"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" ни учи как да ценим всеки миг с близките си.

 

Една кратка, емоционална и съдържателна история за зюмбюли, кориандър, балон, космос, лодка и площад. Една пейка на един площад и една дълга разходка. Площад, който е олицетворение на паметта - топос на живота и света. Микровселена. И едно сбогуване...

Това е първото произведение на Фредрик Бакман, което чета. Запленен съм. Казват, че други са най-силните му произведения. Когато прочета и тях, ще мога да споделя своето становище, дали това е така, но засега смело мога да заявя, че "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е магически словесен израз за привързаността между близки хора и силата, която остава да ги свързва вовеки. Вече все по-рядко плача на произведения. Често си ги визуализирам, осмислям ги бавно при прочит. Не ги изследвам машинално. След "Аз още броя дните" и "И дъхът стана въздух" тази творба на Бакман беше заглавието, което отключи сълзите ми. Напоследък забелязвам, че несъзнателно инстинктивно посягам към книги, които сякаш ТРЯБВА да прочета точно сега. Те идват, за да ми кажат нещо. Понякога вярата ми, че всичко е неслучайно, се превръща в параноична, но за Бога - някои книги наистина докосват моя свят, кореспондират с моя живот и не мога да ги избегна. Книгите не са просто книги. Филмите не са просто филми. Музиката не е просто музика. Всички елементи на изкуството произлизат от нашата емпирика. Затова звучат и изглеждат с душа. Някои повече, други - по-малко...

Не обичам категоричните измислици в творчеството, категоричното плагиатстване или категоричните комерси. Трябва да има някакво послание за човечеството. В случая посланието на "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е едно от най-ценните за мен. И аз съм изгубил дядо си, при това на крехка възраст. Тогава все още откривах света. Не че сега не го анализирам със същата страст. Тогава обаче розовите облаци от памук, слънчогледите и приказните герои все още ми пречеха да отместя булото на вълшебствата от съзнанието си. Сега прозирам истината в някои от думите на покойния ми дядо. Другият все още за щастие е жив.

Дядо болезнено приличаше на образа на дядото в произведението на Бакман. Това в първия момент ме стресира. Първоначалните абстрактни картини също ме объркаха, въпреки че да призная - бързо усетих какъв ще е развоят. Начинът, по който той се разгръщаше, се оказа изключително фин и интересен за мен. Иносказателността помага на читателя в случаи като този, когато си склонен да се разстроиш, а и майсторството е да успееш да облечеш директното в мека обвивка и да му придадеш символика. Творбата изобилства от нежни и мъдри метафори, представени сякаш кинематографично. Долавя се дори лек хумор.

В последните дни от живота си един дядо се сбогува със своя внук и със сина си. Повече внимание се обръща на внука, което утвърждава приемственост, каквато фигурира и в самия край на книгата. Впечатление ми направи  една правдива сентенция в една от страниците: "Ето защо имаме възможността да глезим внука си. По този начин молим децата си за прошка.". Като млад дядото е нямал време за сина си, само че е успял да компенсира това време с повече внимание за внука си Ноа. С него пристъпват към обиколка в миналото си и най-вече това на дядо, когато той се запознава с жена си - бабата на Ноа, която е починала. Нейното присъствие се усеща. Как може да ти липсва някой, който все още е тук? Това е лайтмотивът и опорният въпрос в творбата, която буди сетивата ни от делнично-ежедневната летаргичност.

Дядото е математик. Той дори чисто душевно не разбира света без математика. Твърди, че тя му помага да се ориентира във времето и пространството. Макар че не вярва в Бог за разлика от любимата си. Не вярва в живота след смъртта. Ала Ноа - по подобие на баба си, изповядва тези ценности. Това не му пречи да обича и математиката. Бабата на Ноа не вярва в случайностите и знае, че не математиката е събрала нея с дядо му. Той цял живот е изследвал вероятностите, а за него тя остава най-невероятният подарък. И ето как двама души се намират и разбират, като успяват да напаснат своите слабости и предимства.

Дядото на Ноа все още е тук и е жив. Деменцията не му позволява винаги да се сеща за миналото си. Той сякаш усеща приближаващият се край. Затова въвлича Ноа в калейдоскопа на живота си. Прекарва го през любими моменти, които се редуват паралелно - минало с настояще. Точно когато сънуваш и изведнъж се будиш от съня и трябва да навлезеш обратно в реалността. За дядото всяка сутрин, след всеки пореден сън пътят към дома става все по-дълъг. Все по-трудно му е да си спомни епизодите от своя филм. В някои ситуации дори числата не помагат. Ала дядото не се бои и не е фаталист. "Провалът е, когато не опиташ още веднъж". На това ни учи тази книга. Винаги, винаги да намираме пътя към себе си, близките и дома.

"Смъртта е бавен барабан". Отмерва ударите бавно и отчетливо. Ако някога си имал, то сега нямаш време за губене. Знаеш и че нямаш толкова време, за да наваксаш пропуските толкова качествено, колкото ти се иска. Трябва да действаш. Неслучайно в края на дните си човек омеква, прощава, съзерцава. Не е истина какво прави с нас животът и как ни кара да му се прекланяме. 

И моят дядо ми липсва. Знам, че е тук някъде. Моля се само да усещам присъствието му по-осезаемо и по-често в миговете, когато ми е нужно. Не да се справи вместо мен. Не да възкръсне. Знам, че това е невъзможно. Сънувал съм го как се преражда. Но не мога да се боря с житейската необратимост. Знам, че някога там в пространството ще се намерим. Както обичам да твърдя - не живеем в изолирана субстанция. С някои хора се преоткриваме в друго време, на друго ниво. Може би по-чисти, осъзнали грешките си. Смъртта на дядо се случи лавинообразно, след известно боледуване. Нямах време да си взема с него довиждане, както Ноа успява да изпрати дядо си в безкрая. Но аз винаги вътрешно съм усещал какво се случва, защото за зла участ или не - Господ ме е дарил с една прекомерна за годините ми зрялост и винаги съм разсъждавал една идея по-мъдро от своите връстници. Което ми носи доза тъга и самота в дадени моменти. И все пак не съжалявам. Защото знам какво съм имал. А това останало богатство, което имам в лицето на другите ми близки хора, ще се постарая да задържа и да оценя. Хората сме орисани в голяма част от времето да сме улисани, да гоним всекидневните задачи. Отстрани накрая на живота това изглежда толкова нелепо... Трудим се и се вживяваме като някакви мравки, които могат да бъдат смазани всеки момент. Искам да живея смирено и да уловя всеки един миг точно тогава, когато той се случва, защото само секунда след него - вече е късно. Няма нищо извратено в това да обичаш живота с всичките му недостатъци спрямо нас като хора. Ако осъзнаем физическата си преходност и греховност и не се взимаме насериозно, а само обичаме и ни обичат, ще осмислим съществуването си на земята и ще я направим рай. Ние нямаме власт над никого и нищо и нищо не ни принадлежи. Можем само да участваме в направата си на спомени и да сме благодарни за това, което сме имали и имаме.

"МОРАЛ" на Тадеуш Доленга - Мостович - за вечните хорски устои, дилеми и грехове

Откакто свят светува, съществува един необратим естествен кръговрат, в който просто се сменят героите. Изглежда ни като филм и може би е, но това е най-реалният такъв, който някога човечеството е гледало. Впрочем този филм няма начало и край. И е толкова непредвидим, че вероятно всеки епизод е "сам за себе си". А в същото време е и толкова предсказуем филм, чийто сценарий единствено ние - хората, можем да напишем със средствата на собствените си емоции и разум. Аз считам, че точно в емоциите и разума на хората се съдържа постаментът на живота такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко солен, горчив, кисел и сладък. Един от основните признаци за качеството на живота е човешкият морал. Той е разтегливо понятие, в контекста на което всеки индивид влага свое възприятие дори на подсъзнателно равнище. Не бихме имали право да го детерминираме като нещо еднотипно. Със сигурност има висок и нисък праг на морала, но имайки предвид, че ценностните критерии на отделните субекти се различават, респективно се различават и отделните разбирания за него. Всеки от нас прави прелюдия от едно свое действие към друго на база на своя личен опит в комбинация с генетичните си заложби, т.е. с природата си. Онова, което ние носим заедно с онова, което сме си вменили или ни е вменено за правилно, честно, справедливо, добро - това представляваме ние и нашият морал. И никой няма право да се сърди на другия или обратно. Трябва да има всякакви хора. Важното е да сме такива, каквито сме, без да изповядваме устои различни от нашите. Фалшивият морал със сигурност е най-злият и пошъл съветник.

Издателска къща *ХЕРМЕС* е издавала забележителни световни класически произведения, които са надживели и времето, когато са се появили. Обяснението за това е, че в тях се съдържат фундаментални истини, разказани по такъв начин, че някои фактори остават непроменливи. Хорските чувства, вълнения, грешки, прошки толкова си приличат с онези преди векове... Господ ни е създал така. Борбени, ала и уязвими. Подвластни на своите вътрешни подбуди, ала и на вековните нагласи. Днес неолиберализмът прокламира свобода във всяко отношение, обаче тази свобода е толкова явна, че по ирония на съдбата всичко е видимо и така се застрашават основни човешки права и свободи. Следователно въпросната свобода сама по себе си е едно противоречие. Докато някога по-лесно е могло да засекретиш информация, да потулиш факти, да замаскираш поведение. Липсата на масмедиите и средствата за масова комуникация са успявали да обвият в тайнственост всекиго. Хората са били по-загадъчни и именно това ги е подстрекавало да си позволяват известни своеволия. Нищо, че в общественото пространство и особено в комунистическите нации се е пропагандирал авторитарен модел на управление и порядъчен морал. Задкулисието обаче е  друг свят, и по-специално в развитите държави и буржоазните прослойки. Изглежда, правдоподобно е твърдението, че онзи, който парадира с висок морал, той е носител на съвсем друг. Или може би си мисли, че притежава висши ценности дори когато дискредитира някого умишлено с цел лично облагодетелстване. Знаете все пак - има основни житейски правила, както и добродетели, които са изконни и свидетелстват за достолепие. За това става дума и в творбата "Морал" на Тадеуш Доленга - Мостович.

Действително някои произведения трябва да се прочетат. На техните послания се базират цели елементи от историята и самосъзнанието ни като човечеството. Те прокарват онова, което остава традиционно в природата и психиката в един бързоразвиващ се свят. Онова, което винаги ще ни събира и разделя. Онова, което ще ни държи на земята. И онзи сладък гъдел, който ще ни кара да обичаме да живеем, макар и понякога да ни подхлъзват дребните страсти.

В романа "Морал" заглавието свидетелства за авторитета на един почтен човек - професор Вилчур. Той оглавява кардиологична болница във Варшава. Известно време преди това претърпява загуба на паметта. След като се е борил с последиците от нея, когато едва ли не е бил дори в изгнание и е практикувал като знахар, познавайки и недоимъка, то той отново се завръща там, където по стечение на обстоятелствата оставя част от сърцето си. Въпросната кардиологична клиника вече се управлява от доктор Добранецки, ученик на професор Вилчур. Подтикван от користните намерения на жена си, доктор Добранецки изготвя план по дискредитирането и отстраняването на професор Вилчур от ръководния пост. С "помощта" на някои свои колеги той почти успява да убеди застрахователя, в чиито ръце е преминала клиниката, че професор Вилчур става все по-негоден за длъжността, която изпълнява. Създава се дори анонимна подписка и това принуждава Вилчур доброволно да абдикира, воден от общите настроения по въпроса. Безкрайно огорчен, той събира всички свои материали, както и достойнството си, и заминава в провинцията на Полша - в градчето Радолишки. Там той се посвещава изцяло в лечение на селяните. Живее сред тях, споделя тревогите и щастието им. Пристигайки там, те го посрещат с искрени почести, каквито той заради завист никога не получава във Варшава. Сред отрудените и обикновени хора и техните стопанства той чувства топлота и се явява като водач и омиротворител. Те са му безкрайно благодарни. Дори безвъзмездно изгражда малка клиника, намира и подръчни средства и пособия за лечение. Там го последва едно енигматично момиче - доктор Луця Канска от кардиологичната болница във Варшава, която е влюбена в него. Ала това се оказва една различна любов. Тя - безкрайно млада и разумна, вътрешно в себе си знае, че иска съпруг с реномето на Вилчур. Тя търси сигурност, мъжество и някой, от когото да черпи знания. Оказва се обаче, че се влюбва в идеализиран образ. Професор Вилчур наистина е жертвоготовен и възпитан човек с впечатляваща лична история, само че Луця пренебрегва физическата страна на нещата. Игнорира онази част от влюбването, която граничи със страстта, визуалното привличане, равнопоставеността в годините. Дълго време тя отхвърля друг мъж - доктор Колски. Той не спира да се интересува от нея, докато тя живее в Радолишки и помага на професора. Впоследствие и той пристига там и те се преоткриват. Откриват много повече сходства в приоритетите и темперамента си, отколкото Луця би могла да постигне с професор Вилчур в дългосрочен план. Той се опитва да я предпази от грешките на младостта. Въпреки това тя в началото се съпротивлява и не желае да напусне него и Радолишки, на които е дала ценен ресурс и душата си. В края на тази изповед тя все пак разбира, че нейното бъдеще е на различно място от това, което тя си е представяла, колкото и да търси начини да лекува раните на професора в пряк и преносен смисъл.

Творбата завършва и със сложна и впечатляващо успешна операция от страна на професор Вилчур в помощ на най-големия му враг - доктор Добранецки. Той отстранява тумор в мозъка му. Именно така отново демонстрира великодушието си. Великодушието на човек, който умее да прощава и да надмогва егоцентризма и обидата си. Въпреки сторените злини от неговия ученик, чиято съпруга е пресъздадена с образ на властна и меркантилна дама. Жена, която не обича съпруга си, а търси от него финансово обезпечаване. Робуваща на измислено богатство, което не е нейна заслуга. Дори тя пада на колене на професор Вилчур. Разбира се, водена от друг подтик, не от здравето на мъжа си. Ала все пак и нейният персонаж ни учи на нещо, както и този на доктор Добранецки. Хората могат да продадат себе си в името на това да получат власт. Могат да си служат с всякакви средства и да омаскаряват. Макар че това никога не остава безнаказано и именно подобни хора накрая опират до благоволението на онези, от които са се учили и възхищавали. Въпреки това професор Вилчур не счита подобни деяния от своя страна за изключителна заслуга, а за дълг, даден му от Господ. Дълг, който изпълнява в името на доброто. И може би все пак отново остава малко неразбран. Не получава толкова, колкото дава. Вероятно това е неговото житейско изпитание. Толкова способен, благороден и същевременно така самотен... Има и още герои в творбата, но те са с второстепенни роли. Те поддържат цвета и хумора. Лирическият герой е един. Той оглавява поантата на "Морал". Струва си да се замислим как обгрижваме авторитети си. Личните, чуждите, общите... Не става дума само за хипократови клетви и доблестта на лекарската професия, а за цялостния композиционен образ. В стоицизма и в мъжката дума.

Тази книга разшири мирогледа ми до една степен, в която аз започвам да приемам и онези с различен морал от моя. Нали и тях трябва да ги има, за да осъзная още повече какъв имам нужда да бъда? Всеки се води от различни цели и всеки сам плаща цената им, без значение дали е подготвен за това. Различни сме. Никой не е нито само добър, нито само лош. Просто сме повече от едното или повече от другото, ала преди всичко такива, каквито намираме за необходимо да бъдем. Защото за останалите сме онова, което провокираме в тях. Да, тази банална фраза. Нали в клишетата фигурира най-болезнената истина... Така е и с тази класическа книга, която обръща поглед към опозициите на определено поведение. Всеки има право да бъде това, което всъщност бива, стига да не накърни нечий авторитет. Дори законите са с различен прочит. Излезеш ли от рамките на общочовешкото обаче - а то се усеща с душата, моралът ти става противоречив дори за теб самия. Защото не забравяй - има Страшен съд някога и някъде. Обикновено една по-висша сила се намесва. На нас, хората, невинаги ни е дадено да отмъщаваме. И слава Богу. Със сигурност чистотата на морала е в едно нещо - да не отвръщаш на лошото с лошо. Всеки е прав за себе си, а кой повече не ние ще разпоредим. Остави обратите да се развият от самосебе си. Ако наказваш, "накажи" по-скоро с твоето добро или с усмивка. Това не е оневиняване, нито присъда. Това е мъдрост.

ЖИВОТЕ

Животе, ти не успя копеле от мен да сътвориш.

Не можа съзнанието и сетивата ми да притъпиш.

Не знам – да бъда горд ли, горчиво ли да съжалявам.

Защо не се научих истините да си премълчавам...

Вятърните мелници – перестройка дуалистична.

Борбата ми с тях – порив към правда утопична.

Животе, не ти се сърдя, не съдя, и враг не съм ти.

Ала ми писна да ме пресоваш милиони пъти.

Пресовай там онези с непростимите пороци.

На тях вменявай суровите си, паметни уроци.

Прощавам ти дори щом напук ме уязвиш.

Но спекули с благородството ми не си прави.

Познавам и меда, и жилото ти, а ти познаваш ли мен?

Любов и добро ще са моето кредо до последния ден.

МАМА