Българският поет и драматург Недялко Йорданов съчетава в себе си способността различни поколения да са му последователи. Те са впечатлени преди всичко от личността МУ на естет, визионер и оратор. Творец, който си служи с думите така, както художникът красиво рисува с приспособленията си. И създава история. Много е важно в днешно време да не загубиш искрицата да формираш индивидуален подход. По утъпкани пътеки лесно се върви. За да проправиш свой коловоз в лабиринта от бурени, угаснали кръстовища и разнебитени настилки, наистина трябва да си майстор и да извайваш красота и от руините. Както знаем, музата е основен двигател за представителите на изкуството. Поетите са особено чувствителни. Те са като сеизмограф на духовността. И имаме нужда от тях повече отвсякога. Те са онези корективи, които филтрират публичното пространство и уравновесяват везните, когато сквернословията натежат. Те облагородяват почвата, подхранваща културния живот.
Новата стихосбирка на Недялко Йорданов се чете леко, на един дъх. На дъх, който е изстрадан обаче. Всички хора с опит ще разпознаят фрагменти от живота си в определени стихотворения в тази компилация. На 77 години перото на Недялко Йорданов е още по-гъвкаво и осъзнато в стилизацията си. Опитът на изживяното оставя следи и ни прави по-съвършени. Макар и по-предпазливи и угрижени дори в словата си. Надживял грешките на младостта, той ги е култивирал в нова порция жажда за живот и дори другарува с делничното без досада. Да, колкото и да е странно. "Мрън-мрън" не е просто старческо мрънкане. Това е разбираема умора от битовото, от непочтеното, от неизбежното дори. Важното е обаче да възтържествува оптимизмът, както в края на всяко произведение в рамките на цялостната творба.
Недялко Йорданов е развълнуван от няколко водещи теми в живота си. Остаряването, доброто, близките си хора и родината. Сюжетите са ефирни, искрени и преливащи от реални послания. Един 77-годишен мъж разказва не просто истории от живота си. Той документално и импозантно изобразява картините на нашето съвремие, делимо и неделимо от миналото. Той не тъгува за миналото. Просто е свързан с него и въпреки, че капчиците живителност му се струват по-малко на брой от преди, той живее още по-сърцато. Тъжно е, когато осъзнаваш, че силите те напускат, а все още имаш такива. И желаеш страстно да ги раздадеш без остатък, да повториш любими моменти, да усетиш по-осезаемо новите такива... За да демонстрираш на себе си, че... мамка му - още те бива, още те има... и има защо! Един поет с пъстра и богата душа, долавяща всички земни сили. Запечатва ги в своите стихове като доказателство за мощта на Негово величество - живота. Който ни сграбчва в мрежите си и ни поставя в клопки, издига ни в небесата и изпълва вените ни пълнокръвно. Да живееш означава и да се бориш, и да се наслаждаваш, и да падаш даже. Всички тези мигове са неразривни - единият е причина, другият следствие, но без тях е немислимо. Немислимо е да не се преклониш пред силата, която те създава, ръководи и изпепелява. Всеки според заслугите и уроците, които трябва да вземе.
Прави впечатление, че стилът на стихотворенията е повествователен, драматургично напрегнат, хармонично притихнал на места и болезнено модернистичен на други. Недялко Недялков в никакъв случай не е потънал в безвремието на българския мъж след 60-годишна възраст. Той работи, твори, наблюдава. Използвал е изразни средства и чуждици, близки до младите. Няма как - дори връзката му с част от семейството е базирана на тях. И вижда, че те са необходимо зло, но ако знаеш как правилно да ги разпределяш в ежедневието си, ще ти остане време и за емоционалната част от него. Сега той повече се любува - на онова, което съдбата му е дала и което той сам е постигнал в силните си години. И е пример защо именно сега да не са силните. Те нима сега за него животът не започва? Той не спира да вярва в доброто, в изконните семейни устои, обича чистосърдечно родината си и рода си. Цялата метафоричност, мъдрост и асоциативност, която блика от римите, създава усещането за ритъм, за плътност на живота, за хомогенност на съставните му части. И на това, че всичко има обяснение и че всичко се преживява, както се пее в една песен на Лили Иванова. Там е и най-голямата ирония на съдбата. Първата и последната строфа, както първият и последен дъх, винаги са в тясна враимовръзка. Отдаването на почит към героите, жената и въобще авторитети е забележително и показва към какво трябва да се стремим и ние, по-младите, за да се съхраним в свят и във времето, когато ценности лесно се поругават, а белезите на стойностните идентичности се изтриват с лека ръка.
Няма стихотворение, което да не е силно и да не е като една микровселена. Не мога да отлича едно. Дори заглавията са оригинални и говорят сами по себе си. Трябва да прочетете тази книга. Всеки българин има нужда от нещо такова. Дали за разтуха, дали за осмисляне на приоритетите, дали за нещо друго... Имаме нужда да си помрънкаме - човещинка си е, но не бездуховно и не безучастно. А с тона на онази назидателност или самокритичност, която ще разруши кризите и ще преобърне живота ни, за да го насити с ползотворни частни и обществени начинания.
