МАСТИЛЕНА ДИРЯ

Слово, ти, мое слово – гарант, оръжие за всички времена.

Всяка твоя дума носи спомен, вяра, радост, ала и тъга.

Когато пиша, аз ликувам, обичам, плача и се прераждам.

Когато в думите се губя, тогава стари страхове се обаждат.

Изтръпвам, щом със теб засегна някого. Гневът ти е опасен.

Усмихвам се, когато почеркът ти е правдиво-безпристрастен.

Попитаха ме за целта ти, като случайна ли да я представя.

Слово мое, благодаря ти, мастилена диря искам да оставя.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" - съкровената изповед на един несъвършен, но любящ баща

През втората половина на тази година си направих кратка пауза, в която си починах от целия литературен шум, който ни заобикаля от известно време. Малко или много бях повлиян и от средата, в която работех. Понякога се обърквах какво точно ми се чете. Лъкатушех между "трябва", "искам" и мейнстрийм вълната, която ми бодеше очите. Добре знаем, че не всичко, което се рекламира, е качествено. Да не кажа, че точно онези предварително раздути балони са точно за произведения, които без гръмката рекламна офанзива не биха си проправили път в света на книгите. Та, починах си аз, като през това време лежерно четях "Нещата, които синът ми трябва да знае за света". 

В никакъв случай творбата на Бакман не е за подценяване, въпреки че на мен ми подейства като разтуха и прочисти сетивата ми, които се бяха "задръстили". Честно казано, не съм чел точно кичозно-крещящите книги, а нравоучително, исторически и фактологически натоварени такива, които изцедиха емоционалния ми ресурс. Специално Фредрик Бакман винаги ми е въздействал. Още съм впечатлен от "Сделката на живота ти" и "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг". Към онези, базирани на по-спортна тематика, още съм предпазлив. Разбира се, знам, че и в тях заляга мотивът за човешкото. Веднъж мисля, че бях определил Бакман като "изкусен антрополог на човешката душа". В почерка на перото му има магия. Този човек така комбинира думите, че те въвлича в един пълнокръвен свят, близък неимоверно много до нашия действителен. За мен е майсторството да построиш реалистични отношения и екосистема и още по-правдоподобни персонажи в рамките на една творба. Не е ли смисълът именно в това да адресираме послания, които ни засягат лично, и са иззети именно от достоверността на заобикалящата ни среда? Да, има други майстори на перото, които успяват да изградят утопичен свят, който пак да има отношения към реалния - да го надгражда, опровергава или да дава заявка за бъдещето му развитие. Но аз не съм много по тези бягства, твърде са ми абстрактни често. Понякога е по-голямо предизвикателство да обхванеш по-широк кръг читатели, успявайки да влезеш в ума и сърцето на всеки от тях. Първичните читатели, читателите буквалист също са трудни за разчупване. Когато успееш да ангажираш масата към тема, която тя приема за лична - ами да, справил си се. И така да структурираш мисълта си, че повечето да си кажат: "По-добре не можех да го опиша".

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" е първата написана книга на Фредрик Бакман. Като такава тя е и по-чувствено обагрена, сантиментална, ала все още неразкриваща всичко козове на автора в позицията си на такъв. На няколко места се смях от сърце, други ме усмихваха по детски, трети ме умиляваха. Бакман е безкрайно открит, непретенциозен и забавен в тази си роля - на баща и на разказвач. Съвсем несъвършено и симпатично-закачливо и неосъзнато смесва функциите си. Сигурно и той сам знае, че е добър баща. Да, може да е небрежен, припрян понякога, неподготвен, но е грижовен и диалогичен с детето си. Дава му съвсем простички примери, които с богатството на въображението си така умело имплементира в речника си, че те придобиват рутинен характер и риторика. Като всеки баща и той изпитва страхове - детето му да не бъде аутсайдер, но да не бъде и абсолютен конформист същевременно. Отделно, той иска да възпита у него непреходните ценности, които вече са на изчезване - да бъде уважителен спрямо дамите, родителите, авторитетите, връстниците си. Да не удря и да не бъде удрян и като цяло да тушира агресията. Да бъде добър, достоен човек.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" са съветите, заканите, шегите и мъжката чест на един баща. Отношенията родител-дете са специфични и строго индивидуални. Сега със сигурност знаем, че Фредрик Бакман не просто е добър баща - точно заради това, че признава несъвършенствата си, без това да го отдалечава от сина му, а и тъй като му предава най-важните си уроци по съвсем достъпен и поучителен начин и го подготвя за самостоятелността. Най-ценното послание е да не се взимаме насериозно, защото не сме вечни. Да имаме стойност и да не предаваме принципите си, докато сме тук. И да знаем, че алтруистичното добро дело е мярката и еталонът, който никога не излиза от мода. А да бъдеш добър родител - това е призвание.

50 години на сцена - най-красивият музикален подарък на Михаил Белчев

Това бе насловът на този титаничен, достолепен концерт на вечния Михаил Белчев. Артист-изпълнители като него определено надживяват времето си. Те не са част от миманса. Когато ги гледаш и слушаш, имаш усещане за нещо познато, неразделно от българската култура. И сякаш толкова свикваме с тези хора, че започваме да ги приемаме за даденост в един момент, а не бива. Те са още тук. Трябва да им окажем подкрепата, която заслужават приживе. Михаил Белчев отбеляза една грандиозна годишнина с наситен със съдържание спектакъл. Сериозно предизвикателство е да успееш толкова години да музицираш. Без да звучи патетично, това е подвиг, като знаем колко са се поразмили критериите за качество на българската музика. Истината е, че времената на Златния орфей липсват на българската сцена днес. Липсват от гледна точка на престижа на един такъв фестивал, който раждаше след всяко свое издание култови произведения.

Но не това е фокусът на статията ми. Акцентът е самият Михаил Белчев. И този път той не заобикои принципите си. Направи ни част от своя празник и своеобразен музикален триптих, който отбеляза в зала 1 на НДК. На възраст, в която човек започва да си задава въпроси и да се "заиграва" със старостта, Михаил Белчев демонстрира елегантно чувство за хумор и самоирония, уважение спрямо публиката в залата, градация на репертоара си и интересни препратки към различните времеви периоди от кариерата и живота си. Съвсем нормално е човек на тези години да изпитва сантименти, да е богат на спомени от преживявания и да се усмихва, когато се сети за младостта. 

Духът на Михаил Белчев е все така жизнен, търсещ, питателен. Той умее да се надсмива над дребните житейски несгоди, над първите оплаквания от старостта. Нито за миг не показа умора, недоволство. Не упреква и младите. Не посочи с пръст никого. Изключително благодарен, всеотдаен човек с неизчерпаем ресурс, заряд и вдъхновение.

Специалните гости бяха много - Нели Рангелова, Тони Димитрова, Силвия Кацарова, Илия Ангелов, Васил Найденов, Данчо Караджов, Веселин Маринов, Богдана Карадочева, Наско от БТР и още много други, включително и неговото семейство. Всички се сляха в един цялостен спектакъл под съпровода на мелодичните песни и благозвучната поезия, родена от перото на талантливия Михаил Белчев. Той е абсолютно мултиплициран творец. Всяка негова композиция е израз на романтика, нежност и дълбока душевност. В тази дълбока душевност няма място за антагонизъм. Дори и да се загатне невъзможното, нежеланото - то е така представено, че не натоварва сетивата. Творчеството на Михаил Белчев те пренася в измерение на хармония от музика, поетичност и добрина. Прозвучаха шлагери като "Не остарявай, любов" и "Булевардът". В залата не спря на да струи чувство за уют, безвремие, топлина и могъщество същевременно.

Той беше пред нас - като стожер на неувяхващата, красива българска песен, която няма как да бъде ретроградна. Тя просто е красива. Готов винаги да защити изчерпателно творческия си труд, да приветства колеги, да бъде носител на изкуството в най-изящните му проявления. Това е той - човек на жестовете, детайлите, метафорите. Толкова характерен, фин и убедителен в това, което ни представя. Той е от това поколение творци, които имат още какво да сътворят, изпеят и кажат. Те могат да ни научат на стоицизъм, правдивост, благоприличие, последователност и приемственост. Той остава там, на своята почетна стълбица. Душата му е песен, стих, апел към това да запазим чисти човешките си ценности.

Дидактиката във втората лекция "За всеобщата просвета" е общочовешката

Лекция № 2 "За всеобщата просвета" е един многопластов свят, в който словесната еквилибристика на Камен Донев има заряда не просто на нравоучение, а силата да разтърси емоционално човека в теб. Емоциите са разнопосочни. Дидактическият подход е толкова гъвкав, че подчертава до изящност и неузнаваемост таланта на Камен Донев. Той е мултиплициран. Всичките му малки трансформации в рамките на това макропредставление са една титанична вселена. И са кристално синхронизирани и хомогенни по същността и визуализацията си. Всеки един пример е онагледен. Изкуството на музиката, поезията, танците и артистичността се преплитат в авангардно изразителен и непростодушен стил, който пленява аудиторията. 2 часа се замисляш над ролята на просветата в наши дни, но и се забавляваш, защото невежеството, глупостта и сатирата не са извън обсега на внимание на учителя.

С изключително бърза скорост Камен Донев изстрелва дума след дума и трябва много внимателно да следиш мисълта му, за да не изпуснеш нишката ѝ. В един момент обаче хващаш ритъма. Той те увлича и потъваш в дуалистичните понякога съждения на главния герой, който просвещава, осъжда, иронизира, опонира. Богатството от сравнения, сюжетни линии, препратки към историята и различните видове изкуство правят спектакъла художествено богат и съдържателно наситен. Всяка думичка от словото е с предназначение. Всеки един танц представя не само националната култура и идентичност на въпросната държава, от която произхожда, а материализира глобализация в рамките на тази еклектична постановка.

Възгледите на учителя са проницателни, аналитични, целомъдрени. С достъпни изразни мотиви той заразява всеки зрител с мисълта си. Кара ни да сме социално солидарни, да не се взимаме много насериозно и същевременно да опитомим първичността си - за да осмислим функциите си на граждани, синове, дъщери, родители, приятели, партньори, ученици, служители. Народопсихологията на българина е балкански шармантно охарактеризирана.

Диверсификацията на диалектиката в това произведение, чието лице е Камен Донев, е импозантна.  В спектакъла участват редица артисти, което провокира още повече пиетет. Определени откъси ни умиляват, други ни оставят без дъх от смях, трети ни засрамват искрено. Но ни държат  в кондиция. Речта на Донев не е накъсана, макар да е фрагментарна. Тя е обвързана с всички житейски цикли, мъжки и женски привички, обществени порядки и поведенчески прийоми. Учителят оголва сетивата си без остатък и неуморно ни убеждава в смисъла на казусите си. Кара ни да приемем по-леко недостатъците си дори. 

С езика на съвременниците и предшествениците си Камен Донев в актьорската си позиция на учител си служи със средствата на богат инструментариум от художествени средства, форми на изкуство и като истински естествоизпитател ни прекарва през тънката линия на живота и въплъщава характерологията си на модерен културтрегер, който обяснява житейската емпирика така, че всеки един да я усвои. Тя е практическа и релевантно експонирана. Ние си тръгваме от този спектакъл по-осъзнати. Той е едно своебразно намигване и хвърлена ръкавица към предизвикателствата, които сами да си поставим пред себе си, за да закърпим пробойните в поведението си и възпитаме в себе си и поколенията след нас едно по-конструктивно мислене.

НЕВЪЗМОЖНО

Невъзможно е. Да сме заедно във руини от счупени копнежи.

Невъзможно е. Да търсим смисъл във отегчителни брътвежи.

Невъзможно е. Да спрем страха и всичките лавини от съмнения.

Невъзможно е. Да реабилитираме моралните си престъпления.

Невъзможно е. Да опитомим природата си непридвидима, сложна.

Невъзможно е. Да изтръгнем вълненията си трескави, подкожни.

Невъзможно е. Да пренапишем миналото, от него да сме неуязвими.

Невъзможно е. Да махнем свойте маски недоловимо-предвидими.

Невъзможно е. Да избегнем цялата порядъчно възпитана поквара.

Невъзможно е. Да не отпием от житейската горчиво-сладка отвара.

Невъзможно е. Да придобием силата на бури, вулкани, потопи.

Невъзможно е. Да рециклираме грехове, да заживеем без окопи.

Невъзможно е. Да вярваме в случайности и на съдбата да се смеем.

Невъзможно е. Невъзможно е и един без друг сами да оцелеем.

СЪЗЕРЦАНИЕ

Стоя пред теб, едно вълшебно, тихо очарование.

Дели ни стената на ефимерно, крепко съзерцание.

И час по час потъвам в съзерцанието така наивно.

И се унасям в диханието му отмерено, приспивно.

Затварям си очите и в тях нахлува топла виделина.

Пренасям се на кътче в безкрайна райска равнина.

И щом очи отворя, разкриваш ми се пласт по пласт.

Ще пазя теб във съзерцание, само това е моята власт.

Снимка: deviantart.net

"Старецът и морето" от Хемингуей - какво е значението на несломимостта

      

  Хемингуей... Този всепризнат виртуоз на перото, който успява да проникне отвъд плътността на човешката същност и да придаде особена мекота на почерка си, за да разкаже на читателя посланията си. Читателят на Хемингуей, за да е най-подходящият възможен, трябва да притежава усета да чете между редовете. Редовете са пропити от мастилената диря на изкусителен майсторлък да комбинираш художествените средства в една акробатична цялост. Той жонглира с думите, еквилибрира. Всичко, което има да заяви, го заявява по начин, по който читателят сам да осмисли идейните перспективи. Не му представя директния път. Кара го да заобиколи, да намери най-пряката отбивка, да се ориентира в пространството. Добре прочетената книга е онази, която е прочетена със сърце, но която е асимилирана със силата и средствата на осъзнатото четене. Има книги вселена, които са кратки, а ти се струват толкова дълбочинни, че след всяко препрочитане те омагьосват повече и те карат да откриваш нови неподозирани сегменти от структурата им... Книги мечта. Книги - апотеоз на финия белетристичен дух.

"Старецът и морето" провокира читателския ми порив с изразителното си заглавие. В началото на лятото се чудих какво да чета и си набелязах това да е едно от заглавията, с които ще се запозная. Лятно, морско... с примес на нотка мъдрост. Хм... Дотук добре. Удивително кратка творба на фона на всички онези тухли, които ми се струпаха преди нея. Помислих, че ще е лежерна. И в известен смисъл звучи така, само че зад тази лежерност напира вкусът на трагедийно предопределеното. Един старец, който сънува лъвове. Този старец не е обикновен. Той е изпълнен с надежда и стоицизъм възрастен мъж, за който риболовът е религия. Не просто препитание, хоби, его. Религия.

Сезонът е слаб, уловът е беден. Сантяго е карък. Ала едно дете връща вярата му, че всичко ще се възроди. Старецът прекарва дълго време в океана. Марлинът, който убива и счита за свой трофей, бележи триумфа на неговото мъжество. Той не просто убива рибата. Той преживява с нея тази гибел, изпитва благодарност за срещата с нея, впоследствие я защитава. Допуска я близо до себе си, разговоря с нея. Преди да я улови, гонката между тях е пословична. Напрегната, живописна, отиграна. Впоследствие, нападението от страна на редица чудовищни акули осуетява принадлежността на добрия улов. Парче по парче марлинът бива унищожен, сякаш се разкъсва душата на бедния стар мъж. Но той оцелява. В един момент се радва, че просто е жив. Подвигът сам по себе си му не остава незабелязан. А той... продължава да сънува лъвове. И да напомня, че мъжеството е висше изпитание не само на физиката, а и на духа. Мъжеството е символ на способността да издържиш, както и на способността понякога да примириш, без да се предадеш. На способността да преглътнеш егоцентризма си. На способността да проявиш състрадание. Да се изправиш гордо, не горделиво. И да си признателен за всичко, без да търсиш признание за себе си и да изневеряваш на натурата си. Персонажът на Сантяго е достатъчно съдържателен, без излишъци.

"Старецът и морето" е кратка и титатична - колкото е и самият океан и дързостта на един мъж, понесъл достолепно белезите на времето. Тя минимализира физическото, но издига в култ личностното. Това остава една от най-успешните книги на Ърнест Хемингуей и тази, с която той се прочува. Ех, Сантяго... Колко много мъдрост си дал на хората по света за твоите 85 дни в океана. Научил си ги, че: 1. Късметът е случайност, която обаче трябва да бъде предизвикана 2. Успехът може да ти се изплъзне, обаче не може да те победи 3. Възрастта не е критерий. Кратки, стегнати, категорични изречения оформят произведението такова, каквото е. Стилът на Хемингуей в случая е в експресивността на простите изречения, наситени с драматизъм и висока художествена стойност. Висш пилотаж е да успееш с малко думи да внушиш толкова реализъм и обем. Тъкмо поради всичко това "Старецът и морето" остава в историята. А всъщност останаха ли и толкова смели хора и днес, за които Сантяго да е пример?

"Малък живот" - когато един живот не е достатъчен

Лятото на 2018-та е белязано от появата на много нови заглавия в книгоиздателския бизнес у нас. Това не е особено типично за отпускарския сезон по принцип. Оглеждах щателно всяка нова книга с надеждата да спра вниманието си на някоя конкретна. В един момент фокусирах "Малък живот" на Ханя Янагихара, финалист за „Ман-Букър“ 2015. Казах си: "Каква ли пък е целта на едно такова заглавие?". Заинтригуван, прочетох резюмето и някаква натрапчива мисъл ме подтикна да си я взема. Въобще не знаех с какво се захващам, въпреки че след "Татко", "Живот назаем", "Аз още броя дните" и други подобни имах още емоционален ресурс, за да поема тежестта и на още поучителни и трогателни произведения. Една истинска добра книга, колкото и това да е относително като понятие това словосъчетание и колкото и литературно недефинирано да е - е книга, в която се съдържа поне частица драма. Както е и в живота - чрез страданието се каляваме и достигаме до нравствени прозрения. Нищо против лековерните творби. Но тяхната семантика не е моето верую. Слава Богу, че пазарът предлага право на избор, нали?

Малкият живот не означава незначителен такъв. Малък е, защото в рамките на безвремието един човешки цикъл е само кадър, отсечен звук, секунда дихание, примигване, опит за летене. Малък, защото изглежда, че имаме цялото време на света, а разполагаме с частична роля в някой от всичките епизоди на световната история. Грешките правят живота ни малък. Ние се учим в движение. Спъваме се през крачка, две, за да се научим как да ходим правилно. Ходенето в живота е като да ходиш по въже. Ако не пазиш баланс, падаш и се връщаш в изходна позиция. Всяко падане те отрезвява. Няма как да се движиш само в права, възходяща линия. Не можеш да избираш родителите си, произхода си и ранното си детство. Знаеш, че си се родил с някакви дадености. Разбира се, не всички от тях са лоши. Добрите ще направят живота ти смислен, ако откриеш призванието си, но той все пак ще остане все така малък, крехък, уязвим. Малък живот. Но твоят живот!

Джуд... Опорната фигура в романа. Джуд има още трима свои основни приятели. Всички те съставят фигуралната композиция на творбата като четири ярко обособени квадранта. Отделни, но и взаимносвързани и психологически издържани. Малкълм, Джей Би и Уилем ме научиха на много за единия месец, в който изчетох книгата. Но Джуд... Джуд ме накара да погледна по-надълбоко в себе си. С него имаме сходни страхове и копнежи в дадени аспекти. Той е изпълнен с безконечен потенциал, който подлага на постоянни съмнения и самокритичност - доказателството, че колкото си по-интелигентен, толкова си по-скромен. Говорим обаче за онази скромност, която краси човек. Която му вменява реалистичната представа, че той е просто човек и е преходен. Джуд е изпълнен и с грешки и грехове, за много от които не е имал избор и те са предопределили живота му от ранно детство. Няма да ви разказвам повече в случай, че решите да се потопите в света на "Малък живот". Само ще ви уведомя, че Джуд може да се окаже вдъхновител за мнозина. Той е свръхчовек въпреки греховете и слабостите си. Надмогва голяма част от своите предубеждения. Бори се с живота като хищник, без това да го превръща в лош човек. Тялото му го предава година след година. Той сам дори отнема от жизнените си сили, за да се сражава с въображаемите хиени - тревогите си, плод на неговото съзнание и подсъзнание. Съзнанието е сложен логаритмичен комплекс от вродени и придобити компоненти. Джуд се изгражда като стойностен приятел и професионалист, но миналото му го преследва и в съня. Чувствам се сякаш длъжен да не ви разкривам допълнителни подробности от миналото му. Чувствам, че нямам правото да говоря за това като нормална констатация, а и целта не е да преразказвам. Ако вие решите да узнаете - "Малък живот" е на ваше разположение. Тогава и вие ще се усетите някаква необяснима потребност да опазите тайните на Джуд, да заживеете с болката му, ще ви се прииска дори да му помогнете някак. Ще се окажете безпомощни като него в дадени моменти...

Приятелите на Джуд имат свои професии - Малкълм е артихект, Уилем е актьор, а Джей Би - художник. Джуд пък е юрист. Толкова пъстроцветни, нехомогенни и в същото време толкова допълващи се като образи. Романът разгръща живота им от студенските години до самия финал. Всеки персонаж е изграден с плътност. На места авторката е дескриптивна, но книгата има нужда от тези описания, за да се вникне по-детайлно в душевността на героите. Многообразието от случки, факти, диалози, места и състояния рисува една правдопособна картина от съвременния живот. Впечатление правят акуратните познания от правото, архитектурата, киното и медицината, за които Ханя Янагихара благодари на свои партньори. Къде е обаче поантата, и параболата кой е лайтмотивът, бихте попитали? Ще оставя и тази задача на вас. Книгата го позволява. Допуска всеки от нас като читател сам да открие къде се корени есенцията, която да извлечем. Убеден съм, че някои кандидат-читатели биха се стресирали от тематиката за сексуалната ориентация, но бих ги посъветвал да игнорират предубежденията си в случай, че страдат от такива. Става дума за много повече от това, какви са сексуалните предпочитания на героите. Те са хора с постижения, стремежи, спадове, лична философия. Животът им е малък, но и голям, защото те се хвърлят в обятията му витално. Те не са безучастни, беизразни. Те са самостойни единици и едно цяло.

Защо Джуд е момчето, което изглежда  като оста, около която се върти романът? Той е най-загадъчен и многопластов. Грижливо укрива тъжни и страховити спомени от началните си години, когато е бил принуждаван да извършва определени деяния, от които после опитва да се пречисти. Ще му се наложи да се разкрие. Няма да има избор, ако иска да задържи приятелите си и любовта на живота си, която се оказва точно един от тези приятели. Много морални казуси залягат в произведението. Темата за сексуалната ориентация е задоволително приемливо третирана, което е малко непривично. Знаем, че въпреки модерните нагласи за общоприетост все още битуват едни предразсъдъци, каквито фигурират например в сюжета на феноменалния филм с блестяща актьорска игра от 1993-та "Филаделфия". И все пак, Ханя Янагихара ни спестява драми и оценки около сексуалните увлечения и природата на героите в този план, което е вид утеха. Нужда от подстрекаване към хомофобия няма. Това не е избор. По-скоро се залага на темите за ролята на светската и духовната власт, за покварата в църквата, за приятелските пристрастия, за насилието и блудството, за осиновяването, за секса като разменна стока, за душевния бич, за остаряването, за различните видове заболявания и смърт, за правото на живот и себеотрицанието... До тук ще спра.

Някъде из страниците, сред някоя от репликите на героите, се споменаваше, че в юриспруденцията няма правилно и неправилно, справедливо и несправедливо. Едно е какво се случва, друга е как се чете и прилага законът, а някъде измежду това стоят редица обстоятелства, които правят живота всякакъв, ала не и черно-бял. Колко често истината е общовалидна? Рядко, нали? Въпреки че "Малък живот" разбива митове и легенди, тя оставя с убеждението, че има сродни души и приятелство, любов, които надживяват времето. "Малък живот" разплаква, назидава, амнистира. В един момент свикваш с нея и чувстваш, че историята ще продължи вечно. Сякаш става дума за твоя живот. Сякаш привикваш към някаква болезненост и я приемаш за необратимост. Но краят все някога идва и поне в случая не е като от приказките. Споменах, че не се откривам в лековерни четива. "Малък живот" си подсказва за трагедията в себе си. Но никой от вас, повярвайте ми, не е подготвен за обратите, с които тя ще го сблъска. Така че, за да стигнете до края, трябва да започнете от началото. И да имате търпение. Така е и в действителността. Има тръпка в това, нали? Тъй като, наред със сътресенията, сме награждавани и с победи и радости. Мисля, че в даден етап от живота си всеки има поне малка нужда от книга като "Малък живот".  За да осъзнае ролята на емпатията, физическото и духовното, етапите на съзряване и траекторията, която бележим. 

Благодаря ти, Ханя!

#bestseller #alittlelifebook

Идеите и смисълът на човешката еволюция в "100 важни отговора за живота и смъртта"

Гордън Смит представя една книга, която отговаря на жизненоважни въпроси от нашето духовно израстване, а не просто физиологично развитие и съзряване, до което свеждаме най-елементарните си нужди. Човешкото същество не е елементарно създание. Човешкият дух, материя и разум са сложен механизъм. Устроени са от една цялост, която се стремим да завършим, но която дори и в края на цикъла си не сме разбрали и оформили до съвършенство. Съвършенството е химера в живота на Земята. Това не означава, че ние идваме от небитието и след смъртта си се връщаме там. Душата изминава дълъг път. На Земята имаме система за отброяване. В безкрая е и безвремието. Докато сме тук, сме ограничени - от време и пространство. Когато душата ни завърши своя жизнен път тук, избира друг. Нарича се инкарнация. Ние няма как да имаме памет за онова, което вероятно сами сме си избрали. Предполага се, че нашата душа сама избира в какво и кога да се прероди съобразно това, колко желае да учи. Няма как всички да се движим в успоредни прави. Съдбата ни е различна. Само населяваме обща територия, ползваме общи ресурси, позоваваме се на общи/обществени ценности и традиции. Ала всеки отделен път е строго индивидуален. И не, не може да бъде предвиден, колкото и да е предопределен - той търпи развитие и е зависим от редица околни фактори. Не е толкова лесно. Замислете се... Ако знаехме всичко за живота си, колко по-точно щяхме да имаме смисъл да го живеем? Смисълът е да се учим в движение и с всеки следващ урок да напредваме, подготвяйки се за една друга форма на живот, в която може би ще се превъплътим някога. Онова, което ни е известно, е единствено нашето минало, и то не изцяло. То е наш гарант и фундамент. Останалото е относителна величина. Това не означава, че ние нямаме участие. Точно заради това следва да бъдем много, много внимателни. Защото понякога нямаме чернова... Често всичко се пише сега и не подлежи на поправка.

В състояние на транс Гордън Смит, известен като медиум по света, разгръща свръхестествени заложби, за да отговори на запитвания на свои пациенти/клиенти. Той провежда сеанси, където с помощта на духовния си водач се попада в позиция на негов изразител, представител. Духовният му водач е един по-висш разум, който направлява. В книгата той е наречен Мастър Чи. Отделно от това, всеки човек има свой духовен водач, който му се явява пътеводна светлина. Просто не всеки от нас има дарбата да ползва водача си за по-висши цели, които да са в помощ на хората, например. Но пък можем да се вслушваме в интуицията си, да наблюдаваме знаците в и около нас, да анализираме знаменията. Изисква се опит, който пък се натрупва.

- "Мастър Чи" е духовно същество, което разпознах първо в работата си като медиум на двадесет и няколко годишна възраст. Често срещано явление е медиумите в развитие е да усетят водеща фигура около тях; наречете ги невидими учители пазители, ако щете, които направляват медиума и помагат на работата му от духовния свят."

- "За мен водачът ми представлява по-висш разум, духовен ум, много по-еволюирал от моя, но който може да използва моя ум и тяло, за да канализира съответните факти и информация. Виждам го като глас на Духа - мост между по-висшия и по-нисшия разум и пътеводна светлина в собствения ми живот."

Духовните водачи ни помагат, когато сме в безпътица. Но те не могат да действат вместо нас. Те са посредници между човека и Висшата сила, която често наричаме Господ. Те са импулс, инстинкт, вътрешен глас. Проявяват се и под форма на сънища, и на усещания, и на реални проявления. Ние несъмнено имаме нужда от нашите водачи и сигурно много често именно те ни спасяват в ситуация, в която се чувстваме като пощадени или късметлии. Те умеят да предпазват, да контролират, и не съвсем. Все пак основният ключ към вътрешно-външните ни процеси е в нас самите. Ние можем да изберем и дали да послушаме водачите си, но аз вярвам, че те наистина се намесват, когато сме на ръба. Вероятно не всеки път получаваме ясен знак, само че все пак сме подкрепени, а не затруднени от тях.

- "Още веднъж ще кажа, че когато в най-важните моменти от живота усетите страх, тогава трябва да си позволите да действате възможно най-спонтанно, защото Висшият ви Аз знае какво ще се случи, без значение на това по кой път ще тръгнете, а човешкият ви ум ще се съмнява, защото той реагира повече на страха, отколкото на доверието“

Страхът невинаги предпазва или предупреждава. Най-често той просто е израз на своеобразна човешка слабост, несъгласие, неразбиране. Когато се страхуваме, се отдръпваме. Така губим ценно време. За да надмогнем страха си, следва не да му се подчиним, а да го преодолеем със силата на волята си. Съмнението идва от подсъзнанието ни, но свръхразумът ни е убеден, че ще преборим страха си.

- "В първия момент, в който напусне тялото, на човешкия ум ще му се стори, че се намира в състояние на високоскоростно пътуване, но това е по-скоро забързване на вибрацията, което придава усещане за ускорение."

- "Наистина за всеки дух, завърнал се на небето, има негов близък посрещач, който да му помогне да приспособи напълно вибрациите си към заобикалящата среда."

- "Скръбта е напълно естествена реакция от загубата на любим човек в земния план и не, тя няма да обърне духа, нито ще го заклещи на някакво междинно място. Но ако скръбта не бъде разбрана в рамките на земния живот, тя може да задържи човешкия ум в междинно състояние, тъй като ще се фиксира върху смъртта, която не може да промени, а състоянието на безпомощност може да доведе до дълбока депресия в емоционалното тяло на скърбящия."

- "Има моменти, в които никакво лечение не може да възкреси отиващата си жизнена сила, а именно тогава мъдростта трябва да надделее, и човекът да приеме фактите. Само ако знаехте колко наясно са умиращите с духовния свят, когато си отиват, а често и преди това, нямаше да се опитвате да продължите живота им и момент повече от необходимото."

Духът е нематериален и когато не бива капсулиран във физическа опаковка, той е свободен. Тялото ни понякога означава и болка, страдание, усилие. Духът може би не се асоциира с тези състояния особено когато напуска тялото, защото напускайки го, той придобива свобода в истинския смисъл, простор и попада във скоростно издигане и пътуване към светлината. Всички, които са били с единия крак в отвъдното по време на кома или подобно положение, са усетили това удоволствие. Разказват за това наистина като за удоволствие много по-различно дори от земните ни удоволствия и не могат да го опишат достатъчно експресивно. Затова е добре да не скърбим излишно, когато наш близък човек ни напусне. За духа този обрат не се свързва със смърт. Няма как обаче ние като реални човеци да не скърбим поне малко. Важното е да не удължаваме този процес, за да не травмираме духа, отдалечавайки го от следващата му цел, каквато и да е тя. Стоицизмът би помогнал неимоверно и на нас, и на духа да се адаптираме към промяната, която е неизбежна.

- "Има моменти, когато можете да видите в бъдещето, но има различни начини, по които могат да се видят бъдещи събития. Първото нещо, което трябва да отбележим, е, че бъдещето в човешкия свят винаги е в променливо състояние, затова само когато е сигурно, че едно събития ще последва друго, може да се яви пролука във времето."

Бъдещето е условно, то е променлива величина, податлива на обстоятелства от всякакъв тип. Не ни е разрешено да се взираме в бъдещето по природа, нито да изискваме някой да ни го сервира наготово, защото най-вероятно това би било измама или грях. Да, някои сегменти от живота си можем да прогнозираме, но не за всичко сме отговорни ние – не сме отговорни например за чуждата воля, за Божията също така. Не може да се твърди убедително кое от всичко е предопределено и кое формираме ние. Знаем само, че всяко събитие е резултат от друго и предхожда следващо. Всяко действие има предназначение, дори то да е скрито за нас. Случайности не съществуват. Напротив – най-тоталните съвпадения и случайности са най-явните неслучайности, които довеждат до най-утвърдителните събития в живота ни.

- "Всички добри дела, които извършвате във вашия физически свят, ще помогнат на идващите след вас, но не забравяйте, че не сте отговорни за всички действия, които се случват по време на земния ви път, така че просто се погрижете за това, което ви е поверено, и всичко ще бъде добре."

Тази сентенция е водещата в живота ни мисъл, с която започва и свършва всичко. В известен смисъл даже всичко е една цялост от цикли, началото и краят просто ги обособяват. Дори когато изглежда, че няма смисъл в едно или друго наше добро дело, вярвайте, че е точно обратното. Доброто само по себе си се трансформира в добро. Вселената го поема и разпределя там, където има дефицити. Не е нужно то да се отрази пряко в нашето битие, за да го почувстваме. Направил ли си добро, трябва да се чувстваш спокоен и сигурен, защото добротата се награждава и умножава - обхваща и следващи нива на взаимодействия, в които въвлича и други хора. Затова все още има баланс, който крепи човечеството и не ни е погубил. Свръхестественото е отвъд нашите представи и в същото време - вътре в нас. Просто не трябва да мислим за това. Трябва да се доверим на вътрешния си глас. Този глас понякога си противоречи, тъй като се раздвояваме. Но крайното решение – то е правилното. Всъщност няма понятие, кое е правилно. Всичко, което се случва, е правилно. Правилни са дори несправедливостите. Всичко е урок. Тривиално съждение, но факт. Усвоим ли го не просто не теория, допускаме мира в себе си и заживяваме философски мъдро.

КЪДЕТО ВРЕМЕТО Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ

Поех в посока неизвестна.Там, отвъд надежди, сълзи, страхове.

Избрах участта си нелесна да се сбогувам с всички лоши мигове.

Ще ме спасят пространствата безкрайни. Отивам там, където времето е без значение.

Ще тръпна пак от срещите случайни. И ще живея, без да искам позволение.

Последвай ме, ако поискаш - да попътуваме без маршрут и планове.

Без поривите си да потискаш, потегляме - да спечелим всички нови шансове!

"ФОКУС-БОКУС" - МАЛКИТЕ ЧОВЕШКИ ХИТРИНКИ И ИРОНИЯТА В ПРЕХОДНИЯ СВЯТ

На финала на своя прочит в ръцете си държа знаменитата книга "Фокус-бокус". Защо знаменита? Тъй като самият автор - Кърт Вонегът, носи този натюрел - духовит, сензационен, прям. Честно казано, това произведение по същността си е далеч от онези, които по принцип чета. Не че си слагам ограничения. Просто ми трябваше малко време да вникна в проблематиката на стила му. Защото в тази творба определено има драматургия, изтъкана от фин и понякога груб даже хумор. Именно това я прави интересна и фатално-скандализираща. Наситена е с окраските на риторика, която няма да е по вкуса на мнозина. Авторът, който има способността и да се самоидентифицира с героите си, действително не живее в бонбонен свят, изграден от лустросани стереотипи, с какъвто комфорт обичат да се утешават често редица читатели. "Фокус-бокус" ще ви сграбчи, ще ви разнищи, ще изпита вашето чувство за хумор и умението да четете между редовете, и накрая просто ще ви завладее с доблестта си.

Заглавието навява известен наивитет. Ала, да не се лъжем - липсва всякакъв наивитет, и по-добре. Нямаме нужда от заблуди дори и когато сме най-уязвими и се нуждаем от "потупване по рамото". Аз лично се нуждаех от трезва творба. Сатиричният привкус на повествование държи читателя и в недоумение, и в удовлетворение, че чете нещо непредсказуемо и в същото време толкова реалистично... толкова, че все пак "Фокус-бокус", макар и видяла бял свят през 1990-та, продължава да звучи актуално. Което пък ни навежда на мисълта, че нещата както са се променили, така и не са се. Авторът подхожда директно и сблъсква героя си с всичко от солта на живота, не му спестява нищичко - както съдбата ни постъпва с нас. Това е причината заглавието да е "Фокус-бокус". Именно това са всички онези малки хитринки, с които си служи Юджийн Дебс, за да маневрира из житейските пътища. А между другото, уместно е да подчертаем, че книгата изобилства от факти в различна насоченост и е изключително обогатяваща. Изпъстрена е с паралели от различни области.

Започнал трудовата си дейност като професионален военен във Виетнам, завършил Военната академия "Уестпойнт", назначен на работа в колежа "Таркингтън" и преместен в затвора "Атина" – и в двата случая като преподавател, а впоследствие произведен във Военнокомандващ в местността Сипио, Юджийн бива многократно дискредитиран. Бързо разбираш иронията на съдбата в живота му, а и цялостно. Несправедливостите са на всеки ъгъл и ако ги взимаш твърде насериозно, могат да те погубят без време. Дебс е безумен циник и непукист. Въпреки това е стойностен човек. Още като дете е дисквалифициран от състезание, а впоследствие дискредитиран като преподавател в "Таркингтън" с грижливо събрани мотиви като звукозаписи, които го уличават в уличен език и пропаганда сред ученици. Проблем се явяват и множеството му противоречиви любовни връзки, с които се прочува. Той обаче не се срамува от тях. В живота си е бил с толкова много жени и е убил толкова много хора във Виетнам, че краят е поставен от една своеобразна въпросителна, която представлява отворен финал. Още повече, че накрая среща и извънбрачния си син – Роб Рой, който успява да го умили. Юджийн може да изглежда твърде смахнат, небрежен, безотговорен дилетант. Реално е личност с будна мисъл, справедлив и мъдър. Целият му жизнен опит е почерпен от преживени истории. Той осъзнава колко хаотичен и грозен може да бъде животът. И именно чрез този светоглед, макар и до известна степен печален, той самият е по-дълбоко посветен в тайните и истините на света и действителността от всички останали хора.

Да имаш храбростта да се възкачиш на гребена на вълната, да сътвориш всякакви „фокус-бокус“ неразбории, измежду тях – да пожънеш забележителни успехи, и все пак да се надсмиваш над преходността ни във времето и пространството – това е форма на изкуство, която не всеки владее. Трябва да си силен и зрял човек, без комплекси за малоценност, без предубеждения. Човек, който поучава, докато псува или си прави удоволствието. Човек, който решава как да скандализира, докато отново са го прецакали, понеже е неудобен някому. На пръв поглед – безскрупулен тип с първични страсти, а всъщност човек със съвест и отворено сърце. Само така можеш да посрещнеш превратностите безпрепятствено – когато скочиш в тях. Те идват, за да ги преодоляваме. И когато го правим, израстваме. Калени, се завръщаме за новата битка. Калени и преродени, вече можем да си позволим да се смеем свободно, да грешим на воля и да живеем без страх и мисъл дали утре ще ни има. Важното е от цялото ни съществуване да е имало полза и хуманен принос. За да не е било просто съществуване, а истински живот.

ОБИЧАМ ТЕ...

Обичам те като вдъхновение, събудило ме ненадейно от съня ми.

Обичам те, любимо мое стихотворение. Римувай строфи във ума ми!

Обичам те и на разстояние, когато ни разделят паралелните вселени.

Обичам те и като разочарование. Дори и греховете ти неопростени.

Обичам те, илюзия оптична, деконструирана фигурална композиция.

Обичам твоя порив титаничен, дори стремежа да си ми вечна опозиция.

Обичам погледа ти дълбочинен, в който потъвам блажено-безметежен.

Обичам изказа ти префинен, както и допира ти загадъчен, разнежен.

Обичам те, духовно укрепление. Обичам пазвата ти могъщо романтична.

Обичам те, свято сътворение. Обичам те, докато обичта е безгранична!

"Както преди" от Любо Киров - новото начало и мъдростта на опита в един албум

За разлика от мнозина блогъри, които публикуват рандъм статии на конвейер, аз съм от тези, които държат да ги споходи вдъхновението на определена тема, случка. Не изневерявам на принципа си и този път, когато изпитвам необходимостта да ви разкрия впечатленията си от новия музикален албум на Любо Киров. Можех да добавя пред името му някое прилагателно от рода на "импозантен", само че не искам да утежнявам речта с грандиозни определения. Името Любо Киров е достатъчно красноречиво, нали?

"Както преди" е озаглавен актуалният самостоятелен албум, който считам, че трябва всеки уважаващ себе си меломан да добави във фонотеката си. Разбира се, ако чувства музиката на изпълнителя. Вече съм бил на 2 концерта на Любо Киров - на двата му големи солови спектакъла в зала 1 на НДК. Нямам нужда от каквито и да било поредни доказателства, че този човек е истински творец. Не бих скрил, че с вълнение си взех неговия нов диск. Просто нямах търпение да се прибера вкъщи, да се настаня удобно и да оставя музиката да ме води. В днешното безвремие на ентропия имаме спешна нужда от ориентири. Всеки от нас се е разпилял и често не знае какво иска да слуша, гледа, чете, дори какво иска да прави с живота си. Пренаситени сме от изобилие, хипертекстуалност- и музикалност, разнородни реклами и всякакъв маркетингов рекет, а това води до загуба и на частица от индивидуалността. Важно е да почувстваш със сърцето си какъв да е ТВОЯТ избор и приоритет. От страницата на Любо във фейсбук забелязах сериозна офанзива около неговия албум. В деня, в който излезе, всички почитатели се бяха втурнали да се снимат. Разбираемо, това е силата на социалните мрежи. Аз обаче не исках да бързам. Изчаках няколко дни. Купих си диска с усмивка, прибрах се и... е излишно да казвам как протече нощта ми. Разбира се, слушайки в захлас. Трябваше да изчакам още няколко дни, докато се реша и да коментирам самите тракове. Само не исках да правя нищо по задължение или бързайки. Известно време прослушах обстойно албума дори на работа и установих, че парчетата ме правят доста по-спокоен. Но нощта, когато ги чух за първи път, сякаш някаква хармония обезоръжи неспокойната ми същност в момента. И се радвам - защото имах потребност да намеря тази част от Аз-а си, по-улегналата.

"Както преди" е албум за слушане. Категорично. Не е елементарен и примитивен и съвсем не очаквайте да куфеете като разглобени. Не че няма страхотни бързи парчета. Просто и в тях трябва да вникнеш. Пилотната композиция - "Още от теб", вече се сдоби със своята премиера в "Гласа на България", както и с видеоклип. Екранизацията също не се нуждае от анализ - показателна е и безкрайно съдържателна. Радвам се, че все още се правят клипове с идея и сюжет. Мисля, че имиджовите видеопродукции се изчерпват скоростно. Освен това няма нужда от скъпи декори, тоалети и ефекти. В случая локацията е живописна, а замисълът е инспириран от есенцията на живота.

"Както преди" - може би и заради вдъхновението в лицето на Принс, Джордж Майкъл, Майкъл Джексън, които са музикалните еталони за Любо и чиито хитове той изпя на двата си концерта в НДК, воден от почитанието си. Това показва, че не забравя началото си, както и че държи да наложи приемственост.

"Още от теб" е мелодична и нежна. Текстът е многопластов. Текст за вглеждането в и извън себе си. Текст, който извисява духовно и пречиства сетивата и възприятията. Песента е подходяща за всички и е като огледало на нашите търсения и намирания. Познанието никога не достига, защото търсещият дух се моли и бори до последно.

"Само ти" - лириката съдържа оригинални фрази. Спойката между тях, мелодията и аранжимента е гъвкава. "Само ти" ни съветва, че можем да се справим със себе си и неудовлетвореността. Идеята е отново да се вгледаме вътре в нас, защото имаме базата да преборим страховете си. Всичко е в ума ни, на една ръка разстояние. Бързият ритъм те кара да тактуваш, и все пак не забравяй - "само ти можеш всичко да промениш".

"Ти можеш"... Парчето за пропуснатите ползи, за надграждането, за смисъла от това да обичаш. За това, че винаги има нов шанс и друг начин да продължим на чисто. Хилядите причини и суетата замъгляват съзнанието и подхранват тъмната страна на егото ни. Истината е, че когато простиш на себе си и другия, отново си готов да подредиш своя свят. Бийтът е танцувален, а настроението на това музикално предложение - отново позитивно.

"Летим" - доста еклектична в красивия смисъл. Експресивна, отпускаща, суингово-джазова. Изпълнението е отработено, впечатление прави авангардният фалцет. Текстът е символен и напълно в духа на звученето. Един от свежите експерименти в албума.

"Както преди" е една от изненадите в "Както преди" и другата композиция, на която предполагам, че Любо ще залага и която несъмнено ще се нареди до най-предпочитаните в творчеството му. Припевът е ударен, хитов и запомнящ се. Той визуализира картини, които се запечатват трайно в съзнанието на слушателя. 

"Всичко се повтаря" е страхотно рок попадение с тяга и отчетлив припев, който звучи като саундтрак към някой готин сериал. Въобще, в парчето има нива на градация. Посланието отново кореспондира с вярата и че всичко ново е добре забравеното старо, от което имаме нужда като фундамент, върху който да построим настоящето и бъдещето.

"Целият живот" - лежерна, убедителна, с хитов припев и текст изповед, който можем да адресираме до близък човек, когото чувстваме като "целия живот".

"Всички пътища водят към теб" - ето го моя фаворит. Песен със сериозна дълбочина, динамика и структура, която напомня на най-великите световни балади. Песни, които разказват, рисуват, докосват. Песни поезия. Песни изкуство. Градацията стига до една изискана и чувствена кулминация при последния припев. Песен, която можеш да слушаш със затворени очи така, сякаш те пренася в паралелно пространство, където словото и музиката са слети в една завършена цялост и зрелост, а уродливостта на агресията е немислима.

Ремиксите на "Още от теб" и "Целият живот си ти" са разчупени и подходящи да се слушат под друга форма и в друга среда, все пак и с тази цел са създадени.

Книжното тяло е стилно, музикантско и съдържа елементи от процеса по сътворяването на парчетата. Снимките и извадките от текстовете са толкова необработени и така се допълват взаимно, че правят концепцията на обложката изключително професионална.

Преди време Любо Киров беше заявил в едно откровено интервю в национален ефир, че истинският музикант много държи да бъде разбран от аудиторията си. Тази аудитория може да не обхваща цялата маса, но тя ще се разраства, когато артист-изпълнителят бива правилно усещан и предава посланията си на хората така, че те да повярват в тях и да ги разпространяват. Излишно е епилогът ми да бъде патетичен и високопарен. Музиката на Любо Киров призовава, приобщава, облагородява, смирява. Кара ни да се съберем, да се усмихнем, да си простим, да продължим. Кара ни да излезем от орбитата на суетата. Идеята му е глобална, придобита с времето и подлежи на още култивиране. Темите в репертоара му са теми с продължение, а той като мултиплициран човек на изкуството все повече ще разгръща себе си в своите произведения. Те носят духа на новото с привкус на мъдростта на опита от миналото. Нека повече такива албуми се появяват, за да поддържат равновесието в музикалния свят! Имаме нужда българската музика да звучи точно така! Благодарности, Любо! Поздравления и за твоя екип - Живко Петров, Ангел Дюлгеров, Росен Захариев, Димитър Ганчев и всички останали. "Както преди", така и сега... ВСИЧКО ИМА СМИСЪЛ! И да, мили хора, купувайте българска музика! Струва си!

"Живот назаем" - любов и героизъм в края на дните

"Живот назаем"... Колко красноречиво заглавие... Също толкова, колкото и "Небето няма любимци". Всички ние сме безумно преходни, но често го забравяме, докато не се сблъскаме очи в очи със смъртта. Тогава животът ни минава на лента и желаем да уловим всеки миг от него. Има произведения, които сме длъжни да прочетем. Не от парвенюшки подбуди, нито с цел непременно да ги харесаме. Те са епохални и класически, защото надживяват времето, а времето е единственият барометър. Те са създадени, за да ни навигират - да ни помагат да се огледаме в Аз-а си, да бъдем по-разумни, ала и да се доверяваме на интуицията си. В такива творби се отразяват нагласите на човечеството. Има едно нещо, което не се променя - човешкият инстинкт. Чувството да живееш е неподвластно на времето. Всеки от нас е тук, за да вземе своите уроци, но нас ни сближава именно човешката ни същност, изтъкана от разум, материя и дух. И точно тази същност ни прави нито по-силни, нито по-слаби, а чисто и просто създания от плът и кръв, които в един момент разбират смисъла на живота.

"Живот назаем" ни учи как да живеем, без да прокламира конкретна формула. В живота не е като при точните науки. Как да живеем, разбираме сами за себе си, и ако се замислим, винаги откриваме помощни средства. Когато не си ориентиран къде е твоето място и кой е твоят стимул, достатъчно е само да се спреш и да позволиш на съзнанието ти да те заведе там, където душата ти копнее да бъде. На някои човешки души един живот не стига да намерят призванието и покоя си. И не говоря за онзи задгробен покой, а за хармоничността. Такава хаотична душа притежава и Лилиан - главният персонаж в романа "Живот назаем". 24-годишна дама, която е в попаднала в санаториум в Швейцария, където се лекува. Тя е болна. Не ѝ остава много. Въпреки че... това кой го определя? И все пак - тя трябва да е прикована към легло, да спазва стриктно инструкциите на лекуващия екип. Това я изтощава. Правилата, рутината - те я смазват, притъпяват я като личност. Лилиан има годеник - Борис, който се грижи за нея внимателно, без да я обича с онази страст, която те кара да гориш. Твърде е праволинеен, скучен, предвидим. В този санаториум Лилиан се запознава с Клерфе - автомобилен състезател. Клерфе е рисков играч и в живота. Не залага на дребно. Живее така, сякаш животът му ще продължи вечно. Пада си и малко циник. Не се замисля особено над житейските парадигми. При запознанството си с Лилиан никой от двамата не подозира, че срещите им ще прераснат в любов. Те стартират с чисто любопитство, небрежно опознаване и леко хаплив тон дори. С течение на времето Лилиан открива в Клерфе нещо, което той може да ѝ даде - смелост и хъс за живот. Санаториумът е една капсула за нея и там тя, противно на очакванията и усилията, не подобрява, а загубва жизнения си потенциал. Лилиан има спешна нужда от промяна, както и някой да укроти еманципацията ѝ.

Клерфе я изправя на крака и заедно предприемат щури пътешествия из Франция и Италия. Природните картини, които така живописно подхранват романа, придават една меланхолично-романтична нотка в прагматичността. Лилиан има известни лични спестявания, с които се разпорежда нейният чичо в Париж. Накрая тя решава да му се противопостави и изтегля на части почти цялата сума, за да си купува рокли от "Баленсиага". Роклите стават нейни приятели, когато Клерфе отсъства. По цели дни и нощи тя ги сменя и споделя страховете и надеждите си в тях. Те са като изваяни по нейната стройна фигура. Лилиан наистина е удивителна. Клерфе не усеща как започва да се влюбва в нея. Той просто се привързва, свиква с нея. Тя е сложна, противоречива особа, която той внимателно изследва. Във всеки един момент тя е готова да отпътува някъде, а за него е предизвикателство да я задържи.

Когато е разгарът на автомобилните състезания, Клерфе на няколко пъти рискува живота си. Отнася се твърде безотговорно към смъртта, с която са в непрестанна гонка. Лилиан е там някъде и го чака - или в тълпата от публика, или в някой хотел. И отново е готова да избяга. Може би това, че Клерфе започва да се привързва, я задушава. Тя няма време за губене. Не може да изживее още една любов наново. Няма време за въпроси, отговори и напасване на характери. Колкото безхаберно и повърхностно се опознават - без очаквания и ангажимент, толкова накрая спойката между Клерфе и Лилиан е толкова трогателна, че се оказва пагубна. 

Клерфе, който си прави планове за бъдещето с Лилиан - сега тъкмо когато е приел да сподели живота си с някого, загива в едно от състезанията. Шокът е неминуем за всички. Лилиан няма време да се опомни. Тя урежда всичко по погребението, сблъсква се дори с алчната сестра на Клерфе... и отново заминава. На гарата е, готова да отпътува за Цюрих. И среща Борис. Спокойна е, че след всички авантюри с живота е все още жива и решава да се върне в изходна позиция, като това вече не я плаши. Тя е готова да посрещне смъртта без укор, без бягство. До известна степен Лилиан е представена като лекомислена, своенравна и претръпнала към всякакви превратности. Истината е, че тя е ранима, умна и честна, само че нейната неуловимост всъщност я правят и мимолетна. Макар на моменти образът ѝ да изглежда незадълбочен, чисто психологически той търпи развитие в хода на динамиката на романа и е многопластов. Просто за Лилиан не остава време да позволи промяната да я разгърне като личност. За Клерфе също. Понякога надеждите умират заедно с героите. И ти е тъжно, защото ти преживяваш всичко с тях. Иска да можеш им помогнеш. Обаче няма как. Това е като играта на шах, за която става дума и в творбата. Последният ход може да решаващ.

Четях "Живот назаем" със затаен дъх и се замислих, че действително "Небето няма любимци". Там няма класификации и критерии на подбор. Понякога дните ни са преброени. И да искаме да измамим смъртта и да маневрираме около съдбата си, тя ни застига. Всеки залп е оглушителен и кратък. Историята на живота ни не продължа вечно, не и в това измерение. Но още сега можем да си помислим каква история искаме да напишем, защото дори само една човешка съдба може да даде вятър на промяната за друга. И ако промяната е в позитивен смисъл - значи всичко е наред. Лилиан и Клерфе ме научиха, че нито има накъде да бягам, нито трябва да живея с мисълта да съм константа. Не е нужно да живеем като за последно. Не е нужно и да се разлагаме в рутината си. Винаги съм си казвал: "Бързай бавно", и нека волята на висшата сила направлява. Кои сме ние, че да се разпореждаме? Важно е само какъв е мирогледът ти и колко пълноценно ще живееш, защото как и кога ще умрем трудно можем да изберем. Някои загиват в нечии прегръдки, други - потънали в самота, трети - героично при подвиг. А ние, останалите, следващите... за нас има и време, и няма. Нека не мислим за това! Нека живеем своя живот! Да - да го живеем!

"Поручик Бенц" и изпепеляващата стихия на любовта

Българският класик Димитър Димов със силата на перото си е носител на изконни дихотомни ценности. Почеркът му - елегантен и разпознаваем, сблъсква морално-естетически противоречия в рамките на една завършена цялост, за да изгради архетипите си, без да ги идеализира и да ни задължава да се отъждествим с тях или да вземем отношение. Творбите му са ангажиращи, но не в пристрастния смисъл на думата. Авторът разгръща една житейска картина и ни оставя сами да се ориентираме в нейните щрихи. Всеки персонаж е дуалистичен по психологическата си нишка. Такава е и човешката природа. Няма само добри, нито само лоши. Създадени сме да грешим, да нараняваме, дори и да се самонаказваме понякога. Всичко това е част от нас - просто у всекиго е застъпено в различни граници. Да, именно личната граница е главният ориентир на плоскостта, където стъпват всички герои. А когато е намесена любовта, доброто и злото си контрастират най-умело. Отново се потвърждава максимата, че "на война и в любовта всичко е позволено". Така е и в "Поручик Бенц". Как обаче да не допуснем любовта да унищожи идентичността ни, когато сме готови да се жертваме в нейното име?

Първият роман на Димитър Димов е вдъхновен от времето на Първата световна война, когато има много ясно изразени правила. Кого представляваш и защитаваш, срещу кого се бориш, защо го правиш... Всеки, който решава да смени позицията си, бива определян като дезертьор и страхливец, следователно - презиран и жестоко наказван. Такава е била системата. Фронтовете не просто имат териториален и числен обхват. Те символизират пределите на устоите. Стилът на повествование е изграден от сполучливи художествени средства, а усещането за някогашната действителност се подхранва от по-архаичните словоформи. Единствено някои природни описания натежават.

Айтел Бенц е порядъчен човек, по произход немец, по професия военен лекар. Скромността на личността му определено го краси, ала още в самото начало тя го свързва и запознава с Елена Петрашева и нейните приближени. Елена е красива, проницателна и се движи в средите на българския елит. Не са известни нейната професия и занимания. Представена е като богата наследница. Още в началото поручик Бенц се влюбва в нея, без да осъзнава фаталността на нейната женска природа. Кръгът от познати на Петрашева проявява любопитство към Бенц, идеята на което главно е да бъде привлечен като специалист, който да извърши манипулацията по аборт на Елена. В този момент Бенц започва да добива информация за любовния живот на Петрашева. Докарала летец до убийство, сгодена за друг мъж, в свободното си време тя се забавлява с още дузина други. Елена ясно усеща надмощието и неумолимия си чар, който вкарва в капан мъжката греховност. Тя е похотлива и маскира тази похот толкова изкусително, че отстрани всичко изглежда като невинна игра. Тя умее да кара хората да се подчиняват, а в удобен за себе си момент винаги може да влезе в ролята на жертва, над която да се смилят. Тази жена обаче е изтъкана от хитрост, ненаситност и безпардонност, която прикрива с добро възпитание. Хората около нея са натоварени с различни функции. Едни са платонично привлечени от аурата ѝ, други я ненавиждат, трети не я разбират. Но никой не е безразличен.

Когато започва настъплението на французите и немците трябва да се оттеглят, съответно - Поручик Бенц да напусне България и да се завърне в Германия, той скача от влака и се връща обратно в София, за да докаже любовта си. Непреброими са миговете на страх, в които той, объркан от обстоятелства, е бил готов да се откаже от чувствата си. Дявол да я вземе тази любов! Тя ни пуска по пързалката на падението понякога. Ставаме глухи и слепи за околната реалност и заживяваме в паралелна такава. Влюбеният мъж винаги е по-наивен от влюбената жена. Не мислите ли? Дори когато извършва аборта, чувствайки тази интервенция като най-висше престъпление, той не мисли за себе си, а за Елена, която просто се възползва от него през цялото време за постигане на своите краткотрайни цели. Тя си играе с чувствата му и за нея това е висш пилотаж, възможност да маневрира така, че да излезе неопетнена от всяка ситуация и да продължава да бъде желана. Перверзното тщестлавие и кокетството създават у нея самозаблуждението, че всичко е позволено и така ще бъде вечно.

Когато един от главните персонажи в творбата - чудатият Хиршфогел, разказва яростно на Бенц колко безпощадни са жените и как дори е убил своята жена заради това и е станал женомразец, Бенц не може да повярва що за отмъстителност е натрупал този огорчен мъж. Без да разбира, че в края на живота си и той ще бъде изпълнен от това сладострастно желание. В крайна сметка Елена го предава в разузнавателната служба. Тя не очаква, че Бенц ще я завари в София с друг мъж, часове след като е отпътувал за Германия и се е върнал преждевременно. Този друг мъж - Лафарж Пиер Жан, е френски офицер. След като разбира постъпките на Бенц, този човек проявява мъжка солидарност към така стеклите се за Бенц обстоятелства. Решава да му помогне да се върне в Германия възможно най-малко рисковано. "Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувстваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието - единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката... Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си - дори да избяга, ако не вярваше на честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също бе налице. И най-после, Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал - морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството.".

Всичко е добре, когато приключва добре. И ето - мъжката дума надделява в този свят на безсмислени войни и борби. Между мъже може да съществува честно разбирателство. Особено ако се почувстват застрашени от една и съща жена. Разумът взима връх и притъпява емоцията. Няма нужда от редудантност и сълзи, каквито са налице при жените. В крайна сметка Лафарж спасява живота на Бенц - и то не от снизходителност, а от великодушие, докато Елена Петрашева, заради която Бенц прекрачва границите си, го убива. Първоначално - дума по дума, с действия, подмолност. Накрая - предавайки го на полковник Монталу. Каква е била по-нататъшната съдба на тази героиня - не знаем. Много жени биха могли да се идентифицират с нея, макар да не смеят да си го признаят. Съвсем не искам да заставам на страната на жените или на мъжете в случая. Всичко опира до това, що за човек си, и не се определя от пол, принадлежност и предпочитания. А любовта... с една и съща сила ни въздига и ни сразява. За мен поуката е, че не бива да оставяме да ни подмами и да погубим своята индивидуалност. Любовта е борба, взаимно обаче. И винаги трябва да си с трезвата преценка, какво даваш и какво получаваш и дали си заслужава. Всички сме хора. Е, някои малко повече от други, но утехата, че справедливост тържествува някога и някъде, ни държи живи. А онзи, който копае гроб другиму, сам пада в него, рано или късно - това важи за всички. Така че сами можем да се досетим как би се развил животът на Елена Петрашева.