ЗНАМЕНИЕ

Често влизах във насрещното. Сто пъти оставах сам.

Изборите ми бяха грешните. Ала пак ще се отдам.

Нямам страх да пробвам. Вярвам във знамението.

Любовта ми е огромна.  Не е правило, а изключение.

Ти към мен ме върна. И разкри ми своята повеля.

Нежен пламък ме обгърна. Стопли моята постеля.

Празнините са запълнени. Изпълва ме меко дихание.

С тебe да сме привързани е най-желаното очарование.

ДЕЗЕРТЬОРИ ИЛИ НЕ?

Какво кара младите да напускат България? Един наболял въпрос в последните години, но все пак водещ своето начало от поне 26. Защо този въпрос бележи точно прехода ли? Защото демокрацията е понятие, което мнозино от нас разбраха и приложиха в доста радикален план. Всяко едно ново поколение трябва да се ползва с отговорност. Към един млад човек винаги съществуват очаквания да надгради предшествениците си. Има хора, които са утъпкали пътеките, ала техният пример е останал някъде там назад. И да, все още тлее, но от позицията на времето са ни нужни съвременни пътеводители. Според мен младото поколение априори сме символ на надеждата, на промяната, на приемствеността. Ние утвърждаваме създаденето и съзиждаме мостове и пътеки в настоящето и бъдещето. Спира ни единствено непроходимостта от всякакви изкуствено създадени препятствия, които понякога се уморяваме да прескачаме. Пламъкът е в нас, просто някой трябва да го разпали. Някой трябва да ни повярва, да ни поведе. Първата стъпка е всеки сам за себе си да открие стимула да се изправи и да продължи. Понякога дори напук, въпреки обстоятелствата и избирайки трънливи завои. Важното е колкото и маневри да правиш, колкото и да падаш и да попадаш в задънени улици, винаги да намираш изхода. И по възможност този изход да не е Терминал 1 или 2.

Само допреди няколко години оказвахме вербална гилотина на напускащите един по един пределите на България. Някой бил ли е на мястото на когото и да е от тях? Сега ги разбирам. И все пак - все още има нещо, което ме задържа тук и на моменти дори не знам кое е то. Всъщност знам, но то не се казва на глас. Така е с най-съкровените желания. Можеш да развалиш магията. Обаче, да сме наясно - никой от нас не живее в приказка. Всеки има своето основание да направи даден избор. Всеки има правото да пробва, да сгреши дори, да намери щастието на другаде. Това не е грях. Грях е да бездействаш и да упрекваш системата, че тя не прави нищо за теб. А ти какво правиш за нея? Ще кажеш: "Една лястовица пролет не прави". Фраза по-банална от предизборните такива на управленческите структури.

Младите разполагаме с явен потенциал. Но когато години наред преливаш от пусто в празно и нямаш ясна визия за бъднините си, тогава предпочиташ да не губиш ценни години в опити да пречупиш статуквото. Пробваш се, надигаш глава и някой отново те потапя - особено ако имаш афинитета да се бунтуваш и си способен. На мнозина тук това не се нрави, тъй като всеки пази със зъби и нокти своя пост. Това изцежда. На талантливия и енергичния човек му трябва среда, която да го моделира по начин, който оптимално да довежда до плодовете на труда му. В България, когато стигнеш до продуктивност и същината на материята, вече си изморен - от административни спънки, от крадене на идеи, от доносничене. Това последното е останало още от време на прехваления комунизъм. Непременно да си създадеш враг и да го натопиш пред "главния". Така си удобен на системата. Да, но има Личности с непримирим и непокорен дух, неподчиняващи се на вековните догми. И слава Богу!

Корупция, бюрокрация, безработица, плутокрация... Всичко това води до регресивни стойности на доверието в институциите и общочовешките и национални ценности на една нация. Трябва да се разсъждава глобално и на наднационално равнище, за да отбележим прогресивни резултати.

Иначе какво друго ни остава - борба с вятърни мелници. Аз съм убеден, че пределът на младия човек и търпимостта му са безконечни, но не и до такава степен, в която да се подиграе с труда и образованието си. Има много от нас, посветили живота в изграждането на качествено възпитание и квалификация. Преди години често ни внушаваха да учим, за да не работим като еди-какви си. Може би тогава все още подобни твърдения имаха резон, но на този етап една диплома не ти гарантира достойна реализация. Девалвацията на българското образованието удари дъното тази година, когато окончателно започнаха да приемат студенти и в най-престижните ВУЗ-ове на страната с 3-ки, за да запълнят бройките си. А отдавна трябва да се създаде план на всеки желаещ да се даде шанс да следва, но с уговорката да не се дипломира толкова лесно. Сякаш и на преподаватели им се услади да взимат подкупи и да късат нарочно можещите, а други да пускат по бързата процедура. Това довежда и до закъснения, неприсъствие, претупване на преподавания материал и насилие дори, главно в училищата. Липсата на самосезиране и контрол позволява и на подрастващите, и на предвождащите ги авторитети толкова да скъсяват дистанцията помежду си, че тя съвсем се размива и те си стават равнопоставени. Да, те трябва да са - в чисто човешки план, но реално е редно да се знае кой от кого трябва да се учи. Какво очаквате от поколение, което не изпитва страхопочитание към по-възрастните и успелите? Когато си бунтар и се бориш за по-добри условия, имаш основание да се противопоставяш. Но когато си един младеж, който сее омраза ей така по инерция, понеже е модерно явление... - какво говори това за теб? Че утре ще си изпълнителен на работното си място и ще отгледаш културно дете в спокойна среда?

В българските гени има много доброта, сила, интелектуален капацитет, родолюбие. Ние сме "бамбашка" от всички, както споделя Алеко Константинов - и за хубавото, и за недотам представителното в обществения ни живот. И са ни жизнено необходими адекватни водачи и opinion leaders. Хора, които умеят да съветват, убеждават и обединяват за значими процеси.

Освен прочутите ни навред по света музиканти, спортисти и актьори, сме горди и с други успели българи в чужбина, на чиито постижения обаче по незнайни причини не се дава толкова гласност. Например: портретистът Росен Райчев, инженер Божидар Янев, архитекти Анджела Данаджиева и Йорданка Георгиева. Не са за подценяване и: Яна Фишер (ръководител на софтуерен проект във водеща фирма); Анели Младенова (директор по превенция, качество и околна среда в компания във Франция); Светлана Драгнева (вицепрезидент на асоциацията на българите в Украйна); Симеон Гаспаров (журналист и писател в Америка); Борислав Петранов (драматург във Виена, Австрия); Кирил Шаров (лекар в Цюрих, Швейцария); Иван Карчев (продуцент във Виена); Петър Стамов (собственик на сайта eurochicago.com - най-голямата българска онлайн платформа в САЩ).

И още, и още... Всъщност всеки българин, дръзнал да напусне родината и успял по някакъв начин навън, е достоен за уважение. Без значение от приходите си и положението, с което се ползва. Всеки късмет е различен. И всеки труд в случая заслужава адмирации. Няма как да ги съпоставим и съизмерваме кой е по-по-най. Всеки се е сблъскал с културния шок, езиковата бариера, предубежденията към България и Балканите. Рязката смяна на обстановката влияе и на психиката, и на възприятията на един човек. Със сигурност никой не бяга от добро. И със сигурност и в чужбина, и тук има някой над теб или работиш за някого и си зависим от всякакви фактори, ала там поне важи правилото, че няма срамна работа. Докато тук с огледа на инфлацията и все така ниските заплати е срамно да работиш каквото и да е. Затова все повече българи предпочитат Германия, Англия, Испания, Франция...

Вече не бих определил напускащите като обикновени дезертьори. Не и когато те продължават да вливат оборот в българската икономика и да спомагат за БВП, подпомагайки бюджетите на семействата си, част от които харчат парите си в България. Не и щом продължават да са българи по самосъзнание. Нека сме благодарни на тези хора! Над 2 милиона българи са трудово заети в най-различни държави, всяка от които е безумно индивидуална. И ако не се впишеш в нейната характеристика, някак се размиваш в пространството и то те помита. Вярвам и знам, че тези хора са силни. И им коства много да запазят своя образ в чужда държава, която се старае всячески да притъпи националната им принадлежност. Трудно им е. Няма нищо по-сладко от това да успяваш там, където си роден и отраснал. Там, където тече твоя кръв. Там, където всичко ти напомня за нещо ТВОЕ. Този интимен свят обаче бе разрушен от либералния уж капитализъм. Видя се, че и социализмът не е онзи режим, който ще ни гарантира чиста глобализация. Само че сега не съм особено впечатлен от способите, с които демонстрираме глобализация. Тя понастоящем се изразява в гражданска дестабилизация. Умишлена или не - не се знае. Поне моето съзнание не може да ме приеме, че някой би могъл да има интерес от това.

Редица успели зад граници съграждани споделят, че са невъобразими по характера и броя си усложненията и ограниченията по гласуването извън границите на България. А те също имат политическа и гражданска позиция и желаят да я изразят. Така беше и на последните избори - за президент. Отново нарушения в България, а извън нея - ограничения. Drive to go... Все така ли ще си казваме?

По данни на Националния статистически институт през 2015 механичното движение на населението отчита, че близо 150 000 са се изселили от рамките на България. Не се знае категорично за 2016 как вървят темповете, но е видно, че демографската криза се задълбочава. Кризата се задълбочава и в менталното подсъзнание на чистокръвния българин, виждайки какви субсидии се отделят за бежанци и роми. Този двоен стандарт го кара да емигрира.

Източник: Евростат.

Макар че: "Брутният вътрешен продукт (БВП) през третото тримесечие на 2016 г. се увеличава с 0.4% в ЕС-28 спрямо предходното тримесечие по сезонно изгладени данни. За същия период БВП в България нараства с 0.7%. В сравнение със същото тримесечие на предходната година сезонно изгладените данни показват нарастване на равнището на БВП в ЕС-28 с 1.9%, а в България - с 3.4%.". И какво от това, след като живородените български деца за 2015 са 65 950 - т.е. по-малко от броя на напускащите?

Мога да залея статията си с още много данни, но за момента не това е целта. Трябва да се замислим върху условията на труд и състоянието на здравеопазването, образованието и икономиката. Нужно е да се стабилизира социалната политика и жизнените показатели на всички видове равнище, за да може демографските признаци да се подобрят. Когато започнем да чуваме или по-скоро да УСЕЩАМЕ добрите прогнози и реално благотворното въздействие от тях върху стандарта ни на живот и труд, ще подсилим мотивите си да останем тук, където иначе имаме ресурсите да разкрием много повече перспективи за всички нас, отколкото до момента практически катализираме.

ЖИВОТЪТ...

Животът ни е екшън, трилър, комедия и романс.

Късометражен филм с неясен край и бърз каданс.

Животът ни са без режисура и сценарий епизоди.

Понякога сме марионетки, понякога сме кукловоди.

Животът ни са чудни мигове, минаващи на лента.

Смъртта и него дели ги единствено крехка тангента.

Животът ни е низ от фатални и щастливи финали.

Дублажи няма, а ролите всички до една сме окрали.

Животът ни - извор на правдиви копнежи, вълнения.

Нека живеем! Струват си житейските приключения.

БАРТЕР

Eто те и теб – субектът хикс. Пореден случаен в живота ми елемент.

Сърцето ти е свито в гипс. И идваш в най-неподходящия ми момент.

Привличах доста пришълци. Мисията им бе на жадни кръвопийци.

А аз съм от онези бойци, които ненавиждат тихите душевни убийци.

Събирах улики и ги разследвах. С доказателства веществени осъмвах.

Чуждите сенки нощем преследвах. Често на сомнамбул се преструвах.

Нямам време за проиграни шансове. Искам просто да ти се доверя.

Не боравя вече със залози и басове. Дай ми порив да се презаредя!

В постановки хич не ми се играе. Трябва ми живот с открити карти.

Пробваш ли се да ме опознаеш, само любов за любовта е бартерът.

ДИВЕРГЕНТ

Искаш ли да полетиш над хора, облаци и континенти?

Искаш да си от онези млади, дръзновени дивергенти?

Триумфите ти ще те понасят в райски кътчета земни.

В усмихнати превръщай всички хорски погледи вредни.        

Но успехът не идва, без преди това да си го изстрадал.

Трябва да си търсил, чакал, опитвал и неведнъж падал.

Не се отказвай – изпитанията гарант са за успеха утре.

Гледай право във целта напред и няма кой да те бутне.

А щом си финиширал, вече си победител, но и уморен.

Успехът кратък е, отдъхни и продължи напред устремен.

Бенефисът на ЗЛАТНИТЕ - заявка за дълголетна приемственост

За да си ценител на постиженията на ЗЛАТНИТЕ МОМИЧЕТА се изисква специфична култура. Не просто опорно-двигателна. Не просто да си познавач на изкуството. Да, на изкуството като цяло, тъй като тези момичета въплъщават в себе си всякакви проявления на изкуството в най-чистите му и еклектични разновидности. Необходимо е да си сензитивен естет и да си дадеш сметка колко години упорит труд е положен за крайния резултат. Крайният резултат винаги буди възхищение, но малцина се замислят какви лишения и жертви крие той. Снощи присъствах на гала вечер, на един гала спектакъл на българската хужодествена гимнастика. 14 000 души в Арена Армеец-София се срещнахме очи в очи с ансамбъла, който заслужава безспорните адмирации на всеки българин. 

Художествената гимнастика е не просто гимнастика и не само спорт. Тя съчетава в себе си аристократизъм, музикалност, техничност. Музиката съставя една голяма част от цялостното представление. Структурата на композицията придава и емоция. Представителите на това изкуство са носители и на вродени, и на придобите качества. Придобива се дисциплината, отношението към тренировките. Но ако не ти е вроден нюхът да си свързан чувствено с всички тези компоненти, няма как да ги изиграеш убедително и да накараш публиката да ти повярва. Да ти повярва, че си роден за това и че носиш духа на хужодествената гимнастика. Момичетата, които се занимават с това, са Дами. Те са олицетворение на пиетета към свободата, творческата непреходност и женствеността. Балет, гимнастика, танци, театрални етюди. Игри с бухалки, въжета, топки, ленти и обръчи. За фигуралната направа на всичко това трябва да си гъвкав, концентриран и максимално прецизен към детайла. 

Снощи всяко едно от момичетата, раздали се до безкрай в периода 2010-2016, имаше своя видеовизитка. Всички бяха презентирани по свойски начин. За всяка се каза по нещо различно, по нещо хубаво. Именно тези разностранни индивидуалности с явна сила в различни области от художествената гимнастика играха снощи като за последно и като едно цяло. Казвам като за последно с ясното съзнание, че те всеки път играят така. А дали е за последно... Те със сигурност ще продължават да отдават своя принос за България, а вече и за малките момичета, които ги наследяват. Затова в заглавието използвах думата "приемственост". Тя представлява един плавен преход и последователност между отделните поколения, които си предават щафетата, казано на спортсменски език. Представяйки се, отделните съзтезателки неколкократно споменаха колко трудно им е било в началото, как са били критикувани и подценявани. Вероятно и неведнъж са искали да се откажат и са се питали дали си струва. В крайна сметка професионалистите прикриват най-трудните мигове и ги оставят зад ефир и зад кулисите. Те демонстрираха, че за добрия играч няма отказване и компромис. И че истинският победител първо умее да губи. Никой успешен човек не е станал такъв от раз. Първо трябва да се сблъскаш с отхвърляне и спънки, за да може така да калиш с характера си. No pain - no gain, as we know. :) Казвам го като човек, който също се е занимавал със спорт - 7 г. народни танци, макар и не на такова високо и представително ниво като тяхното.

Един от сюблимните моменти снощи бе именно появата на Цвети Стоянова след тежкия за нея период. Цялата зала се изправи на крака, за да я аплодира за героизма. Изглеждаше много добре и развълнувана от срещата си с толкова хора, които се радвахме да я видим на крака и възстановена от травмата.

Различни инструменти и звуци, интересни превъплъщения и комбинации държаха настроение в публиката през цялото време. Михаела Маевска, Цветелина Найденова, Християна Тодорова, Ренета Камберова и Любомира Казанова, Катрин Велкова, Елена Тодорова доказаха отново, че заслужено имат 81 медала от грандиозни първенства и са носителки на бронзовия приз от олимпийските игри в Рио. Те получиха и златни медали в началото на мероприятието от един от меценатите на федерацията по художествена гимнастика. А председателят на федерацията - Илиана Раева, трогна всички присъстващи със своята искрена реч и сълзите си. Признание заслужава, разбира се, и треньорката на Златния отбор - Ина Ананиева, както и целият екип. Финалното изпълнение обедини настоящите Големи и новите, малки Големи.

Благодарим Ви за този спектакъл, Златни момичета! Припомнихте ни защо е важно да сме горди българи. Продължавайте да бъдете съпричастни към българското изкуство, спорт и култура! Времето винаги възнаграждава усилията. Нека традицията продължи и да сме свидетели на още по-фантастични успехи по света и у нас! Поклон! :)

ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

Отново ухае на зима. Дали ще възцари възстановка на "Лукановата зима"? Мирише на сух студ, глад, неизвестност. Единствено надеждата умира последна. Клише, създадено, за да оправдаваме и най-нетърпимото положение. И все пак - човекът е устроен, за да се приспособява към нови условия на оцеляване и да калява себе си в изпитания от всякакъв характер. България избра своя нов президент. Едно ново лице, което застава с името си и с отговорността да бъде държавен глава. И колкото и да се тръби, че президентът притежава ограничени правомощия, все пак той е представителният образ на своята нация. И трябва да има нужната харизма, авторитет и тежест. И не само...

Зимата на 1990 и въобще първите години на прехода са белязани от нечовешка инфлация, масова апроприация и тотален безпорядък. Ние, децата на демокрацията, сме от малко по-друго тесто и знаем 2 и 200. Нямам особени съзнателни спомени от най-началните години на промяната. Само са ми разказвали, че в магазините съвсем умишлено не е имало нищо. Трудно е било снабдяването с продукти, стоки от бита и първа необходимост. Дълговете са възлизали на баснословната сума от порядъка на 10 милиарда долара. Безработните надхвърляли 350 000 и се случват рокади и безразборни съкращения на щатове и кадри. Впоследствие тази идеология доизвършват сините в лицето на Костов, който продаде предприятия на безценица в още по-смутни години на управление, когато и доларът се срина главоломно. Помня опашките за хляб. Настъпи анархията. Хората започнаха да си завиждат, да се сравняват, да се конкурират със зъби и нокти. Досега, когато вече се умориха от това. И си искат Нормалността. 

"За Бога, братя, не купувайте!". Макар икономисти да твърдят, че точно с увеличаване на покупателната способност се разширяват пазарите. Сега в калиталистическия строй вече имаме всякакви по рода си магазини с пълни рафтове... И какво от това, щом стандартът ни не е помръднал, а минималната ни работна заплата е вероятно най-ниската в целия ЕС?

Генерал Румен Радев спечели президентските избори със сравнително убедителна преднина. Реката, която постоянно сменя цвета си, този път отново е червена.  Не че деля по цвят. Твърди се, че Радев е много по-малко зависим от БСП, отколкото е Цачева от своята партия. Но все пак в политиката е необходима доза дипломатизъм, съглашение, че дори и конформизъм, и няма как да си абсолютно самостойна единица. Още повече, че, струва ми се, президентът понякога е просто арбитър. Да оставим това настрана. Важното за него е да въплъщава качествата на хуманен, всеотдаен, търпелив, гъвкав, общителен. За мен президентът следва да притежава фасон, опит и внушителна аура. По втория параграф се опитаха да го уязвят с контравъпроси по време на пресконференцията след избирането му. Без цел да го защитавам - не това е целта на занятието, този човек все пак притежава опит в сферата на Военновъздушните сили и необходимото академично образование. Квалификационните и професионални степени и умения, които е придобил, са изградили в него чувство на чест, дълг и дисциплина. Поне така се предполага. Че това за него не са просто теоретични терминологии, а жизнени принципи. Това е изписано и на лицето му. Личи, че говори стегнато, премерено и встрани от високопарното словоблудство. Да си овладян в емоциите и еквилибрирането си е предимство. Anyway. Изборът е направен. Някои празнуват успехи, други ближат рани.

В тази политическа зима е жизнено необходимо кликата да си даде навременна сметка за пропуснати и бъдещи ползи, преди да е приключила годината. Нали в края на годината правим ретроспекция. Въпросът е очертаваме ли експлицитни нови хоризонти. Следва да се приеме бюджетът за следващата година. Бизнесът до известна степен се чувства притиснат. Очакват се до 30-50 процента свиване на печалбите, за да се задвижат наново оборотите. За момента водещите партии отказват да съставят кабинет в рамките на този парламент, така че се очакват предсрочни парламентарни избори напролет. Фиксират се дати като 26 март, 2 и 9 април, като последната е най-малко вероятна, тъй като се застъпва с Цветница. За момента единственото сигурно е, че всички партии ще върнат мандата, което на практика означава едно... служебно правителство. Настоящият избран президент встъпва в длъжност на 22 януари. И от тогава ще има два месеца за подготовка на парламентарни избори. Сега на дневен ред е формирането на служебно правителство, което да закрепи сегашното статукво, да подготви бюджет и да разчисти терена за новите избори. Действително бе редно кабинетът на Борисов да подаде оставка. Това е принципна позиция. Но този човек постави на карта съдбата на цял един народ. От думите, с които си служи, става ясно, че егото му е в застрашителни размери и го кара да взима крайни решения, да реагира тънкообидно на критика. А признатите му с половин уста грешки невинаги са половин грях. Ако ГЕРБ бяха излъчили Томислав Дончев например за кандидат за президент, щяха да постигнат съвсем друг резултат. Сами се поставиха в изолационизъм. Вотът този път до голямо степен бе и наказателен. Феодално и с фалшива пропаганда в 21-ви век не се управлява ефективно. Изборът на Цецка бе фрапантен и необмислен. Все пак в случая се гласува за личност, а нейната е меко казано, объркваща и безпардонна. Тя не е визионерът, който ни трябва. Не може да те накара да повярваш в нея. Инак, никой не отрича постиженията ГЕРБови. Пътна инфраструктура, детски градини, спортни зали и площадки. Но някак започнахме отзад напред реденето на пъзела. Фиксирани са 5 милиарди лева неизползвани средства за икономиката. Страната ни има нужда от бистра лява политика не защото социалистите са си внушили, че идват на власт, понеже Патриотите, ДПС и Марешки са ги подкрепили. Нуждаем се от социална политика, за да подпомогнем образование и здравеопазване и засегнатите в тези два сегмента - възрастните, майките с деца и бъдещето - студентите. За съжаление това остава само на лист хартия като добро намерение в заучени платформи и кампании. Необходимо е да се стимулира раждаемостта, да се постигнат данъчни и административни облекчения за редовия българин и да се редуцират авантажите на върхушката. Където трябва да сме еднакви - пред закона, не сме. Където не трябва да сме еднакви - в данъчното оценяване и заплащане, сме. В много случаи най-бедните се задължават да плащат чужди данъци или по-високи от този, който печели повече. Лесно се прехвърля отговорност на по-слабия. Защо?

Политическата зима е на прага и чука на вратата. Ледени висулки като копия се спускат над нас и ще засегнат най-пряко и болезнено широката общественост. Ако тя не спре да бъде пасивен играч. Каква е доктрината, няма толкова значение, колкото дали държим да сме нещо по-различно от васали и пролетариат. Мека или тромава, зимата не трябва да предполага апатия, нито заспиване в миналото. Нямаме нужда от родоотстъпничество, "мозъчен ревматизъм", "паяжина", мрежи от партенки, духовно пиянство и "политически бурени" и маргинали. Както Ботев прокламира - спасението е в революцията. На този етап... в нея и само в нея!

ЕСЕН

Пристъпвам в есенна позлата. Обагрен, мистериозен и меланхоличен.

Чувствата ми ще са като листата. Висш пилотаж загадъчно-драматичен.

Ще те топля, аз съм циганско лято. Закрилата ми – романтика сгушена.

Ще гледаме отлитащото на юг ято. Съзерцание префинено, разтушено.

Сезоните навярно менят се като човеците. И са еднакви, и са различни.

И стига толкова стихоплетстване. Есен е, нека бъдем ефирни, магични.

ПАЛЕЖИ И ГРАБЕЖИ

Съвсем неумишлено се инспирирам от заглавието на един от многото поучителни и изпълнени с правдива символика "Диви разкази" на големия Николай Хайтов. По нашенски обичаме да палим фитила и да бягаме, за да може после отстрани дружно да дебнем в засада. Може би това е едно от проявленията ни, в което сме толкова задружни. За жалост. Буквално и преносно горим мостовете си към миналото. Псевдобизнесмени с помощта на политици се опитват да заличат част от културното ни и историческо наследство, пренаписвайки историята. Придават си заслуги и неглижират онова, което е било преди тяхната поява. Съществували са хора със светъл пример, които абсолютно безкористно са оставили диря в българския обществен живот. И понеже днес много обичаме да се кичим с тщеславие, не осъзнаваме фундаменталната роля на благотворителността, на бизнеса, на светската власт. На нищо, което някога е функционирало в по-чистата си форма. Напоследък отново се връщаме в Античността. С жаждата си за зрелища. Пресъздаваме по необичайни начини гладиаторските битки. Винаги има един, който се надпреварва с другиго за някаква изгубена кауза. Някакви лагери ги настървяват абсолютно по ултраски. И в края някой пада в боя. А друг печели чест и слава без значение с какви средства е оправдал целта си. Борбите и войните днес са и за един комат хляб, и за много повече. Струва ли си обаче да е на цената на антифеърплей? Струва ли някой на някого да плаща, за да се покриват казуси, изискващи открити граждански и прокурорски дебати и проверки? Конфликт на интереси, биха казали. Останките от опожарените сгради, документи и съвест остават обаче да тлеят и понамирисвайки да напомнят за това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Понякога сме жертви на личната си наивност и се трансформираме в изкупителни жертви на самите себе си. Точно както в разказа "Бурлеска". Уж по непредпазливост. А тя, оказва се, преднамерена такава.

Опожарен и ограбен. Така осъмна Пловдив в една лятна сутрин. Краят на лятото бе белязан от поредния пожар. Вечерна димна завеса озари небето над древния и вечен град. Облаци от дим обгърнаха небето и пловдивчани помислихме, че се случва някакво уникално по рода си явление. А то какво било. Не е никак случайно така изведнъж да пламнат точно тютюневите складове, нали? Материалите, с които са изградени, не позволяват така лесно да се разрази пожар. По този въпрос не помислиха онези, които побързаха да си намерят алиби в лицето на клошаря Любомир Денчев и неговата цигара. Кой кого покрива, не стана ясно. И този случай се потули с мнима версия. Гръмналият бушон и параван сега е един клошар. Утре нарочен ще е също подобен типаж. Цялата тази сага твърде много прилича на алчността, закодирана в посланията на романа "Тютюн". Да, Никотиана. Формирала човешки съдби, опустошени в огъня на ведомствената си меркантилност. Безвъзвратно изгубени някъде по пътя души, решени с цената на живота си да поругаят достойнството си, за да си купят власт и капитали. Осъдени души. В това се изразява и драматизмът на съвремието ни. Класовите междуособици, експлоататорската дейност на българския собственик и рабодотадел. Култът към парите и обезценяването на доблестта. Ограбването - ментално и материално.

Пълният антипод на това е съзидателността. Тютюневите складове в Пловдив, намиращи се на едно от най-космополитните места в града, са построени от Димитър Кудоглу. Той е родом от Малко Габрово и е търгувал с тютюн. Развивал дейността си в Ксанти и Дрезден, но не пропуснал да направи солидни дарения именно в родината си. С наема от тютюневите складове е финансиран Дом на благотворителността и народното здраве "Димитър Кудоглу". Впоследствие с негови средства се изграждат и амбулатория, аптека, училище, трапезарии. Подпомагал е бежанци, образовани млади хора, както и такива в неравностойно положение. Финансирал е още църкви, дружества, домове. Дейността му като благодетел възлиза на над 3 млн. лева, като не броим 5 млн. лева за център за борба с най-рисковите и фатални болести по онова време, например туберкулоза, и 15 млн. лева за тютюневите складове. Наемът им - 800 000 лв, е бил издръжката за Дома на благотворителността и народното здраве. Всичко това Кудоглу направил като жест абсолютно безвъзмездно, приемайки го като дълг. Нещо, което днес никой меценат не е демонстрирал. Димитър Кудоглу приключва земния си път с дарение в размер на 500 000 лева за изграждането на детски ясли за 50 на брой деца. Още 10 г. по-късно след смъртта на Кудоглу Дом на благотворителността и народното здраве бил затворен с правилтелствен указ. Складовете - одържавени и разпродавани. Яслите - от 2002 обектът им е в ръцете на частни предприемачи. Добротата е опожарена и покварена... Само заради нелепите приумици на новото поколение магнати и инвеститори, които разчистват старите терени, за да ги подготвят чисто нови за себе си и своите съзаклятия. Какво различава новите от някогашните благодетели? А да, тези днес всъщност не са такива, а юридически лица с частни интереси. Какво се е случвало преди години, най-малко ги интересува - то се изтрива. Държавата, изглежда, подпомага индиректно този процес. Не видях прокурорски експертизи да стигнаха до адекватни заключения. 

Омбудсманът Мая Манолова сподели, че община Пловдив е виновна за съдбата на тютюневите складове, тъй като не се е позовала на член 72-ри от Закона за културното наследство и прилежащите му. Изводите от него сочат, че когато паметници и ценности на културата биват застрашени от разруха и увреждане, градоначалникът следва да издаде предписания за това на собственика. При неизпълнение на предписанията общината се задължава да ипотекира имота. Мая Манолова предлага нови разпоредби. Застраховки, данъчни облекчения, изкупуване на половин цена на имота от държавата при неизпълнение на ангажиментите на собствениците в рамките на 5 г. Предвиждат се средства за опазване на културните ценности в размер на 100 000 млн. лева, което звучи фантастично, но засега е само във вид на добро намерение. Какво става обаче, когато не знаем кои и колко са реалните собственици? Ръка върху тютюневите складове са сложили не повече от 5 компании: италианската фирма "Рипа" има претенции отдавна, "Винпром-Пещера" стопанисва четвъртата изгоряла сграда, а спасената от пожара част принадлежи на евреи. Развоят ще стои под под въпрос, докато отговорните органи не се вземат в ръце. 

Остава обаче един горчив привкус от цялата работа. Няма улики, за конкретни обвинения. Може само да се заподозира. Подозираме онези, които имат апетити върху въпросните обекти. Най-вероятно неколцина желаят да приватизират нещо за себе си на това стратегическо местоположение. Никой обаче не се замисля в какво тържище превръщаме места, които трябва да оставим непокътнати. Дори и тези складове никога повече да не бъдат заменени с други сгради на тяхно място, които вероятно биха изпирали пари в днешно време, те трябва да бъдат рестраврирани и просто да фигурират като символ на алтруизма и хуманността в лицето на личности като Димитър Кудоглу. Мисля, че поне това дължим на него и на тези като него, посветили живота си на благородни нам дела. А защо не и да направим актуална възстановка на онова, което той е сътворил? Първо трябва да го почувстваме и да сме готови за това. 

КОЛКО...

Колко много протежета на върхушки.

Колко слугинаж, парвенюта бездушни.

Колко малко достойни са за визионери.

Колко вътрешно червиви милионери.

Колко продажни държанки и ментета.

Колко тщеславни, ненаситни соарета.

Колко патриции със съмнителен морал.

Колко отегчителен и заучен карнавал.

Колко липсващ пиетет към авторитетите.

Колко негодни са подмолно-превзетите.

Колко съкровища са изтикани в ъгъла.

Колко време свестните ще са в пъкъла?

"От щастието най боли" - ноктюрно за големите и самотни сърца

Има надежда за българската музика. С тази поанта може би трябва да завърша, но всъщност с нея ще започна. Музиката я има, за да въздейства. Единствено глупак би я диференцирал. Музиката е най-великото изкуство, защото създадена като такова, тя несъмнено пленява. И се ражда едно чувство, неподлежащо на детерминиране. Напоследък в България се произвеждат парчета за ширпотребата с фразички от кварталния и булеварден фолклор. И да, може би думата е точно "парчета" - там някакъв скалъпен бийт, вокали, аутотюн с възможно най-малко мелодика, поетичност и инструментариум. "Песен" звучи някак по-тежко. Допускам, че слушателят е с отдавна размити представи за музиката. Нещо повече - от толкова много какофонии меломанът е объркан и се е превърнал в един механичен консуматор. Когато обаче до нас стигне една красива композиция, ние мигновено възвръщаме сензорите си. Още от първите акорди усещаш, че ти е поднесено нещо музикантско. Така е и с песента, която ще презентирам - "От щастието най боли" на феноменалния глас Нелина. Все по-рядко новите песни ми грабват вниманието, понеже както обичам да казвам - в тях има много компютър и малко душа. Не така е в "От щастието най боли". Разтърсващата балада показва слабостта на мнозина - самотата. В една песен на Лили Иванова се пее, че "най-мъчно се понася чуждо щастие", но тук е погледнато от друг ъгъл. 


Съвсем не става дума за користна завист. А за една човешка празнота, продължаваща безконечно. Всеки има някаква драма и липса в живота си. Най-много боли от дефицита на любов, но не у теб. Ти си пълен с любов. Няма на кого да я дадеш. Молиш се, търсиш я, чакаш, луташ се. Мисълта за липсата като за необратимост те плаши. Чудиш се къде е грешката, та все стават някакви разминавания или пък удряш на камък. А отстрани покрай теб все минават редица влюбени двойки. На всеки ъгъл, през две пресечки. И истината те шамаросва челно. Понякога се утешаваш с това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Много двойки се разпадат още преди да са влези във връзка. Ти не искаш това за себе си. Ала има и такива, които са щастливо и перманентно свързани. Справедливо ли е, че не си в една от тях? Човешко е да си задаваш този въпрос, да се сравняваш дори. Знам само, че на всички ни трябва различно време. На някои е писано да чакат повече. Понякога клишетата от рода на "за всеки влак си има пътници" са измамно успокояващи. Дали любовта мрази някои, избирателно ли ги мрази? Защо сърцето ти е толкова голямо, а толкова само? Защото това е изпитание. Там някъде я има твоята душата и е въпрос на време пътищата да ви се пресекат. Но дотогава... да, боли неимоверно. И искаш да видиш Господа очи в очи и да му поискаш сметка. ЗАЩО И ДО КОГА?

Тази балада е сътворена с мощното и плътно канто на Нелина, която винаги е знаела какво настроение да вдъхне на даден свой проект. Тя е от разпознаваемите изпълнители, които внимателно и всеотдайно подбират произведенията си. Не се задоволява с компромиси и не държи с цената на всичко да е в актуалната вълна. Тя - актуалната вълна, от години е една и съща и до болка встръснала. Песни за к*чки, боклуци, бивши, излишни дойдоха в повече. Творците са творци, когато мислят в перспектива, не на парче. Всяка песен е визитка и трябва да застанеш зад нея. Ако си я създал по калъп някакъв, ти не стоиш убедително в нейната опаковка. Хората го усещат и вече са я забравили, когато е свършил сезонът. Напоследък наблюдавам, че за известен брой потребители броят гледания на клиповете в ютуб е показател за успеваемостта на даден музикален продукт. Не мисля. Реалният и меродавен показател са броят и качеството на изявите (за да не казвам участия, тъй като цял свят ни се чуди в какво точно участваме); шлагерността на една творба; тиражите на албумите и концертната дейност. Дали сме в ерата на интернет, изобщо не ме интересува, защото аз също съм вътре в тази реална виртуалност, но и до днес продължавам да купувам албуми и продължавам да давам средства за концерти. Аз преживявам музиката, не просто потребявам. И макар и един от малкото останали представители на тази схема, ще продължавам да го правя, когато сметна за необходимо, т.е. когато си заслужава. Когато след години ехото на дадена песен продължава да звучи, значи изпълнителят и неговият екип са си свършили работата не през пръсти. Трябва да ти дойде отвътре, в противен случай просто не се занимавай. Трудният, изстрадан успех е сигурният и трайният. Често съм чувал изказвания за Нелина от типа: "Тя е страхотна певица, но рядко попада на хит". Аз съм свидетел, че изобщо не е така. В последните години доста нейни песни се откроиха, включителната и нейното лятно предложение тази година - "Лято, слънце, море". Това, че профани диджеи имат предразсъдъци към утвърдената генерация, не означава, че тези песни имат малко симпатизанти. 

"От щастието най боли" ме накара да настръхна зверски. Безумно фина и човешка. Посланието - повече от емоционално и откровено. Според мен се нарежда смело до великолепни нейни балади като "Изповед", "Любов след любовта", "Свят без любов", "Гръм", "Добре, че вали", "Да забравиш", "Вместо сбогом", "Лястовица", "За теб", "Сънувах те". Ако и някои от водещите тв- и радиостанции нямаха също предубеждения, щяха да я завъртят. Дано доживея българинът да се освободи от оковите на собствените си комплекси и да спре да дели по жанр, цвят, пол, раса и не знам си още какво. Дай шанс, вслушай се и тогава оцени! Една шепа псевдоинтелектуалци и пуритани вече сигурно 30 години посочват поп-фолка като най-висше зло. Съжалявам, ама не съм чул такава страхотна балада от нито един рап, поп, естраден и рок изпълнител напоследък. Красивият клип е заснет с кадри от небятната морска шир и е в абсолютен синхрон с характера на композицията. Ракурсите са впечатляващи и щрихират усещането за простор, могъщество и дълбочина. Каквито могат да бъдат и щастието, и болката ни. Визиите са нещо ново за Нелина. Цялостната драматургия е напълно органична, а кулминацията на ноктюрното е върховна. И най-важното - въздействието. То е като куршум. Право в сърцето. Поздравления за Нелина, Йордан Петков, Анастасия Мавродиева, Diamond Beat Production и всички останали допринесли! Пожелавам грандиозен успех!

УЗО И МОРЕ

Сядам вечер край морето. И потъвам във уюта на безвремие.

Романтично е небето. Чаша узо ми показва мойто отражение.

Самотна котва в дълбините. И поглед в необятна морска шир.

Прекъсват тишина вълните, разливащи се мимолетно и безспир.

Отпивам глътка минало. Разчиствам стари сметки и давя мъка.

Морето е изстинало. И мойте чувства ми напомнят за разлъка.

Бризът гали сетивата. Последна чаша и сметките са вече чисти.

Намери покой душата. Потънаха в морето непотребните мисли.

Лили Иванова озари и огласи достолепно Античния театър

На 11.09.2016 Лили Иванова изнесе поредния си уникален спектакъл, този път пред очите на пловдивската си публика в неповторимия Античен театър. Това е четвъртата изява на недостижимата българска изпълнителка, на която присъствам. Защо я определям като недостижима ли? Защото в моите очи тази жена притежава изключителна дисциплина, която е в постамента на нейния успех редица години. Трябва да служи като еталон. Много иначе талантливи творци не са разбрали, че голият талант не е самодостатъчен. Публиката не прощава груби грешки само защото си талантлив. Лили има пословично чувство за самосъхранение и извънредно такова за уважение към публиката и екипа си. В момента продължава нейното ежегодно турне в страната и го доказва за сетен път.

Концертът в Античния театър бе вълшебен. Тази дума за мен изразява магията, която почувствах на 11.09. Както знаем, Пловдив кандидатства за европейска столица на културата. Това е причината за интензивното развитие на града в последно време. Осъществиха се немалко рентабилни инвестиции в определени сегменти на древния и вечен Пловдив. Античният театър е един от културните и исторически символи в България изобщо. Мероприятията там минават при особено въздействаща атмосфера. Досега съм бил в зали на концерти на Лили. Този път обстановката на открито позволи да пречупя сетивността си под друг ъгъл. Знаете, в края на лятото човек се чувства меланхолично, носталгично именно поради самия му край и граби с пълни шепи от всеки един миг. Времето бе приятно. Небето - красиво. Сцената - отново стилна, без излишни ефекти и украшения. По време на музикалните изяви на гранддамата на българската музика се пее и свири на живо, без компромис. Върху това падна акцентът и сега. И отново взаимното уважение между аудитория и изпълнител взе превес. Лили на няколко пъти влизаше в пряк диалог с публиката, с което затвърждаваше впечатлението, че е близо до нея. Тя не обича думата "звезда", не обича да се качва на звездолета и да ръси прах. Тя е звезда в нашата малка България точно защото не гледа хората отвисоко, не ги дели и не предава родината си. Обърна се към всички страни, поздрави ни. Това е нейният реверанс и признателност. Програмата бе позната за мен, но още по-величествено представена. Изпълниха се както последните ѝ парчета, които публиката вече знае, така и утвърдените във времето. По традиция безумно ме докоснаха интерпретациите на "Сърцето е чупливо", "За тебе бях", "Камино", "Реквием", "Присъда", а на "Рокля на цветя" и особено на "Без правила" енергията бе повече от жизнерадостна. Финалът бе поставен от емблематичната "Щурче" и много, много бисове... 

Лили показа, че е великодушна и сърцата. С цялата почит, която демонстрира към разнородния си таргет. С точността си. С диалога с присъстващите. Със самоиронизирането и духовитостта си дори на моменти. Дори с това, че свали обувките си. И с безупречно детайлния си пърформанс. Всеки път тя пее песните си по различен начин, и всеки път все по-овладяно. Защото ги преживява пак и пак и им вдъхва нов живот и прочит. Пред Лили има още много път. Нейният поглед е в бъдещето. Миналото е нейният опит и урок. Настоящето е заявка за бъдещи перспективи. Това е Лили Иванова. Вечна. Титанична. Достойна. Стриктна. Благодарна. Желязната лейди на българската музика.

ОБИЧ БЕЗ РЕСТО

Обичай ме без уговорки и условия! Ще те обичам и аз така!

Обичай ме без празнословия! Ще преоткриеш в мен света!

Обичай ме изненадващо! И всеки ден превръщай в чудо!

Обичай ме грабващо! Не тихомълком, а пламенно и лудо!

Обичай ме до плюс безкрайност! Не го прави по задължение!

Обичай ме без грам потайност, в хармония и без напрежение!

Обичай ме напук на догмите! Разкъсвай с поглед всеки враг!

Обичай ме извън нормите! В сърцето ми за теб намирай праг!

Обичай ме винаги, не често! Копнея чувствата да са константа!

Обичай ме алтруистично и без ресто! Обичта е нашата поанта!

НАПУК

НАПУК

На много хора бъркам във душите. Злобата им пагубно прозира.

Без причина съм им трън в очите. И мислят си, че не подозирам.

Но причина има, до болка ясна. Побърквам ги отвътре цялостно.

Излъчването ми ги дразни бясно. Видят ли ме, им става тягостно.

Не ме заставяйте да наведа глава! Не моля и не вися на колене!

Не ми пречете да се боря за правда! Енергията ми ще ви помете!

Лакейството е идеалът на пълзящи. Летящите не просят внимание.

Достойнството е мойто щастие. А истината все е моето призвание.

Като човек съм горд, честолюбив. За масите това ме прави дребнав.

Духът ми е неопитомен и див. Характерът ми - непоклатим, корав.

Защо ви е със стадо да се сливате? Не ще ви понесе унификацията.

Живейте пъстро и свободно дишайте напук на цялата дискриминация!

НЕПОВТОРИМО

Неповторимо. Събудихме се като едно цяло.

Неповторимо. И свързани сме тяло в тяло.

Неповторимо. Утро с аромат на силно кафе.

Неповторимо. Допир с мекота на кадифе.

Неповторимо. Мълчание и топла виделина.

Неповторимо. Полъх от вековна планина.

Неповторимо. Величествена морска шир.

Неповторимо. Вододелен кръгозор, всемир.

Неповторимо. Църковна тишина, покой.

Неповторимо. Внезапен дъждовен порой.

Неповторимо. Мимолетно, сюрреалистично.

Неповторимо. Живеем кратко, бързо и епично.

МУЛТИКУЛТУРАЛИЗМЪТ (автореферат към дипломна работа)

Мултикултурализмът функционира в обществата с множество на брой съжителстващи помежду си култури, без някоя от тях да е доминираща. Този феномен се свързва с редица теории и трактовки, но същността му е обвързана с многообразие от традиции и принципи на различни видове националности. Когато си личност, си осъзнал своите вътрешни потребности. Успяваш и да се идентифицираш с дадена държава, формирование, строй. Изпитваш принадлежност. Но все пак не допускаш да се обезличиш. Съвременният човек е балансиран по своята същност. Да съществуваш като свободен електрон – без произход и самоличност, е пагубно. Да съчетаваш нехомогенни идентичности или да се опитваш да ги унифицираш – също е рисково.

Светът съществува в една сравнително хармонизирана за самия себе си среда именно благодарение на нашите специфики. Така че те не бива да се загубват. И все пак – ние няма как да се обогатим и да натрупаме жизнен опит без пътуване към себе си и чуждите нрави. Това освежава нашия мироглед, адаптира го към актуалните измерения и генерира повече предпоставки за добротворчество и хуманизъм. Хуманността – тя е част от мултикултурализма. Изисква се емоционална интелигентност, за да възприемеш другостта. Но дори не всеки от нас да носи такава, сме длъжни да възпитаме помежду си и у себе си чувството за съпреживяване на общата действителност. Тя е една и съща за всички, но всички я маркираме със знаците на своите възприятия. Успеем ли да редим пъзела на световния ред и мир по начин, който да е утилитарен за всички, ще създадем един значителен порядък. Ако превърнем тоталните несходства в успоредни прави, които да си сътрудничат по пътя на мулкултурната магистрала, ние ще преминем отвъд пределите на самосъзнанието си. Границите са просто един обозначен ареал. Той е необходим, за да разграничаваме общностите и да филтрираме своята позиция в пространството. Границата остава една административна формалност и топос. Отвъд нея са срещите с другата култура, в конвергенцията. Миграциите са нормално явление за реалността в 21-ви век, когато пътникопотоците са дори неуправляеми. И точно затова трябва да си дадем сметка кои сме, къде отиваме, какво наследство целим да оставим, кому принадлежим и принадлежим ли някому изобщо...

Мултикултурализмът не търпи презразсъдъци, властолюбие и социална аномия. Неговата концепция предвижда сливането на народите да довежда до нов цивилизован подход на взаимодействие. Той няма универсален документ. И Всеобщата декларация за правата на човека не го изчерпва. Идеологията му е формирана със създаването на света, но векове са били необходими да я култивираме. И продължаваме. Антидискриминационните практики са само част от схемата по обединяване на народности.

            Поантата е, че всяко общество носи свои дух. Ние сме тези, които придаваме на населяваните от нас места смисъл. Ние сме тези, които пишем историята им.

В Англия демократизирането на процеса по интеграция е по-засилено от препоръчителното. Затова се търсят начини този процес да бъде редуциран под формата на: обучение за права и задължения на мигранти; задоволително ниво на владеене на английския език; клетва за вярност при получаване на гражданство.

Важни предпоставки за транснационалния обмен са свързани с направляването на групите.

Фракциите биха могли да бъдат признати чрез различни способи: ролята на синдикатите и НПО; намаляване или предотвратяване на расовота дискриминация при наемане в сфера на заетост; подпомагане за създаване на специални училища. Трудно е да утвърдим субстанция на дадена група. Групите са социални конструкции, но хората се отъждествяват с тях и се вписват там, където интересите им се застъпват с тези на други хора. Хибридният синтез на плуралистичните идентичности не е съвсем кохерентен във всеки случай, тъй като сме склонни винаги да даваме израз повече на една от идентичностите. Не би трябвало това да води до пречка при координирането им обаче. Спазването на идеята за секуларизъм също е наложително, както и да не позволим неолибералният капитализъм да образува неофашизъм, гетоизация и терор.

Термините, които залягат в Бяла книга за междукултурен диалог на Съвета на Европа, са свързани с диалогичност; социално сцепление и позитивни мерки по интеграция.

Разрастване пространствата за развитие на междукултурен диалог предполага да направим глобализацията по-гъвкава. Макрообщността става органично цяло.

Околната среда и затворените пространства постепенно ще включват разнообразни локации, където да се провеждат мероприятия от общ и по-конкретен характер, свързани с налагането на актуални алтернативи за консолидиране между отделните културни направления. Достатъчно атрактивни и привлекателни трябва да са „отворените градове” – не просто урбанизирани, а предлагащи опции за осъществяване на събития, подкрепящи споделеността. Граждански акции, които да събират на едно място несъвместими на пръв поглед характери и нрави. Могат да бъдат съпричастни и холдинги, социални  и религиозни движения, управляващите политически партии, сдружения с нестопанска цел.

Ролите на журналистите в процеса са мултиплицирани. Етичните кодекси и журналистическата деонтология би следвало да се обновяват спрямо потребностите на моментното статукво на пазарната конюнктура, и не само. Преди всичко е важно да отпадне езикът на омразата, да се спазва обществения дневен ред, да се съблюдават настроенията на масите и групите в тях. Има малко познати и по-трудни за приемане малцинства и хора в неравностойно положение, които заслужават трибуна под формата на форуми, където да се обсъждат предложения за вписването им в подходящи за тях сектори. Значими са изразните средства на посланията, които се адресират до аудиториите. Базата данни в умствения софтуер е еманация и на вродени, и на придобити алюзии. Всяка една от тези алюзии подлежи на изменение и пречупване. Общата действителност е базирана колкото на универсални истини, толкова и на субективни такива. Затова не изключваме нито една лична представа, породена от друга представа. Индивидуалистичните и колективистичните подходи са белег на самосъзнание. Важна е семейната среда, приятелската, ежедневната.

            Афроамериканците и ислямистите споделят по-антагонистичен темперамент. Ислямът е религия, която все повече омиротворени възприемат като екстремистка. Набезите на ИД демонстрират хладнокръвие по отношение на тероризма. Много летища, метростанции и други обществени места в сърцето на Европа станаха символ на кървавите атаки на религия, възприемаща себе си за господстваща. Подстрекавана навярно и от други държави, тя продължава да държи в подчинение много други. В повечето случаи военните сражения са били мотивирани от жажда за териториална завоевания или разпределение на блага. Същевременно битовата и организираната престъпност в Конгрес хайтс продължава да взима жертви и да тлее като белег на неопитомена култура на съпротивата на афроамериканското население.

            Мултикултурализмът се заражда в Канада и Австралия, където борбата за равни права между различни общности налага възникването на тази нова идеология. И до днес активисти, и то с все по-голяма сила, подкрепят инициативи в полза на равенството между хората по показател раса, пол, сексуална ориентация, социален статут и други показатели. В България проблемите с ромската общност продължават да стоят на дневен ред. Интеграцията им в известен смисъл е криворазбрана. Този факт е забележим особено в предизборно време. Животът на ромите, съдейки и по произхода им, никога не е бил уседнал и узаконен. Тяхното отшелничество трябва да бъде притъпено, за да станат пълноправни граждани на страната ни. Добро управление, върховенство на закона, европейски политики и граждански права са стъпките към подпомагане на процеса по интеграция на тази малцинствена група според отчет на институт „Отворено общество” от 2014.

Повсеместните възстановки на халифат крият рискове от разпространение на мюсюлманския фундаментализъм. „Ислямът е Коранът” е твърдение на Ориана Фалачи. Сред представителите на тази религия има и трезвомислещи хора, които отказват да бъдат въвличани в конфронтации на подобна основа. Такива хора често стават жертва на бежанската криза. Групират се и бягат от родните си места, където царят размирици. Нелегалното им пребиваване на чужда територия създава хаос в обществените структури и нагласи. Ангела Меркел се опита да помогне на точно този тип бежанци, различаващи се от камикадзетата и наетите бойци на ИД, но бе упрекната в прекомерна толерантност. Процедурата по вписване на бежанци остава все така сложна и нерядко сурова за самите тях. Конфликтите между Запада, Изтока и Русия се разрешават точно чрез подобен род изкупителни жертви. В последните години се случиха доста прояви на недействителен и насилствен мултикултурализъм. Атентатът в „Шарли Ебдо”. Сексуалните извращения в новогодишната нощ в Кьолн. Конфликтите между Русия и Украйна. Белгия, Франция и Турция и терористичните нападения. „Брекзит” е последното събитие, което подейства разтърсващо и наложи спешен контрол и мерки по стабилизиране на пазарите и единството на Европа.

Най-важните изводи, които съставих за себе си, са:

-

„Vox unius, vox nullius, vox pópuli, vox Déi”;

Никоя теокрация, хегемония или друга подобна авторитарна структура не е актуален модел на държавна уредба. Едноличната върховна власт, упражнявана с крайни средства, вреди.;

Войните за суровини и имат резон, и нямат. Налагайки равновесие между разпространението и разпределението на разнообразни ресурси по света, постигаме задоволителен стандарт. В страните от Третия свят недоимъкът води до проблеми с хигиената, здравето, репродуктивната дейност. Концентрирането на блага в безмерни количества само в определени държави предизвиква останалите да воюват.;

Религиите и културите не са създадени, за да ни разделят. Те са наше изкуствено творение и интерпретация. И не трябва да доживяваме апокалиптичен катарзис, за да го разберем. Религиите трябва да сплотяват и да са съвместими в тангентите си. Да бъдат обогатявани от нови виждания, защото всичко ненужно старо неминуемо води до рестарт и от нас зависи дали той ще бъде ползотворен.

Всичко започва от чувството за споделеност. От даването на шанс и доверието. От правото на избор. От вярата. Всички сегменти в механизмите на човешкия живот са просто проекция и личен избор. Всеки има своя произход и е свободен да се идентифицира с определени догми, обичаи, навици, за да запази индивидуалността си. Но персоналната индивидуалност е в личната заявка към света. Дълг на мултикултурализма е да я опази, като я превъплъти в условията на съвременния свят. А той изисква да стопим страха от различията и да го трансформираме в колективен дух, който да е отворен към космополитизъм.

Автор: Стефимир Гроздев. Всички права запазени.

Безпътните чеда

Замръква в летен дъжд градът чутовен. И само светлини остават да блещукат.

Премина в нощ денят ни зноен. Омайна тишина. Ни залпове, ни тътен, пукот.

Измежду руини подават се деца сиротни. От минувачите да си купят надежда.

И утрото им ще премине неохотно. А онзи техен блян все тъй ще ги подвежда.

Нагазват в локви кални и дълбоки. Наказват ги със откази, ритници и шамари.

Облечени в дрипи окъсани, широки, осъмват по близки и далечни светофари.

В този град грехът е водещ идеал. Фамозни парвенюта парадират със разкош.

И суетата е звезден кадифен воал. А рискът и порокът са неистов навик лош.

Кой ще подаде ръка на безпътните чеда? Кой ще им подари частица любов?

Зависими са те от ежедневната борба. Дано намерят пристан в света суров!

За MasterChef и житейските върхове и уроци - откровено със Севда Димитрова.

Различна, истинска, емоционална, находчива, мила. СЕВДА ДИМИТРОВА! Тя е победителят в Мастършеф България 2016. Прецедентът е, че e първият вегетарианец победител в света в този формат. Кулинарното шоу разкри нейния талант да готви и да презентира своите прозведения в кухнята по особено футуристичен и изразителен начин. Севда демонстрира изключителен стоицизъм и качества на визионер. Експериментираше с различни продукти и съставки, даде полет на въображението си и доказа, че е естет. Стандартните готварски умения са базисни и постижими. Любовта, с която приготвяш храната, и похватите, с които я поднасяш – това е изкуство и заложба. Севда ги притежава. Тя има и страхотно семейство. Има подкрепата на любимия човек до себе си. Развиват и ресторант в Слънчев бряг - FRESH AND TASTY. Липсва само едно малко човече в живота им, но им пожелавам скоро чудото да им се случи. И да кажа на всички – учете от хора като Севда! Аз научих много от нея – най-вече, че човек трябва да остане добър и винаги да се бори за мечтите си всеотдайно. Благодаря ѝ сърдечно за това интервю! Още много неща са ми любопитни, но това означава, че може би предстои още едно интервю след време...

Малко след финала на MasterChef България 2016 – каква е Вашата равносметка и какво спечелихте от предаването?

- Спечелих страшно много - обогатих своите кулинарни познания, открих нови неща за себе си, създадох приятелства! MasterChef беше моята приказка... Сама си пишех сценария.

По всичко личи, че сте емоционален и добър човек. Каква цена плащате за това?

- През годините се научих да не допускам хората да ме използват, но все още имам да работя в тази посока. Иначе е по-трудно да се съхраниш като добър човек, преминавайки през различните етапи от живота си. Искам да си остана такава - да заразявам хората с хубави емоции и добрина, просто го нося у себе си и искам да го раздавам... БЕЗПЛАТНО!

Победител сте в кухнята. Чувствате ли се победител и в живота и какъв по принцип трябва да бъде той?

- Самият живот ни предоставя ежедневно възможности за малки или по-големи победи! Човек не избира родителите си и къде да се роди, но според заряда и потенциала, който носи в себе си, го изживява по определен начин. Всичко зависи и от това, как са подредени приоритетите ни и важно ли ни е изобщо да бъдем победители. Животът трябва да бъде такъв, че на финала, преди да си отидем от този свят, да сме удовлетворени от себе си - всеки както му е нужно!

С какво Ви впечатлиха останалите участници?

- Всички бяхме толкова различни... от това какви сме по характер, през това какъв тип кухня обичаме да приготвяме до начина ни на работа и взаимоотношенията ни помежду ни. И това беше за добро! Впечатлиха ме с уменията си; с това, че част от тях имаха стратегии; бяха живели с мисълта да участват в MasterChef цяла година!

Как протича заснемането на даден епизод от предаването през Вашия поглед?

- 50 нюанса ЕМОЦИЯ И АДРЕНАЛИН, които непременно съпътстват всяка задача. За един час можеш да преминеш от неувереност и страх, през това умът ти да бъде услужлив в подходящ момент до радост и удовлетвореност!

Как бихте определили кулинарията за себе си – хоби, призвание, страст, талант, потребност, експеримент?

- Всичко взето заедно! В началото беше хоби - в MasterChef открих,че имам талант. Започнах по-смело да експериментирам и сега приготвянето на храна за мен е призвание, облечено в страст, което задоволява потребността да правя хората щастливи по още един начин!

Вие сте творчески тип натура и правите от ястията си шедьоври и визуално. Но как постигате с такава лекота този ефект?

- За всички хора, които са творчески натури, е важно да имат муза - т.е. вдъхновение. Така се пишат музика, стихове. Така се рисуват картини, създават се шедьоври! Тогава нещата се получават от самосебе си и с лекота, дори ти е трудно да спреш!

Как успявахте да уцелите пропорциите и на вкус, много често без да опитвате месо?

- Готвенето е и наука. А когато е съчетано с талант, желание и извършвано с любов, нещата се получават. То е същото както когато един самороден музикант свири блестящо, без за познава нотите и да е учил солфеж! В готвенето има правила - случват се химични и физични процеси, с които трябва да си наясно, ако искаш да вървиш напред. А това, че съм вегетарианка, също ми е помогнало да разбирам и усещам храната с други мои сетива, без да опитвам!

Разкажете ни малко за магията на фотографското изкуство в цирка!

- В момента, в който се постави оградата около шапитото на цирка, започва съществуването на два различни свята. Една ограда образува две вселени! Хората, които се раждат в цирка, са щастливци! На три-четири години говорят няколко езика, нямат двоумение какво ще работя някой ден. Пътуват по света и виждат толкова различни култури и места, изхранвайки семействата си по този начин. Всички циркове са обединени по някакъв начин като едно голямо семейство. Аз и съпругът ми сме написали прекрасни страници от книгата на нашия живот, докосвайки се до цирка.

Най-голямото Ви желание е да имате дете и се борите това да се осъществи. Какво бихте посъветвали всички останали двойки във Вашето положение?

- Да не спират да се обичат, а да се преоткриват! Да не спират да се борят за сбъдването на тази своя мечта, без да превръщат липсата във фикс идея! Изпитанията винаги са изпит и ни превъзпитават. За всеки ден, в който сме здрави ние и хората, които обичаме, имаме какво да ядем и покрив над главите си, трябва само да благодарим!