Активна събота

Досега не бях подемал теми за спорта и за здравословния начин на живот. Но възнамерявам да поставя това начало и от него да се роди традицията в част от публикациите си да допринасям за възпитаването на вкус към полезното в природата. Онова, което насища организма ни и му дава тонус. Онова, което облагородява психиката. Онова, което тренира дисциплината и тялото. Здравословните методи и режими оформят една устойчива философия за нов живот, посветен на активната дейност и виталността, като изключим напълно стреса. Стресогенното ни ежедневие отключва множество заболявания, отключва в нас и депресивни мисли и ни настройва на вълни, които ни носят вреда. Спорт в комбинация с позитивно мислене, качествен сън и секс, правилно разпределение на времето и организация на задачите, подходящо подбрано хранене. Това е рецептата и формула за щастлив и пълноценен живот. Оттам нататък - на когото каквото и колкото е писано. Но сме длъжни да черпим благата на природата, които са лечебни за нас, за да се чувстваме по-жизнени, здрави и силни! Да започнеш деня бодър, с усмивка, приятна закуска, малко спорт и... нататък знаете... Навици трудно се изграждат, но ефектът е поразителен.

Това встъпление е прелюдия към нещо интересно, което ще ви разкажа.

#BG Бъди активен и #WOW Sport организираха вчера, 30 май (събота), с подкрепата на Coca-Cola и Община Пловдив, Район Тракия съвместната си инициатива „Активна събота”, която се провежда за втора поредна година.

„Активна събота“ е част от платформата Wake Your Body, която предлага еднодневна разнообразна програма, включваща в себе си събития свързани със спорт и физическа активност, в които могат да се включат широк кръг от хора: деца, родители, възрастни, хора в неравностойно положение и др.

„Активна събота“ се осъществи в парк Лаута (до детския кът, източната част на парка)  – едно от любимите „зелени“ места на пловдивчани. Програмата бе разнообразна, забавна и полезна за всички участници на всякакви възрасти.

Стрийт фрийстайл футбол (Panna) с членове на Copenhagen Panna House (Дания), йога за деца, KindyROO, Kangoo Jump и други занимания, свързани с препятствия, атракциони, акробатика и аеробика, както и всякакви свободни спортни занимания. В парк "Лаута" има много свободно място за всички. Той си има редовни посетители в лицето на колоездачи като мен и е любимо кътче за отдих и за любители на пикници, волейбол, федербал, street fitness и четене сред природата, jogging. Аз раздавах спортни гривни по време на мероприятията под название "Активна събота" и видях доста ентусиасти с различен социален статус и на различна възраст. Най-запалени и въодушевени ми се сториха децата, които сами ме гониха да им подаря гривна. Въобще всички хора са чувстваха като на празник. Страхотна тържествена събота. В името на спорта се обединихме и показахме, че заедно сме по-силни и можем да направим почивните си дни ползотворни. Дано по-често се организират такъв род събития и млади и стари да се обединяваме около подобни каузи.

Пълна програма на „Активна събота“:

9:30 – Паневритмия за хора в „златната“ възраст с AnandaYoga project

10:00 – Kangoo Jump с Нина Трендафилова

10:00 – Забавно бягане с препятствия с WOW Sport

10:30 – Функционално предизвикателство с WOW Sport

10:30 – Уроци по волейбол с ВК Марица

10:30 – Детски активни игри с WOW sport

11:00 – Демонстрация и урок по стрийт футбол (panna) с CPH

11:30 – Занимания и игри за малки деца с KindyROO

12:30 – Йога за деца с AnandaYoga project

https://youtu.be/dsQN7ZLa30s

Ангел Хубев: Човек трябва да има усет към изкуството, за да създава красиви картини със своите снимки.

Представям ви една нова надежда в сферата на фотографското изкуство - Ангел Хубев! Момчето е на 23 години, от Пловдив, възпитаник на Спортното училище в Града под тепетата, а сега - и на НСА. Занимава се с лека атлетика и обича да снима. Какво казва за себе си той ще разберете в интервюто по-долу, но най-важен отпечатък за себе си оставя чрез разнообразните и интересни изображения, които е създал.

Ангел Хубев: Човек трябва да има усет към изкуството, за да създава красиви картини със своите снимки.

1. Вроден ли е усетът ти към фотографията, или e проявен по конкретна причина?

 - Още от малък исках да имам голям фотоапарат, с който да снимам. Впоследствие се сдобих с детска камера и постепенно сменях апаратурата, докато не стигнах до сегашния ми апарат.

2. Как решаваш къде да позиционираш определен обект?

 - Предимно гледам обектът да е на фокус и да се създава приятна картина. Местоположението зависи според тематиката на снимката. 

3. Какво послание трябва да носи дадена фотография?

 - Всяка снимка трябва да разказва за даден момент, запаметен от фотографа. Мементо, което да разкрива история за дадено събитие.

4. Високата резолюция на снимката ли е най-важният компонент?

 - Съвсем не. Много хора са останали с впечатлението, че високите мегапиксели са определящият фактор за качество, но не е така. Качеството зависи предимно от обектива пред фотоапарата, както и снимащият да улови правилно момента.

5. Каква е разликата при заснемането на хора и пейзажи?

 - По-трудно е да се изкара цялата красота на човек, отколкото от природата ни. (смее се)

6. Какви са тънкостите при обработката на кадрите?

 -  Да не се прекалява с ефектите, както е модерно, за да не се нарушава реалността на снимката. Човек трябва да има усет към изкуството, за да създава красиви картини със своите снимки.

7. Какво ти е мнението за черно-бялата фотография?

 - Интересен начин на снимане. Трябва да почна по-често и аз да снимам така. (смее се)

8. Как разбираш понятието „арт” в снимките?

Арт – всякакви форми на изкуство. Фотографията има безброй форми на изкуство, много от които са уникални и се получават само при конкретни майстори на занаята.

9. Студийни или външни фотоси предпочиташ да създаваш?

 - Лично предпочитам да изляза навън и да успея да попадна на случка, която няма да се повтори. В студиото човек има възможността да контролира случващото се.

10. От комерсиална гледна точка или като изкуство третираш фотографията?

 - Изцяло от гледна точка на изкуството. Моментът, в който това се превърне комерсиално, няма да бъде толкова удовлетворяващо и ще изгуби своя чар.

11. С каква техника за снимане разполагаш?

 - Имам един огледално рефлексен Канон, който ми е първият такъв фотоапарат. Постепенно се сдобивам с обективи и допълнителни материали.

12. Имаш ли любими фотографи, от които се учиш?

 - Имам човек, който ми помага и се уча от него. Смятам го за мое гуру (смее се). Александър Иванов. И съм му много благодарен за времето и старанието, което отделя.

13. Как минава един твой ден обикновено?

 - Ежедневието ми минава винаги различно. Нямам ден, равен на предишния. От момента, в който стана, случките ще са различни.

14. Какви по-специални качества имаш, за които би ти се искало повече хора да научат?

 - Аз съм човек с много хобита и безкрайно много интереси. Предполагам, че пускането на музика по заведения е едно от тях.

15. Кои са любимите ти дестинации за почивка?

- По Черноморието ни любимо местенце е Созопол. Това е град, свързан с миналото. Безкрайно много възможности за снимане по красивите улички на Стария град, както и по скалите около него, го правят едно много добро място за отдих и незабравими спомени.

16. На кои човешки качества държиш?

 - На морал и скромност. Другите качества се градят и по-късно.

17. Какво одобряваш и какво – не в България?

 - Одобрявам, че сме горд народ, който трябва да защитава интересите си. Не одобрявам сегашните ни политици, както и чалгата.

18. Сподели ни някоя своя предпочитана мисъл, афоризъм!

 - “Всичко с мярка”.

19. Пожелай ни нещо!

 - Пожелавам ви много читатели и успех.

https://www.facebook.com/AngelHubevPhotography/timeline

"Победител"

Ани Илков - "Похищението на България" (анализ)

„ПОХИЩЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ”

АНАЛИЗ

„Похищението на България” започва, продължава и завършва гръмко и ударно. Малко писатели, малко дейци на съвремието ни въобще си позволяват да разчупят слугинажа и да „захапят” остро и хищно престъпно моделираната българска действителност, която ни притиска в ъгъла. Ани Илков осъжда политическите авантажи, които осигуряват комфорта на една шепа хора, движещи се в бронирани коли. Той осмива така наречените по британски “fat cats”. Казано по нашенски – “мазни котараци”, мастодонти. Угоената, добре преялата власт и нейните свойски скудоумни ходове и прерогативи. Българската екзорсизтичност и всички останали феномени. Писателят експонира своято болезнена откровеност, за да набие в съзнанието ни акцентите. Памфлетите, които е съчинил, не са свободни съчинения, а са личен прочит на обществената проблематика. Наблегнато е на годините, в които на власт бяха Първанов, НДСВ. Обсъдена бива цялата политическа номенклатура. Детайлно описва образа на всеки един наш виден политик. Впечатление прави саркастичната нотка на повествователност. Проницателно разкрива козовете и неудачите на всеки един управник. 2002-2009 са спорни, противоречиви години. Има доста груби изказвания, но това е стилистиката на автора. Той жегва сърцето именно дори с някои определения като „боклук”. Все пак някой трябва да заяви, че „царят е гол”. Защото политическата пропаганда работи в услуга на самите държавници. Те са намерили своята удобна ниша в дадени медии, които да четкат тщеславието и парвенющината им, да замаскират компроматите им, да прикриват скандали. А скандали всякакви. Секс скандали, скандали с източвания на суми. Набляга се и на специфичния ораторски похват на политическите структури. Те боравят с определени клишета, насадени с времето, изказват се високопарно, за да заобиколят проблема, както заобикалят например Закона за обществените поръчки. Ани Илков дисидентски наказва с думите си уродливостта на нашето съвремие, раковите образувания в държавния организъм и синтетичната демагогия на взети от скамейката управленски ентусиасти, както и дежурните стари муцуни, които не пускат кокала. В цялата пустош на свежи заглавия в родната литература намерихме оазис в лицето на творбата на Ани Илков, която със сигурност има и своите недостатъци в лицето на някои не съвсем точни прогнози. Но все пак авторовата интепретация е истинна и неподкупна. Грубите изказвания не ме смущават. Всеки от нас си го позволява понякога. Важното е да не се търкалят безразборно сквернословия и да не се пишат трудове, плод на мисловните полюции на самозванци. Добре трябва да се познава системата, за да се критикува. Някои фразеологизми, жаргони, диалекти, натуралистични речи правят впечатление. Защото именно те са хвърлена ръкавица по самите обществени фигури. Патос, бунтарство, патриотизъм. Политическата алегоричност е авторовото оръжие. Властовите спекули са увредили държавния апарат до главоломни размери. Когато ми се събра да чета някои доклади на ЕК, както и Доклад на ЦРУ за България след 50 г. и Плана Ран-Ът се замислих, че може би този развой е бил планиран. Имало е случаи, в които за пред медиите политиците си играят на взаимни опозиционери, а реално задкулисно се подпомагат. Дейности като масонството ги прикриват в една друга светлина. А ние виждаме отбрани моменти от спектакъла. Ани Илков се е опитал на разобличи парада им и до голяма степен е успял. Заглавията на памфлетите са много силни и оригинални. „Алхимия на словото”, „Страх и студ”, „Безпътна”, „Възелът”, „Плитък гроб”. Заглавия, предполагащи заплетени жанрове, с много инрига и напрежение, с екшън елементи и вкус на престъпна героика. Има сентенции, препратки към Античността и древната история, както и общочовешки постулати и примери. Интересни са и чуждиците. Нищо не е спестено и нищо не е представено равнодушно по повод похищенията и поробената ни държава, която е на изкуствено дишане. Сканирана е и дейността на всички други важни организации, агенции и учреждения. Особено остър Ани Илков е към комунистите и Георги Първанов . С голям майсторлък характеризира и Симеон Саксобурготски. Всъщност всички партии са „под ножа” на неговия стигматизъм и буден почерк. Той говори за нашия Ад, тук и сега. И как да предотвратим механизмите на овчедушието и пораженчеството.

Едно от заглавията на поредния памфлет ми направи впечатление. „Всичко за продан”. Така беше формулирана темата на един от кандидатстуденските изпити по журналистиката, когато аз се явявах. И се замислих. Дали вече всичко не е разпродадено. Кое и по колко сме продали.

Последователност, аналогичност, правдивост и правдоподобност, приемственост, сатиричност, императивност. Очевидно Ани Илков е човек с богата обща и езикова култура, за да си позволи това успешно разглеждане на важни сегменти от политическата ни утопия. Разказите му са в абсолютен консонанс с реалността. И той е имал смелостта да застане на страната на редовия български гражданин и да прояви солидарност, а да укори и осмее силните на деня.

Георги Господинов - "Невидимите кризи" (анализ)

Забранената и свободна Европа. Моето, твоето и общото. Размитите граници. Неписаните правила. Душевните терзания. Историческото наследство. Влиянието на Запада. Прозаичното и въображаемото. Алегоричното. Кризисното. Консуматорското. Патетичното. Меланхоличното. Сантименталното. Утопичното. Действителното.

1968. Приема се за изходна точка на произведението. Есетата са като сериал, в който всяка серия е сама за себе си. Но линията на творческо възпроизвеждане е с една насоченост. Пътуване към миналото. И съпоставка с настоящето. Защо „Невидимите кризи”? Този въпрос си задавах, докато не започнах да усещам разковничето. Тази творба е като мида, която е събрала много бисери в себе си. И всеки блести с ярък оттенък на една видима, или не чак толкова, криза. Криза. Ние сме в такава, откакто се помним. Но не. Тук не фокусираме само онази, икономическата. Наричана по всякакви начини – „банкрут”, „фалит”, „колапс”, „стагнация”, “рецесия”. Дефицити, резерви… Постоянно се люшкат някакви терминологии в пространството и ни заливат макроикономически детерминизми. Но тази критика сякаш предопределя всички останали. Поне тук в България.

Книгата започва с кратки справки, откъси и очерци за 1968 в роден и световен план. „Разтягаща се, разширяваща, необозрима година”, която вероятно е влязла в сърдечните дълбини на автора. „Работническо дело”, телевизор „Опера”, катастрофата на Юрий Гагарин, убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, смъртта на Джон Стайнбек. Пикантерии за ЦК на БКП, манията „Бийтълс”, Варшавски договор, българо-чехословашки трепети. Събития, събития. Каквито ражда всяка календарна година. Но за автора 1968 е съдбоносна. Споделя, че тогава мечтата на всекиго е била да е друг и да е другаде. Междувременно благодари на Малина Томова, Диана Иванова, Яна Генова, Петър Чухов, Зорница Христова за предостави сведения за въпросната 1968. Сантиментите не са просто сантименти, а артефакти и късчета памет. В епологичното изложение протичат мини притчи, за баба му и църквата например. За баща му. За пътуванията. Излишно е да се упоменава, че задграничните воаяжи са били мираж. Блян на приключенците. Да стъпиш отвъд границите на родното се е считало за върховно постижение предвид социалния дефицит, фанатизъм и анонимност. Чуждестранните сувенири са били с колекционерска стойност и са минавали контурите на тривиалната за това представа. А всъщност тези вносни нещица… Те са колективни, масовизирани и стават унифицирани и инфантилно превъзнесени на един по-късен етап. „Мислиш си, че притежаваш духа , а държиш бутилката.”. Нищо. Важното е да се мечтае. Човек е толкова голям, колкото мечтите си, казват, колкото и да сме банализирали този… лаф. Аз не обичам да говоря за мечти, защото те съществуват в моето въображение и в приказките. Поставям си цели с оглед на драматургично-прагматическото ни съществуване. Но и сега си е нещо голямо да пътуваш, да опознаваш света, до попиеш чужд опит, да вкусиш от нечия друга култура. Но не чак в онези романтични размери на някога. Наивно сме чувствали тези вещи. Чувствали сме ги като находки с особена стойност, а всъщност повечето са били серийно производство. И духът не се съдържа в тях, защото са си просто дрънкулки. Но какви. Поглеждайки ги сега, пак тя навяват известна носталгия. И се надсмиваш сладко на прекомерния си патос. С умиление се нюансира красотата на комунизма. Аз първоначално помислих, че това ще е апологична ода за него. Но както гладко вървеше историята за безгрижието Татово, така и си имаше леки саркастични атаки към този режим. През 90-те той е бивал разпределян на парче. Кризите на комунизма произтичат от втората половина на 80-те. Там някъде след аварията в Чернобил. Така и така си властваше информационната тъмнина тогава, та съвсем се зачерни. Ами „Ничия земя”? Да знаеш, че си някъде, където не принадлежиш. Отиваш, оставяш част от себе си и си тръгваш. И това място после говори, попило кръв, пот, сълзи. Вече изстинало, но все още запечатало вкуса и мисира на отекващото минало. Отдава се дължимото и на много автори, включително и на Патриарха на българската литература. Още в трудовете на Георги Марков, в задочните му репортажи, се описва как е нормално да имаш враг и да го разобличиш. Как е повече от задължително всеки да е срещу всекиго. Враг за врага. И какъв страх е царял в армията, какъв респект. Ако полигоните можеха да оживеят и да разкажат… Всички участници са треперили и са приемали борбата и играта на живот и смърт. Но мъжеството се калява точно в такива изпитания. Нещо като „Студената война в ледников период” откриваме сега. Останки. Но това не е като сътвориш футуризма. В творбата на Господинов се долавя една синтетична фрагментарност. „Наша кухня”, „Мъжът и жената интимно”, лимонадата „Ехо”, „Поморин”, Тоблерон, вкусът на заводския хляб, Черномория. Тихо и спокойно време, с равнопоставеност между хората. И с много копнежи. По Европа, която все още е била забранена зона. Но когато нещо ти е забранявано, после ще го оцениш. Каква е реалността днес, която авторът описва? „Мек деспотизъм”, клонящ към „тирания на мнозинството”. По много емпатичен начин изгражда образите на бездомниците. Това е най-тъжната гледка, продукт на кризите. Луксът на миналото и на традициите отсъства. Най-голямото богатство и гарант за бъдеще, които не бива да заличаваме. Сетих се за това, слушайки и в „В друго време, в друг свят” на Сигнал. Икономическата криза е повсеместна. Нямаме вътрешно производство. Има половин милион безработни. 3000 фалирали малки и средни предприятия. Ететизирани фабрики. Близо 70 процента бездействащи млади хора, от които близо 50 процента функционално неграмотни. Кризите са взаимозависими или взаимозаменяеми. Не знам и аз. Имаше такъв термин в икономиката. Субститути май беше. В такова едно време литературата и икономиката могат да си подадат ръка. Но много мастодонти присъстват на литературни четения, за да видят кое се харчи, как върви литературата. Подходът им към нея е повече в бизнес насоката. Това са хора, които целят сигурна възвръщаемост. Кризата е и на виртуалността. Авторът си представя едно интерактивна методика и приемственост. И той предвижда силни години за литературата. Криза на виртуалността. Енергийна. Стокова. Ако не четем, няма как да ги преодолеем. Господинов разкрива за цели 77 неща, които можем да правим с книгите. За да вмени важността на функциите им. „Най-същественото е невидимо за очите”. На бази на тази препратка и извадка от „Малкия принц” се базира и „Невидимите кризи”. За онова, което отбягваме. Защото в бързината на злободневното сме свикнали като роботи да питаме и отговаряме по default две неща. Да не търсим причините и следствията по-надълбоко в археологическо-демографско-душевните схващания. Ние живеем на едно посттравматично място, осеяно с голготи. И превързваме рани набързо. Литературата е бавно ликвидна, но тя е много повече. Тя е висша форма на книжнина и просвета. Много по-силен израз на съществото в нас. Когато поетът-писателят започва да пътува по света, вече е достатъчно зрял. Открива, че мечтите са били много по-силни в зародиша си, отколкото в реализацията си. Но все пак се чувства богат от опита си. Невидимото открива и в чужбина. Онази Европа, която е била достъпна само до радиоточката и в нематериализираните и непроектираните блянове от разказите на дядо ми. Или пък се е изчерпвала само до Македония и Сърбия. Сърцевината на света е пръсната. Прави се паралел между поколенията. Първо се разказва за старец, който е вложил много в имота и покупките си. И макар вече да са с антикварна стойност, те за него значат много, защото той оглежда целия си живот в тях, макар и да по битово еснафски. И да не разбира, че богатството и свободата са отвъд този кръг, а в свободна Европа, която вече не е просто програма. Пространствената отдалеченост е и времева, и проблематична, и трагична, и решаващо-определяща за битието ни. Което вече не търпи рамки. Broken stories я с много стигматизъм и поука. Или като истории, които сами написваме. По подобие на „Овцете на нощта”.

Есетата са ударни, подсъзнателни, описателни, експресивни, ритмични, колективни и частни. Лекции за българското и европейското.

Когато прочетох „Светлината” и „All things must pass”, встрани от “Невидимите кризи”, навързах идеологията на автора и си отговорих на много въпроси. В постоянен монолог и диалог авторът ни представя парченца история, гарнирани с биографии и пътеписи.

Непотребното, срамното, изхвърленото в краткотрайната памет. Да възстановим всички дадени на скрап мечти. Да не се страхуваме да мечтаем смело и да пристъпваме смело към осъществяване дори на онова, което ни се струва налудничаво. Да помним миналото си. То е онзи добре налят бетон, който ни дава няколко стъпала нагоре. Да открехнем завесата. Да осветлим прашасалото. Да осъвременим нафталиненото. Да вземем хубавото от социализма и прехода, да спестим излишните кризи, да посочим невидимите и да говорим открито за тях, да ги разрешаваме. Да бъдем за един по-добър свят. Да пътуваме и да трупаме спомени и впечатления. Отказаните светове – за липсите. Обезпечено с литература – за подкана към добротворчество в съвремието, да правим съчинения и да съхраняваме. Една умерена утопичност ще ни тласка към бъдещето. Да не се отказваме да разучаваме детайлите и да откриваме въпроси и отговори в тях.

Комерсиализъм или национализъм?

Комерсиализъм или национализъм?

Статия и ревю за филма "Дякон Левски"

Национализъм, патриотизъм. Понякога не мога да разбера разликата. Национализъм ми звучи в стил слоганите на една партия, която идиологически има добра платформа, но колко добре разработена – вижте, не знам. Много партенки подмятат тези политици. Националната принадлежност не е само на документи. Тя е емоционалната привързаност. Не фанатично, на ултраски. Просто гените ни, корените ни ни карат да тежим на мястото си. Във вените ни тече онова, което никой не може да ни вземе. Ние сме свързани с всичко родно. Не само с герба, печата, химна и знамето си. Понякога и аз умирам от почуда в какъв точно строй съм. Робовладелчески, феодален, хегемоничен. Командват ни някакви васали и феодали, но си нямаме онези бележити Личности. С тежест, мъжка дума. Онези хвърковати чети. Онзи поглед, в който се чете самопожертвователност. Левски бе увековечен в един филм, който е част от историята. Но в различни огледала се оглеждат Левски като част от историята, и филмът за него.

Преходът от феодализъм подготвя за капитализъм. Много обичам да говоря за капитализма, значи. И това паразитно „значи”. Сега сериозно. Оглеждайки се около себе си, капитализмът ни превърна в нещо, което не знам как точно да назова и опиша. Ние като нация обичаме да се цапаме един другиго и да си принизяваме успехите. Слагаме в кюпа и освобожденски радетели. Обичаме да търсим компромати за всички. Дори там, където ги няма. Без да мислим, че тези хора са примерът, който ние трябва да последваме. Завещанията им, заветите им са нашето кредо, нашият мост, нашата почва. Не трябва да изтръгваме корените си. Трябва да облагородяваме тази почва, за да виреем по-добре. За трети март тази година написах следния статус: „На дни като днешния всеки от нас изпитва своята национална принадлежност. Културното, историческо и природно наследство са нашият неприкосновен гарант за великолепие. И колкото и години да минават, колкото и смутни и бездуховни времена да настават, българинът продължава делата на предците си с непоколебим дух, защото той носи тези гени. Заедно сме по-силни. Не се поддавайте на робската и пораженческа психика! Обичайте всичко българско, пазете България, успявайте тук! Честит празник!”. Повече не знам какво да кажа.

Манифактурата, наречена „Дякон Левски”, може би е направена… Ох, хайде да е създадена, макар че не се знае коя от двете думи е по-подходяща, с цел да бъде касова разбивация. Но е отговорност и изкуство, че и въпрос на храброст да има филм за Левски. Мисълта за печалба, водена от заглъхнала пазарна ниша, блазни. Казваш си: „Ще се наема да направя този филм. Хората имат нужда от него. Ще разбуним духовете.”. И може да си воден от добри намерения, но… Търсенето на реквизит, на меценати веднага обръща палачинката в измервателна стойност. Почват да се мислят глобални схеми за това, как да изглежда филмът. Няма нужда да е претенциозен. Е, в случая не е. В случая е малко-повърхностен, отколкото трябва. И не обвинявам Максим Генчев. Той е добър актьор, навярно и режисьор, сценарист, драматург. Но странно е. Има художествено изкривяване. Спомням си едно време колко предпазливо четях книги като „Корона от тръни”. С колко респект се отнасях към имена като Кимон Георгиев, Андрей Ляпчев, Стефан Стамболов. А какво остава за тези преди тях… Петвековното робство. Робовладелци ли сме и до днес…

Левски не е икона. Може би приумицата е била да му се придаде по-човешки и неподправен облик. Едва ли някой си го е представял с ореол. Но тази хрумка на Генчев е отлетяла в друга посока. Малко е залитнал в еснафщината.

„1841 година. Поробена България вече чака своя Спасител. Но още не разбира, че той няма да се появи от нищото, яхнал магаре.

Нито един учен досега не можа да каже, или докаже, къде е гробът на Левски, но всички учени знаят къде е обесен. Дори паметникът му не е правен от българин. Затова и никой от нас няма право да обсебва Апостола. Но може да мечтае с него.

Затова приемете този филм, като една приказка. Добре ли е разказана, лошо ли е разказана, ще прецените сами. Но с тази лента можем да започнем да преодоляваме и най-големите си страхове като българи. Да не би да сбъркаме в преценката си за Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Димитър Общи? Това не са икони, това са живи хора, и когато на децата ви им се падне тема за изпита по литература за тях, не ги стресирайте. Няма нищо неясно казано от тях, напротив, то е толкова директно, че плаши дори и до днес. Дори тук ни е нужен Левски.

Филмът на Максим Генчев „Дяконъ Левскiй” няма за цел да забоде байрака и да заяви – ето това е Апостола. Както вече казахме, това е кино, направено с огромна почит към Левски.

Докато гледате филма, някъде ще ви боли, на други места ще се радвате, на трети ще плачете. И така, докато сами се замислите – кой е Левски, защо прави това, което прави и в чия полза го прави.”

Животът не е филм. Трудно може епохалният апогей тогава да бъде пресъздаден сега. Трудно може на героите да се придаде онзи обем, колорит. Знаете ли? Филмовото изкуство, по-точно българското кино, претърпя катарзис, някакъв своеобразен ренесанс. Десетилетието 2000-2010 бе трагично записано в това отношение. В последните години се появиха сполучливи предложения. Но сякаш онова кино от 70-те и 80-те беше по-близо до истината. И сякаш тогава по можеше да се роди по-близък до Левски филм. Сега близостта във времето, пространството и проблематиката е обезглавена. Друг е режимът. Закъснява филмът за Левски. За мен бе ясно, че опитът ще прозира от комерсиализъм. В днешно време се говори за продукти, за консуматори. Изтръгната е емоционалната нишка. Как да представим на децата героя Левски? Представите им за героизъм се измерват в съвсем други показатели. Сега са на мода мъже тип мутри, с ланци, татуировки, бръснати глави и дебели вратове. Не са били по-модерни дори през 90-те, отколкото сега. А мъжкарството и подвизите се състоят в сексуални завоевания и поведение на селски тарикатлък или финансови полюции. Простете! За тях Левски е просто герой и дотам. Те не разбират неговата кауза. Тя можеше да бъде представена все така модернистично, ала като светъл еталон. За съжаление фокусът не освети подвизите, качествата на Дякона. Наблегна се на някаква псувня. Не знам дали псевдоморалисти не я укориха. Но и ролята на псувнята не ми е понятна. Нито би представила Левски в по-близък до народа привкус. Напротив, загорча. Повече от „Мисия Лондон”. Забележителна е предисторията на проекта. Маркетинговите маневри на Максим Генчев, набирането на бюджет, локации и актьори, търчането за подписи, анонсирането… Всичко това трябваше до доведе до издържан краен продукт. Нямаше как да няма разногласия. Но говоря чисто стилово образът да беше изгладен. Можеха да поработят още. Можеха да се поровят в изворите. Не е до репетиции. Такъв филм трябва да се изстрада, на него трябва да му дойде времето, народът сам да го поиска. Напоследък доста приказки се претворяват в игрални филми. Плоски са, изкуствени. А когато говорим за действителна част от историческото ни минало, задълбочаването е задължително. Старите български филми като „Козият рог”, „Време разделно” и дори по-късните като „С деца на море”, „Търси се съпруг на мама”, „Войната на таралежите”, „Изпити по никое време”, „Вчера”, „Всичко е любов”, „Дами канят”, дори и в цялата си художествена измислица и битовизъм, са адски близки до нас. Обикновени, опростени, но смислени. Има я закачката, има го гъдела, има го посланието. Не са дилетантски. Дори по-смъмрящите персонажи не са персона нон грата.

В „Дякон Левски” много фрапиращи детайлизации, неуместни реплики, неактуални стилистични похвати, излишни монолози, липса на въображение, безразборно насилие. Трилър, екшън, уестърн. Липсват достатъчно категорични внушения, препратки към историческата памет. Know-how субстанцията е размита. Операторската дейност е добра. Запазена е и някаква част от етнологията ни. Природата е умело обхваната.

Пълнометражен добър продукт означава е свързан не само с добрата актьорска игра и сюжет, а и със символиката и посланието. Да прокламираш патриотизъм е сложен процес. Плавно трябва да разкриеш съдържанието. Бисер или гнила костилка. Винаги ще има сравнения, очаквания, генерализации. Да играеш с артефактите в ново време. Да затвърдиш, но и да съживиш и допълниш нечий образ. Левски е част от българщина, националното, изконното, преломното, триумфалното, загадъчното, безстрашното, епопеичното, трагичното, славното. Но почит. Това е, което трябва да изпитваме към него. С благоговение трябва да стоим пред историята си. И когато в даден наш проект има концепция от миналото ни, трябва да изразяваме преклонението си. Много неща не знаем. И по-добре. Важни са дирите, следите. И когато говорим за национализма си, трябва да е в чист вид и да не го въвличаме във некоординирани върхушки и Содом и Гомор. Пълнотата на ценностите и традициите са нашият гарант за самосъхранение.

"Равносметка"