Георги Господинов - "Невидимите кризи" (анализ)

Забранената и свободна Европа. Моето, твоето и общото. Размитите граници. Неписаните правила. Душевните терзания. Историческото наследство. Влиянието на Запада. Прозаичното и въображаемото. Алегоричното. Кризисното. Консуматорското. Патетичното. Меланхоличното. Сантименталното. Утопичното. Действителното.

1968. Приема се за изходна точка на произведението. Есетата са като сериал, в който всяка серия е сама за себе си. Но линията на творческо възпроизвеждане е с една насоченост. Пътуване към миналото. И съпоставка с настоящето. Защо „Невидимите кризи”? Този въпрос си задавах, докато не започнах да усещам разковничето. Тази творба е като мида, която е събрала много бисери в себе си. И всеки блести с ярък оттенък на една видима, или не чак толкова, криза. Криза. Ние сме в такава, откакто се помним. Но не. Тук не фокусираме само онази, икономическата. Наричана по всякакви начини – „банкрут”, „фалит”, „колапс”, „стагнация”, “рецесия”. Дефицити, резерви… Постоянно се люшкат някакви терминологии в пространството и ни заливат макроикономически детерминизми. Но тази критика сякаш предопределя всички останали. Поне тук в България.

Книгата започва с кратки справки, откъси и очерци за 1968 в роден и световен план. „Разтягаща се, разширяваща, необозрима година”, която вероятно е влязла в сърдечните дълбини на автора. „Работническо дело”, телевизор „Опера”, катастрофата на Юрий Гагарин, убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, смъртта на Джон Стайнбек. Пикантерии за ЦК на БКП, манията „Бийтълс”, Варшавски договор, българо-чехословашки трепети. Събития, събития. Каквито ражда всяка календарна година. Но за автора 1968 е съдбоносна. Споделя, че тогава мечтата на всекиго е била да е друг и да е другаде. Междувременно благодари на Малина Томова, Диана Иванова, Яна Генова, Петър Чухов, Зорница Христова за предостави сведения за въпросната 1968. Сантиментите не са просто сантименти, а артефакти и късчета памет. В епологичното изложение протичат мини притчи, за баба му и църквата например. За баща му. За пътуванията. Излишно е да се упоменава, че задграничните воаяжи са били мираж. Блян на приключенците. Да стъпиш отвъд границите на родното се е считало за върховно постижение предвид социалния дефицит, фанатизъм и анонимност. Чуждестранните сувенири са били с колекционерска стойност и са минавали контурите на тривиалната за това представа. А всъщност тези вносни нещица… Те са колективни, масовизирани и стават унифицирани и инфантилно превъзнесени на един по-късен етап. „Мислиш си, че притежаваш духа , а държиш бутилката.”. Нищо. Важното е да се мечтае. Човек е толкова голям, колкото мечтите си, казват, колкото и да сме банализирали този… лаф. Аз не обичам да говоря за мечти, защото те съществуват в моето въображение и в приказките. Поставям си цели с оглед на драматургично-прагматическото ни съществуване. Но и сега си е нещо голямо да пътуваш, да опознаваш света, до попиеш чужд опит, да вкусиш от нечия друга култура. Но не чак в онези романтични размери на някога. Наивно сме чувствали тези вещи. Чувствали сме ги като находки с особена стойност, а всъщност повечето са били серийно производство. И духът не се съдържа в тях, защото са си просто дрънкулки. Но какви. Поглеждайки ги сега, пак тя навяват известна носталгия. И се надсмиваш сладко на прекомерния си патос. С умиление се нюансира красотата на комунизма. Аз първоначално помислих, че това ще е апологична ода за него. Но както гладко вървеше историята за безгрижието Татово, така и си имаше леки саркастични атаки към този режим. През 90-те той е бивал разпределян на парче. Кризите на комунизма произтичат от втората половина на 80-те. Там някъде след аварията в Чернобил. Така и така си властваше информационната тъмнина тогава, та съвсем се зачерни. Ами „Ничия земя”? Да знаеш, че си някъде, където не принадлежиш. Отиваш, оставяш част от себе си и си тръгваш. И това място после говори, попило кръв, пот, сълзи. Вече изстинало, но все още запечатало вкуса и мисира на отекващото минало. Отдава се дължимото и на много автори, включително и на Патриарха на българската литература. Още в трудовете на Георги Марков, в задочните му репортажи, се описва как е нормално да имаш враг и да го разобличиш. Как е повече от задължително всеки да е срещу всекиго. Враг за врага. И какъв страх е царял в армията, какъв респект. Ако полигоните можеха да оживеят и да разкажат… Всички участници са треперили и са приемали борбата и играта на живот и смърт. Но мъжеството се калява точно в такива изпитания. Нещо като „Студената война в ледников период” откриваме сега. Останки. Но това не е като сътвориш футуризма. В творбата на Господинов се долавя една синтетична фрагментарност. „Наша кухня”, „Мъжът и жената интимно”, лимонадата „Ехо”, „Поморин”, Тоблерон, вкусът на заводския хляб, Черномория. Тихо и спокойно време, с равнопоставеност между хората. И с много копнежи. По Европа, която все още е била забранена зона. Но когато нещо ти е забранявано, после ще го оцениш. Каква е реалността днес, която авторът описва? „Мек деспотизъм”, клонящ към „тирания на мнозинството”. По много емпатичен начин изгражда образите на бездомниците. Това е най-тъжната гледка, продукт на кризите. Луксът на миналото и на традициите отсъства. Най-голямото богатство и гарант за бъдеще, които не бива да заличаваме. Сетих се за това, слушайки и в „В друго време, в друг свят” на Сигнал. Икономическата криза е повсеместна. Нямаме вътрешно производство. Има половин милион безработни. 3000 фалирали малки и средни предприятия. Ететизирани фабрики. Близо 70 процента бездействащи млади хора, от които близо 50 процента функционално неграмотни. Кризите са взаимозависими или взаимозаменяеми. Не знам и аз. Имаше такъв термин в икономиката. Субститути май беше. В такова едно време литературата и икономиката могат да си подадат ръка. Но много мастодонти присъстват на литературни четения, за да видят кое се харчи, как върви литературата. Подходът им към нея е повече в бизнес насоката. Това са хора, които целят сигурна възвръщаемост. Кризата е и на виртуалността. Авторът си представя едно интерактивна методика и приемственост. И той предвижда силни години за литературата. Криза на виртуалността. Енергийна. Стокова. Ако не четем, няма как да ги преодолеем. Господинов разкрива за цели 77 неща, които можем да правим с книгите. За да вмени важността на функциите им. „Най-същественото е невидимо за очите”. На бази на тази препратка и извадка от „Малкия принц” се базира и „Невидимите кризи”. За онова, което отбягваме. Защото в бързината на злободневното сме свикнали като роботи да питаме и отговаряме по default две неща. Да не търсим причините и следствията по-надълбоко в археологическо-демографско-душевните схващания. Ние живеем на едно посттравматично място, осеяно с голготи. И превързваме рани набързо. Литературата е бавно ликвидна, но тя е много повече. Тя е висша форма на книжнина и просвета. Много по-силен израз на съществото в нас. Когато поетът-писателят започва да пътува по света, вече е достатъчно зрял. Открива, че мечтите са били много по-силни в зародиша си, отколкото в реализацията си. Но все пак се чувства богат от опита си. Невидимото открива и в чужбина. Онази Европа, която е била достъпна само до радиоточката и в нематериализираните и непроектираните блянове от разказите на дядо ми. Или пък се е изчерпвала само до Македония и Сърбия. Сърцевината на света е пръсната. Прави се паралел между поколенията. Първо се разказва за старец, който е вложил много в имота и покупките си. И макар вече да са с антикварна стойност, те за него значат много, защото той оглежда целия си живот в тях, макар и да по битово еснафски. И да не разбира, че богатството и свободата са отвъд този кръг, а в свободна Европа, която вече не е просто програма. Пространствената отдалеченост е и времева, и проблематична, и трагична, и решаващо-определяща за битието ни. Което вече не търпи рамки. Broken stories я с много стигматизъм и поука. Или като истории, които сами написваме. По подобие на „Овцете на нощта”.

Есетата са ударни, подсъзнателни, описателни, експресивни, ритмични, колективни и частни. Лекции за българското и европейското.

Когато прочетох „Светлината” и „All things must pass”, встрани от “Невидимите кризи”, навързах идеологията на автора и си отговорих на много въпроси. В постоянен монолог и диалог авторът ни представя парченца история, гарнирани с биографии и пътеписи.

Непотребното, срамното, изхвърленото в краткотрайната памет. Да възстановим всички дадени на скрап мечти. Да не се страхуваме да мечтаем смело и да пристъпваме смело към осъществяване дори на онова, което ни се струва налудничаво. Да помним миналото си. То е онзи добре налят бетон, който ни дава няколко стъпала нагоре. Да открехнем завесата. Да осветлим прашасалото. Да осъвременим нафталиненото. Да вземем хубавото от социализма и прехода, да спестим излишните кризи, да посочим невидимите и да говорим открито за тях, да ги разрешаваме. Да бъдем за един по-добър свят. Да пътуваме и да трупаме спомени и впечатления. Отказаните светове – за липсите. Обезпечено с литература – за подкана към добротворчество в съвремието, да правим съчинения и да съхраняваме. Една умерена утопичност ще ни тласка към бъдещето. Да не се отказваме да разучаваме детайлите и да откриваме въпроси и отговори в тях.