Коледна приказка

София. 10-годишният Божидар се събуди сравнително рано като покосен от внезапна мисъл. Беше окъснял, четейки тихо коледни приказки с фенерче през глава, тъй като портиерът в дома гасеше осветлението в 22.00 и се предпалагаше, че всички трябва да спят. Това си беше повече от концлагер и изтезание. Дом за деца, лишени от родителска грижа. Божидар. Да. Божи. Дар. Сякаш това момче бе богоизбрано. Като пратеник с мисия. Но за нея ще ви разкажа по-късно. Божи се събуди в 8.30. Осенилата го мисъл всъщност се оказа муза, която той дълго бе потискал. Изправи се рязко, стана от леглото, потърка очи и се опита да си събере мисълта. Все още бе сънен. Сънувал бе гъст, пухкав сняг, както и елха с подаръци. Затича се към прозореца. Вън валеше сняг. На онези едновремешни парцали. Почти бе заснежено, бяла покрика бе заслана на улицата вън. Мисълта му все повече се избистри. Бялото – символ на чистота и доброта, му бе любим цвят. Една сълза се стече по лявата буза… Пустите му сантименти. Той изкрещя: „Неее, не сега! Нямам време за това!”. Божи обърна поглед към един стар кашон под леко порутеното си детско креватче. Почти го бе забравил, но сякаш мисълта го заведе натам. Прашасалият кашон бе запечатан добре и завързан с някакви въжета. Всичко бе така направено, че никой освен Божи да не знае как да се справи с този кашон. Чак на самия него му се изпари желанието да го отвързва и развива от всички притурки, с които го бе опаковал. С един замах го отвори и вътре намери всички онези малка червени сърца, които сам бе изработил неотдавна. Усети, че тук и сега е възможността да ги покаже. Седна и многозначително се замисли. Какво да прави с тези сърца… Плетени, плюшени, картонени, с бродирани и гравирани символи и послания по тях…

Беше му омръзнал този дом. Докато мислеше концептуално, лелката идилистично се провикна: „Божидаре, ставай – закуската е сервирана, теб чакаме!”. Все пак той трябваше да се отчете, за да не си навлича гнева на персонала за някакви си там закуски и битовизми. Преглътна смело последния залък и изхвърча скорострелно към стаята си. Беше време за занималня, която той тактично реши да пропусне. Измисли си оправдание, че се чувства отпаднал и ще навакса на следващия ден със занятията. Доста елегантно подхождаше това момче и когато искаше да се измъкне – и това винаги го спасяваше. Определено има някаква харизма в него.

Божидар сграбчи кашона със сърцата, отвори прозореца – и с присъщата си смелост без особена трудност скочи навън, тъй като се намираше на първия етаж. Не даде обяснение на никого. Просто избяга, без да се замисля за последствия. От години не беше ходил по-далеч от двора на този дом. Запомнил пътеките на любимата родна София, той пое стремглаво към Витошка. Бягаше, бягаше… Хората го гледаха втренчено. Или всъщност не чак толкова. София отдавна събира колоритни хора. Богати, бедни, чужденци, просяци, бездомници, животни. Шарен свят. Всеки бързаше и не обръщаше внимание. Хората вече рядко се впечатляваха, учудваха и трогваха.

Наближаваха най-светлите христински празници. Божидар усещаше някакъв трепет в себе си. Липсваха му родителите и семейното огнище. Следеше редовно новините и знаеше каква е обстановката в страната. Но не очакваше, сблъсквайки се очи в очи с реалността, да бъде толкова неприятно изненадан. Той видя едни изобилни витрини, окичени улици, поток от хора и коли. Шум и хаос от звуци и светлини. Когато бе на близо пет години, родителите му го изоставиха – пръснаха се по света и той трябваше да бъде приет в социален дом. Понякога съдбата е жестока. Съдбата наказва тежко най-силните. Божи е изключително умно и будно дете, с напредничава мисъл, с поглед в бъдещето. Малък бохем с авантюристичен дух и нрав. Той бе изпреварил възрастта си, бе надхвърлил всякакви очаквания. Живееше в необозримото бъдеще, имаше идеи, но все още никой не му бе подал ръка. Плашеше се от реалността. Бунтуваше се. Ала винаги сам, в стаичката си.

Сега бе навън, за кратко вкуси свободата. Витошка бе неузнаваема за него. Макар от ранна детска възраст, той бе запомнил много моменти. И знаеше само, че с оглед на своята съдба искаше да помага на хората, на децата като него, да създава добро. Искаше да пречупи мисленото на масите. Сега той виждаше в по-буквален и от най-буквалния смисъл в какво се беше превърнал народът. Обезверени, обезсърчени хорица… Твърдят, че са бедни, а се опитват да живеят скъпарски. Кафене до кафене, мол до мол. Всичко се пука по шевовете. Икономиката затънала ли? „Какъв е този парадокс?”, питаше се Божидар. „Защо хората отдават толкова значение на материалното и на вещите?”. Той живееше в своя непокорен и илюзорен свят – света на филмите и книгите, на детската чистота. Но той нямаше опит. Не бе общувал с хора. Не знаеше и не разбираше ламтежа на нацията за власт и пари. И най-вече – защо хората демонстрират стандарт на живот, който не могат да си позволят. „Кого заблуждават?”, си мислеше наум клетото дете.

Божи застана по средата на Витошка, разтвори плахо кашона си и извади сърцата си, поставяйки ги на една импровизирана стойка. Зачака. Наблюдаваше хората, реакциите им. Заприличаха му на роботи, на безизразни кукли, програмирани по някакви странни стереотипи. Всички сякаш по един модел направени.

Гледайки цялата тази картинка, Божи си каза: „Всеки продава нещо, всеки се продава на някого. Изглежда, това е нещо нормално. Какво да продам аз, защо дойдох тук?”. Късно бе да си тръгва. Вече се знаеше, че е напуснал дома и разни „хрътки” ходиха по дирите му. Поне да остане до вечерта, да свърши нещо полезно. Той бе решил да продаде красиви мечти, да раздава надежда. Чудеше се обаче кой ли има повече нужда от това? Бедните или богатите? Започна да върви сред всички, да показва сърцата си… Поиска да разкаже коледната си приказка. Едни подминаваха безпардонно. Други се изсмиваха в лицето му. Трети го отблъскаваха. Четвърти се спираха, но поради липса на време отегчено го „режеха”. За хората това бяха „глупости”. Виж, ако им се раздаваха чекове и ваучери, другояче щеше да е. Ама нейсе.

Божи се почувства като героите на Смирненски – старият уличен музикант, цветарката, братчетата на Гаврош… Примамен от фалшивото лустро на големия град, приказният разкош на който оставяше погрешни впечатления и греховни заблуди… Много пудра, маски и помпозен парад. Облечени в блясък, хората прикриваха истинското си Аз, мръсотията на съвремието и пошлите си задни намерения. Разпадащи се от позьорщина, те бързаха към поредната заветна комерсиална цел. И ритаха всичко по пътя си, а самите те бяха по-ниски от тревата и мразеха себе си. Дори копаеха под дъното. Но не го осъзнаваха. И им харесваше да се самонаказват.

На Божидар му писна да го подритват. Писна му от криви огледала. Искаше всички да влязат в нормалното си русло. Не можа да приеме, че хармонията е утопия.

Намери от някъде нещо като платформа, инсценира си трибуна. До него имаше магазини за музикална техника. Помоли продавача да му услужи с един за малко. Нали знаете, на това дете – с тези очи и тази усмивка, не му се отказваше каквото и да било, стига да убеждаваше отсрещната страна. Грабна микрофона, застана на „сцената си” и се произнесе: „Ей хора, спрете се!”. Очевидно мнозина не останаха равнодушни. Той изчака да се събере солидно количество публика и започна: „Аз съм дете на разделени родители, от години живея в дом. Вие сте всичко друго, но не и еманация на емпатията. Вие сте марионетки. Не знаете що е уют и прошка. Не цените истинските подаръци на съдбата. Не вярвате в Бог. Не чувствате, не мислите. Машината на ежедневието и парите ви е погълнала и увредила. Вие сте изгубили себе си зад булото на егоизма си. Някой има нужда да печели от липсата на култура и бездуховност. Някой има интерес да има хора в затруднено положение. Някои копнее на талантливите и различните да се пречи. Спрете се! Вдишайте малко въздух! Огледайте се, съберете себе си, намерете своето поприще! Слушайте сърцето си, то не е лош съветник! Прогонете мръсните си мисли, защото така и душите, и телата ви се омърсяват! Парадирате с лукс, който не е ваша заслуга. Говорите за любов и доброта, а ги измервате в благосъстояния. Безкрайно лицемерие струи в края на годината. Цяла година злини и лъжи, а в края на годината добро. Добро се прави всеки ден, добро се прави със сърце и без повод. Доброто е изкуство и религия. Всички вие имате нужда от сърца, от нови сърца, по-големи и богати, първо за дребните жестове. Във всеки от вас живее доброто, но сте го заровили надълбоко и там ви е грешката. Мислете се за щастливи, успели, богати и обичани, обаче не сте”. Никакви аплодисменти, много сковани погледи с капки сълзи и притаен дъх в застиналата тъма и мъгла. Така приключи изповедта си Божидар, отвори кашона и започна да замерва струпалата се аудитория със сърцата си, за да ги освести. И избяга. Към дома си. Там го чакаха и се притесняваха… Не можа да доразкаже коледната си приказка. Остави финала отворен.

В дома му се скараха, но той не се поддаде – прибра се както винаги в стаичката си и потъна в унес. На следващия ден се оказа, че речта му, заснета с мобилни апарати, е качена и популялизирана в интернет, излъчена дори и по водещите медии. А към дома пристигнали поздравителни картички, включително и покани за спонсорство от анонимни меценати.

Божидар обаче отсече: „Бих бил радостен, ако повечето са се вслушали в думите ми. Те имат нужда да обичат и да бъдат обичани. Нека на Коледа са със семействата си и да бъдат искрени с тях, а през новата година всеки ден да правят по едно добро дело. Дори само да се усмихнат и да благодарят. Това ми стига. И да се научат да четат между редовете, като в “Малкия принц”. Да отворят сетивата си. Тогава би имало надежда за нас като народ.”

Божидар продължава да пише своята приказка, а някъде там някой се е сдобил със сърце, макар и направено от Божидар… Това наистина би било дар от Бога и би дало възможност за размисъл по пътя към себепознанието.

 Поуката остава за вас. Всеки, който има нужда от нея и разполага със способността да я извлече, несъмнено ще я достигне и тя ще облагороди живота му. А животът е тук и сега. Вчера е история. Днес и утре може да бъде много по-различно. Промяната към добро сега дава и добра заявка за бъдещето.

Весели празници!

… Порочен кръг(оврат)…

Пребродих хиляди пустини и чужд товар на плещи носих.

Сълзи кристални в длан събирах, усмивки мили нейде просих.

Сърцето си събирах на парчета. Унивах. Вдигах се. И пак горях.

Но всяка мъка, всяка горест наказваха ме с ярост и с болезнен страх.

Ръце подавах, а те ги оскверниха. Душа отварях, на нея също отмъстиха.

Задето превъзхождах ги във всичко, така и не ми простиха.

Издигнах вече зидове огромни, предпазих се от всеки враг.

Загърбих всичките борби чутовни, тъжах в забрава сам, недраг.

Изгубих мостовете в мен, не вярвах в себе си и любовта.

Угасиха и светлината в моя ден, но Видов чака ги пред някоя врата.

Аз знам, че правда ще пребъде, че фалшът кратко триумфира.

Покварените, злите Господ съди, а честните оставя ги на мира.

Съзаклятия

 Пореден кръстопът за България, пореден заплетен ребус с пробождащо неясен изход и спекулативни теории… Сценарият и участниците в конгломерата са познати до болка. Потърпевшите също. Но повече сол в раните би била пагубна. Раните – стари, ракови образувания, попити в загнилия държавен организъм. Народът – в морален и демографски геноцид. Държавният апарат е Гилотината. Болни сме. И всеки ден се питам, неизлечимо ли и колко още? Атрофия на морала, морална перверзия. Тотал щета. 43-то Народно събрание? Дами и господа народни представители, какво достолепие… Каква върхушка… Анатема! Знаете ли, спи ми се. В дълбок, непробуден сън. От тази непрестанна агония и смрад. Задушавам се. От политическата ни еснафщина. Пробвахме с добро, пробвахме със сила. Явно няма кой да ги спре по пътя към разрухата тези 240. Безумни хищници, не могат да си поделят кокала, от който им се полага много малка част. Докато са на власт, трябва да го оглозгат, да оставят непоправими следи по него и да го изплюят. Боли ме. За всички онези, които 40 години работеха неуморно за нацията ни. За Левски, Ботев и други герои, които сигурно се обръщат в гроба от всички национални предателства…

 На дневен ред отново стои въросът за “експертно/програмно” правителство, възможни коалиции и прочее. Правителство на малцинството или избори по Коледа? Герб се ухажвали с реформаторите на десноцентристки принцип, но само с двама от тях – другите кадрували и хитрували. Атака остават верни на психично разстроенето си дисиденство. Изолацията на ДПС също е спорна, тъй като етническото им влияние се засилва. БСП се лутат вътрешнопартийно. Голям луфт се получава. Програми, платформи, балони, медузи. Лепкаво, парещо, безгръбначно управленско съсловие. Разслоени мекотелоподобни, лавиращи според облагите си. Милиарди дългове наследство от кабинета Орешарски ще заварят новите стари. Пак ще ядем постни пици. Пак ще има честитки от Европа. Мониторингови доклади, мораториуми, експертизи, епикризи… Чакайте да актуализираме бюджета! Как? Първо ще увеличим тока! Да погалим отново егото на лицензионно разклатените ЧЕЗ и ЕВН, заради които излязохме на протест. Само 9,79 общо повишение! Нищо работа. После ще преразпределим парите от еврофондовете и “белите якички” не ще ги изперат, а изцентрофугират. Да приватизираме още нещичко! Да разнищим още някоя банка! Да официализираме турския език! Всеки срещу всекиго. Какво ни трябва? Нова Конституция? Еднолична президентска власт? Ново законодателство? Чуждестранно управление? Смяна на чипа? Не знам. Хаос е. Палежи и грабежи, както бе казал Хайтов. Уважаеми властоносители, банални сте, изчерпани, противни. Не ни занимавайте с марксистките си речи! За 25 години и тях не научихте наизуст както подобава. И за актьори не ставате. И за лъжци и крадци. Не ни обещавайте безкрая! Ухаете на скъпа реплика, но реплика. И тя за продан, на лизинг – като достойнството и честта ви. Вие целите сте една реплика. И грандиозен снобарски популизъм. Рейтингът ви е катастрофален, защото за него трябва да имате първо и само едно – ДОБЛЕСТ. Вземете прочетете “Морален ли е капитализмът”! Обърнете внимание на жертвите в Горни лом, на проблемите след наводненията! Не се крийте зад тъмни очила в бронирани коли или бизнес класа на турските авиолинии, за да намерите комфорт в чужбина! Не бъдете носители на политически зарази! Не работете фрагментарно! Оттеглете се с достойнство или изкупете греховете си – направете нещо добро за нас и за България! Амин!

Като куче и котка

Преди няколко дни. Интересно е да бъдеш неволен свидетел на пряка схватка между представители от животинския вид. Наблюдаваш реакциите им и си даваш сметка, колко различни са от хората и същевременно колко подобни на тях… Тоест на нас. Да не се изключвам от това число, разбира се. Спокойно отпивах глътка кафе и свеж въздух (за второто не съм особено сигурен), когато две мили на пръв поглед кучета пристъпиха към една красива снежнобяла котка. Тя, “улична превъзходна”, а те – очевидно домашни любимци, изведени на следобедна разходка. С едно от кучетата – актуалната и симпатична дребна порода Джак Ръсел, малко преди това приятелски си поиграхме. Останах с впечатлението, че е дружелюбно. Каква обаче бе изненадата ми, когато то се озова пред котката… Наежено, настървено. И двете създания бяха застанали на предните си лапи, едно срещу друго, готови за титаничен сблъсък. Вперили кръвожадни погледи. Като своеобразни бойци на иначе тихия фронт. Котката съскаше. Кучето се зъбеше. “Озъбено свирепо куче”. Да, точно както Вапцаров метафорично прекрасно го е описал. Олицетворява живота в творбата си “Завод”. Пред мен реалността пресъздадоха животинките. Впоследствие “Джак Ръсел” навярно се умори от скука, затова се оттегли дипломатично от терена. Тогава щафетата пое другото куче – значително по-масивно. И то просто се поперчи и се отказа. Това ме подсети и за поговорката “Куче, което лае, не хапе”. Стопаните им нехаеха. Най-втрещени бяхме аз и котката. Тя – сигурно защото нападателно й навлязоха в територията и се опитаха да я уязвят, принуждавайки я скорострелно да се качи на близкото дърво. Аз – тъй като станах очевидец на своегорода Big Brother all stars с елементи екшън класика и малко Содом и Гомор за цвят. Нарои се човешка тълпа и наобиколи участниците в животинския сблъсък. Дори не се опитаха да ги разтърват. Напротив – гледаха втренчено, подхилквайки се ехидно. Гледаха, а какво ли виждаха… Опитах се да надникна зад завесата на външното им Аз… Трудно ми е да бъда такъв сеирджия, признавам си. Ала човешката природа, изглежда, е доста първична. Оставаше само да заръкопляскат и освиркат или да нахъсат противниците в трибоя. “Народът иска хляб и зрелища”. Чудя се как този народ засища сетивата си предимно със зрелища. Телепортирах се като аватар в телата им и усетих прилив на самодоволство. От природата им на ултраси. От Античността обичаме да разиграваме двубои, циркови етюди и епични съревнования. Не ме притесниха котката и кучетата. Те се ръководят от животинското си начало, изхождат от инстинктите си за завземане и маркиране на територии. Притесняват ме цивилизованите уж човеци. Обичаме да злорадстваме. Да заставаме един срещу друг точно като куче и котка, даже когато не делим нищо. На мода е да бъдеш нихилист и мизантроп. Да си енергиен вампир и това да ти носи наслада. Да провокираш и наблюдаваш чужди свади, без да взимаш страна. Просто да се кикотиш в ъгъла. По-силният изяжда по-слабия. Масата е силна и крещяща, тя унищожава аскетизма. Не може да си различен. Не си ли в стадото и публиката, си на прицел. Този триумф на махленщината, това бясно вражеско самосъхранение… Това мерене на его… Този социален експеримент тип Big Brother доказва какви мишки сме ние хората. Нали с мишките по принцип се правят експериментални опити… С цялото ми уважение към тях. Защото, струва ми се, аз май наистина ги уважавам повече от хората. И не, не съм мизантроп. Не мразя и животните. Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. Никога обаче няма да разбера този парад на човешката омраза…

Съвременният прочит на “Завод”

Смутни времена за България и света. Вътрешната и външната политика винаги са засягали обществените, международните и човешките отношения. До степен, при която събитията бележат дори цели епохални трансформации, поведенчески прийоми и природни открития. Естествоизпитатели, антрополози, психолози работят неуморно върху всякакви версии за изменения, неподозирани мистификации и актуални човешки възгледи. Защото всичко е толкова свързано… Политиката е операционализация на високо равнище и изгражда нови светове. Напоследък обаче те не са с толкова позитивна насоченост. Алчността и безразсъдството създават предпоставки за девалвация на ценности и дадености.

Няколко са наболелите сегмента в международен план. Конфликтът между Палестина и Израел е колкото традиционен за Близкия изток, толкова и налудничаво-недопустим в рамките на 21 век. Абсурдни са и събитията около сирийските бежанци, както и с малайзийския самолет, свален по погрешка от сепаратисти. За съжаление обаче някои враждуващи страни и лагери все още има какво да делят. Жалко само, че това често е за сметка на цивилни и невинни граждани. Конфликтът на Русия с определени държави също е вид отмъщение. Отказът за внос на дадени продукти е вид отпор и отбой за наложените рестрикции преди време. От това губят и двете страни. Конфликтът на интереси застрашава пряко общото благо. Не бива частните неразбории да са в ущърб на цели населения, понасящи страданието една шепа хора да си “разиграват коня”. Примирието и дипломацията са изтикани в ъгъла и са просто някакви бледа сянка на миналото. Даваме път на тероризъм, сепаратизъм, сегрегация.

Какво наблюдаваме на родна земя? Наводнения, зарази, извадени банкомати, хакери в Българския спортен тотализатор, абдикирали ТЕЛК-ове, липса на ликвидатори; инспектори, отчитащи по минимум 6 нарушения във фирми по морето, неконсолидирано служебно правителство в комплект с нови чистки, рокади и преназначения. По-голяма ентропия никога не е имало. А хората… Някак жестоко озверели, бясно дърпащи чергата към себе си, драпащи за власт и надмощие. Може би новата мода е да си зъл, безскрупулен и брутално себичен. Може би това е правилният модел на оцеляване. Нормалните и свестните са в немилост и чакат по-добри времена. Струва ми се, че тези по-добри времена са мираж. Ситуацията все повече ми прилича на описаната в стихотворение на Вапцаров „Завод”.

Животът е такъв, какъвто си го направим. Всяко действие е резултат от друго. Всяка мисъл се трансформира в действие, а ако мисълта е враждебна, действието е пагубно и дава траен отпечатък. Защо следващите поколение вместо един хармоничен свят да заварят този настоящия, тип завод – суров, ненаказуем, дяволски покварен? Трагичната обреченост на народа се затваря в някакво ограничено пространство, нагнетява атмосферата с жлъчни емисии. Въздухът те задушава, но така назрява нов конфликт – желанието за борба, за мъст, за протест. Животът се превръща във враг, в „озъбено свирепо куче”, „настръхнало вбесено псе”. Усещането за агония и драматична предопределеност създават омагьосан кръг, където се чувстваме притиснати в безизходица от противоречия и неравноправие. Истината е, че животът не е лош, просто той се оглежда в нас по този начин. Романтиката, уютът, красотата и добротворчеството са недостижима мечта. Идеалите са рухнали и заровени в пепелта. Някъде отвъд този затвор има простор, но ние не сме дали полет на духа си. Отключили сме единствено нихилизъм и той ни ситуират в завод, който е като крепост от измамна корист. Трясък, крясъци, машини, къртовски труд с цената на кръв, пот, сълзи. Няма време, няма пространство. Само въртележка от безсъние и безтегловност. Всички са като едни работници, изпълняващи наредби. Роби с изгубена самоличност и смелост за изразяване на несъгласие, колкото по-потъпквана, толкова по-напираща. А отвън някой пирува.

Войната за материалното е загубена кауза. Гладът към духовното е смазващ. Борбата за единично изпъкване ни прави повече индивиди, отколкото личности и човеци, и отприщва в нас най-долните и първосигнални страсти. Бясното вещоробство, власто- и сребролюбивите апетити ни заключват в земен ад. Страхът да предадеш фронта е по-силен от увереността в себе си. Дори да си изгубил всичко, трябва да остане вярата, че светлината е там някъде и от теб зависи да я откриеш – защото каквото и да ти бива наложено, ти си по-силен от него. Ти имаш себе си, а това няма кой да ти отнеме. Дано този геополитически апокалипсис е нашата прелюдия към катарзис, който да ни смири.

Вечността, наречена любов

Не ми се иска да започвам по сладникавия начин, но… има думи, с които трябва да внимаваме. И очевидно не го правим. Думата „любов” е свещена. Тя дори не е дума, понятие. Тя е усещане в най-различни измерения. Усещане, което е извън всякакви вербални описания. Пренася те в един паралелен свят, където потъваш в сладострастно безвремие. Сетивата, психиката, съзнанието и подсъзнанието, фибрите ти, всичко в теб се наслаждава на това състояние. Чувстваш се извисен, окрилен, одухотворен. Чувстваш се обичан. Въпреки че според някои хора има разлика между любов и обич. Сега нито ще изследвам етимологията и значението на думите, нито ще ги съпоставям по който и да било показател. И двете изразяват емоционално отношение. „Обич” е сякаш по-архаична, по-консервативна, тя е друга форма. Защото „любов” сме свикнали да разбираме в смисъла на симпатия и привличане между двама души, на влюбеност. А обичта е израз по-скоро на привързаност, на другите проявления на любовта – любов към отечеството, родителите, към детето и дори към дадена хоби или живота. Защо не дори и към себе си. Все пак Негово величество Нарцисизмът в наши дни е безкрайно застъпен в човешкото его.

Любовта обаче… Да, за нея говорехме… Хубаво е да не я изтъркваме от ширпотреба. Навсякъде все още се говори и пише за за любов, любов, любов… Като че ли по инерция. Песни, филми, картини, клипове, послания… Чакайте! Оставете я тази любов малко да си почине и сама да намери пътя си! Да, аз на това се научих поне. Вече не я търся. Който се е опарил повече от достатъчното, се капсулира в себе си – това е вид, съзнателна или не, защитна реакция. Отбранителната позиция, която човек заема, обаче може да го отблъсне точно от свестните и подходящи хора. Колкото и клиширано да звучи – твоят човек сам те намира. Всеки рано или късно се убеждава в този вечен постулат. Истинските неща се случват спонтанно, непринудено, понякога на шега. Както и на шега приключват. Но нищо не идва даром или по поръчка, нито партньорът ти седи и те чака в някой сайт или бар. Нека не се заблуждаваме, от любов боли. Това беше идеята ми, когато тръгнах да пиша да почакаме малко. От любов и секс до любов и секс има разлика. За повечето хора днес сексът е спорт, механичен акт. Докато сексът с чувства надмогва първично-плътското. Тогава той е върховно изживяване и изкуство. Просто трябва да завибрирате на една честота и да акумулирате съвместно енергиите си.

Двойници на любовта, клонинги на фалша
За съжаление отдавна нищо не е като в захаросаните невинни приказки с хепи енд. Мнозина вече не вярват в любовта и не я изпитват. За някои дори е смешно да я споменаваме в който и да било контекст. Толкова опорочихме и изопачихме тази Любов… Превърнахме я в любов към материалните ценности. Това клишенце ми стои малко оксиморонно, но какво да се прави… И ненормалното вече приехме за нормално. Любов към пари, накити, коли, почивки с цел позиране и парадиране. Измерване на материалните благосъстояния. Материално-консуматорски отношения. Купуваш си придобивки, купуваш си име, купуваш комфорт. А любов, доверие и щастие как да купиш? Парадоксално. Тя, любовта не е закон, не е закономерност. На сърцето не можеш да заповядаш. Някои намират щастието другаде. Ала във вещи и банкови сметки не можеш да се влюбваш. Те са прищевки, които се задоволяват с поредната покупка. И след нея отново чувстваш глад. Това не се лекува, докато не му се наситиш съвсем. И тогава си тотално изпразнен от съдържание. Питаш се: „Защо съм нещастен, какво още да си купя?”. Бъркаш в джоба или поглеждаш в портфейла и установяваш, че нещо ти липсва, но не знаеш какво е то. Минава време и това „нещо” започва да придобива все по-материален облик. Само че този материален облик е от плът и кръв. Споходилата те муза, пеперудите в стомаха, флуидите са породени от Човек. Започваш да си избиеш от съзнанието тази налудничава идея да се влюбиш. Особено ако е в неподходящото същество. Мъчим се да вярваме, че не ни трябва. Трябва ни. Повече от всичко. Повече от всякога. Тя е като въздуха и водата. Жизнено необходима. Тя е жаждата за живот. Тя е трамплинът към висините. Но трябва да признаем, че има много изкусни актьори в лицето на мъже и жени, които си набелязват наивна жертва и нарочно симулират влюбеност, за да оплетат в мрежите си поредната бройка, която да използват за облаги или с която просто да укротят нагоните си. Други пък се правят на влюбени за пред публиката, а всъщност са заедно по задължение – имат си някаква уговорка. Това е по-пагубно и от сделка с Дявола. Трети пък са толкова самовлюбени, че е изключено да обикнат друг освен себе си. Масови са разделите в 21 век. Защо??? Какво пречи, какво трябва да задържи двама души? В епохата на глобализацията стремежът към единичното оцеляване и кариеризмът стоят на върха на пирамидата. Събираме се по интереси, разделяме се по интереси. Живеем заедно, а всъщност всеки по своя път. Когато намирането на общия език се сведе само до две противоположни думи „Да/Не”, кръстосваме шпаги и избираме свободата си. И пак сме сами и нещастни. Оправдаваме разделите  по взаимно съгласие и с несходство в характерите. На тези характери им трябва време.

 За съжаление не си даваме време. Не стигаме до етапа на привързаност. За нас е много по-важно да не изпуснем вълната. А тази вълна може да я посрещнем с още някого и да ни е по-леко. Какъв е смисълът да си лягаш с всички, когато се събуждаш и заспиваш сам и вкъщи няма кой дори да те напсува? Какъв е смисълът отчаяно да търсиш любов, а да не си готов за нея? Любовта е взаимна, двустранна. Не ти да живееш за нечие щастие, а някой да не прави нищо за твоето. Не да живееш по навик с призрак или човек, който те смята за част от пейзажа и прочетен стих. Не да свикваш да прощаваш, а друг да свиква да греши. Любовта между двама се открива във всичко. Във всичко може да видите себе си като една завършена цялост. Въпрос на избор, желание, въображение. Просто трябва да гледате в една посока относно връзката, да дишате един въздух, да споделяте и делите всичко. Познавам хора, които страдаха от липсата на любов, търсиха я във всичко и всички. Накрая се предадоха. И тя се появи. Сега са щастливи, но им казах да внимават, защото тя не е даденост и за нея трябва да се борят всеки ден. Разбира се, не и с цената на всичко, защото ако някой иска да е с теб, той ще е с теб не заради анатомията ти, а заради теб самия – въпреки недостатъците ти и различията ви, независимо и от тежките понякога обстоятелства като хорската злонамереност.

 Какво да кажем за ревността? Тя е белег за несигурност и боязън. Някои я определят като същинската любов. Ревността в умерени дози е полезна, но прекомерната такава изяжда връзката. Ако е писано да ти изневерят, това ще се случи, колкото и да се стараеш да задържиш вниманието върху себе си. Няма физическа и духовна. Изневярата е изневяра, тя е предателство. И е знак, че нещо липсва. И може би ще се умножи. Ако ти даваш всичко някому, защо той го търси при другиго? Но и това е урок. И няма смисъл само единият да дърпа конците и да доминира. Или пък само той да прави жертви и компромиси. Любовта не понася някой от двамата да властва. Разбира се, че има по-силен и по-слаб, но тогава би следвало по-силният да закриля по-слабия, а не борба за надмощие. Различията трябва да ги има. Всеки е отделна личност, със свои потребности и приоритети, а разликите се напасват като пъзел.

Въпреки че сега не е времето на романтиците, винаги ще са на мода жестове като серенадата, вечерята на свещи, цветята без повод. Дори осъмването на някоя пейка, изпращането до вкъщи, писмата. Или пък например кадрите с възрастната двойка в „Титаник”, когато водата нахлува. Днешните тенденции обаче се свеждат до “подвига” да бройкаш. Мъжете бройкаджии биват третирани като герои, а жени – като морално пропаднали. Всъщност, без оглед на допустимата похотливост, и едните, и другите избиват комплекси, което в случая е не грях, но шизофренично и деструктивно, най-вече заради липсата на сексуална хигиена. Да задържиш някого си е цяло геройство. Защо обаче масово се приема като пуританство?

„Докато смъртта ви раздели”… Защо пък не? Каква е другата алтернатива? Списъчета с трофеи? И като се обърнеш един ден, зад себе си да си оставил вехти спомени за разни завоевания, а по улиците да ти подсвиркват и да се говори как целият град е бил с теб. Докато ти самият вече си сам, отритнат, подигран, станал бита карта, защото идват млади подобни като теб и те засенчват. Тогава разбираш за какво си живял и какво ти е трябвало, а с какво си залъгвал липсата му… Често такива хора завършват пътя на самонаказанието си, давейки мъка в алкохолни или обсесивно-компулсивни пориви.

Има всякакви случаи – някои така и не доживяват голямата любов, други са минали през много хора и са останали сами, трети са заедно с човека на живота си от самото начало, четвърти случват на партньор в късна зряла възраст. Дали е голямата, дали е от пръв поглед, не знам… но любовта, както и да я наречете, не признава и фалшивите герои. Не толерира и грубо прагматичния разум. Трябва да си с открити карти, с чисти ръце, непреднамерен. Флиртът и закачката понякога са част от играта, но когато маските паднат и сте насаме, тогава разкривате същността си. В началото е забавление и лек, приятен гъдел. После става отговорност, грижа. Не всеки е готов да поеме отговорността да се отдаде на някого. Отдаването не значи обсебване. Връзката трябва да диша, не да сте като скачени съдове. За да бъде връзка, трябва да е любов. Мелодична като звук от арфа, пронизваща като гръмотевица. Любовта идва отвътре, дори да я отблъскваш. Когато е безкористна и безусловна, тя остава. Надживява вековните нагласи, преодолява всички житейски изпитания. Правете любов, а не война, и нека възстановим баланса в човешката душевност! Ще завърша с най-голямото клише и най-голямата истина – любовта ще спаси света! Нека отворим сърцата си, защото всеки я носи и всеки има нужда от нея.

Ерата на мутробарока

Кой произведе мутрите в България? Кой им даде шанс да развият дейността си до едни нива, които тотално ще преобърнат държавната конюнктура? Има ли все още остатъци от това силово движение от началото на 90-те?

Не е тайна, че новоизлюпената след 1989-та година демократична система у нас е принудила мнозина да преосмислят приоритетите си. За отрицателно време настъпват промени, които карат: едни да емигрират; други да се примирят и да оцелеят (или не); трети да предприемат ново начало. Кой да предположи, че бивши борци много скоро ще започнат своите набези на територията на България. Може би са били обезверени относно развитието си в спорта. Може би създалата се ситуация ги е изкушила да заложат на чувството си за риск и авантюризъм. Може би са били вербувани. Може би…

В тази мутробарокова история се съдържат елементи на балкански уестърн и престъпна героика. Горчивият вкус от звуците на кървавите престрелки между ръководителите на отделните групировки не е изчезнал. И все още напомня за опасните приключения на криминалния контингент е усещането за безнаказаност. Не бих го нарекъл мафия. Поне не и в смисъла на италианската такава например. Подземният свят у нас обаче е съществувал. Кой все пак подстрекаваше мутрите, кой ги покровителства? Говори се, че ДС е в основата на тяхното вербуване. С каква цел, не се знае. Съответните лидери на групировките разделяха територии като колониални владения, превземаха определени бизнес структури, вероятно са се намесвали и в политическото управление. За да си осигурят взаимен комфорт, едни други с власт и услуги са се подсигурявали политиците и представителите на престъпния свят. Тъмната страна на “белите якички”.

Рекет, проституция, наркотърговия, кондрабанда с бензин и цигари, черно тото, лихварска дейност, застрахователни дружества… Това са само част от начинанията на мутросубектите в постоталитарна България. Едно от най-скандалните убийства на знакова за ъндърграунда фигура – Георги Илиев, до известна степен е разследвано и разкрито. Групировката Килърите 3 в лицето на Васил Арарски, известен като Райко Кръвта, ликвидира Георги Илиев. Като причина се изтъкват разногласията по повод контрол върху пазара на херион. Впоследствие Петър Крумов убива Райко Кръвта. Възстановката по случая продължава въпреки недоброто събиране на доказателства след самите убийства.

Това е само един от примерите. За да си направим изводите. Разгулно-пищен живот, пирове и запои, дебнене и борба за надмощие. Това описва ерата на мутробарока. Тези хора са живели като за последно. Грабили са с пълни шепи от живота, понеже са осъзнавали необратимостта на смъртта си. Приближените им с умиление си спомнят за даровете, които са получавали от тях, и сакрализират делата и образите им. Много други пък са плакали от тях. И не искат да се връща времето на ВИС, СИК и всички останали. Тази част от прехода нанесе трайни щети върху българското статукво, като манталитет дори – тъй като говорим за цяла една култура и мода, носеща отпечатъците на славните гангстерски времена като част от разрухата от разграбването на България. Мхм. "Бели птици и куршуми", както гласеше една песен.

Кукловодите

Представленията на политическата сцена отдавна са нещо средно между трагедия и комедия. Българският гражданин е вечният зрител и в повечето случаи недоброволно става свидетел на етюдите, които властта разиграва. В действителност все още има хора, които уж вече не са в играта, а продължават да режисират спектаклите. Като например Ахмед Доган. Доста са противоречиви мненията и за Иван Костов. Приватизацията, която се извърши… предприятията, които се продадоха на безценица… Епично. Това разруши малкия и среден бизнес. Това унищожи препитанието на мнозина. Тези двамата все още ги има някъде там и все още дърпат конците. И може да ги обявим за най-хитрите политици в съвременната ни история. Добре си изиграват картите за себе си, но държавният пъзел стои все така хаотично разпръснат. И като че ли всяко парче от него спада към определен кръг, служещ безропотно на нечии инструкции. Постановките с разделението не са успешният модел, който ще изведе България от кризата. Защото тя – кризата, не е конкретна, тя е обща и обществена, и целият политически “елит” дружно се е постарал да си “разиграва коня”, а тази пиеса вече сме я гледали до болка. И все още търпим. Въпреки протестите. Но не вярваме. Търпим, колкото да издържим – да тестваме пределите си. Тази работа е малко като с алкохола – когато си изтерзан от мъка, се наливаш още и още, заинатяваш се и ти е интересно колко можеш да поемеш. Каква разтуха… и какъв цинизъм… Мъчат се всички онези кукловоди да ни вменяват роля на пионки вече колко години и така манипулативно насаждат идеите си, сякаш ни ги наливат с фуния в мозъка. Но съзнанието ни вече е програмирано на друга честота – чуе ли патетично политикантстване, предпочита да си пусне дори онази пародия и ода на простотията “Валя и Моро превземат света”.

Длъжни са ни политиците, много. Всички вървят по пътя на Саркози, макар че се съмнявам справедливост точно за тях да има. Осъждат се само дребните престъпления. Политиците произведоха мутрите заедно с ДС. От Задочните репортажи на Георги Марков знаем и за картотеките с проститутки, за умишленото презиране на талантливите, за кражбите, за чужденците и разделянето на територии по морето. Това го е имало винаги, и преди ерата на мутробарока. Но е било тайно и лошите примери не са били публично достояние. Сега пред очите на всички се разиграват сюжети, достойни за номинации за Оскар.

Нека се позанимаем с новите силни на деня – Цветан Василев и Делян Пеевски. Кой, какво, кога, защо, къде, как? Има ли общо “Протестна мрежа”?

Според австрийският всекидневник “Der Standard” 130 млн. евро дълг ги скарали. Спорна е обективността точно на австрийските издания по случая, тъй като Цветан Василев се явява като спонсор и там и не се знае дали не поръчва да се тиражират определени полуистини. Говори се, че на депутати от ДПС били изплащани кредити и самият той бил изключително нагъл в рекетите си. Освен това и двамата са се стремили да получат поръчка за изграждане на “Южен поток”, но банкерът твърди, че процедурата е манипулирана от Пеевски. Василев спонсорирал Пеевски, Пеевски не подкрепял идеята му за кандидатура за премиер. Но простичкото разшифроване на интерпретацията е следното: неслучайно споменатият вече Ахмед Доган отново дирижира парада. Той модифицира Василев като банкер. Човекът на Доган за медиите бе Пеевски, а на Василев – Николай Бареков и неговата партия. Василев мина към БСП. Ахмед Доган се противопостави, накара Орешарски да изтегли 500 млн. лева от държавните предприятия и КТБ изпадна в неплатежоспособност. По този начин Доган и Пеевски си отмъстиха за политическата изневяра на Цветан Василев.

Кукловоди, пионки, матрьошки… Медийни покупки, обръчи от фирми, политически чадъри… Докога??? Оставям отворен финал и нека всеки си помисли какво е редно да се направи оттук нататък – одържавяване, чужди капитали, групировки или единност, кое е решението да предотвратим политическата мръсотия?

Финансова (де)стабилизация?

В последните дни българските медии типично по нашенски създават паника в обществото. Този път спорим за финансовата ни стабилизация. Спекулира се по темата относно евентуален фалит. В сравнение с доста други държави-членки и световните икономически сили определено винаги сме години, милиарди и нива назад, но очевидно не се и прави нещо особено по въпроса да изплуваме. И все пак, не сме съвсем на нулата, тъй като това би означавало масов банкрут – на банки, фирми, учреждения, и съответно преустановяване на дейността им.

Известно време следвах икономика. Учиха ме на пазарно търсене, предлагане и равновесие; прогнозен баланс и разчет и прогнозна схема на паричните потоци; дефицит и резерв; обща и пределна полезност; олигополи; блага и стоки; стокови и фондови борси…

Каквото и да си говорим, фина материя е икономиката. Изисква се не просто търговски, бизнес нюх. А напредничаво, перспективно мислене. Планиране, прогнозиране, ръководене и контролиране на капиталови дялове и облигации. Пазарът на труда е осеян със средно 3000 фирми. Дребният и средният бизнес не функционира като преди. Наистина фалираха хиляди малки и средни предприятия. Замряха отрасли. Запазиха се определени частни сектори, а повечето работодатели третират работниците си като слуги и роби. Неслучайно протестират животновъди, зърнопроизводители, миньори. Не им се изплащат заплати навреме или изобщо, заплащането е ниско, отношението е като в концлагер, оттам респективно и слабата мотивация на заетите предопределя ниското качество на труд. Докато някои финансови мастодонти обогатяват сметките си в швейцарски банки, а други си купуват вили и хеликоптери или разширяват обръча си от фирми, народът стачкува и гладува.

Икономистът Владимир Каролев заяви, че държавата ни не е изправена пред колапс. Че финансовата ни дисциплина е затегната, а банковата ни система е “добре капитализирана и с висока ликвидност”. Паниката у народа се създаде, понеже той приема хиперболизираните репортажи за чиста монета и икономическата необразованост го вкарва бързо в капана на психозата. Започна се инвазия пред ПИБ за предсрочно изтегляне на срочни депозити. Така се губят лихвите и възниква ликвидна криза. 800 000 млн. лева са били изтеглени от вложителите. Хората отново са уплашени за бъдещето си. И са прави. Дим без огън няма. Кой ще им гарантира обезпеченост и рентабилност утре?

“Вчера България издаде десетгодишна еврооблигация за 1.498 млрд евро с годишна доходност от 3.055% и около 250 инвеститори от цял свят купиха части от облигацията. Този факт е ясно и обективно доказателство, че фискалната стабилност в България е факт. Не слушайте фарисеи и фалшиви пророци, даже и да гласувате за тях”, допълва още Каролев.

Не може обаче да ни се вменява какви стабилни икономически показатели имаме и как те били по-добри от коя ли не страна-членка на ЕС. Абсурдно е. Дори само ако погледнем разпределението на средствата в държавната хазна. Все не достигат средства за най-важните компоненти от живота ни, а схемата кой от кого взима и на кого за какво дава е все по-опорочена. Как да сме сигурни, че средствата на редовия данъкоплатец са на мястото си? Как да сме сигурни, че не се заобикаля Закона за обществените поръчки и не се изпират капитали? Че държавата не обслужва и покровителства т. нар. “плуралистични елити”, не изнася ценни блага и не върти престъпна крупна търговия с оръжия, наркотици и какво ли още не? Класовите различия са все по-доловими. Резките двойни стандарти пораждат алюзия за ненеказуемост, непрозрачност и неравнопрвие. Гнусно, цинично, болно.

Ние и природата

Интересни неща се случват напоследък. Земетресения. Наводнения. Първо в Сърбия, сега у нас.

Кога природата ни отмъщава? Или по-скоро реагира адекватно на вандалското ни съзнание. Човешката мисъл боледува от собствената си деструктивност. На всичко ни е ясно, че някои болести – може би едни от най-тежките на съвремието ни, както и редица природно-екологични проблеми са създадени от самите хора, и то с комерсиална цел. Предполагам, чували сте и за 300 на брой личности, които управляват света. На някои може би им е угодно да си правят милиони в ущърб на човечеството, но тези безчинства увреждат организма ни, флората и фауната и екоравновесието. И застрашават бъдещето ни на Земята. Нямаме право да разсъждаваме егоистично и да разрушаваме. Природата не ни е даденост в смисъла да правим с нея каквото поискаме, защото ако тя поиска, може да ни погуби и заличи от картата на света. Разбира се, че е по-силна от нас и безпощадна, но нейните закономерности провокираме и ние. Последните солидни наводнения бяха през 2012 в село Бисер. Паметни са и онези през 2005. Властолюбивите управляващи в момента са толкова заети с евентуалните си оставки и казуса “Пеевски-Василев”, че съвсем безропотно нехаят за бедственото положение. Така още веднъж доказахме липсата на всякаква готовност да се справим с капризите на времето.

Свлачища, замърсени водоеми, затлачени канализации, неправилни отводнителни методи. Застрояването – неправомерно, прекомерно, некачествено и несъобразено с градоустройствените планове. Масово изсичане на гори. Че дъждът прекали –  прекали. Индикациите, че сме се самозабравили, също са видими. Защо обаче невинни хора трябва да се потърпевши? Да губят покриви над главите си, цели домове и коли, покъщнина? Всичко това, в което са инвестирали години наред. Това ли е наградата за бедния и изстрадал народ?

Чу се и обвинителна версия срещу системата ХААРП, към която интерес проявяват най-вече американските военни. Тя представлява резонансно оръжие, лазер. Изследва йоносферата и влияе на климата. Конспиративните теории край нямат, но системата е факт. Дали тя е виновна или просто природата ни напомня за себе си… няма нужда да анализираме… Достатъчно е да се стараем винаги да възстановяваме баланса със заобикалящата ни среда и да не нарушаваме естествения ход и ритъм на живот.

снимка: интернет

Да пазим себе си и природата! Да спасим баланса на планетата! Ако има нов Световен ред, нека до него не се стига с цената на войни! И дано природата се смили над нас!

снимка: интернет

http://www.priroda.bg/articles/view/12/420

Социални мрежи?

Социални мрежи. Погледнато реално, това словосъчетание носи представата за новото време. Днес е немислимо без ролята на Интернет и всички услуги, които той предлага. Вече е модерно да се социализираш онлайн. С оглед на глобализацията все повече се изисква употребата на най-разпространените функции и екстри на виртуалното пространство. И не само. Мобилните ни телефони, имайки достъп до 3g мрежа, също предполагат използването на някои приложения като viber, whatsapp и най-различни видове месинджъри. На пръв поглед към днешна дата този тип социализиране, особено за младите хора, е желателно, дори задължително. Безспорно така се улеснява животът ни. Времето е ценно, всичко се променя адски динамично. Също толкова ценна е и информацията, която е най-скъпото нещо днес, включително и най-опасното. Сама по себе си тя е оръжие, въпреки че не принадлежи никому. Тя не е стока, а услуга. Средствата за масова комуникация и осведомяване са все по-зависими от кибер връзките. Множество факти, статистики са изнесени в база данни и архиви. Не само малко и фирмите, които функционират с помощта на Мрежата. Ако за миг връзката им с нея прекъсне, в управлението им възниква хаос. Интернет ни подпомага, той е част от съвременните ни задължения и удоволствия. Длъжни сме, за да сме флексибилно адаптивни и конкурентноспособни, да потребяваме необходимите за нас виртуални компоненти.

Но това погубва ли ни като хора? Все повече си мисля, че заприличваме на машини, роботи. Човешкото отстъпва. За да се движи светът напред, трябва да се изхождаме от природата си – ние сме човеци, изпитваме чувства. Работата в екип е преди всичко на емоционална база. За да си помогнем, изслушаме, опознаем, ни е нужен пряк, жив контакт. Очи в очи, да наблюдаваме реакциите си, изследвайки мимики и жестове. Езикът на тялото говори много. В противен случай сме технически грамотни, но духовно обезличени. Сякаш живеем в паралелен свят и не разграничаваме  виртуално от реално. Всяка материя има свои правила. Интерактивното е в нашето бъдеще, но човешкото е изконното. Социумът се групира и развива в естествени условия. Ако позволим технологиите да превземат живота ни и да го движат, много скоро ще изгубим представа за истинското си съществуване. Вече нямаме чуваемост, търпимост, толерантност. Общуваме основно през всички тези технически съоражения и така закърнява сензитивността ни, душевността ни от фина става груба и бързаме. Бързаме да зачеркнем някого, както го блокираме във Фейсбук например. Изпитваме потребност да сме непременно по модата – кифленски селфита и статуси. Ровим се в чуждия живот, завиждаме, сравняваме, измерваме постиженията си в броя снимки и лицемерни лайк-вания и коментари. Столкъри, геймъри, ултраси, хакери, интернет тролове и хейтъри. Изваждаме на показ всичко свое, всичко интимно и свято. Другите често спекулират с това. И най-вече – публикуваме само хубавото. Никой няма да постне необработена снимка, на която страда. Нито пък ще изкаже най-съкровените си тайни, грехове и страхове. И се започва едно мерене на его, фотоси от почивки, фотошопирани лица.

А в душите… В душите самотни, нравствено осакатени. За пред аудиторията – щастливи. Какво печелите от тази заблуда освен куп нови? Какво печелим, подчинявайки живота си на интернет фалша? Ако спре токът, преустановят се мобилните и кибер услуги, настава мрак. Но онзи мрак няма да е по-страшен от този, в който сме потънали в момента. Дори сега да не си даваме сметка. Тогава може и да си дадем шанс. Да си простим, да се прегърнем, докоснем, целунем, проговорим. И то без да се чувстваме длъжни да го споделим със света и измислената си френд листа. Тогава може и да разберем кои сме всъщност и кое е най-важното, за да сме щастливи и да оцелеем.

Политически (при)страсти(я)

снимка: интернет

Състоялите се наскоро евроизбори осуетиха и нажежиха политическата обстановка в страната. Ниската избирателна активност от 30 % и резултатите разклатиха допълнително позициите на настоящото правителство. И тази година не се мина без манипулативни методи – контролиран, корпоративен вот. Справка – примерът с миньорите в Бобов дол. Провокирани от безсилието и дезорганизацията си, БСП предприеха неконтролируеми маневри. Ходовете на лидера на партията Сергей Станишев го представиха в абсолютно себична светлина. Той постави партията си в заложническа позиция. Демонстрира и чутовен блъф, предлагайки технологически невъзможната си идея за избори през лятото, дори при промяна на Изборния кодекс и Конституцията. Не е ясно с точност още колко дни остават на кабинета “Орешарски”, но Станишев вероятно бленува някаква длъжност в Брюксел през есента. Понеже няма да успее да задържи юздите на статуквото си тук дълго, скоро ще направи бягство от погрома си. Бягство от отговорност. Колко познато по нашите ширини…

Задължителното гласуване също се приема противоречиво, дори по-скоро негативно в обществото. То би било признак на еднофеодално, дерибейско, насилническо управление. Правото на вот си е законово и гражданско и няма кой да ни го отнеме освен ние самите. Смисълът от референдум по този параграф е спорен. Не референдума биха гласували същите тези 30 %, които гласуваха и на последните избори. Те дават своя глас, независимо от формата на гласуване – пожелателна, задължителна или забранителна.

Най-хитро управляваха ДПС. Те избягваха необмислени реплики и действия и се нагаждаха според ситуациите изключително дискретно, деликатно и дипломатично. Сякаш още от времето на Ахмед Доган спазват максимата “Два пъти мери, веднъж режи”. Мъдрост и емоционална обраност. Сега е възможно партийно партньорство между ГЕРБ и ДПС, колкото и неудачно да изглежда. Социолози правят залагания; партии и коалиции се надпреварват да обмислят възможни геометрии на обвързаност, за да се позиционират на политическата равнина. А хората са просто уморени от властови стълкновения и от празно академично търкаляне на слова. Последния път се гласуваше на принципа “избери най-малкото зло“. Въпреки добавката – преференциален вот, нещата се размиха още повече.

Едно е ясно – Столетницата е в немилост. А уж имаше авторитет, традиции и дори наивно предан електорат. Представители на партията вложиха всички усилия да ни убеждават в преимуществата на своето поведение и управление като: премахване на лицензионни режими, глътка въздух на бизнеса, липсата на рекет и растежът или по-точно облекчението на икономиката. Реално обаче те са изгубили 500 000 свои избиратели. Признават грешките си, но тихомълком. Междуособните раздирания, непоследователността в позициите и противоречията относно смяната на председателя са причините за краха на лявата партия. Всъщност какво означаваше лява партия? Партия, чиято идеология е ориентирана към пенсионерите, майките и децата, дребния и средния предприемач и занаятчия. Увеличиха пенсиите с 3 лв. Толкова. Финансовият колапс е вакуумирал държавата. Социална политика в условия на капитализъм и пазарна икономика трудно би се провела. Да не говорим за рокадите и преназначенията, които “сътвори” кабинетът напоследък. Чудно. Почти толкова, когато заговорят за плоския данък и “Южен поток”.

Председателят на “Атака” Волен Сидеров заяви, че България се управлява от три чужди посолства. Достатъчно суверенни ли сме?

Все повече се използват понятия и словосъчетания от рода на “политическо надлъгване”, “политическа оперета”, “олигархия”. Управляващото мнозинство, народните представители сякаш участват в цирков спектакъл, където “всеки луд с номера си, а някои – с цяла програма”. Политика не се прави, ако искаш да си над народа. Вярно е – тълпата сама по себе си може да е нравствено ограничена и манипулируема, ала може да бъде целомъдрена.

Направихме разбор на поведението на левия избирател. “Левия избирател”? Колко грозно звучи. Но у нас имаме практиката да се делим – на посоки, цветове и т.н. Ни поначало сме си разединени. И все пак, повечето гласоподаватели подкрепят определена доктрина и се идентифицират със съответната партия. Да направим експертиза и на поддръжниците на ГЕРБ. Съвременният зрял млад човек от средна класа. Възникват марксистки електорални обособявания, обусловени от класовите различия. ДПС е вече колко етническа партия, толкова и не. Малцинствата все още са твърдото им ядро, но вече ги подкрепят и бедни, нискообразовани хора от селата. Реформаторският блок изразява интересите на ерудираните състоятелни българи. ББЦ дръпна рязко напред заради ляво-центристките си убеждения. На “Атака” пък симпатизират хора с дисидентски уклон.

Избори по никое време?

Идеята за избори през лятото за щастие отпадна. Невъзможността й да се осъществи със сигурност е докарала конвулсии на Станишев, но така той има време да завърши управлението си, преосмисляйки по-нататъшните си приоритети. Между 28 септември и 12 октомврище се проведат следващите избори, като кампанията с платформи за тях ще започне може би в края на август. Отпускарският сезон със сигурност ще разсее мрачните мисли на българина и през есента той би имал по-ясна визия и позиция. Потенциалните избиратели на десноцентристките партии също биха се активизирали след лятото. Президентът Росен Плевнелиев преди време предложи три казуса за евентуален референдум – за задължителното, за мажоритарното и за електронното гласуване. Последните два пункта са по-скоро експертен казус, а преди него трябва да се разрешат доста други важни такива. Лютви Местан днес сподели: “Няма да участвам в политика на война и реваншизъм”. Изглежда, всеки дърпа към своята черга. Липсва диалогичност, консолидиране и бихейвиористки подход. Какво сме ние? Колониална държава, с вътрешни анахронистични авторитарни остатъци и анархистично корумпирана демокрация. Не може да имаме президент с инфантилен фасон и без тежест при взимането на решения. Не може лидерът на ГЕРБ да пропагандира мутробарок, лидерът на “Атака” – антагонизъм, а този на БСП – нарцисизъм. Не е това представителната за Европа извадка. Нека това разчистване на политически сметки най-накрая приключи и видим светлината на Новото време – на прозрачността и ефективността.

Статията се позовава на материали от източниците: “Тема”, http://www.dw.de, http://www.24chasa.bg http://www.trud.bg

Успехът

снимка: интернет

Попитаха ме какво за мен е успехът и какви качества са необходими за постигането му. Преди всичко човек сам за себе си трябва да установи значението на думата “успех” и какво влага в това понятие. Нека сме наясно, че няма рецепта или формула. Такава, която да е универсална. Книжарниците от години предлагат множество нови и нови заглавия със съдържание, подходящо за психоанализа. Джон Кехоу, Луиз Хей, Наполеон Хил, Нийл Доналд Уолш са само част от авторите, проникващи дълбоко в човешката душевност чрез екзистенциалните си съждения и препоръки. Колкото и рационално, аналитично и логично да са представени обаче тези четива, те често са създадени на база опита на самите автори. Това само по себе си автоматично изключва възможността за постигане на каквато и да било обективност. Да, в тези книги има фундаментални правила, но те се знаят по презумпция, те са де факто всяко второ клише.

 Всеки сам пише своята история, изгражда своя траектория и сам трябва да прецени: къде и в какво намира успеха, как да го постигне и струва ли си. Представите за успех са различни. Не можем да съпоставяме диференцирани една от друга потребности. Един е кариерист и счита професионалната си реализация за най-висш триумф. Друг посочва като най-значимо свое постижение семейството си. Трети балансира умело, съчетавайки тези два компонента от живота, и е щастлив именно по този начин. Всъщност сгреших. Успехът невинаги кореспондира с щастието. Може да си успял или поне да се определяш като такъв, а вътрешно да не си удовлетворен. Тогава може би онова, което си постигнал, не е най-важното за теб. Вероятно има някаква липса, празнота, която би била запълнена. И би те осъществила. Там някога. Но едно знам – трябва да се бориш! За успеха си. Тук и сега. Защото утре може да няма.

 Аз не съм писател, претърпял тежки съдбовни сътресения, от които се е родила някаква творба. Аз съм обикновен човек и ако позволите, ще ви посъветвам да не строите пясъчни кули и да не се борите с вятърни мелници. Всеки има праг, предел на възможностите си в едно или друго направление. Ние не сме всемогъщи. Може да искаме много неща, но първо трябва да си помислим добре имаме ли потенциала, капацитета, ресурсите, връзките. Стиска ли ни. И това ли е нашият път. Аз вярвам, че всеки идва на този свят с мисия. Според Божията повеля сме тук, за да развием мисията си. Казват, че авантюристите успяват. Аз мисля, че успяват реалистите с премерено чувство за риск и реална самооценка за способностите си.

 Успехът не бива да е самоцел. Да извоюваш нещо на всяка цена може да ти донесе и обратен ефект – упадък. Живеем във време, в което всеки иска да дирижира парада, а този парад отдавна се е превърнал в арена на похот, сребрелюбие и грандомания. Парвенюта мерят егото си с непозволени, непристойни средства. Уронват своята, чуждата и обществената репутация. Законите на капитализма и пазарната икономика налагат конкуренция, а нейните нелоялни проявления засягат множество сектори. Дори да си спечелил някакви дивиденти, ако си си самопричинил нравствена деградация или си въвлякъл някого в игрите си, ти не си успял човек – ти си покварен. А хората със съмнителен морал рано или късно сами си затварят най-важните врати. И все някога идва Денят на Страшния съд, когато всеки отговаря за делата си. Дали в този или друг живот, под една или друга форма – всеки плаща цената за това, как е живял.

 Мъдрият е търпелив, а търпението се възнаграждава. Ние сме християни. Не знам кои религии тиражират тезата за преражданията, но аз живея в настоящето и ме интересува този живот. Във всеки случай ние сме продукт на Бог, природата и сме орисани със своята карма, но основно всеки сам гради своя път. Предначертан или не, той е наш и колкото не зависи от нас, толкова и зависи. В този смисъл сме отговорни и за успехите, и за провалите си. Всичко може да ни бъде отнето, само не и правото да бъдем себе си. Единственото ни притежание и гарант сме самите ние. Силата е в нас, разполагаме с всички свои дадености и много други блага, за да направим нещо голямо. Мотивация, устойчивост, постоянство, последователност, коректност, организираност – това са качествата, които ни осигуряват шанс за възход. Понякога може да си се потрудил  – с цената на кръв, пот и сълзи, и да не получиш заслуженото. Понякога го получаваш със закъснение. Понякога не искаш, а ти се дава. Няма закономерности. Но ако много силно си пожелаеш нещо и се бориш да го осъществиш, без да се отказваш и без да вредиш умишлено някому, рано или късно и самата Вселената ще ти съдейства. Защото мислите се материализират в действия. Молитвата от сърце също помага. А храмът е в душите ни. Започнах да звуча като проповедник, но това е философията, която изповядвам.

 Успехът е комплексен. Много хора и обстоятелства допринасят за резултата му. Не бива да го забравяш. Какво е за мен най-големият успех? Отговорът не е в книгите, а вътре в теб. Дори да живееш простичко и обикновено, оставил ли си достоен пример след себе си, значи си успял. Защото ние сме хора – земни и грешни, но наш хуманен дълг е да помагаме, да бъдем човеци, да приемаме Божиите изпитания със смирение. Провалите не трябва да ни сломяват и озлобяват, а успехите не бива да ни карат да се възгордяваме. Радвайки се на малките неща и бъдейки благодарни, ние вече сме успели хора.