мъже. Един звънар, един архидякон, един поет и един капитан. Това не
е произведение за борбата за една жена. Това е една комплексна история за
крайностите в човешката природа - за пределите, за осъждането, спасението,
любовта, покаянието и пречистването. Наситени с живот и драматизъм, всеки един
от персонажите започва и завършва своя житейски цикъл в рамките на творбата,
минавайки през различни етапи. Структурата на героите е разслоени, което ги
прави сложни, задълбочени и донякъде имагинерни. Загадъчността на всеки един от
тях държи в напрежение читателя, а когато те оживеят в постановка на
театралната сцена – тогава, вече и като зрители, още по-мултиплицирано
съпреживяваме пулсацията на „Парижката Света Богородица“. Една катедрала,
попила амплитудите и чувствеността на всеки от героите. Нещо повече – тя е висш
топос на грехопадението и катарзиса, на смисловите значения на светското и
духовното.
Представлението по романа, което се играе в Театър
София, ме остави безмълвен. Изключителна сценография – пренася те в онази
епоха. Аз наблюдавах всяко едно движение, потъвах във всяко едно вдишване и
издишване на актьорите, прочитах мислите им. Але те все пак ме изненадваха с
това, колко безграничен се оказа диапазонът им не просто на талант, а на
внушение, което оставиха у нас. Внушение за респектиращата същност на човешките
стереотипи. За това, колко силно можем да обичаме и мразим и колко пагубни
могат да бъдат нашите усещания и желания понякога. Разбираш, че ние – човеците,
съвсем не сме и близо до съвършенството създания. Изтъкани сме от плътта и
кръвта на живия живот. Колкото и да се подчиняваме на някаква субординация, тя
служи само формално – на закономерностите на Вселената сме подвластни.
Представлението започва със сцената, кой да бъде
посочен като победител сред шутовете. Всички са гръмки, забавни, експресивни,
силно преувеличени даже като контури и синтез на превъплъщенията си. Сякаш
най-изразителен бе образът на Клод Фроло. Той е раздиран от противоречията си,
дали да продължава да служи на църковните канони, или да следва страстта си към
Есмералда. Той опитва и донякъде успява да използва Квазимодо като изкупителна
жертва. Звънарят Квазимодо е осъден и трябва да изтърпи наказание. Само Есмералда
се отзовава да му даде вода, което той не забравя като жест. Впоследствие Феб
се влюбва в Есмералда, както и тя в него. Прелъстена е, но и обвинена, че го е
убила, което я наскърбява. Всичко това е борба за надмощие и за сърцето на
циганката между Фроло и самонадеяния Феб. Есмералда е и спасявана, и
порицавана. Лишават я от закрила и представителите на нейната етническа група
се втурват да я защитават. Квазимодо успява да я предпази от всички изкушения и
посегателства, особено от страна на своя духовен водач Клод Фроло, който минава
границите на благоприличието. Именно демоничните сцени с църковния служител са
изпълнени със сблъсъка на човешки ценности и похотта. Ролята му е извънредно
деструктивна. Само любовта на Квазимодо остава безкористна и безпрекословна.
Угнетен от невъзможността да покори Есмералда, Фроло я предава на войниците, но
Квазимодо го убива. Актьорското майсторство на Калин Врачански спомага за
уникалното пресъздаване на уродливото-красивата характерност на Квазимодо и се подсилва дори от известна доза акробатика. А
ние всички, стаили дъх, си отдъхваме чак накрая, когато осъзнаваме
необратимостта.
Дългът и честта на Квазимодо за мен стоят в
основата на сюжета и идейната линия на „Парижката Света Богородица“. Вътрешно
красивият човек е истински красивият и стойностен. Уродливият външен вид не е
доказателство, че зад маската на нелицеприятното не се крие самоотверженост и нежна
душа. Функциите на Квазимодо в очертанията на спецификата му като стереотип се
състоят в последователна и чиста любов. Разбираме и че духовното невинаги
съжителства с добруването на съвестта в един човек. Осъзнаваме как страстта
може да бъде изпепеляваща и да доведе до загуба на разум и фатален край. И
най-силното послание – любовта няма измерения и не се подчинява на норми.
Когато е искрена – тя надживява времето си, църковната идеология, светските
схващания, дори дефинициите и предназначението си. Любовта е сила, светлина,
привързаност, грижа, доблест и само най-одухотворените са подготвени за нея и я
печелят.
Творчески екип:
постановка,сценична версия и музикална картина Лилия
"Нашата някогашна красива родина
вече е необитаема. Прекалено опасно е да се ходи по улиците, да се шофира, да
се ходи на гости на приятели. Мнозина вече напуснахме Сирия. Рискувахме живота
си в открити води. Дадохме всичко, което имахме, на бруталните опортюнисти,
които търгуват с валутата на човешкото нещастие. Всички похарчихме малкото
пари, които имахме, за да достигнем на някакво безопасно място и нов живот,
далеч от кървавите локви, бомбите и убийствата. Без безопасност какъв избор
имахме? Европа трябваше да ни даде надежда. Границите обаче се затваряха една
по една. Дадохме всичко, напуснахме всичко. Живеем на открито, без пари и без
никаква надежда. Аз съм тук, в капана на „Джунглата“ в Кале. Не знам къде е
съпругата ми. Полицията ни третира като животни. Всеки ден ни бият и ни пръскат
със сълзотворен газ. Не можем да продължим, не можем и да се върнем. Трябва да
се измъкнем оттам. Взирам се в очите на този лагер и я виждам. Празнотата на
отчаянието. В един друг живот бях учител. Сега съм бежанец. Името ми е Аднан."
"В един друг живот" е филм от 2017-та година, който обхваща военното положение в Сирия от 2011-та насам, довело до загиването на над 350 000 души, като броят им по данни на Сирийския център за наблюдение на човешки права надхвърля дори половин милион. Всъщност Сирия е мишена на световни претенции, които вече осма година не могат да бъдат разделени. Русия, Иран, САЩ, Турция са врагове в тази игра. Много за кратко пренебрегват несъответствията си по отношение на Сирия, за да отслабят силата на екстремистката ИД. Това само по себе си води до още пробойни. За момента влиянието на Русия и Иран в Сирия е най-осезаемо. Турците се почувстваха застрашени от настъплението на кюрдите, които биват подпомагани от американците. Но и въздействието на Америка вече не е толкова страховито. Въпреки това САЩ и Турция, колкото и да са съюзници в рамките на НАТО, толкова по въпроса със Сирия са неприятели и създават брожения. Развитието на тези размирици тепърва ще става ясно, ала потърпевш остава най-вече сирийският народ.
Екранизацията е под режисурата на Джейсън Уингард и е черно-бяла, което като класически похват в киноиндустрията още повече подсилва ефекта на мракобесието на войната. В бежанския лагер, носещ наименованието "Джунглата", условията са непосилни. И най-силните психически в един момент полудяват. Трудно е да се владееш. Препитанието е възпрепятствано, хигиената е сведена до нулево равнище. Мнозина са разделени от близките си. Всеки се старае да оцелее, като често не се подбират средствата за това. Нямаш посока и цел. Времето е спряло. Слял си се с безметежността. Сетивността ти е притъпена. Започваш да се овълчваш в някои моменти от сивия делник. Търсиш начини да избягаш. Камиони, влакове, коли - това е твърде опасно, а някои имат прекалено скъпи тарифа, за да те закарат до заветното далечно от лагера място. Такава е и съдбата на Аднан. Той не спира да мисли за своята любима, дали е добре и кога отново пътищата им ще се пресекат, за да довършат започнатото. В същото време мъжът се опитва да се измъкне от статута си на сирийски бежанец и да стигне до Англия. С приятеля си Юсеф бягат, макар да са мамени и спирани неколкократно. Законите на Джунглата ги сблъскват с непристойни хора. Но и двамата се научават, че за да оцелеят, трябва да минат през огъня, което е изпитание и за приятелството им. Тези нерегламентирани трансфери от държава в държава са твърде рисковани и жертви винаги има. Важното е да бягаш. Или ще спечелиш, или изгубиш. Ако бездействаш, няма как да разбереш.
Аднан връща лентата назад, докато е в лагера и безвремието е унесло и него. Той се сеща за миговете с любимата, за бягството им и укриванията, за раздялата... Сеща и се за социалните работници, за децата. За надеждите, с които смята да преодолее междуособиците. А границата... тя остава все така размито понятие. Тя е просто една формална, административна, териториална отсечка, отвъд или зад която винаги стои свободата, чиято цена е висока, ако са намесени и сивите кардинали - международните сили. Раздялата с близките до сърцето ни хора е болезнена. Или ще се намерим отново с тях, или ще умрем, докато се опитваме. Любовта ще пребъде напук на всичко.
В лентата се долавят откъси на ретардация, на паралели между наивното минало и отрезвителното настояще, както и отворен финал, който оставя много въпроси да тлеят и държи човек в напрежение. Войните никога не завършват по един и същи начин. Да, те все някога спират, ала всеки излиза от тях по индивидуален път. Често краят е фатален и трагичен.
Важното е да не се предаваш и да се бориш за свободата си, когато тя е твое изконно право. Хората подклаждат и хората потушават войните. Значи именно хората пак трябва да прозрат, какъв изобщо е смисълът от тях и трябва ли невинни граждани да стават жертви на световни политически противоборства и да се плаща за чужди грешки и интереси... Отговорът е ясен, но дали сме достатъчно духовно зрели да го осъзнаем...
Втората световна война е оставила траен исторически отпечатък. Времето на война не е просто време на стълкновения. Тя е време на безвремие, на незнание, на лишения. Гладът кара човек да освирепява. Не си нахранил стомаха си - как да мислиш за духовната храна? За да запази семейството и имуществото си, всеки започва да прави компромиси със съвестта си - компромиси, чиито извършители в даден момент приемат и най-непристойното за пристойно. Време на слава, чест и безчестие, победи и погроми, реваншизъм, антагонизъм и изпитание за сетивата и волята. Липсата на избор или ще те направи повече човек, или ще те поквари. Безмилостното е оцеляването. Не ни ли връщат войните в едни епохи на невежество, липса на писменост, неразбиране на околния свят? Животинското начало вади на показ нуждите ни и ги представя в техния най-натуралистичен, неподправен вид. На война като на война. Защото нали... както се твърди - "в любовта и на война всичко е позволено"...
"Чочарка" на Алберто Моравия е един епичен роман за живота преди войната и по време на войната, разпростираща се от града, през полето и портокаловите горички до планината. Чезира, родена в област Чочария, е една жена, която успява да съхрани своите принципи. Напуснала родното място, отивайки в Рим, тя живее сравнително спокойно. Работи в свой магазин. Ражда се нейната дъщеря - Розета. Именно Розета изпълва дните на Чезира с постоянна борба. Тя иска да даде на детето си сигурност и в същото време да обезпечи и еманципира себе си, когато започва да вижда невярната същност на мъжа си. Още от тогава тя започва да свиква и да приема съдбата си на феминистка. Магазинът върви добре, Чезира снабдява клиентите си с провизии. Всичко е наред, докато не се задават бомбардировките в Рим. Войната пристига - като неканен гост в най-неудобния момент. Нямаш особено много време за реакция - трябва да действаш. Това е основната максима, към която се придържат героите в произведението. Твърде често действията започват да изпреварват мисълта им.
Чезира е пресметлива, но не в скъперническия смисъл на думата. Тя просто успява да планира всеки разход така, че накрая разчетът да е в нейна полза. Търговският ѝ нюх я предпазва от крайната форма на глад. Съставя план, как двете с Розета да напуснат Рим за няколко седмици, и как, когато се върнат, всичко ще е постарому. Идеята на Чезира е да посети родителите си в родното си село в област Чочария. Плановете ѝ се осуетяват. Розета така и не успява да види баба си и дядо си. Налага се промяна в маршрута. Майка и дъщеря заминават за Фонди. Срещат Винченцо и Кончета и не предполагат, че скоро ще си тръгнат от тези особняци, както и че след известно време отново ще опрат до подслон от тях. Ала Чезира презира престъпната нотка в поведението им и хитрия начин, по който се справят с войната.
Чезира поначало презира дребните души. Не е високообразована жена, но е с жена с морал и емоционална интелигентност, която е вродена и е присъща на хора, които са чувствителни към промените и проблемите. Впоследствие Чезира бяга от дома на Кончета и Винченцо. Среща Томазино, който е брат на Филипо. С Розета се преместват в планината при семейството на Филипо, които живеят в доста незаводоволителни условия. Предлагайки пари, които е спечелила през годините с труда си, Чезира успява да осигури за себе си и дъщеря си подслон и храна. Сприятеляват се с това семейството и особено със сина на Филипо - Микеле, който е мозъкът на сформиралото се на върха на планината ядро. Той е техният духовен водач, техният интелектуален стожер, тяхната светлина в периода на информационно затъмнение. Всички дружно чакат англичаните. Не им остава нищо друго, освен да чакат войната да премине. Пазят се от фашистите и нацистите, а Рим все така продължава да бъде окупиран от немци. Войната се разпростира от града, през полето до планината.
Върхът на планината обаче в един момент спира да бъде това недосегаемо местенце и топосът на победата. Войната покосява и тази територия. Чезира и Розета трябва да бягат. Връщат се обратно към Фонди, където не ги чака нищо добро. В родното село на Чезира по ирония на съдбата точно в църквата двете с Розета биват нападнати от мароканци, а Розета - жестоко изнасилена. Непосредствено след това нещо става с момичето - Розета не е същата. Тя се променя по естествен път, внезапно, своята идеология за живота. От леко набожно дори момиче, от крехко и нежно същество с чисти представи за живота... тя вече е обезчестена. Тя вече не вярва в любовта с онези детски помисли. Тя се отдава на любене, страст - тепърва започва да консумира своята младост и се отдава на още мъже, включително и на един от синовете на Кончета, когато отново се връщат при нея. Изтърпяват известно време и там. Чезира е шокирана от промяната в дъщеря си, и все пак не губи надежда. Повежда я към Рим... вкусват от свободата... и се случва чудо - Розета отново връща предишното си Аз. Само че трябва да се сблъскат с толкова глад, нищета, срещи с англичани и немци, надежди, блудства, молби, унижения, взривове и смърт, че... да се родят наново и да оценят свободата като най-голямото навеки богатство.
Войната ни прави хищници. Но колкото и да ни деформира... колкото и да притъпява сензитивността ни и мярката ни, когато тя свърши, хармонията отново възцарява. Защото винаги има преход към уравновесяване и винаги след като е най-тъмно, нахлува светлината. И щом сме още живи, значи сме добре - пък макар и с някой и друг белег в и върху нас. Силни сме, ала не сме герои. Хора сме. Грешим. Изпитваме съвестта си. Чезира успява да устои на превратностите. Всеки път, когато се вслуша във вътрешния си глас, тя вече е победител - не само във войната, а сама за себе си.
Има хора, които те завладяват с присъствието си, а още повече - с личната си история. Драматургията на живота им те респектира и стъписва. Откровеността им... Тя изпълва всеки техен жест, мимика, дихание. И те кара да им повярваш. Дори в дълбочината на погледа им се долавят остатъчните чувства на болезнени преживявания, които са ги белязали. Зад усмивката им прозира борчески дух, цената на който е прескъпа. Понякога даже е цената на собствения живот... А животът - той впрочем няма търговска цена, в каквито и величини да го измерваме. С един замах може да ни надвие и да ни накара да му се подчиним. Може да ни уязви по най-бруталния начин. Може и да ни извиси духом. Може да направи с нас каквото си поиска. Затова винаги трябва да живеем смирено, благодарно, без да провокираме висшите сили, опитвайки се да доминираме над тях. Нашето могъщество има обхват и той не е безпределен. Господ ни е дал достатъчно власт да се разпрострем. Когато започнем да злоупотребяваме с нея, ни наказва. Господ е тази сила, пред която всички благоговеем. Дори най-закоравелият престъпник, самозванците, парвенютата, бунтарите, всичките видове активисти, дезертьорите, атеистите... Всички, всички. Въпросната сила може да бъде назована всякак. Всяка религия стъпва на индивидуален подход, молитви и символи, за да може всеки свободно да се самоидентифицира както пожелае. Религията не задължава. Тя е форма на принадлежност, но и право на свободен избор. Иска ми се да вярвам, че религиозните направления са създадени, за да намираме упование в свръхестественото, а не за да ни разделят и противопоставят. Затова се надявам и някой ден да узреем достатъчно, за да проумеем, че няма да нужда да обезличаваме характеристиките на отделните религиозни системи. Има нужда обаче да ги обединим така, че да служат в полза на общото благо на човечеството. Защото Силата е една. Това е разбрала и Ваня Червенкова. Феноменалната Ваня Червенкова.
"Кодово име: живот" - така е озаглавена новата книга на бизнес дамата Ваня Червенкова. Една дама от сой, от плът и кръв. Жена с твърд и неотстъпчив, властен дори характер, но сърцата и отзивчива без остатък. Признавам - симпатизирам на Ваня отпреди появата на тази книга. Вторият сезон на Вип Брадър, в който тя участва, ни я представи в нова светлина. Несъмнено е като преродена. Нейната персона е изключително многопластова. Преминала сякаш през деветте кръга на ада, тя преживява катарзис и преоткрива добродетелите. Оттук нататък до края на живота си съм сигурен, че Ваня Червенкова ще е посветена на благородни цели и на връзка с онази Сила, наречена Бог. Именно в нея е основният акцент на "Кодово име: живот".
Покушението над нея през лятото на 2003-та година е изпитание, през което малцина биха преминали. Явно ѝ се дава втори шанс за земен живот. Преди това обаче лекарите, тук на земята, се борят за него, а тя се трансформира в безплътна душа и среща Светлината. Среща се с Бог, за да даде отчет за извършеното до тогавашния момент. Може би това е предупреждение. Кой знае? И в други книги сме чели за пациенти, поставени под хипноза, които съумяват да се върнат назад във времето и да проследят какви са били в предишните си животи. При Ваня се случва по друг начин. Страховито-смразяващ... и в същото време уякчаващ, защото я покосява като гръм. Разбираш, че всичко, което си вършил, вършиш и ще вършиш има причина и следствие и се регистрира някъде в пространството. Несъмнено носим отговорност за всяка една своя дума и постъпка. Мисълта ни, дори възникнала наум, би могла да се материализира. Не живеем в сфера със стъклен похлупак, не можем да изолираме страничните ефекти. На нас ни влияят и ние повлияваме. Затова трябва да се внимава. Разбира се, земните хора сме грешни и може би е химера да се стремим към съвършенство, ала всеки един опит да бъдем по-хуманни се възнаграждава от Всевишния. Забележителни са препятствията, които са калили психиката на Ваня Червенкова. Тя ни среща индиректно с Бог и ни кара да се запитаме... достатъчно ли праведно живеем? Прощаваме ли си достатъчно, благодарим ли, оказваме ли си съдействие и взаимопомощ? Еволюираме ли наистина, или имитираме това начинание?
В книгата се съдържат множество съвети и факти, пречупени през призмата на опита на авторката. Самата тя е изчела разнообразна литература относно мястото ни в пространството и времето и зараждането на цивилизациите. За да настъпи днес, когато след толкова удари Ваня се научава да живее мъдро. Със същия авантюристичен дух, но по-осъзната. Съвсем като на шега стартира свой бизнес в началото на 90-те години, когато всички в държавата, включително и редовите граждани на заплата и стандартна работа са на прицела на зародилите се групировки, вербувани за такива от Държавна сигурност. Желязната лейди Червенкова развива свой бизнес с алкохол, минерална вода, студен чай, износ на части за танкове за чужбина, както и друт тип услуги. Вероятно застрашава интересите на някои играчи, които насочват мерника си към нея в един момент. Нима няма място за всички в една България? Преразпределението на частни бизнес интереси и територии няма как да не вземе жертви. Без значение колко си лоялен като партньор и работодател. Ваня понася кръста си. Над 10 на брой входно-изходни рани бележат завинаги тялото и душата на бизнес дамата. Тя прощава на нападателите. Разбира, че трябва да го направи. Тях ще има кой да ги съди. Всеки от нас ще бъда съден и възнаграден за нещо някога под някаква форма. Нищо във Вселената не е безнаказано. Както няма и ненаказано добро. Да, липсва справедливост понякога, когато я очакваш. За да те овъзмезди по-късно.
Изповедта на Никол - дъщерята на Ваня Червенкова, е впечатляваща. Идеята е тя да каже всичко от свое име, от първо лице дори като свидетел на всички онези кървави престрелки и възстановителния период на майка си, без Ваня да редактира каквото и да е от спомените на детето си. Създава се усещане за автентичност. Сякаш си на местопрестъплението. Никол звучи възможно най-зряло за възрастта си. На нея ѝ се е наложило рано да порасне и да влезе в света на възрастните, където игрите не са никак безобидни. Тя разпределя всеки ден повече от 40 лекарства на майка си и е плътно до нея. Грижата, която оказва, помага на Ваня да се изправи на крака.
Следват страници, които ни отнасят в световете на науката и религиите. Сведения за артефакти, дефиниции на религиозните предпочитания, статистики - всички тези изведени понятия и констатации не са просто за образоване. Те са индукция на възприятията ни за света. Затова от тази книга разбираме и колко е важно да се образоваме още и още. Миналото ни помага да разберем бъдещето.
Интересни са главите за детството, за съзряването, за мъжете, за приятелските предателства, рецептата за каляване на тялото и духа. Достолепието на Ваня Червенкова се проявява в нейния силно изразен феминизъм, в нейната автономност и в нейното чувство за чест. Разказите за магиите са особено поучителни. Предпазват ни, карат ни да се замислим и да внимаваме. Енергията е нещо много важно. Всеки е ставал обект на завист, но когато си навлечеш нечия магия, ставаш доста по-застрашен. Този тип намеса се връща съм създателя си, обаче пречи и на тези, към които е адресирана. Затова е необходимо да се наблюдаваме и да взимаме мерки навреме. И най-важното - сами да се справим. Когато обезоръжаваш злото, както тамянът дявола, съумяваш да излезеш невредим.
На гърба на книгата във вид на анотация са представени няколко препоръки. Те представляват съобщителни, дори императивни изречения като жизнено кредо. Най-любима ми е следната сентенция: "Разбрах, че някои мечти е по-добре никога да не се сбъдват, а други - сами знаят кога да ни споходят". В този постулат се съдържа главната поанта на произведението. Ние вървим по пътя си, само че сме и направлявани. Понякога трябва да действаме, понякога трябва да се оставим в ръцете на съдбата. Колкото и да я заобикаляме, тя пак ще ни застигне. Кармичното не можем да премоделираме или избегнем. Няма смисъл да се борим и за изгубени каузи. Мъдрият е търпелив. Време за разплата идва винаги. Не сме всемогъщи. Силни сме сами за себе си и заедно, ала до там, до където ни се позволи.
На какво ни учи "Кодово име: живот"? Времето лекува. Греховете се наказват. Приятелите са нужни, предателите - също. Доброто и злото са бумеранг. Раните от куршуми са преодолими, душевните рани - нелечими и незаличими. Храмът е в душите ни преди всичко. Бог отговаря на определени молитви и ни възлага конкретни изпитания - и в двата случая според необходимостта. Промяната идва отвътре. Мракът е най-осезаем непосредствено преди появата на зората. Трябва ни смирение, а не примирение. Любовта е най-висшето навеки изцеление.
Ваня получава своята индулгенция. И ние можем да започнем да работив в тази посока, без да се налага да се стига до фаталното, за да го проумеем. Ваня Червенкова... Тя остава пример за стоицизъм, нравствено реабилитиране и одухотвореност. Все пак нямаше да получим този наръчник за живота, ако не беше преминала през тези свои трудности. Всъщност ние не получаваме готов наръчник и готови формули. Ние получаваме един личен разказ, който може ни помогне да открием своята роля, своята мисия и вярата, че хората, макар и грешни, сме достойни същества с разум и воля.
