"Живот назаем" - любов и героизъм в края на дните

"Живот назаем"... Колко красноречиво заглавие... Също толкова, колкото и "Небето няма любимци". Всички ние сме безумно преходни, но често го забравяме, докато не се сблъскаме очи в очи със смъртта. Тогава животът ни минава на лента и желаем да уловим всеки миг от него. Има произведения, които сме длъжни да прочетем. Не от парвенюшки подбуди, нито с цел непременно да ги харесаме. Те са епохални и класически, защото надживяват времето, а времето е единственият барометър. Те са създадени, за да ни навигират - да ни помагат да се огледаме в Аз-а си, да бъдем по-разумни, ала и да се доверяваме на интуицията си. В такива творби се отразяват нагласите на човечеството. Има едно нещо, което не се променя - човешкият инстинкт. Чувството да живееш е неподвластно на времето. Всеки от нас е тук, за да вземе своите уроци, но нас ни сближава именно човешката ни същност, изтъкана от разум, материя и дух. И точно тази същност ни прави нито по-силни, нито по-слаби, а чисто и просто създания от плът и кръв, които в един момент разбират смисъла на живота.

"Живот назаем" ни учи как да живеем, без да прокламира конкретна формула. В живота не е като при точните науки. Как да живеем, разбираме сами за себе си, и ако се замислим, винаги откриваме помощни средства. Когато не си ориентиран къде е твоето място и кой е твоят стимул, достатъчно е само да се спреш и да позволиш на съзнанието ти да те заведе там, където душата ти копнее да бъде. На някои човешки души един живот не стига да намерят призванието и покоя си. И не говоря за онзи задгробен покой, а за хармоничността. Такава хаотична душа притежава и Лилиан - главният персонаж в романа "Живот назаем". 24-годишна дама, която е в попаднала в санаториум в Швейцария, където се лекува. Тя е болна. Не ѝ остава много. Въпреки че... това кой го определя? И все пак - тя трябва да е прикована към легло, да спазва стриктно инструкциите на лекуващия екип. Това я изтощава. Правилата, рутината - те я смазват, притъпяват я като личност. Лилиан има годеник - Борис, който се грижи за нея внимателно, без да я обича с онази страст, която те кара да гориш. Твърде е праволинеен, скучен, предвидим. В този санаториум Лилиан се запознава с Клерфе - автомобилен състезател. Клерфе е рисков играч и в живота. Не залага на дребно. Живее така, сякаш животът му ще продължи вечно. Пада си и малко циник. Не се замисля особено над житейските парадигми. При запознанството си с Лилиан никой от двамата не подозира, че срещите им ще прераснат в любов. Те стартират с чисто любопитство, небрежно опознаване и леко хаплив тон дори. С течение на времето Лилиан открива в Клерфе нещо, което той може да ѝ даде - смелост и хъс за живот. Санаториумът е една капсула за нея и там тя, противно на очакванията и усилията, не подобрява, а загубва жизнения си потенциал. Лилиан има спешна нужда от промяна, както и някой да укроти еманципацията ѝ.

Клерфе я изправя на крака и заедно предприемат щури пътешествия из Франция и Италия. Природните картини, които така живописно подхранват романа, придават една меланхолично-романтична нотка в прагматичността. Лилиан има известни лични спестявания, с които се разпорежда нейният чичо в Париж. Накрая тя решава да му се противопостави и изтегля на части почти цялата сума, за да си купува рокли от "Баленсиага". Роклите стават нейни приятели, когато Клерфе отсъства. По цели дни и нощи тя ги сменя и споделя страховете и надеждите си в тях. Те са като изваяни по нейната стройна фигура. Лилиан наистина е удивителна. Клерфе не усеща как започва да се влюбва в нея. Той просто се привързва, свиква с нея. Тя е сложна, противоречива особа, която той внимателно изследва. Във всеки един момент тя е готова да отпътува някъде, а за него е предизвикателство да я задържи.

Когато е разгарът на автомобилните състезания, Клерфе на няколко пъти рискува живота си. Отнася се твърде безотговорно към смъртта, с която са в непрестанна гонка. Лилиан е там някъде и го чака - или в тълпата от публика, или в някой хотел. И отново е готова да избяга. Може би това, че Клерфе започва да се привързва, я задушава. Тя няма време за губене. Не може да изживее още една любов наново. Няма време за въпроси, отговори и напасване на характери. Колкото безхаберно и повърхностно се опознават - без очаквания и ангажимент, толкова накрая спойката между Клерфе и Лилиан е толкова трогателна, че се оказва пагубна. 

Клерфе, който си прави планове за бъдещето с Лилиан - сега тъкмо когато е приел да сподели живота си с някого, загива в едно от състезанията. Шокът е неминуем за всички. Лилиан няма време да се опомни. Тя урежда всичко по погребението, сблъсква се дори с алчната сестра на Клерфе... и отново заминава. На гарата е, готова да отпътува за Цюрих. И среща Борис. Спокойна е, че след всички авантюри с живота е все още жива и решава да се върне в изходна позиция, като това вече не я плаши. Тя е готова да посрещне смъртта без укор, без бягство. До известна степен Лилиан е представена като лекомислена, своенравна и претръпнала към всякакви превратности. Истината е, че тя е ранима, умна и честна, само че нейната неуловимост всъщност я правят и мимолетна. Макар на моменти образът ѝ да изглежда незадълбочен, чисто психологически той търпи развитие в хода на динамиката на романа и е многопластов. Просто за Лилиан не остава време да позволи промяната да я разгърне като личност. За Клерфе също. Понякога надеждите умират заедно с героите. И ти е тъжно, защото ти преживяваш всичко с тях. Иска да можеш им помогнеш. Обаче няма как. Това е като играта на шах, за която става дума и в творбата. Последният ход може да решаващ.

Четях "Живот назаем" със затаен дъх и се замислих, че действително "Небето няма любимци". Там няма класификации и критерии на подбор. Понякога дните ни са преброени. И да искаме да измамим смъртта и да маневрираме около съдбата си, тя ни застига. Всеки залп е оглушителен и кратък. Историята на живота ни не продължа вечно, не и в това измерение. Но още сега можем да си помислим каква история искаме да напишем, защото дори само една човешка съдба може да даде вятър на промяната за друга. И ако промяната е в позитивен смисъл - значи всичко е наред. Лилиан и Клерфе ме научиха, че нито има накъде да бягам, нито трябва да живея с мисълта да съм константа. Не е нужно да живеем като за последно. Не е нужно и да се разлагаме в рутината си. Винаги съм си казвал: "Бързай бавно", и нека волята на висшата сила направлява. Кои сме ние, че да се разпореждаме? Важно е само какъв е мирогледът ти и колко пълноценно ще живееш, защото как и кога ще умрем трудно можем да изберем. Някои загиват в нечии прегръдки, други - потънали в самота, трети - героично при подвиг. А ние, останалите, следващите... за нас има и време, и няма. Нека не мислим за това! Нека живеем своя живот! Да - да го живеем!

"Поручик Бенц" и изпепеляващата стихия на любовта

Българският класик Димитър Димов със силата на перото си е носител на изконни дихотомни ценности. Почеркът му - елегантен и разпознаваем, сблъсква морално-естетически противоречия в рамките на една завършена цялост, за да изгради архетипите си, без да ги идеализира и да ни задължава да се отъждествим с тях или да вземем отношение. Творбите му са ангажиращи, но не в пристрастния смисъл на думата. Авторът разгръща една житейска картина и ни оставя сами да се ориентираме в нейните щрихи. Всеки персонаж е дуалистичен по психологическата си нишка. Такава е и човешката природа. Няма само добри, нито само лоши. Създадени сме да грешим, да нараняваме, дори и да се самонаказваме понякога. Всичко това е част от нас - просто у всекиго е застъпено в различни граници. Да, именно личната граница е главният ориентир на плоскостта, където стъпват всички герои. А когато е намесена любовта, доброто и злото си контрастират най-умело. Отново се потвърждава максимата, че "на война и в любовта всичко е позволено". Така е и в "Поручик Бенц". Как обаче да не допуснем любовта да унищожи идентичността ни, когато сме готови да се жертваме в нейното име?

Първият роман на Димитър Димов е вдъхновен от времето на Първата световна война, когато има много ясно изразени правила. Кого представляваш и защитаваш, срещу кого се бориш, защо го правиш... Всеки, който решава да смени позицията си, бива определян като дезертьор и страхливец, следователно - презиран и жестоко наказван. Такава е била системата. Фронтовете не просто имат териториален и числен обхват. Те символизират пределите на устоите. Стилът на повествование е изграден от сполучливи художествени средства, а усещането за някогашната действителност се подхранва от по-архаичните словоформи. Единствено някои природни описания натежават.

Айтел Бенц е порядъчен човек, по произход немец, по професия военен лекар. Скромността на личността му определено го краси, ала още в самото начало тя го свързва и запознава с Елена Петрашева и нейните приближени. Елена е красива, проницателна и се движи в средите на българския елит. Не са известни нейната професия и занимания. Представена е като богата наследница. Още в началото поручик Бенц се влюбва в нея, без да осъзнава фаталността на нейната женска природа. Кръгът от познати на Петрашева проявява любопитство към Бенц, идеята на което главно е да бъде привлечен като специалист, който да извърши манипулацията по аборт на Елена. В този момент Бенц започва да добива информация за любовния живот на Петрашева. Докарала летец до убийство, сгодена за друг мъж, в свободното си време тя се забавлява с още дузина други. Елена ясно усеща надмощието и неумолимия си чар, който вкарва в капан мъжката греховност. Тя е похотлива и маскира тази похот толкова изкусително, че отстрани всичко изглежда като невинна игра. Тя умее да кара хората да се подчиняват, а в удобен за себе си момент винаги може да влезе в ролята на жертва, над която да се смилят. Тази жена обаче е изтъкана от хитрост, ненаситност и безпардонност, която прикрива с добро възпитание. Хората около нея са натоварени с различни функции. Едни са платонично привлечени от аурата ѝ, други я ненавиждат, трети не я разбират. Но никой не е безразличен.

Когато започва настъплението на французите и немците трябва да се оттеглят, съответно - Поручик Бенц да напусне България и да се завърне в Германия, той скача от влака и се връща обратно в София, за да докаже любовта си. Непреброими са миговете на страх, в които той, объркан от обстоятелства, е бил готов да се откаже от чувствата си. Дявол да я вземе тази любов! Тя ни пуска по пързалката на падението понякога. Ставаме глухи и слепи за околната реалност и заживяваме в паралелна такава. Влюбеният мъж винаги е по-наивен от влюбената жена. Не мислите ли? Дори когато извършва аборта, чувствайки тази интервенция като най-висше престъпление, той не мисли за себе си, а за Елена, която просто се възползва от него през цялото време за постигане на своите краткотрайни цели. Тя си играе с чувствата му и за нея това е висш пилотаж, възможност да маневрира така, че да излезе неопетнена от всяка ситуация и да продължава да бъде желана. Перверзното тщестлавие и кокетството създават у нея самозаблуждението, че всичко е позволено и така ще бъде вечно.

Когато един от главните персонажи в творбата - чудатият Хиршфогел, разказва яростно на Бенц колко безпощадни са жените и как дори е убил своята жена заради това и е станал женомразец, Бенц не може да повярва що за отмъстителност е натрупал този огорчен мъж. Без да разбира, че в края на живота си и той ще бъде изпълнен от това сладострастно желание. В крайна сметка Елена го предава в разузнавателната служба. Тя не очаква, че Бенц ще я завари в София с друг мъж, часове след като е отпътувал за Германия и се е върнал преждевременно. Този друг мъж - Лафарж Пиер Жан, е френски офицер. След като разбира постъпките на Бенц, този човек проявява мъжка солидарност към така стеклите се за Бенц обстоятелства. Решава да му помогне да се върне в Германия възможно най-малко рисковано. "Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувстваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието - единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката... Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си - дори да избяга, ако не вярваше на честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също бе налице. И най-после, Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал - морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството.".

Всичко е добре, когато приключва добре. И ето - мъжката дума надделява в този свят на безсмислени войни и борби. Между мъже може да съществува честно разбирателство. Особено ако се почувстват застрашени от една и съща жена. Разумът взима връх и притъпява емоцията. Няма нужда от редудантност и сълзи, каквито са налице при жените. В крайна сметка Лафарж спасява живота на Бенц - и то не от снизходителност, а от великодушие, докато Елена Петрашева, заради която Бенц прекрачва границите си, го убива. Първоначално - дума по дума, с действия, подмолност. Накрая - предавайки го на полковник Монталу. Каква е била по-нататъшната съдба на тази героиня - не знаем. Много жени биха могли да се идентифицират с нея, макар да не смеят да си го признаят. Съвсем не искам да заставам на страната на жените или на мъжете в случая. Всичко опира до това, що за човек си, и не се определя от пол, принадлежност и предпочитания. А любовта... с една и съща сила ни въздига и ни сразява. За мен поуката е, че не бива да оставяме да ни подмами и да погубим своята индивидуалност. Любовта е борба, взаимно обаче. И винаги трябва да си с трезвата преценка, какво даваш и какво получаваш и дали си заслужава. Всички сме хора. Е, някои малко повече от други, но утехата, че справедливост тържествува някога и някъде, ни държи живи. А онзи, който копае гроб другиму, сам пада в него, рано или късно - това важи за всички. Така че сами можем да се досетим как би се развил животът на Елена Петрашева.

"Татко" - един трогателен израз на необратимото в човешкия цикъл

Дойде ред да споделя впечатленията си от поредната книга, която прочетох. Преди година съвсем инстинктивно сграбчих в ръцете си "Татко" на прочутия Уилям Уортън. Не си спомням дали първо ме впечатли корицата или анотацията, но сякаш някакъв импулс ме подтикна: "Това е книгата - вземи я!". Взех я с трепет. Както понякога се случва, оставих я настрани - беше време да се потъна в обятията на други заглавия. "Татко" търпеливо стоеше в един ъгъл на стаята и чакаше заветния си миг. Вече съм напълно убеден, че всяка книга има своето време. Наскоро дори се чудих случайно ли е това да подбирам такива творби, които да искат да ми кажат нещо лично във връзка с живота ми сега, преди или в бъдеще. Верятно важи някаква закономерност. Вярно е - аз си ги подбирам, само че те ми загатват предназначението си. Така беше и с "Татко". Няма да повярвате, но след тази книга не съм същият - за добро, надявам се.

Какво заглавие... Кратко и утвърдително. Може би и двояко в някакъв контекст. Няма време за мислене. Започнах я... Началото вървеше обрано и леко досадно минорно, доста дескриптивно. Все още съм на мнение, че някои описателни пасажи са редудантни. Повечето обаче са си точно на място. Без тях произведението не би имало същия характер. То се нуждае от тези детайли, в които се впуска Уортън, навярно воден от идеята си да внуши на читателя, как подробностите оформят пъзела на живота ни и осмислят ежедневието ни. Който търси книги тип "над нещата", нека не посяга към "Татко". Заявявам го съвсем отговорно. Това не е сладникава семейна история. Това не е дори тривиална драматургия с предвидими завръзка, кулминация и развръзка и още по-предизвестен завършек. Оставете Уортън да ви води! Целта му ще разберете най-силно накрая.

След стотната страница разбрах, че "Татко" не просто ще ме завладее, ами и много ще се плаче. Не исках да си го причинявам, особено след редицата други книги с подобно въздействие, до които се докоснах. И все пак - "Татко" е характерна и плавните преходи в структурата не те стъписват, а ти помагат да асимилираш истиността. Джон Тремънт не е типичен герой. Той е мъж на около 50 години, който преоткрива майка си и баща си в заника на жизнения им цикъл. Джон е още любящ баща, син и съпруг. Симпатичен в лудостта си, всеотдаен в грижата си към околните и доблестен с всяка своя клетка. Тяло, в което една искра подпалва бунт. Тяло, което е достатъчно гъвкаво да се подчини на разума и свръхразума, не само на биологичния си часовников механизъм. Тяло, през което преминават различни вулканични емоции, и то все пак е стабилно. Джак има три деца. Родом е от Калифорния. Животът го отвежда в Париж с жена му Врон. Връща се в екзотиката на Калифорния, за да се посвети в спасяването живота на своите драгоценни родители. Навиците на всички следва да се променят за известен период. Най-значимото е, че Джон Тремънт обича родителите си. Иначе не би направил жертвите за тях, които проявява. Той загърбва личния си живот, за да отговори на нуждите им в онзи най-опасен и чувствителен за тях период - на прага на смъртта. Книгата е написана увлекателно, ала твърде реалистично... 

Всеки един битовизъм, всяка една реакция - всичко е болезнено. Дори забавните нотки в разгръщането на персонажите не спасяват положението. Уортън те държи в напрежение до последно. Към средата на книгата вече започваш да осъзнаваш нейната тежест - буквално и преносно. Започваш да страдаш заедно с Тремънт. Майка му бива описана на места като бясна невротичка. Истината е, че жената е претърпяла инфаркт. Цял живот се е съобразявала с мъжа си и с децата си. Искала е да въвежда ред и това я е докарало да маниакални състояния. Тя обича мъжа си, но той е не по-малко болен от нея. Нещо повече - диагнозата му е множествена склероза. Започва да губи разсъдъка си, да забравя. "Губи разсъдъка си" е повърхностното третиране на неговия проблем. Медицинската терминология не може да погледне отвъд науката, за да разгадае мистерията около личността на бащата на Джон. Той не просто полудява, както всички си мислят. Той  е прекалено умен и фин и затова се оттегля в един въображаем свят, където рисува контурите на онова, което му липсва в настоящия. С единия крак той вече е в отвъдното. Знаем, че когато душата е на път да излезе от тялото си, тя вече е в друго измерение, по-блажено за нея. След комата, която преживява, бащата на Джон има мимолетни моменти на проблясък, в които връща спомените си, разпознава близките си и желае да им придаде частица от онзи, паралелния свят, в който наполовина вече се е пренесъл. Трудно е, защото докато той е там, синът му и всички лекари се борят за живота му по не по-различен начин от този, който е в суровата действителност. Джон дори се сблъсква с буйното реагиране на баща си на различни процеси в организма, с лекарски грешки, немарливост и непредпазливост и наглостта на определени самозвани специалисти, които успява да "осъди" и дискредитира, за да докаже човешките права на това да си пациент.

Борбата е продължителна. Всеки един ден е победа, но и тегоба. Мъчително е да гледаш как един живот си отива. Как този, който те е отгледал и възпитал, губи силите си. Наблюдаваш признаците на зрялата старост в най-свирепите ѝ фази. Бащата на Джон се държи героично на фона на това, което старостта му причинява. Джон е разкъсан между майка си и баща си. Те са толкова различни... В същото време си приличат. Всички ние си приличаме. Всички изпитваме боязън, копнеж, носталгия. Никой не стъпва две педи над другия. Емоцията може да ни смачка, издигне и точно тя ни прави такива, каквито сме - обикновено-необикновени хора. Когато организмът те предаде, си в безизходица. Джон разчита на сестра си и сина си Били да му помагат, макар той сам да изнася основния товар около участта на родителите си. Те стават като малки деца. Майка му капризничи за всяко нещо - това е резултат от страх и неприемане на ситуацията първо от нея самата. Нея я е страх дали няма да бъде оставена сама. Тя толкова е свикнала с мъжа си и живота си... Че когато той се налага да си тръгне от нея за кратко, докато тя се успокои, жената разиграва най-ужасяващите сцени, с които едва не докарва до нервен срив децата си. Точно това прави образа ѝ толкова трагичен... А нея самата - толкова крехка и уязвима... В същото време, степента на симпатична лудост у бащата на Джон го спасява. Именно тя успява да накара баща и син да се преоткрият. Това спомага и Джон да преосмисли отношенията със собствения си син, който вече е пораснал, и да открие в негово лице един нов другар, може би най-верния си занапред. Сюжетът е ретардационен и допуска редуване на моменти, пречупени през призмата на тримата мъже - бащата, Джон и Били. Три поколения, които прозират истините по различен начин. Мечтаят, тъгуват, ликуват заедно и поотделно.

Знаете ли, че генът ни съставлява една огромна част от нас като висш продукт на природата? Всеки от нас е закодирал съдбата си в две шепи - това не прави толкова умилително нищожни... А кое ни прави големи? Човеколюбието. Грижата към онзи, който ни е дал живот, без да се погнусяваме от него. Защото несъмнено онази смърт, който не настъпва внезапно, а суетно, е безпощадно грозна. И трябва да си психически и физически подготвен за нея, без значение дали покосява теб или твой близък. Ако приемаме физиологичните цикли на живота философски, ще преминаваме по-безболезнено през тях. Фактът, че чрез болката израстваме, носи една идея утеха на фона на цялата разруха. Идейната линия и послание на "Татко" ни хваща мозъчетата и ги поставя в коловоза на приемствеността. Смъртта - презирана и нелицеприятна, е неизбежна и е естествен ход на събитията. Никой не ще бъде подминат. Въпросът е колко пълноценно живеем, дали сме скрепили отношенията с най-близките си и готови ли сме да ги приемем във края на дните им... Защото ние ще сме следващите и със сигурност ще очакваме онези, на които сме дали живот, да облекчат нашия край. След като една раждане е настъпило, няма нищо по-сигурно от смъртта. Рано или късно тя чука на вратата. Зависи кой какво и колко има да учи. "Татко" е най-трогателният разказ за прекрасното семейство на Джон Тремънт и за силата на човешките взаимоотношения, които надживяват времето си и остават като пример за идните поколения. Именно в това би следвало да е смисълът от генетиката и еволюцията. Да предадеш нататък милосърдие, да жертваш дори своя живот в името на нечий друг. "Татко", без да целя да обобщавам, вече заема почетно място в сърцето ми. Експресивна, назидателна, вълнуващо неподправена. Знам, че след години ще я препрочитам с нови и нови открития и трепети. Всяка една фраза говори достатъчно, за да те подготви постепенно за хладнокръвността, която ще ти трябва, когато попаднеш на местата на някой от героите.