През втората половина на тази година си направих кратка пауза, в която си починах от целия литературен шум, който ни заобикаля от известно време. Малко или много бях повлиян и от средата, в която работех. Понякога се обърквах какво точно ми се чете. Лъкатушех между "трябва", "искам" и мейнстрийм вълната, която ми бодеше очите. Добре знаем, че не всичко, което се рекламира, е качествено. Да не кажа, че точно онези предварително раздути балони са точно за произведения, които без гръмката рекламна офанзива не биха си проправили път в света на книгите. Та, починах си аз, като през това време лежерно четях "Нещата, които синът ми трябва да знае за света".
В никакъв случай творбата на Бакман не е за подценяване, въпреки че на мен ми подейства като разтуха и прочисти сетивата ми, които се бяха "задръстили". Честно казано, не съм чел точно кичозно-крещящите книги, а нравоучително, исторически и фактологически натоварени такива, които изцедиха емоционалния ми ресурс. Специално Фредрик Бакман винаги ми е въздействал. Още съм впечатлен от "Сделката на живота ти" и "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг". Към онези, базирани на по-спортна тематика, още съм предпазлив. Разбира се, знам, че и в тях заляга мотивът за човешкото. Веднъж мисля, че бях определил Бакман като "изкусен антрополог на човешката душа". В почерка на перото му има магия. Този човек така комбинира думите, че те въвлича в един пълнокръвен свят, близък неимоверно много до нашия действителен. За мен е майсторството да построиш реалистични отношения и екосистема и още по-правдоподобни персонажи в рамките на една творба. Не е ли смисълът именно в това да адресираме послания, които ни засягат лично, и са иззети именно от достоверността на заобикалящата ни среда? Да, има други майстори на перото, които успяват да изградят утопичен свят, който пак да има отношения към реалния - да го надгражда, опровергава или да дава заявка за бъдещето му развитие. Но аз не съм много по тези бягства, твърде са ми абстрактни често. Понякога е по-голямо предизвикателство да обхванеш по-широк кръг читатели, успявайки да влезеш в ума и сърцето на всеки от тях. Първичните читатели, читателите буквалист също са трудни за разчупване. Когато успееш да ангажираш масата към тема, която тя приема за лична - ами да, справил си се. И така да структурираш мисълта си, че повечето да си кажат: "По-добре не можех да го опиша".
"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" е първата написана книга на Фредрик Бакман. Като такава тя е и по-чувствено обагрена, сантиментална, ала все още неразкриваща всичко козове на автора в позицията си на такъв. На няколко места се смях от сърце, други ме усмихваха по детски, трети ме умиляваха. Бакман е безкрайно открит, непретенциозен и забавен в тази си роля - на баща и на разказвач. Съвсем несъвършено и симпатично-закачливо и неосъзнато смесва функциите си. Сигурно и той сам знае, че е добър баща. Да, може да е небрежен, припрян понякога, неподготвен, но е грижовен и диалогичен с детето си. Дава му съвсем простички примери, които с богатството на въображението си така умело имплементира в речника си, че те придобиват рутинен характер и риторика. Като всеки баща и той изпитва страхове - детето му да не бъде аутсайдер, но да не бъде и абсолютен конформист същевременно. Отделно, той иска да възпита у него непреходните ценности, които вече са на изчезване - да бъде уважителен спрямо дамите, родителите, авторитетите, връстниците си. Да не удря и да не бъде удрян и като цяло да тушира агресията. Да бъде добър, достоен човек.
"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" са съветите, заканите, шегите и мъжката чест на един баща. Отношенията родител-дете са специфични и строго индивидуални. Сега със сигурност знаем, че Фредрик Бакман не просто е добър баща - точно заради това, че признава несъвършенствата си, без това да го отдалечава от сина му, а и тъй като му предава най-важните си уроци по съвсем достъпен и поучителен начин и го подготвя за самостоятелността. Най-ценното послание е да не се взимаме насериозно, защото не сме вечни. Да имаме стойност и да не предаваме принципите си, докато сме тук. И да знаем, че алтруистичното добро дело е мярката и еталонът, който никога не излиза от мода. А да бъдеш добър родител - това е призвание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар