2020 г. стартира кротко и минорно - поне до началото на март. Пазарите се събуждаха за поредното ново
начало. 2019 г. бе белязана от различни събития, но сякаш всяко едно от тях
имаше кратка давност. Или може би вече нашата психология е програмирана с код „всяко чудо
за три дни“. Преди се учудвах как е възможно толкова бързо да забравяме
терористичните прояви в различни европейски градове и държави от последните години.
Сякаш вече нищо не е в състояние да ни трогне дългосрочно. Да, но всички тези
големи и малки събития, които ние инстиктивно изтикваме някъде в удобните
кътчета на паметта си, създават девиации и флуктуации.
Едни от тях оформят заблуди и балони, други наслагват перманентен страх и
отключват болести, трети размиват ценности. Преди време защитавах дипломна
работа на тема за мултикултурализма. Сега все повече виждам, че глобализацията ни е криворазбрана. Не само защото идентичностите се размиват в
рамките на самите граници. Суверенитетът все някак ще бъде запазен, доколкото е
някакъв вид формалност. Въпросът е в душевността,
а тя се обърква, страда, разпилява се. На каква цена, в какви условия и среда
да оцелеем, когато вече не сме същите? Средствата – те са много по-важни от
целта понякога, противно на схващането, че тя ги оправдава.
Винаги съм се опитвал да разбера генезиса на усещането за принадлежност и
първичността на произхода. Защо толкова много хора се отъждествяват с родните
си места? И тук ще се опитам да потърся балансираната гледна точка. От една
страна, генетиката е свързана и със съответните географски ширини. Климат, бит,
здраве, труд, историческа унаследеност – те бележат даден регион, държава,
континент. От друга страна, именно ние придаваме смисъл на местата, не те на
нас. Все пак трябва да живеем в рамките на някаква установена общност – тя има
територия, граници, законов ред. Но може ли или не може те да са по-силни от
нас като отделни личности? И трябва ли индивидът в нас да е по-силен от
личността?
За да си личност, трябва да космополит, първо в светоусещането си. Но и
космополитът е редно да има ясни очертания на личността си и да не излиза извън
нея, без значение доброволно или не. Трябва да знаеш кой си, трябва да познаваш
корените си и да не се отричаш от тях. Всеки един досег до чужда култура е
кредит. Кредит на знание. Кредит на доверие. Държавите и външните им очертания са
тук, за да ни диференцират. Всъщност измерението е едно. Просто ние не можем да
се справим с подялбата му. Все още властва кредото „Разделяй и владей“.
Разделяме и владеем имагинерности – собствените си химери. За да запазим
характерологията си, трябва да приемам себе си и да се сприятелим с различията,
дори да заживеем в задружие с тях. Очевидно всеки има свой прочит за света.
Длъжни сме да разберем чуждата гледна точка. В същото време не трябва да
забравяме, че сме част от един свят за всички – и ние го правим такъв, какъвто
е, ние сами създаваме тези особености. Глобализацията днес ни е нужна, защото
нашата цивилизация съзрява за по-духовно развитие. Но ако пускаме примитивността
в позиция на свободно падане, значи не сме подготвени.
Гледайки какво се случва на турско-гръцката граница, в провинция Идлиб в
Сирия и в Либия, например, си давам сметка, че в тази епоха все още не сме си
научили урока. Явно винаги ще имаме нужда да воюваме и ще имаме потребността от
противник. Съвсем не става дума само за територии и енергийни ресурси. Ясно е,
че Близкият изток е апетитна хапка за такива суровини. Притеснителни са формите
на автокрацията при някои лидери като турския президент Реджеп Ердоган. Хладнокръвието определено
не е сред качествата на Ердоган, но и хегемонията не е начин на управление. В
последните години Турция изпитва сериозни сътресения във вътрешно- и външнополитически
план. Всичко това идва от кризата в доверието, както и от арогантността на
ислямския фундаментализъм.
Партията на справедливостта и развитието бе дискредитирана в рамките на
парламентарните избори. Още тогава Ердоган не може да понесе с достойнство
загубата, вместо да използва момента да преосмисли приоритетите си. Фискалната
и монетарната политика, която страната провежда от близо 10 години насам, се
отрази на пазара там. Дефицитът и ускорената инфлация спомогнаха за това. След
силни години като 2004 за турската икономика, когато икономическият растеж бива
подхранен, през 2009 г. той се свива с 4,8%. С цел на възстановяването се стартира
пакет от фискални стимули, които в перспектива не са печелившата стратегия, тъй
като това е изкуствено напомпване от страна на Турската централна банка –
сваляне на лихвите и наливане ликвидност. Потребителите посагят към кредитите,
а нямат реалните спестявания, които са естественият фундамент-двигател на
икономиката. Печатането на пари е инструмент, но не и панацея. През 2019 г.
турската лира се обезцени, стойността ѝ с 40%. Отделно, страната премина и през опит за държавен преврат през
лятото на 2016 г., в чиято подготовка все още не се знае дали е участвал
турският проповедник и ислямовед Фетхуллах Гюлен, или дали самият Ердоган не го
е инсценирал и предотвратил впоследстие, за да сплаши съперниците си. Всеки
лидер има его и нужда от подхранване на властта си – това е тщестлавие, сладка
перверзия и абстиненция.
Самонадеяността на Ердоган продължи и сега с шантажа му над
Европейския съюз, отваряйки границите на Турция към ЕС за преминаване на
мигранти и бежанци. Вероятно Турция наистина не може да удържа този натиск.
Притокът на мигранти от Сирия е огромен. Актуализацията на бежанския пакт между ЕС и
Турция да бъде като условия ще покаже вероятен напредък в дипломатическите отношения и вероятно сега всяка страна ще получи
дължимото. Турция иска повече средства за бежанците, а ЕС – Турция да се ангажира с прибирането
на бежанците и задържането им.
Здравко Попов от Института за публична политика твърди, многополюсният
свят не се организира около някакви ценности и принципи, а около старото
класическо разбиране за доминация на силата и зоните на влияние. Има девалвация
на международното право и нездравословно съперничество на сили.
Ердоган играе рисково и влоши отношенията си със своите досегашни партньори
в НАТО и Европейския съюз (ЕС), доверявайки се на Русия, с която впоследствие
също изостри отношения. Наложи се отново да потърси подкрепата на НАТО и САЩ,
въпреки че САЩ не искат да се намесват в Сирия, макар там да имат общи
интереси с Турция. Руският президент Владимир Путин действа според своя
стратегически интерес. За Русия равностоен партньор могат да бъдат САЩ и Китай,
а в Сирия тя застава на страната на Башар Асад, за да укрепи статуквото си в
Близкия изток. В същото време Турция закупи руски противоракетни системи,
заради което Вашингтон заплашва Анкара със санкции, тъй като тези системи могат
да са заплаха за тези на НАТО. Русия и Турция са на различни позиции по отношение
на либийския конфликт и дивидентите, свързани с източноевропейския газ.
Политическият възел се заплита. Днес си стратегически партньор с някого,
утре – не. Правила има, докато не бъдат променени в хода на играта. Ердоган
иска да пренасочи бежанския поток към Идлиб. Освен това не признава сирийските
кюрди, които пък са съюзник на САЩ. Но понякога си противоречи, заемайки
дихотомни позиции по отношение на това с кого е съюзник. Военните операции на
Турция в Сирия доведоха до разхищаване на изключително много ресурс.
Турция изпитва зависимост от Русия в енергийния сектор – Северен поток 2 и
Турски поток, а Русия от Турция - заради Босфора. Така че сътрудничеството е от
интерес да продължи. От друга страна, Русия иска да се наложи като фактор в
Европа. България и Румъния обаче се превръщат във фактор в Черноморския
регион. Те са средство за противодействие
от страна на НАТО срещу руското настъпление. Русия обаче има други сподвижници –
Сърбия е неин съмишленик, както и източноевропейските държави. САЩ се сближават
и с Израел, а Израел и Саудитска Арабия се сближават по отношение на Иран. САЩ
ги подкрепя, тъй като очакват мобилизация на иранските прокси милиции в Йемен,
Палестина, Ирак и Сирия.
В цялата тази конфигурация къде се намира Европа и кои са нейните
предимства и недостатъци?
Европа разполага както с инструментариума на дипломацията, така и с
механизма на санкциите, които в момента налага срещу газовите сондажи на Турция
в изключителната икономическа зона на Кипър.
Проблемът на Европейския съюз по-конкретно е несъответствието между
националното и наднационалното. Наблюдават се структурни проблеми, бе казал
преди време дипломатът Здравко Попов в интервю за Bloomberg TV Bulgaria. Политологът Петър Щурм пък изразява
становището, че националпопулизмът в ЕС е свързан с проблемите на
идентичността. Десният популизъм бива все по-екстраполиран в идеологията на
съвременния европейски свят.
Експертът Страхил Делийски, преподавател по политически комуникации и
политическа антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, отбелязва, че
разслоенията в Европа предизвикват затварящи се в себе си групи. Това усложнява
постигането на общ европейски консенсус. Възниква носталгия по социалната
държава. Евроскептицизмът се проявява като проекция на демократичните дефицити.
Неопопулизмът е заболяването, което Европа трябва да излекува. Старият
континент трябва да заложи на меката дипломация и афинитета към прилагане на
ефективно посредничество, тъй като напоследък липсата на твърда позиция по
много въпроси не я поставят в светлината на арбитър, а не отшелник.
В брой 208 на списание „Икономист“ експертът по международни отношения и
сигурност Димитър Гърдев посочва, че турските офанзиви в Сирия са спукали пет
информационни балона:
1.
Турция
и Русия имат стратегическо партньорство в Сирия
2.
Турция
може да играе самостоятелно в Сирия
3.
Ердоган
контролира изцяло ситуацията в Турция
4.
ЕС
може да разчита на бежанския пакт с Турция
5.
България
може да е медиатор между ЕС и Турция
"Нашата някогашна красива родина вече е необитаема. Прекалено опасно е
да се ходи по улиците, да се шофира, да се ходи на гости на приятели. Мнозина
вече напуснахме Сирия. Рискувахме живота си в открити води. Дадохме всичко,
което имахме, на бруталните опортюнисти, които търгуват с валутата на човешкото
нещастие. Всички похарчихме малкото пари, които имахме, за да достигнем на
някакво безопасно място и нов живот, далеч от кървавите локви, бомбите и
убийствата. Без безопасност какъв избор имахме? Европа трябваше да ни даде
надежда. Границите обаче се затваряха една по една. Дадохме всичко, напуснахме
всичко. Живеем на открито, без пари и без никаква надежда. Аз съм тук, в капана
на „Джунглата“ в Кале. Не знам къде е съпругата ми. Полицията ни третира като
животни. Всеки ден ни бият и ни пръскат със сълзотворен газ. Не можем да
продължим, не можем и да се върнем. Трябва да се измъкнем оттам. Взирам се в
очите на този лагер и я виждам. Празнотата на отчаянието. В един друг живот бях
учител. Сега съм бежанец. Името ми е Аднан."
Това е извадка от интродукцията на филма „В един друг живот“ от 2017 г.,
посветен на военното положение в Сирия от 2011 г. насам. Време е да се замислим
за тези хора, които са в ничията земя. Хора, които също имат човешки права.
Никой не бива да използва никого като разменна монета. Големите политически
играчи не осъзнават отговорността си като такива. Някъде назад в анализа
пощадих руския президент Владимир Путин, който очевидно възнамерява да бетонира властта си до 2036 г. по един комплексен и хладнокръвен начин.
„Авторитаризмът
ще се засилва и политическите и икономическите свободи ще намаляват. Това се
случва през всичките 20 години на управление на Путин, но ще става все
по-осезаемо“, казва Наталия Новожилова, журналист и бивш член на ръководството
на партията на Немцов ПАРНАС, в интервю за Цветан Кръстев от Bloombergtv.bg в контекста
на настроенията около марша в памет на руския опозиционен политик Борис Немцов,
убит преди 5 години.
Виждаме какво се случва в Афганистан. Някои медии твърдят, че
споразумението между САЩ и талибаните е чисто признание за капитулацията на
Запада пред тероризма и исляма и изолацията на Афганистан от това решение. Наблюдаваме
конфликтите между Израел и Палестина – продължават да се нанасят удари в
ивицата Газа, както и ситуацията в Либия, където се пресичат енергийните
интереси на Франция и Италия, а Халифа Хафтар отново продължава офанзивата си там, което изненада и Русия. Това е игра за надмощие. Срив в цените на петрола,
ескалации и деескалации, военни интервенции, неправомерни гранични преходи,
заплахи, атентати, споразумение и отмятането от тях... Целият този цикъл на
взаимодействие между отделните държави ги представя като непоследователни. Но в
политиката и живия живот, а не този с цветя и рози, място за милост и пощада
няма. Само ми се ще покупко-продажбата на съвест да отпадне и чувствата на
невинни хора да не бъдат накърнявани. Ние живеем в един свят, ползваме едни и
същи ресурси и блага, място и дял има за всекиго въпреки пренаселването.
Ще завърша със следните думи на Жан-Жак Русо и Спиноза от книгата "Морален ли е капитализмът" с автор Андре Конт-Спонвил, че суверенната
власт не може да надхвърля ограниченията на общите споразуменията. Тя не може
да е в ущърб на природните закони и разума. Полудялата демокрация не може да е
трайна. Това важи и за народите, но важи и за политиците. Всичко сме част от
една цялост. Няма значение кой създава закони, кой назначава лидери, кой е
главнокомандващ и кой е подчинен. Хармонизираният свят отрича самоцелната
субординация, както и безцелната демокрация. Глобализираната глобализация е
нездравословна. Еволюцията днес не е еволюцията вчера. Не е в аполитичността на
хуманизма и наивния, дребнобуржоазен идеализъм, нито в икономическия
детерминизъм и политическия астигматизъм. Еволюцията днес е набор от качества
на отворения човек, който познава корените си, има своя дом, но не допуска
стереотипизация на личности, нации и религии. Не се поддава на медийна
пропаганда, грижливо поднесена от обслужващи елитите кръвожадни протагонисти, и
не следва сляпо обществения дневен ред.
Днес дневният ред следва да се задава
от грамотни, хладнокръвни – но не безчувствени, личности, настроени
алтруистично и прилагащи ефективни принципи на дипломация и демократичност. Не
стадни похвати, не архаични тоталитарни модели в нов вид, нито крайни
популистки мантри. Светът днес има нужда да диша. Ние сме един организъм, който ще се компресира утилитарно, ако заложим
на хармоничност. Тогава и глобализацията ще е успешна.
