КАЗИНО

Животът казино е и в него на сляпо и стръвно залагаме.

С ротативки примамливи тържища често създаваме.

Бленуваме суми, печалби, принципи свои продаваме.

С един празен ход и самия живот опропастяваме.

Шансове търсим, печелим, нерядко и проиграваме.

На карта съдбите чертаем, ребуси сложни решаваме.

Рулетките бесни, препускащи в кръг наблюдаваме.

Покери, жокери, джакпоти следим, да не изоставаме.

Жадни за томболи, бонуси екстремно се надпреварваме.

БИНГО!!!

Животът хазарт е, но поне честно да го управляваме.

НАСЛАДА

Вдишай, издишай, събуди съвършен живот!

Празнувай, ликувай като за цял един народ!

Рискувай, рисувай мечтите на авантюрист!

Жадувай, танцувай със стъпките на балетист!

Прощавай, предавай нататък доброта!

Помагай, създавай от тъмното светлина!

Пътувай, царувай, свири песента на щурец!

Флиртувай, сънувай, прероди се в синчец!

Обичай и тичай по паваж от памук!

Балансирай ефирно върху мост от бамбук!

Брой стъпки по горещ сипкав пясък!

Потопи се в сияние от слънчев блясък!

Прожектирай с широко затворени очи!

От оазис забъркай коктейл от мечти!

Съчетай ми картини от лавина и цунами!

Полетите птичи претвори в оригами!

Прелюдия от златна есен в циганско лято.

Искам я като алюзия на прелитащо ято!

Начертай усмивка в дъговидна мозайка!

Разтупти сърцето на грижовна майка!

Подари мир - маслинови клонки и лавров венец!

И в унисона на щастието удари мелодичен звънец!

Ренета Христова: Мастилена диря искам да оставя

Скъпи читатели, ще ви запозная с една енигматична личност. Енигматична дори за мен самия. Съдбата ни събра като колеги в един курс. В момента работи като репортер на телевизия "Черно море". С течение на времето интуитивно усетих как станахме приятели. За мен Тя притежава притежава фино светоусещане. Изострена сетивност, проницателен ум, женственост и много, много бликащ в различни посоки талант. Винаги съм обичал да общувам с емоционални, изобретателни, честолюбиви и етични хора. Със смели индивидуалисти. Тя е от тях. Представям ви Ренета! Не мога да я опиша просто ей така. За някои хора не съществува описание. Авангардна, приятно непредсказуема и за самата себе си. Писането е нейната страст. И то не може да бъде категоризирано в рамки. Начинът, по който изразява мислите си, ме вдъхновява. Ще се радвам някой ден да издаде стихосбирка, поне това на първо време. Защо написах "Тя" с главна буква? Защото за мен тя е Човек и въплъщение на младата дама такава, каквато трябва да бъде днес. Много е важно да запазиш човещинката и да стъпваш по земята. Творбите ѝ са плод на реалистичност, пропити с богатството на художествените средства. И невероятно поучителни. Пожелавам ѝ да ѝ осигурят заслужения житейски трамплин. Това е Тя...

РЕНЕТА!!!

Ренета Христова: Мастилена диря искам да оставя  

Как би се представила за всички, които не те познават?

- I never finish anyth…

Учиш ли умишлено тази словесна еквилибристика при писане, или ти е вродена?

- Изобщо не владея словесна еквилибристика. Даже, за да съм честна, това е единственото словесно нещо, което не умея.

Зад образите на лирическите герои на твоите художествени текстове крият ли се реални хора?

- Не се крият. Напротив. Много са на показ. За добро или лошо.

Имаш ли готов материал за стихосбирка и смяташ ли да издадеш такава?

- Писаници колкото искаш. Но те са самостойни. Те не си търсят внимание. Писането за мен е лекарство. Както някои ходят на църква и се молят или други, които плачат при психолога си. Писането е моето спасение. Да съм четена от много хора е все едно да се покажа гола през зимата на площад, пълен с намръщени хора. Даже, като се замисля, по-добре гола да ме видят, отколкото да ми прочетат душата.

Кои направления на литературата те интересуват най-силно?

- Не мога да мисля за нещо написано какъв жанр е. Или ме докосва, или не. Мога да ти кажа кои са ми омразни. Романите ме отегчават. Хайку–то не го разбирам. Мисля, че всеки може да пише хайку. Ама е сладко, въпреки че не го разбирам.

Как най-често те осенява музата за писане?

- Моята муза спи от лявата страна на леглото ми. И ми пали цигарата. И ми крие ключовете. Много е съобразителна и се появява, когато най-много имам нужда от нея.

Следвайки специалността журналистика в СУ, до какви изводи достигна?

- Че журналистите не са четвъртата власт. Можеш да си избереш в коя истина да вярваш, но нямаш власт над нея. Нали знаеш - колкото повече знае човек, толкова по-тъжен става. Въпрос на лична сила е. И усещане.

Кои човешки добродетели днес не са на почит и защо?

- Изобщо думата „добродетел“ вече нищо не означава. На почит е думата „предимство“. Ти не се определяш вече като добър или лош човек. Ти се определяш вече според това „преди кого си в редичката“.

Защо смятат творците и хората на изкуството за чалнати бохеми?

- Защото може би са точно това?

Как трябва да бъде подкрепена българската култура - твоето виждане?

- Като не се позволява културата да бъде създавана от некултурни хора. 

 Имаме ли нужда от нова Студена война или Трета световна?

- Дали имаме нужда от какво? От война? Разбира се, че не. Имаме нужда от първи световен мир и топла любов. Но това първо го създаваме в себе си и тогава го даваме навън.

Кой е последният най-ценен урок, който животът ти даде?

- Човек не става по-добър, когато просто някой го приеме такъв, какъвто е. Човек става добър, когато е обичан такъв, какъвто е. И че любовта не е състезание. Да се грижиш за егото си и да запазиш достойнството си са различни неща.

Би ли ни споделила любим цитат от скъпа на сърцето ти книга?

- „Пътуването е жестокост. Принуждава те да се доверяваш на непознати и да загубиш от поглед цялото си познато удобство на дома и приятелите. Постоянно си извън баланс. Нищо не е твое освен основните неща – въздух, сън, сънища, морето, небето“ - от Чезаре Павезе.

Какво е становището ти по въпроса със съдебните и образователните реформи или опитите за такива?

- Когато държавата и по-скоро хората в нея имат болни места, се правят опити да се нараняват други места, за да се отвлече вниманието от заболеваемостта на първите и тяхната бавна смърт.

Как си представяш Рая?

- Не си представям Рая. Представям си Ада. С весели дяволчета и сенчести дървета. С много опашати лъжи и рогата упоритост да останеш лош. В Рая може би е обратното. 

Вярваш ли в преражданията на душите и в какво би искала да се преродиш?

- Е, иска ми се да вярвам. Искам да се преродя в елен. И да ме убие най-прекрасният ловец.

 Кой е твоят духовен наставник?

- Този, който е мой родител, приятел и любим. Звучи тривиално, но такъв човек дава невъобразима сила на душата ти и те връща към същността ти.

 Обичаш ли да показваш емоциите си?

- Не. Но го правя. Така съм устроена. И между другото, мисля, че когато изразяваш емоциите си, поддържаш душевната си хигиена. Противоречието идва от факта, че повечето хора могат да преценят интелектуалната ти значимост, но не и емоционалната. Много голям минус, ако питаш мен.

Какъв трябва да е човек на съвремието?

- Човекът на нашето съвремие е редно да е умерено старомоден. Не ме питай защо. Така би се запазил по-дълго като човек просто.

Какво наследство би искала да оставиш след себе си, каква диря?

- Мастилена диря искам да оставя. 

Предоставям ви и едно от нейните произведения:

"Нищото и неговата половинка"(27.06.2013)

Да, понякога нищо не ни се прави. Гледаме в една точка или триъгълниче, или квадратче, и така няколко часа си гледаме. Не говорим по цял ден с никого и по цяла нощ не сънуваме нищо. Не се мърдаме от мястото си и пръста не си мърдаме за нищо. Не мислим за нищо и никого. Не чувстваме нищо. Ама това при много малко от нас е така.

Повечето хора се страхуват от покоя, от тишината и самотата, която носи със себе си. Страхуват се да са в застой, да са себе си със себе си. Триъгълничетата и квадратчетата са ги гледали само в часовете по математика, а точките само когато са се осмелили някак си да слагат точки на края на връзките си с някои хора. Ама после пък все са си мислили за тези хора, все са чувствали нещо.

Все бързат тези хора. Бързат да се събудят, за да бързат за някъде. Бързат за автобуса или влака, или там с каквото се придвижват в живота си. Бързат да им мине денят и бързат да заспят, бързат да сънуват, а после не помнят какво точно са сънували. Задъхват се, ама ги е страх точно от това да не останат без дъх един ден.

Страхуват се от Смъртта, а не осъзнават колко бързо се придвижват натам.

И тогава ще са сами и ще е тихо. И ако не им приятно да са сами със себе си, наистина ще си изкажа съболезнованията за тях.

И разберете, аз не се страхувам да направя тези неща или по-точно да не правя НИЩО.

И запомнете, няма как да избягате от себе си. Един ден ще се озовете сами, на едно много тясно място и ще се срещнете със всичките ''НИЩеца'', от които сте избягали навремето. И ще срещнете всичките НИЩОжества, за които сте мислили навремето, без да има защо. И тогава ще разберете!

А до тогава... може да срещнете и мен. И ако съм такава (като в началото на това писание), не бързайте пак! Не си правете бързи мнения за мен. Не си правете никакви мнения, не мислете за мен, не чувствайте нищо към мен. Бъдете себе си само.

Защото може да сте гледали прогнозата за времето и да сте се подготвили за слънце, а да завали дъжд.

Може някой да се е подготвил за това, че ще съм негова, но аз да съм сама.

Защото не знаете какво е времето вътре е мен и дали въобще имам време за вас.

ОТКАТ

Захари Карабашлиев е един от съвременните български автори с най-плодотворна творческа дейност. В неговите творби читателят се домогва до непознати светове, чиито граници се разпростират извън обсега на нашите предели. Точно така - той тества предели и се фокусира върху фрагменти от нашия живот. Осветява затъмнени кътчета от душата и прокарва актуална линия по възприемането на околния свят.

 "Откат" е заглавие, което от дълго време прави впечатление. 19 фини произведения, събрани в едно. Всяка пиеса и диалог има своето обяснение - те и са свързани, и не са. Някои са истории с продължение. Групирани са в 3 дяла. Носят названията "Истории за сцена", "Неделя вечер" и "Диалози". Първият сегмент съдържа мини истории под формата на диалози, пригодени за сценарии. Действията се развиват динамично, пунктуално и с особен  фокус върху всяко действие. Някои са свързани, други са самостойни. Захари Карабашлиев оставя посланията да се разчитат в образите. Персонажите му са духовити, колоритни, всеки със специфична характеристика. Локациите, където се развиват действията, понякога са в унисон и с натюрела на лирическите герои - дръзки, преми, дуалистични. Разговорите издават лични потребности, базирани на обществени такива. Всеки е способен да открие себе си в дадена реплика. 

 Словесната еквилибристика, с която си служи авторът, прави речта гъвкава и увлекателна. Чете се между редовете. Среща се изобилие от диалект, жаргони, цинизми дори. Събеседвания, звучащи като да протичат в неформална обстановка, а реално посочващи белези от действителността ни. Засягат се семейни, приятелски отношения и нездравата връзка между тях понякога. Впрочем в тази книга и мълчанието в етюди разказва много. Впечатляващ ритъм и композиция. И писател, който ясно разграничава и пояснява нагледно понятията "синтаксис" и "семантика". Жонглирането с думите е овладял до съвършенство. Пиесата "Неделя вечер", спечелила "Аскеер", представя една интересна история на двама емигранти в Америка, където драматургията взима връх и в акцентите върху образите.

 В главата "диалози" отново се наслаждаваме на разговори - човешки, еснафски, еклектични, хаотични, свързани... Пъстрота от прилагателни бих си позволил. Тъй като авторът с лекота изгражда многопластови образи, които с всяка една своя постъпка формират асоциации и препратки. Всички са прекалено себе си. Твърде прагматичният и буквално възприемащ читател не би бил особено сензитивен относно идейните внушения на творбата.

 Плавни и внезапни преходи, неочаквани обрати, метаморфозни завои, амплитудни посоки. Контраст, символика, хумор, фантазия, футуристичност. Това описание за произведението ми напомня на същото такова, което съставих за "Невидимите кризи" - само че там в друг повествователен маниер. И двамата автори обаче бележат връх след връх в литературното изкуство в наши дни.

Вързаният стол на корицата говори много. Ние сме и зрители, и актьори - и индиректно, и пряко. Общо и конкретно, високо и ниско, близко и далечно, сценично и реално. Ние сами пишем историите си. Всяка чужда история, въображаема или не, е като някоя наша преживяна, като дежавю и подсъзнателна проекция.

 Закривам съжденията си, претендиращи да бъдат въвлечени в цялостно ревю, с думи на писателя на "Откат":

"До нас достигат парчета чужд свят, който ние реконструираме, реорганизираме, пресъздаваме, доколкото можем, често с надеждата да намерим някакъв смисъл за самите себе си. Никоя драма обаче - писана, играна или живяна, независимо колко разтърсваща - не ни учи на нищо. Защо въпреки това продължаваме да ходим на театър? Защо се развличаме от кризите на другите? За да забравим кои сме? За да си припомним кои сме? Или за да преоткрием отново, че сме наистина живи?", Захари Карабашлиев

ХИМЕРА

На тъмно и на чаша вино се пишат най-красивите слова.

Веднага щом заспиш мечтите ти се проектират в сънища.

Когато дъжд вали и капките пропукват тишината.

Звучи тогава звън мажорен от тънки струни на душата.

Отпиваш глътка вино – живителният еликсир в нощта.

Прегръщаш уединението във своето убежище – дома.

Премяташ във фантазията си пориви и тялото изпълва  се от сладострастие.

Витални чувства в теб са се заровили и рееш се във облаци от щастие.

Сърцето си тъчеш със нишки от коприна. До теб изгарят спомени в една камина.

И както казват мъдреците – ти си готов да познаеш голямата любов.

Пардон! Счупи се внезапно твойто въображение. Сънят ти се събуди от съмнение.

А не е ли красива и реалността – когато ни омръзне, със бягство пак ще покорим света.

11-ти "А"

Българската кинопродукция напоследък приятно ме изненадва. След дългогодишен вакуум и проекти със сладникава попарт идеология днес все повече залагаме на семплите, човешки и небрежни нотки в душевността. Качеството на един филм не идва главно от бюджета. Да - декори, снимачни площадки, технически екип, транспорт, наеми. Трудоемко, времеемко. Но нека не го изкарваме антропологичен производствен процес, нито лабораторен такъв. Хубавата идея заляга в основата на сюжета, който прави екранизацията ценна. Посланието, което се адресира. Колкото повече зрители развълнува то, толкова по-добре е свършена работата. Можеш да вложиш колосални средства в даден продукт, ала ако той не даде резултат, ще го гледате само ти вкъщи; ценители - ако е прекалено профилиран; или мазохисти - ако не става за гледане, колкото и да ме контрират, че такъв момент няма и всяко аудио-визуално произведение има таргет. Друг е моментът, че лентата е редно да е комерсиална. Изключително хлъзгаво понятие обаче. Тънък лед, който мигом се пропуква, ако стъпиш по-непохватно. Границата между допустимо комерсиалното и фриволното е едва доловима. Какво значи "комерсиално" всъщност? Да имаш търговски нюх. Да продаваш добре труда си. За да не казвам "стоката", тъй като кино средищата са обърнати на тържища и бит пазари. 

 След "На педя от земята" на Максим Генчев и "Потъването на Созопол" "11-ти А" е другото заглавие, от което съм възхитен. В него обаче няма препратки към историята, каквито в "На педя от земята". Има дотолкова, че главната героиня - Лина Николова, е преподавател по литература и вменява на учениците си дълг към изучаване произведенията и житейската роля на Христо Ботев и други бележити автори-революционери и изобщо дейци на културата. Сюжетът е достъпен. Адаптиран е към съвремието. Яна Маринова става все по-гъвкава. Играта на Ники Сотиров и Башар Рахал и останалите също ми допадна. Импонира на персонажите. И сложният, и опростен типаж понякога трогват силно. Имах резерви към актьорските превъплъщения на Маринова, но всъщност в този филм тя е брилянтна. Поне за мен. Той е за всички възрастови групи. Просто изразява светогледи и хоризонти. Една малка класна стая, съставена от бунтари. На пръв поглед някои от тях съвсем различни от това, което са всъщност. Експлозивно съчетание от всякакви разновидности натюрел - от зубъри и подлизурковци през богати и нахакани кифли до дрогиращи се и някакви като за част от пейзажа. Но всички до един много истински и с възможности. Деца, които искат да пораснат бързо и да вземат всичко от живота. 

 Николова - бивш състезател и инструктор по танци, има две разнопосочни желания в живота си - да танцува и да преподава. Пристъпвайки към осъществяване на втората си цел, тя се сблъсква с друг и свят - че преподаването не е просто професия, а чувство на взаимност. Отива с желание, но неподготвена. Пред нея има бариера от всички тези ученици. Всеки със своя недоизграден характер. Както самата главна героиня във филма заявява - те все още търсят себе си. Младостта е лудост. Деца. И не съвсем. Трудна възраст на себеизразяване, търсене, на кръстопът. Тя им помага в избора да разберат кои са. Първоначално е обрана, консервативна, с известна доза сухарски подход. В директорската стая също вижда учителите объркани, уморени понякога. Но въпреки това не се отказва. Учениците явно са попадали на преподаватели, които не са изваждали на показ доброто от тях... Заядливи, непокорни, превъзбудени. Това е защитната стена. Всеки е идвал, само е взимал и не е давал и си е тръгвал от тях, без да им помогне да научат нещо за себе си. Защото както се споменава в "11-ти А" - можеш да изпишеш до край дъската, да издекламираш урока по зададената от министерството и "авторските" колективи и одобрилите ги на сутрешно кафе комисии директива... Но това не те прави преподавател. Нито пък някой инспектор е този, който ще проследи процеса на работа и ще те оцени.

 Мога да говоря от личен опит. И преди някой да ме е обвинил за тънкообидния тон, ще кажа, че топката е в две полета и нито една страна не може да си я самоподаде. 4 години следвам във Факултет по журналистика и масова комуникация към СУ. Каквото съм научил през този период, е от желанието ми да се самообразовам - от медии, литература и лични срещи и контакти на разнородни събития. Жизненият опит е най-голямото училище, не корупмираното българско образование. В университета научих какъв не трябва да бъда. Как нямаш права, а само задължения. Как от теб изискват, но насреща не дават. Видях голи претенции. Бивши ДС-та. Видях неграмотност, хора по заместване, без опит в сферата. Натъкнах се на студенти без посока, записали специалността, колкото да вземат тапия и да завършат произволно. А колко от тях сами се отказваха по пътя... някъде по средата. Системата ли ги отказваше, или друго им е било призванието - не знам. До самия край ще искат от нас да можем да сме в рамки, да пишем стерилно, притъпяват ни идентичността. Искат да ни покажат колко ни превъзхождат. И когато ги хванеш в тази крачка, дори се съгласяват, което означава, че те самите са свикнали с тази мисъл и не им пречи. Имат интерес да те заливат с теория и да останеш посредствен - само да може да пишеш дописка е достатъчно, това е дидактиката и атестатът за професионализъм. И все пак - има изключения и способни преподаватели, на които съм благодарен.

 Когато си разточителен, аргументиран, богат с примери и сравнения, неподатлив на каноните - ти не ставаш за тях и подкопават вярата ти. Ти си заплаха за тях. Постоянно ни вменяват вина за неграмотност и консуматорство. Но ще си говорим пак след време. Да не бъда обвинен в разточителство пак. Анализирах филм. Да, една продукция, която изгледах с благоговение. Изразните средства бяха в консонанс с действителността в българското училище и образование въобще. Бърза акцелерация, поток от информация, опции за много избори. Младежи с таланти. Някой трябва да събуди градивните им чувства и мисли, да ги интегрира и подреди в правилния дискурс. Понякога със заучената доброта не става. Трябва да ги грабнеш. Николова ги води на бар, без простотии обаче - една разчупена вечер с танци и музика. И не, тя не пада на тяхното ниво. Тя постепенно им показва, че може да говори на техния език. Да им бъде приятел. За привързаността трябва време. Учениците са пренаситени, използвани, мачкани. Те имат нужда от наставник, но не в смисъла на деспотичен тартор. 

 Днешните ученици не са някогашните - възпитани в духа на овчедушие. Само не ми говерете за времето на секс, наркотици и рок енд рол. В България винаги сме били задръстени. Има разлика между страх и страхопочитание. Ще ги респектираш, когато си на ниво, без да им махаш от звездолета, нито пък като ги тероризираш. Трябва ни нова методология на преподаване. Да провокираме интереса към науките и изкуството. Това не става само със скъпа техника. Един учител не е нито страшилище, нито звероукротител. Той е нормален човек, който съвместява преподавателски и педагогически функции. И преди всичко е приятел. Те усещат, когато ги претупваш. Любознателността не се постига с оценки, тестове. А с комбиниране на интерактивност и отношение. Младите не са изгубили сензитивността си, но я разпиляват. Всяка душевност е необходимо да се поощри по най-подходящия за всеки отделен индивид начин. Истинският учител се раздава и е равен с тях. Да им говори за себе си, без да навлиза в прекалено фамилиарния тон, защото тогава олеква и губи баланса. В този филм Николова никога не губи баланса - освен че си изпуска нервите пред закостенелия инспектор, в чиито очи тя фриволничи с учениците. За него тя е задължена да не излиза от телеграфната протоколност. Да, обаче те повишават успеха и мотивацията си. Обикват я. А тя накрая е потисната. Не от възпитаниците си, не от директорката и колегите си - всички я ценят и подкрепят. Инспекторът й предлага да се изявява другояче. Тя влиза, пие малко уиски, което взима от един свой ученик и заплаща... За да му покаже, че също й се пие от мъка и не й е лесно, когато някой отрича фактите и се опитва да те отклони от дейността ти просто защото системата ни е така устроена, че ако не си в кюпа, си странен. Но когато си пич и влезеш под кожата на хората, те сами те искат и не те пускат. А нестранните - онези, безцветните, угодните, шаблонните и праволинейните... те никога до никъде не стигат.

 Изпипан монтаж, забавни сцени, приятен хумор, правдиви поуки. И се посмях, и си поплаках. Не знам за вас, останалите гледали го. А поантата е в завършека. Той е отворен финал. Дали тя е избрала танците или училището, или ги е съчетала... не знаем, но със сигурност знаем едно - не всеки преподавател може да бъде човек, но всеки човек може да бъде добър преподавател. Другото се учи, ако го искаш и това е пътят ти.

Пак се поолях малко, но простете ми - мисля, че си струваше. Така, де. Надявам се. :)