Съвсем неумишлено се инспирирам от заглавието на един от многото поучителни и изпълнени с правдива символика "Диви разкази" на големия Николай Хайтов. По нашенски обичаме да палим фитила и да бягаме, за да може после отстрани дружно да дебнем в засада. Може би това е едно от проявленията ни, в което сме толкова задружни. За жалост. Буквално и преносно горим мостовете си към миналото. Псевдобизнесмени с помощта на политици се опитват да заличат част от културното ни и историческо наследство, пренаписвайки историята. Придават си заслуги и неглижират онова, което е било преди тяхната поява. Съществували са хора със светъл пример, които абсолютно безкористно са оставили диря в българския обществен живот. И понеже днес много обичаме да се кичим с тщеславие, не осъзнаваме фундаменталната роля на благотворителността, на бизнеса, на светската власт. На нищо, което някога е функционирало в по-чистата си форма. Напоследък отново се връщаме в Античността. С жаждата си за зрелища. Пресъздаваме по необичайни начини гладиаторските битки. Винаги има един, който се надпреварва с другиго за някаква изгубена кауза. Някакви лагери ги настървяват абсолютно по ултраски. И в края някой пада в боя. А друг печели чест и слава без значение с какви средства е оправдал целта си. Борбите и войните днес са и за един комат хляб, и за много повече. Струва ли си обаче да е на цената на антифеърплей? Струва ли някой на някого да плаща, за да се покриват казуси, изискващи открити граждански и прокурорски дебати и проверки? Конфликт на интереси, биха казали. Останките от опожарените сгради, документи и съвест остават обаче да тлеят и понамирисвайки да напомнят за това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Понякога сме жертви на личната си наивност и се трансформираме в изкупителни жертви на самите себе си. Точно както в разказа "Бурлеска". Уж по непредпазливост. А тя, оказва се, преднамерена такава. Опожарен и ограбен. Така осъмна Пловдив в една лятна сутрин. Краят на лятото бе белязан от поредния пожар. Вечерна димна завеса озари небето над древния и вечен град. Облаци от дим обгърнаха небето и пловдивчани помислихме, че се случва някакво уникално по рода си явление. А то какво било. Не е никак случайно така изведнъж да пламнат точно тютюневите складове, нали? Материалите, с които са изградени, не позволяват така лесно да се разрази пожар. По този въпрос не помислиха онези, които побързаха да си намерят алиби в лицето на клошаря Любомир Денчев и неговата цигара. Кой кого покрива, не стана ясно. И този случай се потули с мнима версия. Гръмналият бушон и параван сега е един клошар. Утре нарочен ще е също подобен типаж. Цялата тази сага твърде много прилича на алчността, закодирана в посланията на романа "Тютюн". Да, Никотиана. Формирала човешки съдби, опустошени в огъня на ведомствената си меркантилност. Безвъзвратно изгубени някъде по пътя души, решени с цената на живота си да поругаят достойнството си, за да си купят власт и капитали. Осъдени души. В това се изразява и драматизмът на съвремието ни. Класовите междуособици, експлоататорската дейност на българския собственик и рабодотадел. Култът към парите и обезценяването на доблестта. Ограбването - ментално и материално. Пълният антипод на това е съзидателността. Тютюневите складове в Пловдив, намиращи се на едно от най-космополитните места в града, са построени от Димитър Кудоглу. Той е родом от Малко Габрово и е търгувал с тютюн. Развивал дейността си в Ксанти и Дрезден, но не пропуснал да направи солидни дарения именно в родината си. С наема от тютюневите складове е финансиран Дом на благотворителността и народното здраве "Димитър Кудоглу". Впоследствие с негови средства се изграждат и амбулатория, аптека, училище, трапезарии. Подпомагал е бежанци, образовани млади хора, както и такива в неравностойно положение. Финансирал е още църкви, дружества, домове. Дейността му като благодетел възлиза на над 3 млн. лева, като не броим 5 млн. лева за център за борба с най-рисковите и фатални болести по онова време, например туберкулоза, и 15 млн. лева за тютюневите складове. Наемът им - 800 000 лв, е бил издръжката за Дома на благотворителността и народното здраве. Всичко това Кудоглу направил като жест абсолютно безвъзмездно, приемайки го като дълг. Нещо, което днес никой меценат не е демонстрирал. Димитър Кудоглу приключва земния си път с дарение в размер на 500 000 лева за изграждането на детски ясли за 50 на брой деца. Още 10 г. по-късно след смъртта на Кудоглу Дом на благотворителността и народното здраве бил затворен с правилтелствен указ. Складовете - одържавени и разпродавани. Яслите - от 2002 обектът им е в ръцете на частни предприемачи. Добротата е опожарена и покварена... Само заради нелепите приумици на новото поколение магнати и инвеститори, които разчистват старите терени, за да ги подготвят чисто нови за себе си и своите съзаклятия. Какво различава новите от някогашните благодетели? А да, тези днес всъщност не са такива, а юридически лица с частни интереси. Какво се е случвало преди години, най-малко ги интересува - то се изтрива. Държавата, изглежда, подпомага индиректно този процес. Не видях прокурорски експертизи да стигнаха до адекватни заключения. Омбудсманът Мая Манолова сподели, че община Пловдив е виновна за съдбата на тютюневите складове, тъй като не се е позовала на член 72-ри от Закона за културното наследство и прилежащите му. Изводите от него сочат, че когато паметници и ценности на културата биват застрашени от разруха и увреждане, градоначалникът следва да издаде предписания за това на собственика. При неизпълнение на предписанията общината се задължава да ипотекира имота. Мая Манолова предлага нови разпоредби. Застраховки, данъчни облекчения, изкупуване на половин цена на имота от държавата при неизпълнение на ангажиментите на собствениците в рамките на 5 г. Предвиждат се средства за опазване на културните ценности в размер на 100 000 млн. лева, което звучи фантастично, но засега е само във вид на добро намерение. Какво става обаче, когато не знаем кои и колко са реалните собственици? Ръка върху тютюневите складове са сложили не повече от 5 компании: италианската фирма "Рипа" има претенции отдавна, "Винпром-Пещера" стопанисва четвъртата изгоряла сграда, а спасената от пожара част принадлежи на евреи. Развоят ще стои под под въпрос, докато отговорните органи не се вземат в ръце. Остава обаче един горчив привкус от цялата работа. Няма улики, за конкретни обвинения. Може само да се заподозира. Подозираме онези, които имат апетити върху въпросните обекти. Най-вероятно неколцина желаят да приватизират нещо за себе си на това стратегическо местоположение. Никой обаче не се замисля в какво тържище превръщаме места, които трябва да оставим непокътнати. Дори и тези складове никога повече да не бъдат заменени с други сгради на тяхно място, които вероятно биха изпирали пари в днешно време, те трябва да бъдат рестраврирани и просто да фигурират като символ на алтруизма и хуманността в лицето на личности като Димитър Кудоглу. Мисля, че поне това дължим на него и на тези като него, посветили живота си на благородни нам дела. А защо не и да направим актуална възстановка на онова, което той е сътворил? Първо трябва да го почувстваме и да сме готови за това.
Има надежда за българската музика. С тази поанта може би трябва да завърша, но всъщност с нея ще започна. Музиката я има, за да въздейства. Единствено глупак би я диференцирал. Музиката е най-великото изкуство, защото създадена като такова, тя несъмнено пленява. И се ражда едно чувство, неподлежащо на детерминиране. Напоследък в България се произвеждат парчета за ширпотребата с фразички от кварталния и булеварден фолклор. И да, може би думата е точно "парчета" - там някакъв скалъпен бийт, вокали, аутотюн с възможно най-малко мелодика, поетичност и инструментариум. "Песен" звучи някак по-тежко. Допускам, че слушателят е с отдавна размити представи за музиката. Нещо повече - от толкова много какофонии меломанът е объркан и се е превърнал в един механичен консуматор. Когато обаче до нас стигне една красива композиция, ние мигновено възвръщаме сензорите си. Още от първите акорди усещаш, че ти е поднесено нещо музикантско. Така е и с песента, която ще презентирам - "От щастието най боли" на феноменалния глас Нелина. Все по-рядко новите песни ми грабват вниманието, понеже както обичам да казвам - в тях има много компютър и малко душа. Не така е в "От щастието най боли". Разтърсващата балада показва слабостта на мнозина - самотата. В една песен на Лили Иванова се пее, че "най-мъчно се понася чуждо щастие", но тук е погледнато от друг ъгъл. Съвсем не става дума за користна завист. А за една човешка празнота, продължаваща безконечно. Всеки има някаква драма и липса в живота си. Най-много боли от дефицита на любов, но не у теб. Ти си пълен с любов. Няма на кого да я дадеш. Молиш се, търсиш я, чакаш, луташ се. Мисълта за липсата като за необратимост те плаши. Чудиш се къде е грешката, та все стават някакви разминавания или пък удряш на камък. А отстрани покрай теб все минават редица влюбени двойки. На всеки ъгъл, през две пресечки. И истината те шамаросва челно. Понякога се утешаваш с това, че не всичко е такова, каквото изглежда. Много двойки се разпадат още преди да са влези във връзка. Ти не искаш това за себе си. Ала има и такива, които са щастливо и перманентно свързани. Справедливо ли е, че не си в една от тях? Човешко е да си задаваш този въпрос, да се сравняваш дори. Знам само, че на всички ни трябва различно време. На някои е писано да чакат повече. Понякога клишетата от рода на "за всеки влак си има пътници" са измамно успокояващи. Дали любовта мрази някои, избирателно ли ги мрази? Защо сърцето ти е толкова голямо, а толкова само? Защото това е изпитание. Там някъде я има твоята душата и е въпрос на време пътищата да ви се пресекат. Но дотогава... да, боли неимоверно. И искаш да видиш Господа очи в очи и да му поискаш сметка. ЗАЩО И ДО КОГА?
Тази балада е сътворена с мощното и плътно канто на Нелина, която винаги е знаела какво настроение да вдъхне на даден свой проект. Тя е от разпознаваемите изпълнители, които внимателно и всеотдайно подбират произведенията си. Не се задоволява с компромиси и не държи с цената на всичко да е в актуалната вълна. Тя - актуалната вълна, от години е една и съща и до болка встръснала. Песни за к*чки, боклуци, бивши, излишни дойдоха в повече. Творците са творци, когато мислят в перспектива, не на парче. Всяка песен е визитка и трябва да застанеш зад нея. Ако си я създал по калъп някакъв, ти не стоиш убедително в нейната опаковка. Хората го усещат и вече са я забравили, когато е свършил сезонът. Напоследък наблюдавам, че за известен брой потребители броят гледания на клиповете в ютуб е показател за успеваемостта на даден музикален продукт. Не мисля. Реалният и меродавен показател са броят и качеството на изявите (за да не казвам участия, тъй като цял свят ни се чуди в какво точно участваме); шлагерността на една творба; тиражите на албумите и концертната дейност. Дали сме в ерата на интернет, изобщо не ме интересува, защото аз също съм вътре в тази реална виртуалност, но и до днес продължавам да купувам албуми и продължавам да давам средства за концерти. Аз преживявам музиката, не просто потребявам. И макар и един от малкото останали представители на тази схема, ще продължавам да го правя, когато сметна за необходимо, т.е. когато си заслужава. Когато след години ехото на дадена песен продължава да звучи, значи изпълнителят и неговият екип са си свършили работата не през пръсти. Трябва да ти дойде отвътре, в противен случай просто не се занимавай. Трудният, изстрадан успех е сигурният и трайният. Често съм чувал изказвания за Нелина от типа: "Тя е страхотна певица, но рядко попада на хит". Аз съм свидетел, че изобщо не е така. В последните години доста нейни песни се откроиха, включителната и нейното лятно предложение тази година - "Лято, слънце, море". Това, че профани диджеи имат предразсъдъци към утвърдената генерация, не означава, че тези песни имат малко симпатизанти.
"От щастието най боли" ме накара да настръхна зверски. Безумно фина и човешка. Посланието - повече от емоционално и откровено. Според мен се нарежда смело до великолепни нейни балади като "Изповед", "Любов след любовта", "Свят без любов", "Гръм", "Добре, че вали", "Да забравиш", "Вместо сбогом", "Лястовица", "За теб", "Сънувах те". Ако и някои от водещите тв- и радиостанции нямаха също предубеждения, щяха да я завъртят. Дано доживея българинът да се освободи от оковите на собствените си комплекси и да спре да дели по жанр, цвят, пол, раса и не знам си още какво. Дай шанс, вслушай се и тогава оцени! Една шепа псевдоинтелектуалци и пуритани вече сигурно 30 години посочват поп-фолка като най-висше зло. Съжалявам, ама не съм чул такава страхотна балада от нито един рап, поп, естраден и рок изпълнител напоследък. Красивият клип е заснет с кадри от небятната морска шир и е в абсолютен синхрон с характера на композицията. Ракурсите са впечатляващи и щрихират усещането за простор, могъщество и дълбочина. Каквито могат да бъдат и щастието, и болката ни. Визиите са нещо ново за Нелина. Цялостната драматургия е напълно органична, а кулминацията на ноктюрното е върховна. И най-важното - въздействието. То е като куршум. Право в сърцето. Поздравления за Нелина, Йордан Петков, Анастасия Мавродиева, Diamond Beat Production и всички останали допринесли! Пожелавам грандиозен успех!
