ОТКАТ

Захари Карабашлиев е един от съвременните български автори с най-плодотворна творческа дейност. В неговите творби читателят се домогва до непознати светове, чиито граници се разпростират извън обсега на нашите предели. Точно така - той тества предели и се фокусира върху фрагменти от нашия живот. Осветява затъмнени кътчета от душата и прокарва актуална линия по възприемането на околния свят.

 "Откат" е заглавие, което от дълго време прави впечатление. 19 фини произведения, събрани в едно. Всяка пиеса и диалог има своето обяснение - те и са свързани, и не са. Някои са истории с продължение. Групирани са в 3 дяла. Носят названията "Истории за сцена", "Неделя вечер" и "Диалози". Първият сегмент съдържа мини истории под формата на диалози, пригодени за сценарии. Действията се развиват динамично, пунктуално и с особен  фокус върху всяко действие. Някои са свързани, други са самостойни. Захари Карабашлиев оставя посланията да се разчитат в образите. Персонажите му са духовити, колоритни, всеки със специфична характеристика. Локациите, където се развиват действията, понякога са в унисон и с натюрела на лирическите герои - дръзки, преми, дуалистични. Разговорите издават лични потребности, базирани на обществени такива. Всеки е способен да открие себе си в дадена реплика. 

 Словесната еквилибристика, с която си служи авторът, прави речта гъвкава и увлекателна. Чете се между редовете. Среща се изобилие от диалект, жаргони, цинизми дори. Събеседвания, звучащи като да протичат в неформална обстановка, а реално посочващи белези от действителността ни. Засягат се семейни, приятелски отношения и нездравата връзка между тях понякога. Впрочем в тази книга и мълчанието в етюди разказва много. Впечатляващ ритъм и композиция. И писател, който ясно разграничава и пояснява нагледно понятията "синтаксис" и "семантика". Жонглирането с думите е овладял до съвършенство. Пиесата "Неделя вечер", спечелила "Аскеер", представя една интересна история на двама емигранти в Америка, където драматургията взима връх и в акцентите върху образите.

 В главата "диалози" отново се наслаждаваме на разговори - човешки, еснафски, еклектични, хаотични, свързани... Пъстрота от прилагателни бих си позволил. Тъй като авторът с лекота изгражда многопластови образи, които с всяка една своя постъпка формират асоциации и препратки. Всички са прекалено себе си. Твърде прагматичният и буквално възприемащ читател не би бил особено сензитивен относно идейните внушения на творбата.

 Плавни и внезапни преходи, неочаквани обрати, метаморфозни завои, амплитудни посоки. Контраст, символика, хумор, фантазия, футуристичност. Това описание за произведението ми напомня на същото такова, което съставих за "Невидимите кризи" - само че там в друг повествователен маниер. И двамата автори обаче бележат връх след връх в литературното изкуство в наши дни.

Вързаният стол на корицата говори много. Ние сме и зрители, и актьори - и индиректно, и пряко. Общо и конкретно, високо и ниско, близко и далечно, сценично и реално. Ние сами пишем историите си. Всяка чужда история, въображаема или не, е като някоя наша преживяна, като дежавю и подсъзнателна проекция.

 Закривам съжденията си, претендиращи да бъдат въвлечени в цялостно ревю, с думи на писателя на "Откат":

"До нас достигат парчета чужд свят, който ние реконструираме, реорганизираме, пресъздаваме, доколкото можем, често с надеждата да намерим някакъв смисъл за самите себе си. Никоя драма обаче - писана, играна или живяна, независимо колко разтърсваща - не ни учи на нищо. Защо въпреки това продължаваме да ходим на театър? Защо се развличаме от кризите на другите? За да забравим кои сме? За да си припомним кои сме? Или за да преоткрием отново, че сме наистина живи?", Захари Карабашлиев