Когато разтворих тази книга за първи път, нямах
генерални очаквания. „Дъх“, „въздух“... Знаех, че ще е нещо драматично, но
някак тези две ключови думи свързвах със спокойствие и чистота. Не ми навяваха
неприятни асоциации, макар предварително да се бях информирал, че съдържанието
ще е емоционално въздействащо. Така се и оказа. Тази книга най-бавно съм чел от всички
останали. Защо ли? Твърде е реалистична и далеч от всякаква иносказателност. И
точно този похват ме задържаше дълго на всяка една отделна страница. Асимилирах
дума по дума посланието. То е попило във всяка буквичка. Нямаш усещането, че
четеш приказка или каквато и да е художествена измислица. Увлекателно е, само
че парализиращо увлекателно. Тъй като на постамент е поставен смисълът на
човешкия живот. Това е лайтмотивът в творбата. Защо сме на тази Земя, колко,
как?
Това е историята на Пол Каланити – американски неврохирург
от индийски произход. Поразяващо откровен, без каквито и да е претенции за
писателско майсторство, той разкрива силата си като автор на собствения си
мемоар именно заради многото споделени истини в него. Романът ни завладява и
въвлича в суровия свят такъв, какъвто е. Без грам преструвки и украси. Ако
очаквате сълзлива, захаросана историйка – по-добре се откажете сега, а не
постфактум, когато би било късно... Романът може да завладее и вас. А е наситен
с драматизъм. Безспорно успешен, въпреки че не в това е поантата в случая.
Има известна ирония на съдбата в тази творба. Не известна, а
твърде очевидна – фатално и трагично. Пол Каланити посвещава живота си в
изучаването на историята на медицината и литературата към нея. Специализира се
като неврохирург. Превръща се в много повече от обикновен такъв. Започва да
лекува заболелите от рак, но в един момент той също се оказва онкоболен. Ето в
това е иронията на съдбата. И всичко това, докато неспирно търси начин да
разкодира загадките на живота. За какво сме призвани, колко струва човешкият
живот, има ли смисъл изобщо...
Да, има. Смисълът е в борбата. Пол го доказва нагледно и на млади читатели
като мен. Този човек ме вдъхнови да се боря както никога досега. Може би ще си
проличи дали е така занапред. Искам да се обърна към него с думите: „Твоят
пример е свещен и ще се запечата в съзнанието на милионите читатели на тази
книга.“.
Това произведение минава право през сърцето и
пронизва всяка аорта от него. Ако има равнодушни след прочита, то те определено
биха ме притеснили. Но знам ли – шарен свят. Убеден съм, че посланието в „И
дъхът стана въздух“ е заразно. Всички искаме да доведем жизнения си цикъл до
край. Да сме здрави, в добра форма и кондиция и обградени от любими хора. Понякога
обаче научаваме, че съдбата поставя на изпитание определени от нас, как да изживеят
последните си дни. Което е висш урок за всички останали. Смъртна присъда.
Тленност. Няма такова нещо. Това е кръговрат. Предопределеността е неизбежна, а ние посредством волята си можем да удължим и облагородим живота си. Да го
изпълним със смисъл. Смисълът идва от нас – той е в нас. Другите около нас му
придават завършеност. Защото никой не е роден да извърви пътя си напълно сам.
Студенти, бивши асистенти на Пол, са били впечатлени
от убедеността му в моралния аспект на лекарската професия. Той е изключително
етичен хирург, тъй като е на първо място хуманна личност. Някъде между
литературата, практическата медицина и действителността той търси опорните
точки на същността на живия живот. Приемат го да следва магистратура в
Стандфорд, специалност „Английска литература“. В Стандфорд учи при Ричард
Рорти. Изучава творчеството Уолт Уитман. Постепенно в него се поражда сблъсъкът
на два гласа. Единият подстрекава: „Хващай се за книгите и чети!“. Другият го
съветва: „Зарежи книгите и се захвани с медицина!“. Приет е и в Кеймбридж.
Следват 18 месеца усилена подготовка за медицинския факултет. Започва да прави дисекция
на трупове, когато възниква евфемизмът от „труп“ в „донор“. Способен ли е човек
да се абстрахира от човешките емоции по време на дисекция? Понякога се
прекрачва границата на сакралното. Как се постига равновесие между патос и
апатия? Става дума за това, как Пол не иска за загуби човешкото в себе си и
държи да не се отнася индиферентно с хората, а да ги третира като отделни
личности впоследствие, когато стартира лечението им като доказано онкоболни.
Решава да съобщава истините за диагнозите или новините за смърт на роднините
им дипломатично и на порции. Старшите резиденти тогава препоръчват: „Сега се
учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре.“.
Поговорката между тях е „Дните са дълги, а годините – кратки.“. Следва да си
напълно отдаден на лекарската професия и да нямаш право на компромис. Дори
милиметър в даден разрез. Не трябва да бъдеш бъдеш бърз или бавен. Трябва да
бързаш бавно. Ако костенурката се забави прекалено, заекът ще я изпревари. Ако
заекът твърде много бърза, ще сгреши в някоя своя крачка и е възможно
костенурката да го изпревари. Нужно и да си стратег и да запазиш самообладение.
Да имаш и светкавични рефлекси.
Понякога между науката и екзистенциалното се формира парадокс. Пол е
атеист, понеже не може да докаже Божието съществуване чисто емпирично, но пък
науката е далече от емоциите на човешкия живот заради фактологичността и прагматичността си. Първоначално Пол бива лекуван с
лекарството „Тарцева“. После минава на химиотерапия. Ала неизбежното предстои,
въпреки че той е планирал 40-годишната си кариера. Умира на 36.
Пол Каланити демонстрира върховен
стоицизъм. Подготвяйки се психически за предстоящата смърт, той се бори с
болестта. Успява да се убеди в сплотеността на семейството си. Ражда му се
дете. Преоткрива и дори надмогва себе си и страховете си, изправяйки се гордо
пред тях. Посвещава последните си дни в раздаване на любов, дори продължава
дейността си като неврохирург. И някъде сред различните случаи на
онкоболни все още търси истината за живота и смъртта. Колкото и да е достоен и
смел, толкова и е осъзнал своята необратимост. И напук за момент примирението му не
преминава в апатия. Напротив. Той вдъхва кураж на още и още и хора, включително
и най-вече на самия себе си. Буквално живее като за последно. И ни учи да не си
служим със светотатство, а да бъдем благородни и благодарни. Медицината не е
индустрия и бизнес. Нея е необходимо да я има, за да ни предпазва. Лекарите са
онези стожери на хуманността, които нямат право на пренебрежителност. Трябва да
съхраниш себе си в тази борба, без това да ти пречи да бъдеш добър човек.
Емпатията спасява. А смъртта е необходимо зло. Тя е и край,
и начало. Печал винаги ще има. Добрият пример се помни. Дъхът ни остава във
вечността. Бъдете добри хора и се борете за здравето и живота си, насищайте
дните си пълноценно и обичайте близките си и живота! Всеки миг е уникален и
сюблимен, когато го уловиш и изпиташ навреме. Това научих. Благодаря ти, Пол!
