"Старецът и морето" от Хемингуей - какво е значението на несломимостта

      

  Хемингуей... Този всепризнат виртуоз на перото, който успява да проникне отвъд плътността на човешката същност и да придаде особена мекота на почерка си, за да разкаже на читателя посланията си. Читателят на Хемингуей, за да е най-подходящият възможен, трябва да притежава усета да чете между редовете. Редовете са пропити от мастилената диря на изкусителен майсторлък да комбинираш художествените средства в една акробатична цялост. Той жонглира с думите, еквилибрира. Всичко, което има да заяви, го заявява по начин, по който читателят сам да осмисли идейните перспективи. Не му представя директния път. Кара го да заобиколи, да намери най-пряката отбивка, да се ориентира в пространството. Добре прочетената книга е онази, която е прочетена със сърце, но която е асимилирана със силата и средствата на осъзнатото четене. Има книги вселена, които са кратки, а ти се струват толкова дълбочинни, че след всяко препрочитане те омагьосват повече и те карат да откриваш нови неподозирани сегменти от структурата им... Книги мечта. Книги - апотеоз на финия белетристичен дух.

"Старецът и морето" провокира читателския ми порив с изразителното си заглавие. В началото на лятото се чудих какво да чета и си набелязах това да е едно от заглавията, с които ще се запозная. Лятно, морско... с примес на нотка мъдрост. Хм... Дотук добре. Удивително кратка творба на фона на всички онези тухли, които ми се струпаха преди нея. Помислих, че ще е лежерна. И в известен смисъл звучи така, само че зад тази лежерност напира вкусът на трагедийно предопределеното. Един старец, който сънува лъвове. Този старец не е обикновен. Той е изпълнен с надежда и стоицизъм възрастен мъж, за който риболовът е религия. Не просто препитание, хоби, его. Религия.

Сезонът е слаб, уловът е беден. Сантяго е карък. Ала едно дете връща вярата му, че всичко ще се възроди. Старецът прекарва дълго време в океана. Марлинът, който убива и счита за свой трофей, бележи триумфа на неговото мъжество. Той не просто убива рибата. Той преживява с нея тази гибел, изпитва благодарност за срещата с нея, впоследствие я защитава. Допуска я близо до себе си, разговоря с нея. Преди да я улови, гонката между тях е пословична. Напрегната, живописна, отиграна. Впоследствие, нападението от страна на редица чудовищни акули осуетява принадлежността на добрия улов. Парче по парче марлинът бива унищожен, сякаш се разкъсва душата на бедния стар мъж. Но той оцелява. В един момент се радва, че просто е жив. Подвигът сам по себе си му не остава незабелязан. А той... продължава да сънува лъвове. И да напомня, че мъжеството е висше изпитание не само на физиката, а и на духа. Мъжеството е символ на способността да издържиш, както и на способността понякога да примириш, без да се предадеш. На способността да преглътнеш егоцентризма си. На способността да проявиш състрадание. Да се изправиш гордо, не горделиво. И да си признателен за всичко, без да търсиш признание за себе си и да изневеряваш на натурата си. Персонажът на Сантяго е достатъчно съдържателен, без излишъци.

"Старецът и морето" е кратка и титатична - колкото е и самият океан и дързостта на един мъж, понесъл достолепно белезите на времето. Тя минимализира физическото, но издига в култ личностното. Това остава една от най-успешните книги на Ърнест Хемингуей и тази, с която той се прочува. Ех, Сантяго... Колко много мъдрост си дал на хората по света за твоите 85 дни в океана. Научил си ги, че: 1. Късметът е случайност, която обаче трябва да бъде предизвикана 2. Успехът може да ти се изплъзне, обаче не може да те победи 3. Възрастта не е критерий. Кратки, стегнати, категорични изречения оформят произведението такова, каквото е. Стилът на Хемингуей в случая е в експресивността на простите изречения, наситени с драматизъм и висока художествена стойност. Висш пилотаж е да успееш с малко думи да внушиш толкова реализъм и обем. Тъкмо поради всичко това "Старецът и морето" остава в историята. А всъщност останаха ли и толкова смели хора и днес, за които Сантяго да е пример?

"Малък живот" - когато един живот не е достатъчен

Лятото на 2018-та е белязано от появата на много нови заглавия в книгоиздателския бизнес у нас. Това не е особено типично за отпускарския сезон по принцип. Оглеждах щателно всяка нова книга с надеждата да спра вниманието си на някоя конкретна. В един момент фокусирах "Малък живот" на Ханя Янагихара, финалист за „Ман-Букър“ 2015. Казах си: "Каква ли пък е целта на едно такова заглавие?". Заинтригуван, прочетох резюмето и някаква натрапчива мисъл ме подтикна да си я взема. Въобще не знаех с какво се захващам, въпреки че след "Татко", "Живот назаем", "Аз още броя дните" и други подобни имах още емоционален ресурс, за да поема тежестта и на още поучителни и трогателни произведения. Една истинска добра книга, колкото и това да е относително като понятие това словосъчетание и колкото и литературно недефинирано да е - е книга, в която се съдържа поне частица драма. Както е и в живота - чрез страданието се каляваме и достигаме до нравствени прозрения. Нищо против лековерните творби. Но тяхната семантика не е моето верую. Слава Богу, че пазарът предлага право на избор, нали?

Малкият живот не означава незначителен такъв. Малък е, защото в рамките на безвремието един човешки цикъл е само кадър, отсечен звук, секунда дихание, примигване, опит за летене. Малък, защото изглежда, че имаме цялото време на света, а разполагаме с частична роля в някой от всичките епизоди на световната история. Грешките правят живота ни малък. Ние се учим в движение. Спъваме се през крачка, две, за да се научим как да ходим правилно. Ходенето в живота е като да ходиш по въже. Ако не пазиш баланс, падаш и се връщаш в изходна позиция. Всяко падане те отрезвява. Няма как да се движиш само в права, възходяща линия. Не можеш да избираш родителите си, произхода си и ранното си детство. Знаеш, че си се родил с някакви дадености. Разбира се, не всички от тях са лоши. Добрите ще направят живота ти смислен, ако откриеш призванието си, но той все пак ще остане все така малък, крехък, уязвим. Малък живот. Но твоят живот!

Джуд... Опорната фигура в романа. Джуд има още трима свои основни приятели. Всички те съставят фигуралната композиция на творбата като четири ярко обособени квадранта. Отделни, но и взаимносвързани и психологически издържани. Малкълм, Джей Би и Уилем ме научиха на много за единия месец, в който изчетох книгата. Но Джуд... Джуд ме накара да погледна по-надълбоко в себе си. С него имаме сходни страхове и копнежи в дадени аспекти. Той е изпълнен с безконечен потенциал, който подлага на постоянни съмнения и самокритичност - доказателството, че колкото си по-интелигентен, толкова си по-скромен. Говорим обаче за онази скромност, която краси човек. Която му вменява реалистичната представа, че той е просто човек и е преходен. Джуд е изпълнен и с грешки и грехове, за много от които не е имал избор и те са предопределили живота му от ранно детство. Няма да ви разказвам повече в случай, че решите да се потопите в света на "Малък живот". Само ще ви уведомя, че Джуд може да се окаже вдъхновител за мнозина. Той е свръхчовек въпреки греховете и слабостите си. Надмогва голяма част от своите предубеждения. Бори се с живота като хищник, без това да го превръща в лош човек. Тялото му го предава година след година. Той сам дори отнема от жизнените си сили, за да се сражава с въображаемите хиени - тревогите си, плод на неговото съзнание и подсъзнание. Съзнанието е сложен логаритмичен комплекс от вродени и придобити компоненти. Джуд се изгражда като стойностен приятел и професионалист, но миналото му го преследва и в съня. Чувствам се сякаш длъжен да не ви разкривам допълнителни подробности от миналото му. Чувствам, че нямам правото да говоря за това като нормална констатация, а и целта не е да преразказвам. Ако вие решите да узнаете - "Малък живот" е на ваше разположение. Тогава и вие ще се усетите някаква необяснима потребност да опазите тайните на Джуд, да заживеете с болката му, ще ви се прииска дори да му помогнете някак. Ще се окажете безпомощни като него в дадени моменти...

Приятелите на Джуд имат свои професии - Малкълм е артихект, Уилем е актьор, а Джей Би - художник. Джуд пък е юрист. Толкова пъстроцветни, нехомогенни и в същото време толкова допълващи се като образи. Романът разгръща живота им от студенските години до самия финал. Всеки персонаж е изграден с плътност. На места авторката е дескриптивна, но книгата има нужда от тези описания, за да се вникне по-детайлно в душевността на героите. Многообразието от случки, факти, диалози, места и състояния рисува една правдопособна картина от съвременния живот. Впечатление правят акуратните познания от правото, архитектурата, киното и медицината, за които Ханя Янагихара благодари на свои партньори. Къде е обаче поантата, и параболата кой е лайтмотивът, бихте попитали? Ще оставя и тази задача на вас. Книгата го позволява. Допуска всеки от нас като читател сам да открие къде се корени есенцията, която да извлечем. Убеден съм, че някои кандидат-читатели биха се стресирали от тематиката за сексуалната ориентация, но бих ги посъветвал да игнорират предубежденията си в случай, че страдат от такива. Става дума за много повече от това, какви са сексуалните предпочитания на героите. Те са хора с постижения, стремежи, спадове, лична философия. Животът им е малък, но и голям, защото те се хвърлят в обятията му витално. Те не са безучастни, беизразни. Те са самостойни единици и едно цяло.

Защо Джуд е момчето, което изглежда  като оста, около която се върти романът? Той е най-загадъчен и многопластов. Грижливо укрива тъжни и страховити спомени от началните си години, когато е бил принуждаван да извършва определени деяния, от които после опитва да се пречисти. Ще му се наложи да се разкрие. Няма да има избор, ако иска да задържи приятелите си и любовта на живота си, която се оказва точно един от тези приятели. Много морални казуси залягат в произведението. Темата за сексуалната ориентация е задоволително приемливо третирана, което е малко непривично. Знаем, че въпреки модерните нагласи за общоприетост все още битуват едни предразсъдъци, каквито фигурират например в сюжета на феноменалния филм с блестяща актьорска игра от 1993-та "Филаделфия". И все пак, Ханя Янагихара ни спестява драми и оценки около сексуалните увлечения и природата на героите в този план, което е вид утеха. Нужда от подстрекаване към хомофобия няма. Това не е избор. По-скоро се залага на темите за ролята на светската и духовната власт, за покварата в църквата, за приятелските пристрастия, за насилието и блудството, за осиновяването, за секса като разменна стока, за душевния бич, за остаряването, за различните видове заболявания и смърт, за правото на живот и себеотрицанието... До тук ще спра.

Някъде из страниците, сред някоя от репликите на героите, се споменаваше, че в юриспруденцията няма правилно и неправилно, справедливо и несправедливо. Едно е какво се случва, друга е как се чете и прилага законът, а някъде измежду това стоят редица обстоятелства, които правят живота всякакъв, ала не и черно-бял. Колко често истината е общовалидна? Рядко, нали? Въпреки че "Малък живот" разбива митове и легенди, тя оставя с убеждението, че има сродни души и приятелство, любов, които надживяват времето. "Малък живот" разплаква, назидава, амнистира. В един момент свикваш с нея и чувстваш, че историята ще продължи вечно. Сякаш става дума за твоя живот. Сякаш привикваш към някаква болезненост и я приемаш за необратимост. Но краят все някога идва и поне в случая не е като от приказките. Споменах, че не се откривам в лековерни четива. "Малък живот" си подсказва за трагедията в себе си. Но никой от вас, повярвайте ми, не е подготвен за обратите, с които тя ще го сблъска. Така че, за да стигнете до края, трябва да започнете от началото. И да имате търпение. Така е и в действителността. Има тръпка в това, нали? Тъй като, наред със сътресенията, сме награждавани и с победи и радости. Мисля, че в даден етап от живота си всеки има поне малка нужда от книга като "Малък живот".  За да осъзнае ролята на емпатията, физическото и духовното, етапите на съзряване и траекторията, която бележим. 

Благодаря ти, Ханя!

#bestseller #alittlelifebook

Идеите и смисълът на човешката еволюция в "100 важни отговора за живота и смъртта"

Гордън Смит представя една книга, която отговаря на жизненоважни въпроси от нашето духовно израстване, а не просто физиологично развитие и съзряване, до което свеждаме най-елементарните си нужди. Човешкото същество не е елементарно създание. Човешкият дух, материя и разум са сложен механизъм. Устроени са от една цялост, която се стремим да завършим, но която дори и в края на цикъла си не сме разбрали и оформили до съвършенство. Съвършенството е химера в живота на Земята. Това не означава, че ние идваме от небитието и след смъртта си се връщаме там. Душата изминава дълъг път. На Земята имаме система за отброяване. В безкрая е и безвремието. Докато сме тук, сме ограничени - от време и пространство. Когато душата ни завърши своя жизнен път тук, избира друг. Нарича се инкарнация. Ние няма как да имаме памет за онова, което вероятно сами сме си избрали. Предполага се, че нашата душа сама избира в какво и кога да се прероди съобразно това, колко желае да учи. Няма как всички да се движим в успоредни прави. Съдбата ни е различна. Само населяваме обща територия, ползваме общи ресурси, позоваваме се на общи/обществени ценности и традиции. Ала всеки отделен път е строго индивидуален. И не, не може да бъде предвиден, колкото и да е предопределен - той търпи развитие и е зависим от редица околни фактори. Не е толкова лесно. Замислете се... Ако знаехме всичко за живота си, колко по-точно щяхме да имаме смисъл да го живеем? Смисълът е да се учим в движение и с всеки следващ урок да напредваме, подготвяйки се за една друга форма на живот, в която може би ще се превъплътим някога. Онова, което ни е известно, е единствено нашето минало, и то не изцяло. То е наш гарант и фундамент. Останалото е относителна величина. Това не означава, че ние нямаме участие. Точно заради това следва да бъдем много, много внимателни. Защото понякога нямаме чернова... Често всичко се пише сега и не подлежи на поправка.

В състояние на транс Гордън Смит, известен като медиум по света, разгръща свръхестествени заложби, за да отговори на запитвания на свои пациенти/клиенти. Той провежда сеанси, където с помощта на духовния си водач се попада в позиция на негов изразител, представител. Духовният му водач е един по-висш разум, който направлява. В книгата той е наречен Мастър Чи. Отделно от това, всеки човек има свой духовен водач, който му се явява пътеводна светлина. Просто не всеки от нас има дарбата да ползва водача си за по-висши цели, които да са в помощ на хората, например. Но пък можем да се вслушваме в интуицията си, да наблюдаваме знаците в и около нас, да анализираме знаменията. Изисква се опит, който пък се натрупва.

- "Мастър Чи" е духовно същество, което разпознах първо в работата си като медиум на двадесет и няколко годишна възраст. Често срещано явление е медиумите в развитие е да усетят водеща фигура около тях; наречете ги невидими учители пазители, ако щете, които направляват медиума и помагат на работата му от духовния свят."

- "За мен водачът ми представлява по-висш разум, духовен ум, много по-еволюирал от моя, но който може да използва моя ум и тяло, за да канализира съответните факти и информация. Виждам го като глас на Духа - мост между по-висшия и по-нисшия разум и пътеводна светлина в собствения ми живот."

Духовните водачи ни помагат, когато сме в безпътица. Но те не могат да действат вместо нас. Те са посредници между човека и Висшата сила, която често наричаме Господ. Те са импулс, инстинкт, вътрешен глас. Проявяват се и под форма на сънища, и на усещания, и на реални проявления. Ние несъмнено имаме нужда от нашите водачи и сигурно много често именно те ни спасяват в ситуация, в която се чувстваме като пощадени или късметлии. Те умеят да предпазват, да контролират, и не съвсем. Все пак основният ключ към вътрешно-външните ни процеси е в нас самите. Ние можем да изберем и дали да послушаме водачите си, но аз вярвам, че те наистина се намесват, когато сме на ръба. Вероятно не всеки път получаваме ясен знак, само че все пак сме подкрепени, а не затруднени от тях.

- "Още веднъж ще кажа, че когато в най-важните моменти от живота усетите страх, тогава трябва да си позволите да действате възможно най-спонтанно, защото Висшият ви Аз знае какво ще се случи, без значение на това по кой път ще тръгнете, а човешкият ви ум ще се съмнява, защото той реагира повече на страха, отколкото на доверието“

Страхът невинаги предпазва или предупреждава. Най-често той просто е израз на своеобразна човешка слабост, несъгласие, неразбиране. Когато се страхуваме, се отдръпваме. Така губим ценно време. За да надмогнем страха си, следва не да му се подчиним, а да го преодолеем със силата на волята си. Съмнението идва от подсъзнанието ни, но свръхразумът ни е убеден, че ще преборим страха си.

- "В първия момент, в който напусне тялото, на човешкия ум ще му се стори, че се намира в състояние на високоскоростно пътуване, но това е по-скоро забързване на вибрацията, което придава усещане за ускорение."

- "Наистина за всеки дух, завърнал се на небето, има негов близък посрещач, който да му помогне да приспособи напълно вибрациите си към заобикалящата среда."

- "Скръбта е напълно естествена реакция от загубата на любим човек в земния план и не, тя няма да обърне духа, нито ще го заклещи на някакво междинно място. Но ако скръбта не бъде разбрана в рамките на земния живот, тя може да задържи човешкия ум в междинно състояние, тъй като ще се фиксира върху смъртта, която не може да промени, а състоянието на безпомощност може да доведе до дълбока депресия в емоционалното тяло на скърбящия."

- "Има моменти, в които никакво лечение не може да възкреси отиващата си жизнена сила, а именно тогава мъдростта трябва да надделее, и човекът да приеме фактите. Само ако знаехте колко наясно са умиращите с духовния свят, когато си отиват, а често и преди това, нямаше да се опитвате да продължите живота им и момент повече от необходимото."

Духът е нематериален и когато не бива капсулиран във физическа опаковка, той е свободен. Тялото ни понякога означава и болка, страдание, усилие. Духът може би не се асоциира с тези състояния особено когато напуска тялото, защото напускайки го, той придобива свобода в истинския смисъл, простор и попада във скоростно издигане и пътуване към светлината. Всички, които са били с единия крак в отвъдното по време на кома или подобно положение, са усетили това удоволствие. Разказват за това наистина като за удоволствие много по-различно дори от земните ни удоволствия и не могат да го опишат достатъчно експресивно. Затова е добре да не скърбим излишно, когато наш близък човек ни напусне. За духа този обрат не се свързва със смърт. Няма как обаче ние като реални човеци да не скърбим поне малко. Важното е да не удължаваме този процес, за да не травмираме духа, отдалечавайки го от следващата му цел, каквато и да е тя. Стоицизмът би помогнал неимоверно и на нас, и на духа да се адаптираме към промяната, която е неизбежна.

- "Има моменти, когато можете да видите в бъдещето, но има различни начини, по които могат да се видят бъдещи събития. Първото нещо, което трябва да отбележим, е, че бъдещето в човешкия свят винаги е в променливо състояние, затова само когато е сигурно, че едно събития ще последва друго, може да се яви пролука във времето."

Бъдещето е условно, то е променлива величина, податлива на обстоятелства от всякакъв тип. Не ни е разрешено да се взираме в бъдещето по природа, нито да изискваме някой да ни го сервира наготово, защото най-вероятно това би било измама или грях. Да, някои сегменти от живота си можем да прогнозираме, но не за всичко сме отговорни ние – не сме отговорни например за чуждата воля, за Божията също така. Не може да се твърди убедително кое от всичко е предопределено и кое формираме ние. Знаем само, че всяко събитие е резултат от друго и предхожда следващо. Всяко действие има предназначение, дори то да е скрито за нас. Случайности не съществуват. Напротив – най-тоталните съвпадения и случайности са най-явните неслучайности, които довеждат до най-утвърдителните събития в живота ни.

- "Всички добри дела, които извършвате във вашия физически свят, ще помогнат на идващите след вас, но не забравяйте, че не сте отговорни за всички действия, които се случват по време на земния ви път, така че просто се погрижете за това, което ви е поверено, и всичко ще бъде добре."

Тази сентенция е водещата в живота ни мисъл, с която започва и свършва всичко. В известен смисъл даже всичко е една цялост от цикли, началото и краят просто ги обособяват. Дори когато изглежда, че няма смисъл в едно или друго наше добро дело, вярвайте, че е точно обратното. Доброто само по себе си се трансформира в добро. Вселената го поема и разпределя там, където има дефицити. Не е нужно то да се отрази пряко в нашето битие, за да го почувстваме. Направил ли си добро, трябва да се чувстваш спокоен и сигурен, защото добротата се награждава и умножава - обхваща и следващи нива на взаимодействия, в които въвлича и други хора. Затова все още има баланс, който крепи човечеството и не ни е погубил. Свръхестественото е отвъд нашите представи и в същото време - вътре в нас. Просто не трябва да мислим за това. Трябва да се доверим на вътрешния си глас. Този глас понякога си противоречи, тъй като се раздвояваме. Но крайното решение – то е правилното. Всъщност няма понятие, кое е правилно. Всичко, което се случва, е правилно. Правилни са дори несправедливостите. Всичко е урок. Тривиално съждение, но факт. Усвоим ли го не просто не теория, допускаме мира в себе си и заживяваме философски мъдро.