Една от новите ми любими книги, която според мен определено заслужава популярността си, е „Където пеят раците“ на Дилия Оуенс.
Признавам си, че съм предубеден, когато едно заглавие стане твърде комерсиално. Невинаги се доверявам сляпо на масовия вкус, особено считано към днешна дата. Не за друго, а защото много хора не четат със сърце и мисъл, а често се водят по рекламния елемент и конформизма. Но пък има произведения, които добиват широка реклама в резултат на това, че хората са доволни от тях – а не въпреки откровените си дефицити като съдържание.
Е, „Където пеят раците“ е от тези предложения, които не са пълнеж, а имат дълбочина и солидна структура, макар и най-вероятно да не е по вкуса на всекиго.
За мен стилът на повествование е проницателен. В него е имплементирана забележителната човешка история на Кая - момичето от мочурището, отхвърляно и потискано, чийто най-добър приятел е природата. Да искаш да бъдеш обичан и да не бъдеш изоставян, но все да ти се случва да си в немилост... Да се доверяваш на инстинктите си, за да оцелееш... Кая е с необятна душевност. Самата тя дори не осъзнава колко е силна. На нейно място мнозина биха се сринали.
Всички носим по малко от Кая - мнителност и наивност едновременно, желание за укрепление и споделеност, борба за живот, непреглътнати сълзи и стари травми, затова съм сигурен, че ще разберете нейния персонаж.
Там, където пеят раците, има убежище и спасение. Но опасности дебнат на всеки ъгъл. Така е в живота - причудливо непредвидим. Кая живее бурно, непокорно и по своите правила. И се справя. Все пак среща и подкрепа. Но мочурището приютява всички нейни тайни дълбоко в пазвите си и превръща историята ѝ в легенда.
Романът е изпълнен с обрати, наситеност на изразните средства и поуки. Изненадващ, затрогващ, той те потапя в безметежността си и те връхлита с пълна сила.
Изпълва те с откровението си, узурпира те с най-съкровените и диви човешки пориви. После те отпуска в едно блаженство, сетне пак сменя амплитудата си и те въвлича загадъчност.
Кая често бяга. Намира пристан в природните дадености. Нещо повече – тя органично е свързана с тях. Езкогенните процеси навигират и нейните ходове.
В рамките на романа се редуват различни времеви периоди. Литературният съспенс те държи със затаен дъх и не спираш, докато не разбереш развитието в хода на творбата. Има и разследващи моменти, както и чисто първично човешки.
Кая, която е измамена, може да бъде и коварна. Но справедливото отмъщение за нея е единственият начин да възстанови баланса и да накаже „противника“. Като женските насекоми, които са безмилостни към мъжките.
Книгата ни показва несъвършенствана на един съвършен свят. Съвършен – защото е от плът и кръв. Защото е неподправен. Несъвършенства – понеже това е неизбежност. Кая е един пълнокръвен и многопластов образ. Тя действа и с разум, и със сърце. Крие се, отбранява се. Прави всичко, което може да я направи просто човек. Колкото всички нас. Нито повече, нито по-малко. Струва си да прочетете „Където пеят раците“. Шумът от тяхната песен ще остане да ехти дълго в съзнанието ви.
