КОЛЕДА

КОЛЕДА

Коледа е приказка със свят благослов.

Празник за душата и всемирна любов.

Огън в камината и семеен уют.

С тях не усещаме и частица студ.

Искряща елха сгушено кътче заела.

Портокалови кори и парченца канела.

Звън от наздравици, приятелски срещи.

Чисти сърца и прегръдки горещи.

Снежни човеци, преспи, шейни.

Пожелания вълшебни за добри бъднини.

Подаръци, украшения, светлини.

Големи и малки прошепнати мечти.

Коледа – тя ни събира и приютява.

Очаквано чудо ни подарява.

За кратко обаче прокрадва се спомен.

Неканен, внезапен, с въздишка отронен.

Че липсва ни нещо или някой до нас.

А колко сиротни сами са в този час…

И скитат, поглеждат с надежда небето…

Дано някой сгрее и в тях сърцето.

Коледа нека е празник за беден, богат.

Искам за миг благодат в целия свят!

Апокалипсис

Размирици, оръжия, стенания.

Вражди между религии. Заклинания.

Облаци от страх дебнат над нас.

Гласът на мира е във пустиня глас.

Кой разреши да си отнемаме живота?

Да предизвикваме голгота след голгота?

Един е Бог, макар с различни имена.

Ще се делим ли още на диаспори, племена?

След всеки атентат вървим към Ада.

Където с отмъщение творим наслада.

Където кръв, сълзи и мъка делят ни от поредната разлъка.

Защо не ни се позволява човешкото във нас да оцелява?

Защо рушат се мостове, любови, връзки?

Защо гори ги злото с думи дръзки?

Когато ни обземат съзаклятия и срещнем се очи в очи със неприятеля…

Помнете – не се обръщайте с насилие!

Ще оцелеем само със примирие.

Отдавна мина времето на Холокоста.

И продължава между нас да зее пропаст.

Въпросът май е: кой ще надделее?

А как войните да преодолеем?

Войни за територия, морал.

Клониран демон с власт преял.

Глух тътен, див тероризъм.

Апокалипсис от антагонизъм.

Ще моля Бог и всички ангели небесни

да ни спасят от злите сили мракобесни.

И някога на този свят пречистени да бъдем в битието си по-смислени.

Стефимир Гроздев

Потъването на Созопол - ревю

 В тон с темплейтския ми фон (че и рима има) в блога и воден от зимната ми носталгия по морето, сякаш съвсем неслучайно бях въведен отново в приятната атмосфера на Дома на киното. Този път - за да се насладя на филма "Потъването на Созопол". Щом моето сензитивно и трудно впечатляващо се Аз е докоснато от дадено българско заглавие в морето от плява на всякакви други, значи ме е инспирирал резон. По покана на приятел се присъединих към event-a, а и заинтригуван от топоса в заглавието и филма. Созопол. Созопол ми подари 9 прекрасни летни почивки и бягства от суровата реалност. Подари ми гледки за милиони. Не за милиони. Безценни. Но нали така му е приказката. Не бих го заменил за нищо. Има магия в този град. Сгушил в пазвата си най-красивите кътчета от родното Черноморие, той приютява всеки път толкова много гости. Всеки от нас е оставил отпечатък от себе си и във всеки от нас живеят живите белези от Созопол. Не са го избрали като случаен ареал, макар и част от снимките да са протекли и в Ахтопол и Синеморец. Той е смислов пункт на изконното, традиционното и все още актуалното. Духът, уютът и приемствеността му ме пренасят в различни измерения. Созопол не е просто територия с местни забележителности. Не просто курортно градче. Той помни и разказва - дори през зимата, когато си отдъхва в самотата си. И продължава да създава спомени у хората. Точно както в песента "Големият кораб минава".

Започнах отзад напред анализа си, но с този тематичен ракурс стартираха и коментаторите непосредствено след филма, чиято прожекция за мен бе премиерна. Повечето от анализаторите, макар и не всички от тях свързани пряко с направата на проекта, обърнаха поглед, какво свързва всеки от нас със Созопол. И каква промяна е настъпила. Вижте, местата ги правим ние, хората. И ако за някого нещо в панорамата и инфраструктурата на Созопол е деструктивно, то другиму това не пречи на възприятията. Моите не са нарушени. Нюансирането е същото. Зависи каква душевна нагласа заявяваш. Все пак не сме като онези чудаци във филма "Мандарини", които изпитват собственическо чувство и воюват за парче земя. На мен Созопол не принадлежи и аз не му принадлежа. Това не пречи да усещам свързаност. Влошените материални акценти не отнемат от природната му красота. Да, знам че още преди 10 години го презастроиха незаконно мастити хотелиери. Бях свидетел на първите строежи. Бетон, бетон и пак бетон. Необмислените и неекологични инвестиции не ме притесняват толкова вече. Стига ми и да го гледам. Знам, морето в тази част, и не само, е уморено. Понякога се разлютява и ни поглъща с вълните си. Понякога притихва в покоите си. Понякога е пристан. Природата е създала морето да е най-красиво точно в тази си част. Поне за мен. 

 Нека си поговорим за спомени от една семейна история, преминала през урагани и любов. Като тези на главния герой във филма, изигран от Деян Донков. Няма да съм обстоятелствен относно имена и факти от филма, нито на взаимовръзката му с книгата. Екранизацията и без това е наситена с ретроспективна фрагментарност. В някои ревюта прочетох, че била силно, до депресивно драматургична... клиширана, предизвестена, протяжна и монотонна... И прочее, и прочее претенции на зрители с професионални изкривявания, които живеят със сантименти от времето на "Семеен спомен за Поморие". Аз гледах като страничен наблюдател и любител на българското кино. Противоречивите мнения на критици не ми въздействат. Фактът, че визуализацията получи международно признание, показва ясно успешната посока и адаптиране към съвремието. Повествователният маниер е интригуващ и изобразява богата палитра на всички естествени човешки състояния на ретардационен принцип. Прекъсван понякога от кадър с гръмка фраза, метафора, сън, укор или символни образи като тези на кучетата. Лентата е изпълнена с фини прелюдии и алюзии. Бих определил така: мост към миналото, трамплин за настоящето и преход към бъдещето. Фундаментът е миналото. Минало, което може да ни доведе до потъване и да ни извиси над повърхността. Това е лайтмотивът. А потъването всеки го разбира по свой прийом. Потъва ли Созопол? Ако това е художествено средство за потъването и изплуването - за краховете и възходите в нашия живот. Целият живот на главния герой - Чаво, е построен в Созопол. Той просто иска да се уедини и нагълта с водка, и да се самоубие заради уж неосъщественото и проваленото си АЗ. Но през това време превърта събитията - намира отговори на въпроси, обвинения, страхове, копнежи, тайни, възможности, ползи, загуби, рискове... Няма да мина без апосиопезата... 

 Пасторалната композиция на Созопол всъщност е мрачна и напомня изгубената младост. Той се завръща през юни, но изведнъж започват да прииждат неговите приятели. И все пак - създава се тягостно усещане. Сякаш нещо липсва. Нещо си отива. Или никога не е било. Дифузия от алкохол, морска пяна, изпепеляваща страст и топло-хладен дъжд. Колебливият и противоречив образ, ала инак пресечна точна на всички времеви пластове - това е Нева. Новата-стара любов на Чаво. Тази, която променя живота му. Забранената, мистериозната, стихийната, призваната. Снежина Петрова е блестяща актриса. Комплименти и към останалите актьори, изиграли безупречно персонажите си - Светлана Янчева, Стефан Вълдобрев, Васил Гюров, Леонид Йовчев, Веселин Мезеклиев, Мирослава Гоговска, Петя Силянова, Биляна Казакова, Жорета Николова; към режисьора - Костадин Бонев; и другата част от екипа.

 Финалът на филма ескалира в своеобразен катарзис от потъване в чиста любов. Точно когато всичко изглежда приключило. Навярно Чаво ще продължава да търси себе си и да се самоотрича. Музиката е в унисон със сюжетната линия. А операторската и монтажна дейност наблягат акуратно и проникновено на всеки детайл. Късчета история в 10 бутилки водка. Кой би предположил? Вероятно мъката е удавена в алкохола и солената морска вода и те са я пречистили? Последната бутилка и глътка - фатална или спасяваща? Всички знаем.

Война и мир

 Няма да анализирам романа на Толстой, нито ще създавам ода за Русия. Може би всеки сам ще си отговори защо съм избрал това заглавие. Не е случайно, че пиша и поствам тази статия в блога си в Деня на християнското семейство.

  Интеграция или сепаратизъм ни предстоят? Това сега е въпросът. На прага на 2016-та правим равносметка за 2015-та. Но не умилени от наближаващите празници. Макар че навсякъде е украсено прекрасно, май на мнозина не им е до Коледа. Случиха се събития, които шокираха човечеството. Събития, чиито огньове опожариха мира. Огньове, подклаждани с години. За да ескалират сега в брутален пожар. Този пожар няма име. Но има цвят, много цвят. Понякога кървав. Опитите за потушаване не измиват срама. Да си служиш с насилие в 21-ви век е най-малкото признак на необразованост. Мислех, че сме стигнали до етап на самоосъзнаване, в който сме загърбили миналото. Но има умове, които не спят. През цялото време са се подготвяли за отмъщението си, а други са ги подстрекавали в пъклените планове. Разчистване на стари сметки и териториални апетити в бъдеще внасят смут в картината на съвременното ни статукво. Вместо да сме по-хармонизирани от всеки друг век, ние започваме нови властови делби. След Париж и Брюксел бе под заплаха. Казват, че "Ислямска държава" подготвя нови стратегически набези и обсада след Нова година. В Близкия изток от години има натрупване на ведомствени неразбории. Вътрешните конфликти обаче сега не са в обсега на вниманието. Не става дума за споровете между Израел и Палестина. Нито за сваления руски самолет и мътните причини около трагедията. Конфликтът не тръгва и от случая с "Шарли Ебдо" и казуса с карикатурите срещу исляма. Ислямистите са много радикални, експанзивни и всички, които не са с тях, са против тях. Не толерират неверници и друго вероизповедание. Безкрайно са предани на своето, но това е сляпа вяра. Не се знае как биват възпитавани от ранна детска възраст и какво им се пропагандира във вероученията. Този екстремизъм прераства в антагонизъм и джихадизъм и взима невинни жертви, защото когато опрем до оръжието, мисълта отстъпва назад и дава воля на спусъка. А кой ги снабдява с оръжия всъщност? Кой ги спонсорира? Дали приходите са само от петрол, данъци и въздушни удари? След безогледните мародерства в Париж трябва да ни е ясно едно. Не говорим само за геополитически интереси. Снимките във фейсбук в знак на съпричастност нито ще върнат жертвите, нито ще спомогнат за намиране на изход от междуособиците.

 Военната организация под наслов "Ислямска държава" ще става още по-престъпно организирана и мощна. Подкрепленията, които тя получава, й дават ентусиазъм да развива движението си с все по-груби средства. Безхаберието на Запада по отношение на двегодишната сирийска гражданска война даде картбланш на ИД за свободни и безпричинни посегателства. Интересно защо обаче някои от тях са насочени срещу журналисти, доброволци, филантропи, хуманитарни дейци. 2003 е годината, в която разклонение на "Ал Кайда" води до формирането на ИД в Ирак заради щурмуването на американците, свалили от власт Саддам Хюсеин и части от местната власт в лицето на определени сунити. Това отключва вълна от недоволство и съпротивление, което обединява съмишленици и последователи на политиката на Хюсеин да предприемат действия по създаването на движението "Ал Кайда в Ирак", впоследствие преименувано на "Ислямска държава в Ирак и Сирия". Ирак, Сирия, Ливан и Палестина днес са ръководените и завладените от сподвижниците на организацията ареали, върху които се изгражда своеобразен халифат. Сирийската провинция Рака е огнището, отправната точка на джихадистите. Техният топос. Турция и Ливан ги снабдяват с оръжия. В отговор военните действия могат да бъдат парирани с други такива, но това ще направи играта безконечна и разгромителна. Защото доктрината оцелява и дори да бъде посечена технологично с въздушни атаки и насилствени методи, ще продължи да тлее чисто ментално. Конфликтът е нещо повече от ниво мюсюлмани срещу шиити и фундаментализъм. Конвергенцията е неизбежна. Стига да не обезличи народопсихологиите и да не размие границите. Всъщност какво са границите? Някакъв вид бариери, ограничения. Съвременната цивилизация се нуждае от и от демократична, и от социална нотка на равноправие. Не на ететизация, нито на приватизация. Нека има рестрикции, но да не бъдат въвеждани като крайна мярка, за да не се подсилва агресията. Пасивната и вербална агресия бързо прераства като онази по филмите. Превантивните мерки би следвало да се изразяват в защита на човешкото право и в прецизиране на правата и задълженията на гражданите на ЕС. Повече неправителствени организации, подкрепящи действия по сътрудничество между държавите. Изчезване на терористичните групировки и на всякакви закодирани и явни знаци по подстрекаване към екстремизъм. Това е пътят. Има начини. Постига се трудно, защото към всекиго трябва подбран подход. Преди всичко сме хора с индивидуалност и лични потребности, след това се идентифицираме с обществото, където спадаме.

 Другата контратеория е, че САЩ създават и подкрепят тайно ИД като поръчители. Защото американците имат апетити към Европа, искат да отслабят силата й и да я премоделират така, както са се намесили в Ирак, и не само. От друга страна, виждаме закани за разруха от страна на ислямистите и към САЩ,  Турция и Германия. Явно стрелят напосоки и не признават съюзници - или пък всичко е сценарий, съшит с бели конци, за заблуда на врага. Не се знае кой каква роля изпълнява в този екшън филм с толкова лобни места. Абстрахирайки се от англосаконските, американските и заверите на ЦРУ, можем да знаем само, че всичко има причина и следствие, като причините имат солидна предистория, а не са внезапен емоционален акт без резон. Питам се обаче, къде е ролята на ООН и на международните конвенции и спогодби, гарантиращи мира и сигурността? Или и там има лобистки интереси? А какво да кажем за Ангела Меркел? Германският канцлер, който си правеше фамилиарни селфита с бежанците? Потокът на мюсюлманите не бе овладян. Тя постъпи повече от дипломатично и отвори границите си за общото добруване, но всъщност на тези граници трябваше да има повече ред. Тя не предвиди корените на злото и суровата алиенация, която са претърпели въпросните номадоподобни. Не го казвам с цел обида, а в битов аспект. На база на конкретни изисквания трябваше само определени бежанци да постъпват, а не неконтролирано да се изсипват в една нехомогенна диаспора. Може би понеже Меркел дълго време бе обвинявана в нерешителност, тя си позволи все пак известна дързост, която обаче й костваше разклатен рейтинг и конфликт между християтдемократи и христиансоциалисти в Германия. Макар и нарочена за упражняване на "морален империализъм", тя не се огъна. Тя възприе избора си като хуманен акт на мултикулурно съжителство и справяне с кризисната дипломация. Работи фрагментарно и парче по парче сглобява пъзела. Благодарение на научната си грамотност, емпатията и морала си тя взе решение, което противоречията не успяха да позволят да редуцира коренно доверието в личността й. Защото мнозина не са съгласни с избора, но те продължават да имат вяра в нейната особа. Ако всички бяха постъпили като Унгария в този момент, това щеше да доведе до нови изблици. И все пак - по-регламентирано задгранично допускане е платформата, върху която да се работи. Въпросните бежанци е необходимо да се регистрират, легитимират, да декларират определено ниво, позволяващо им да преминат в дадена страна. Тези хора може би са малко объркани. Сред тях има и безобидни. Те не знаят къде е домът им, кои са, кому принадлежат, какво им предстои… Кой е застрахован от това? Трябва да си даваме шанс и време. Съдникът е само един и сме подвластни на него. Наречете го Бог, съдба, природа, Веселена – или всичко това заедно. Ако едната везна натежи прекалено, значи е дошло време за уравновесяване на теглилките. Съществува баланс. Когато е най-тъмно, предстои светлината. Когато ни разтърси катаклизъм, настъпват мирът и покоят. Светът не е черно-бял. Но с епохите и вековете се натрупват въпросителни.

 И да заключим - дали ще има, или няма да има война... времето предстои да покаже. Дали Русия ще е победителят, дали Европа ще опустее, дали химическите оръжия ще ни залеят... Предвижданията на Ванга звучат зловещо, но всичко е в наши ръце. Човечеството е на прага на нов етап от развитието си и бъдещето ще даде отовор в каква посока сме тръгнали. Само едно зная - войната и тероризмът не са предимство на силните, одухотворените и чистите. Понякога ни е потребен катарзис, но нека той не е във вид на война, а по мирен път. Колкото и ценностите ни да са далечни и неприемливи за тези от Арабския свят, ние не им мислим злото. Бог е един, с различни имена. Идеологиите са различни. Всеки избира в какво да вярва и как да защити вярата си. Религията е религия, когато е в сърцето и е без корист. Светът ще стане едно по-добро място, когато проумеем, че покаянието и смирението ще ни спасят. Иначе ще отговаряме пред Страшния съд някой ден и на онзи, комуто служим.

За National Geographic

Вече много печатни брандове заливат пазара. Във времена на конвергенция, стагнация, монополизираност са малко заглавията, които оцеляват. Още повече, че печатът бива третиран с все по-мощна сила като отживелица. Глобалната мрежа се е виртуализирала и хората отбягват хипертекстуалността на печата, а търсят по определени параметри, които ги улесняват конкретна откъслечна информация. Общо-взето, българският читател/реципиент е станал до известна степен подпомогнат от масмедиите и от Негово величество Интернет, който сам по себе си е среда от медии. Да, има програми и приложения за удобен прочит през телефони и други средства за масовата комуникация и осведоменост, но все пак нищо не може да замести хартиеното четиво. То е класика. Всички известни печатни продукти имат свой интернет портал, където качват и архивират публикациите си. Ще възникват все по-интерактивни методи и проводници на повествование на информационно-публицистичните потоци. Просто всичко ще оживее във виртуалността и ще обслужваме духовните си потребности дистанционно. Което понякога нарушава целостта на възприятията при прочит. И все пак, някои издания остават вечни и незаменими. Защото са бутикови, луксозни, лимитирани, първоизточници, богато илюстрирани и са наложили авторитет, актуализиране, релевантност. Години наред вестникарските репове биват украсени от кориците на едно от най-култовите списания в човешката история и тази на журналистиката в частност – National Geographic, които от 1888 г. са развили своята дейност и телевизионни, в интернет и чрез различни свои приложения, мултимедия, абонаменти и електронни магазини. Тематичното богатство – География, История и всички останали застъпени науки и сфери, дава възможност за широк обхват на аудитория с разностранни интереси. Дава се възможност на читателите да бъдат и автори чрез написването на собствени пътеписи и участването в своеобразни конкурси. Археология, Биология, Геология, Екология, Космонавтика, Култура, Медицина, Общество, Палеонтология, Физика, технологии са другите тематични ресори и области на знания, които биват засегнати в нови и нови трудове, поместени в списанието. Винаги ще имаме нужда от Науката. Списание, които възпитава вкусове, традиции, ценности. Списание, което държи ниво, имайки свой облик. И което просто доусъвършенства дейността си, без да я комерсиализира или подчинява на безроботно обслужване на нечии политически холдинги и тръстове. Научно-популярен проект с умерени принципи и несъдържащо арена за пропаганда. Нека не забравяме и ролята на NGS – Националното географско дружество, които с приходите си само финансира научни изследвания. Което е по-скоро мултикултурно, защото обединява народи, бит и нрав. Прави усвояването на знания по-хедонистично и ангажира мисълта на човечеството с всички злободневни и естественоизпитателни въпроси. Посвещава в концепцията си и децата и създава един времеви мост за пренос на общообразователни предмети и обекти на разследване. Над 60 милиона читатели, 440 милиона домакинства зрители на 38 езика в 171 държави.

Будители

Непосредствено след местните избори, в Деня на народните будители, се замислих кой съм и къде отивам. Все пак човек не е самостойна единица и изпитва някаква принадлежност, която понякога подлага на равносметка. На равносметка. Не на съмнение. Надявам се.

Кой ни пробужда в наши дни? Техниките на пробуждане са от съвсем друг калибър и в различна посока от налаганата в миналото от наши знаменити предшественици. Героизмът и легендарността се постигат с вековете. Мъжеството е в подвига. Славата е в заслугите към обществото. Истинските диктатори в недеспотичното тълкуване на думата са народните предводители, налагащи хуманна субординация. Без да изпадам в излишъци на редудантност, ще заявя открито, че днес отбелязването на Деня на народните будители за мен е по-важно от всеки друг период някога. Не да почитаме чужди празници, преобразявайки се на герои от фантастика или хорор стори. Корелацията между будността днес и преди не е в полза на съвремието. Понастоящем сме будни основно за колизионни лагерувания и брътвежи. Поздравявам обаче някои представители на неправителствени организации и синдикати, които защитават нечии важни фактори на развитие, но нямаме нужда от много вождове, а от един, който да поведе всички, независимо от статуса, професионалната ориентация и прочее второстепенни показатели на гражданите. Ние в случая не празнуваме някакъв си празник. Не сме се събрали да пируваме. Днес триумфираме единствено в тържеството на собствената си несъстоятелност като държава. Провеждането на последните избори го доказа. Нафтанализирани сме в разбиранията си. Популистки кампании, помпозни и високопарни риторики, плурализъм, дуалистични сблъсъци, необмислена организация и концепция в изборния ден, изтерзани комисии. Защо аз вече не гласувам? Не защото нямам гражданска позиция или становище. Имам мнение по всеки въпрос – аз съм осъзнат млад човек с бъдеще. Парадоксът е, че имаме налице плурализъм, а де факто изборът ни е отнет. Това е иронията. Ние нямаме избор. Гласувайки на принципа „избери по-малкото зло”, правим генерален компромис със себе си. По-добре ли е да отида да си направя труда и гаврата да напиша върху бюлетината „невалидна/недействителна”, или някоя друга простотийка, за да създам излишна работа на комисията? Моля ви се, бил съм в комисия и тези прояви най-много вбесяват. Силно се надявах този път да има стряскащо ниско избирателна активност или някакъв вид наказателен вот – той може да се изрази и в липсата на такъв. Ала накрая какво се оказва – старата песен на нов глас. Което потвърждава всеобщата теория, все още минаваща за обществена тайна, че всякакъв вид избори в България са предрешени, купени и т.н. И все повече наблюдавам некомпетентни комисии, объркани гласоподаватели, пишман политици, нарушени дни за размисъл, прикрити нарушения. Считах, че след нелепите и все още неизяснени разкрития около случая в Костинброд сме се отърсили от партенките и преиграните сценарии. Винаги ти се втълпява колко ще промениш статуквото, като гласуваш. Как в твоя глас е разковничето на развръзката. И какъв неудачник и предател си, ако не упражниш правото си на глас. Знам си правата и задълженията като пълноправен гражданин на България и сам избрах да не удостоя с гласа си никого. Защото отдавна гласовете потъват някъде в нищото. А резултатите са спорни и замазани. Важни са парите под масата, предизборната скара-бира и всички онези слезли от автобусите с въпросителна, чий го го крепят пред парламента. Разглеждайки и отделните кандидатури тази година, стигнах до заключението, че който не е поискал, той не се е кандидатирал. Кой инициира тези кандидатури, кой ги плаща? Ще ни се отговори. Някога, но не сега, както се пее в една хубава българска на един обичан дует. Дотогава – маргинализми и злоупотреби с пари от еврофондове, проекти, програми. Кметове с криминално минало. Кметове, работещи донякъде само за регионалната политика и благоустройството, но не и в полза на социалната политика и ощетените групи. Кметове с недекларирани доходи. И псевдонационалисти, които слушат побърканите си съветници и щурмуват висши учебни заведения, лавки и дискотеки, и не се смириха дори в момент, когато им се родиха деца, а и когато държавата е в най-разклатената си поза. Тази, любимата на политиците. Сетете се сами коя. Преяждането с власт вреди на Вас и на другите около Вас, драги ми! А тези другите, те пак Ви избраха. Предайте ги пак – няма да е за първи път. Но все някога ще стане фатално. Тогава позата може да се смени с друга, в по неудобна за вас роля. Не забравяйте – баницата все някога свършва. Поклон пред истинските ни народни будители – онези книжовници, просветители и радетели за Освобождението и националната идентичност, които продължават да нямат достойни заместници засега! Поликата не е морална перверзия и ареал за класически епоси, а отговорност и призвание. Вярвам, че сред немалка част от младите български съвременници има поне няколко достойни водачи, които ще напишат нова история заедно с помощта и позволението на целокупния български народ, който може и заслужава да се бори за по-доброто си бъдеще! И не – това последното не е ирония към речите на нашите управници. А искрено пожелание! Когато и държавниците ни си го пожелаят без мисъл за тщеславие и заработят в името на общото благо, чудото може би ще се случи. Мечтите са безплатни. И пожелателни.

Енигма

Енигма

Посрещах хиляди любови, навлизах в забранени светове.

Разпалвах пламенни огньове, разчупвах твърди ледове.

Дълбаех дъното от кал, летях в копринените небеса.

Изпитвах чувствата на гняв и жал и къпех се във чудеса.

Никой не може да я разгадае. Никой не може да я спре.

Всеки копнее да я опознае. И жестокият не ще ѝ се опре.

Любовта е красива енигма. Любовта е във всеки човек.

Тя е в суровия свят парадигма. Ще надживее всеки век.

Приютявах незнайни съдби, заспивах в притихнала страст.

Воювах в житейските ѝ борби и губех всякаква власт.

Повтарях груби грешки, все търсейки нечий пристан.

Хей, хора – на тази земя човешка само Любовта искам.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

ГОСТИ

Гости

Загадъчно е небето всяка нощ, изпълнено със множество звезди.

Тъй както излъчва ни морето мощ. Така и кратки са човешките съдби.

Попитаха ме, какво ми липсва днес. Каквото липсва всеки ден.

Да ми кажат „Добре дошъл, влез!” хората, които животът отне от мен.

Минаха и ще минат години, но времето не, не лекува.

И част от мен с тях си замина, а това не се преболедува.

Защо ни напускат, когато най-много са ни нужни?

Спомените лудо препускат и ни оставят все по-тъжни.

В какво се прераждат душите, изкупуват ли стари грехове?

За нас сега и тук остават сълзите, сърцата ни – зазидани от ледове.

Ние сме прашинки във Вселената и частици от безвремието.

Останки тлеят в земята черната, а живите сме гости на съвремието.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Осакатени

ОСАКАТЕНИ

Хей, приятелю, привет – мина време, още ли боли във теб?

Аз изплаках реки и замръзнах. Като празна бутилка пресъхнах.

И отново съм обезверен. Нещо повече – осакатен.

Сякаш липсва част от мен. Атрофирам с всеки следващ ден.

Усещаш ли, приятелю – не сме които бяхме. А как безгрижно някога живяхме...

Жестоки палачи душите ни взимаха. Сърцата ни все повече се свиваха.

Нямаме вече пристан да приютяваме. Чуждите грешки стига прощавахме.

Изкупителни жертви родени не сме. Имаме ли себе си – продължаваме.

Как да ги научим да обичат? Ако призвани са любовта да отричат.

Те са в нашия живот само уроци. И за щастие не ни заразиха с пороци.

Научихме, че мъдрият е търпелив. А лошият остава рецидив.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Глория в НДК - тържество на музиката и палитра от емоции

Снощи, 30.09.2015, обичаната от малки и големи Глория доказа за пореден път коя е. Зала 1 на НДК се препълни за четвъртия самостоятелен концерт на най-знаковата фигура в родния поп-фолк. Всъщност този концерт бе спектакъл от най-висок музикален ранг и тържество на музиката. Дани Милев бенд бяха създаделите на страхотните аранжименти върху едни от най-големите хитове на Глория, които имахме честта на чуем на живо. Любимката на няколко поколения българи затвърди статута си на законодател на стойностната авторска музика. Музиката не се диференцира на жанрове. Няма граници и названия. Когато една песен докосва широк кръг меломани и е натоварена с красиво съдържание и послание, няма как да не остане във времето. 5 години изминаха от последния солов концерт на Глория в зала 1 на НДК. Има магия в тази зала, подхожда й. Точно защото Глория е концертен тип изпълнител, без значение дали сцената ще е позиционирана в зала или на стадион. Този път събитието бе по повод 20 години на голямата сцена, които Глория отбеляза миналата година, а преди това е работила известно време и като вариететен изпълнител и като една от солистките на оркестър „Извор”. Това показва, че Глория е извоювала мястото си. Певица с богата школовка, преминала през всички етапи на еволюирането си. Не е взета от скамейката, не е нечие протеже, не е случаен пришълец в шоубизнеса, нито е медиен продукт. 

Много е важно народът да те избере. В онези години бе така. Нямаше масмедии. Нямаше виртуално пространство. По съвсем естествен начин Глория разви кариерата си, включвайки и трудностите, които неизбежно са част от играта и каляват характера. Ако бе негодна за този бранш, много отдавна нямаше да е в редиците му. И сам воинът е воин. И без това обществото ни е малко неблагодарно, фрустрирано и предубедено. И след 20 години се намира кой да прави опити да я срине - значи още вълнува силно, но не се научиха тези хора, че няма да им се случи комфортът да я запокитят. Кауза пердута. Освен всичко друго съдбата наистина е на страната на Глория, както каза и самата тя снощи. Защо? Защото призваните са малцина. Те идват на тази земя с шанс, даден от Бог. Да развият таланта си. Да го подарят на хората. Това е тяхната мисия. Глория снощи защити този шанс за сетен път. Какво бе по-различното в този концерт?  Първо, качествена подготовка, а преди това - стегната рекламна стратегия, без агресивност. А на самата дата - близо 3 часа жестоки лайв изпълнения с едни от най-добрите универсални български музиканти. Те съумяха да запазят автентичността на звученето на репертоара й и същевременно да придадат на тази автентичност по-съвременна  и сюблимна опаковка. Шлагери като „За тебе, майко”, „Носталгия” и „Оставете ме на мира” чухме в едни по-разчупени версии, съхранявайки шлагерността. Глория пееше безупречно интонационно. Въпреки вълнението си беше овладяна и умело правеше преход от песен в песен. Долавяше се стабилна градация и подредба в творчеството. Дискографията й е бетон. Беше се постарала да обхване всички години, албуми, периоди. Възроди много любими песни от миналото. Не пропусна и актуалните като „Изсвирете нещо ударно”, която подлуди залата. Отдаде дължимото и на авторите. Винаги е била лоялна към екипа си. Някои знаменитости се държат така, сякаш авторите са им длъжни и са под тях в процеса по създаването на композиции, но Глория отново прояви колегиалност, както и към специалните си гости – имена като Тони Дачева, Николай Славеев и Азис, чието присъствие привнесе колорит в концерта. Много музикантска бе фолклорната част, както и ъндърграунд сетът. А баладите... Баладите като „Ако те няма” снощи придобиха нов живот. 

Баладите – драматично-лирични, динамичните песни – ударни, народните – много по нашенски. Разкошни акапели, соло-та и импровизации. Никаква позпозност, напудрена авангардност, излишни приказки. И въпреки всичко в концерта имаше футуристичност, ефект на изненада и тръпка... Красива сцена, синхронизиран и раздвижен балет, адекватна мултимедия, достатъчна продължителност, уместни акценти, хармонични беквокали. Както се казва на езика на музиката - "легато". Без маанета, излишни ефекти, дразнещи светлини, технически гафове, както и без пируети и фанфари, иманентни на цирковото изкуство. Величествено излъчване на жена с опит и мъдрост, осъзнала позициите си, и същевременно една развълнувана певица, която цени аудиторията си. Алтруистична майка, която боготвори дъщеря си Симона, която вчера бе рожденичка. И човек, който пя от душа и с лекота. И безумно вярно. Тя е учебник по пеене. Чудесен пърформанс, в който Глория експериментираше със стиловете. Не липсваше балканското, а някои моменти звучаха и рок,  и джазово, и еклектика между етно и поп. Глория го направи за себе си и за всички присъстващи. Тя отдавна се състезава само със самата себе си, и то не по онзи безскрупулен начин. Тя просто държи ниво и лавира във времето. И по-точно балансира, защото елементарното лавиране е присъщо на конформисти, а тя отдавна заяви, че не изневерява на себе си и стила си, както и да се променят теченията. Дисциплина, последователност и човешко отношение от нейна страна. Бурни ръкопляскания и бисове, пълна зала, разнородна и културна публика на крака, усмихната, плачеща, един куп букети, прегръдки. Консанс на любовта и музиката. Доста известни личности уважиха събитието и двойния празник на Глория. А днес... Днес е 1-ви октомври – Международен ден на музиката. Да пожелаем на Глория още много години хитове и още много концерти, както и задгранични успехи! Защото тя вече е минала на едно друго ниво, което спокойно й позволява солидна концертна дейност въпреки стагнацията и оределите меценати в държавата.

Благодарим! Поклон!

Ничия земя

 "Мандарини" - филмът е посветен на военните събития през 1992-1993 в Абхазия. За войната между чеченци и грузинци. Урок по мъжество, мъдрост, нравствен стоицизъм. Урок за промяната. До какъв край ни довежда войната и как все пак има надежда, че преосмисляме земното си присъствие. Как не бива да се посяга на човешкия живот. И колко е тиха, тъжна и поучителна смъртта. Кой ни дава право да убиваме, да се погубваме? Ще продължават ли войните да ни разделят? И не сме ли на прага на един по-омиротворен и одухотворен етап от еволюцията си, който да ни върне изгубените човешки ценности? Който дава живот, той има право да го отнема. Земята е наш дом. Земята в пряк и преносен смисъл. Посегателството върху нея, диференцирането на лагери и конфликтите на интереси не са иманентни за съвременния човек, достигнал по презумпция по-високи нива на интелигентност. 

 Нямам идея защо напоследък попадам на филми, които ме разчувстват. Може би силната ми емоционалност вече реагира при най-лек досег. София Филм Фест 2014 и Дом на Киното отново бяха инициаторите. В Дома на киното вече се чувствам в свои води, защото за последната година именно там изгледах един от най-добрите съвременни екранизации. Добри не толкова в касовия смисъл. Добри като послание. Защото живеем в разделно време, живеем на ръба на много изкривени устои, забрани, морални сблъсъци за разрешено и позволено... И е хубаво действителността да се представи в поучителен вид пред нас. В разтърсващо пресъздаване на събитията, за да вникнем в същността им като странични наблюдатели. Не като епигони. Страничната оценка понякога е по-балансирана, не е натоварена с тежестта, когато си вътре в проблема. Хората боледуваме от една болест, която не знам дали е лечима - антихуманност. Дори да не се разглежда точно в този аспект, всеки води някаква война, битка. Войната - нямам дума за нея, но е създадена от нас, хората. Оръжия, боеве, кръвопролития... За територия, за власт, за придобивки, за кеф, за чест... Каква чест се съдържа в това да воюваш? За мен религиозните сблъсъци много често са водещата причина да си въобразяваме, че трябва "да си разчистваме сметките". Но не може да ме убедите, че религиите позволяват и пропагандират насилието... Не може! Бог е един. Наричан с различни имена. За мен той не е материализиран образ. Да, все някой някога е създал света. Върху това не мога да разсъждавам, върху сътворението. Има свещени книги, а аз вярвам на научно доказани факти. 

 Вижте, все пак вярвам в свръхестественото, в съдбовното. Всеки избира своя Бог. Важното е да го носиш в сърцето си, без значение как и в какво го изразяваш. Ала никой не ти дава право да воюваш. Може да воюваш със себе си, на битово ниво или пък по друг безобиден начин, който не застрашава сигурността на родната или чужда общност. Бог не ни е дал в ръцете оръжията, той не ги е изобретил... А нашият ум, който понякога е жесток като бръснач. Осъзнавам, че всеки се ражда добър и в хода на живота си рано или късно проявява повече или по-малко дадени качества. За съжаление някои стават агресивни и решават, че международните спорове и конфликти се решават с престрелки, гонитби. Бежанската драматургия също е с неизяснен произход. Някой друг път ще обсъдя славната история на България, но точно от насилие ние също страшно много сме изгубили и пострадали. И тези белези и рани са лекуват най-трудно. Всъщност те никога не заздравяват. Защото колкото и да се менят поколенията, земята помни горчивия вкус. Не може да го покаже, но е запечатала всичко и излъчва една стихнала нагнетеност, която понякога се подклажда от жажда за нови размирици... Да, сигурно и земята плаче по свой си начин, невидим за нас. Трябва да се научим да се вглеждаме между детайлите на образи и картини. И да знаем, че земята е една. И ние сме никои, за да я разделяме и владеем. Ничия. Земята е ничия. Затова не разбирам тези условия с данъци, имоти, одържавяване, приватизиране, ограждения, кое кому принадлежи и колко години... Няма такъв закон, който и по право да определи какво притежаваш, защото земята не е продукт на труда ни и тя остава след нас. Обичам клишето, че за всекиго има място под слънцето. Там, където ще се чувства добре. И няма нужда от междуособици и изкуствена омраза.

 "Мандарини" е една впечатляваща екранизация за препитанието на двама души, които по план трябва да са в Естония при семействата си. Стават волю или неволю част от неразбирането на историята от емоционални и не толкова интелигентни вербувани войници. Главният герой - Иво, е на солидна възраст, но притежава забележително чувства за справедливост и мир. Той е старец, който едновременно обича и мрази мястото, където живее. Харесва му, чувства се добре, но приближаващите военизирани структури ще внесат смут в спокойната обител, попила от естонския бит и култура. Иво и неговият помощник в бизнеса с мандарини - Маркус, работят неуморно за препитанието си. Живеят кротко, скромно, рационално. Липсват им семействата, но са направили своя избор и плащат цената за него. Възрастният Иво е изключително състрадателен. Той приютява в дома си ранени чеченец и грузинец. Става свидетел на смъртта няколко пъти. Но единствените двама представители на своите общности са оцелели и са спасени от него. Чеченецът се опитва да отмъсти за смъртта на приятеля си и  изпитва неистово желание да осмърти грузинеца. Желание, което впоследствие се пречупва. Тъй като накрая те дори се покриват като съюзници в престрелката с онези руски части, които са дошли да мародерстват. Грузинецът загива. Млад мъж с обещаваща кариера в театъра, полусирак. Дядо Иво го погребва до гроба на своя син, който е убит именно от грузинец. За да докаже, че няма значение кой кого убива. Всички сме хора и всички отиваме на едно и също място. И често правим неща, които не искаме, не можем или не разбираме. А чеченецът отива към дома и семейството си, разбрал липсата на смисъл във войната. И по пътя в колата си пуска аудиокасетата, останала му като спомен от грузинеца. Тази касетка е един от основните смислови пунктове в лентата. Иво и неговите мандарини - един простичък и чист живот. Да отглеждаш и събираш реколта, да търсиш уюта... Този човек внушава на воюващите колко е важно да си с добро сърце и как може да събере в дома си сблъсък на два свята и с правдивостта си търпеливо да им внуши необходимостта от примирието. Другите смислови акценти освен мандарините и касетката са снимките на внучката на Иво и музикалният фон. Погледите на актьорите, приятният хумор, дебненето. Наблегнато е на изразните средства и историята не е разтеглива, а наситена с детайлност, поуки, страхове, премеждия, тайни, надежди. Пренесената естонска земя става символ на противоречие между нарушения ред и смисъла на човешкото начало и съществуване. 

 Режисьорът Заза Урушадзе ни кара да се замислим в днешните времена на беззаконие и неизяснени човешки отношения, че войната няма да ни спаси, а само ще ни тласне към още по-неравноправна социална реалност. Може би някой се бори срещу глобализацията и конвергенцията. Истината е, че всеки народ има своя исторически облик, но всички страни трябва да функционират по един нов мултикултурен модел, който да сплотява. Отекващите куршуми, сраженията и палежите от взривове, обгорелите трупове. Тук преминаваме отвъд военното обяснение. Всеки човешки живот е право и ценност, която не бива сами да си отнемаме. Не бива да се делим по никакви показатели, а да строим мостове между себе си и да вървим успоредно по тях. Понеже пътят така или иначе е един. Започва и свършва по един начин.

Информация за филма:

Режисьор - Заза Урушадзе

Сценарий - Заза Урушадзе

Оператор - Рейн Котов

Музика - Ниаз Диасамидзе

В ролите - Лембит Улфсак, Елмо Нюганен, Георги Накашидзе, Миша Месхи, Райво Трас

Продуцент - Иво Фелт

Продукция - Allfilm, Georgian Film

Световен разпространител - Cinemavault

Разпространител за България - Bulgaria Film Vision

Награди и номинации

Оскар ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Златен глобус ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Бари ’14 – Наградата в международния конкурс Йерусалим ’14 – Специална награда „Духът на свободата” за най-добър филм Манхайм-Хайделберг ’14 – Наградата на публиката, наградата на независимите собственици на кина, Специалната награда Награди Сателит ’14 – Номинация за най-добър чуждестранен филм Талин ’13 – Естонска филмова награда, награда на международните филмови клубове; номинация за Голямата награда Варшава ’13 – Наградата на публиката, най-добър режисьор; номинация за Голямата награда

България

Народе! Спиш ли? Събуди се!

Наоколо огледай се и засрами се!

Родината ти е в черупка свита. А ти пируваш ли, пируваш до насита.

Какво поливаш ти, народе беден? Това ли ти е пътят земен?

На маса вечно, с фалшива близост. За свойто бъдеще загубил милост.

Излез, излез от пещерата, излез от зоната си на комфорт!

Вдигни гордо своята глава! Заставай винаги на борд!

Виж онези в колите бронирани, охранените, корумпирани!

Харесва ли ти да те разиграват, със демоните си душевно да те обладават?

Нима си ти бездушен и апатичен? Нима си като тях алчен, себичен?

Нима не съществува общо благо? Нима не сме една държава?

Защо за теб са клюките награда, а тъне все България в забрава?

Предците ни са завещали богатства и история.

Децата ни какво ги чака – пародия и демагогия?

Дори когато девалвират закони и полиция, стани и заеми позиция!

Вечна, вековна, древна. Земята ни свещена е и суверенна.

Да възкресим славното време, да падне хомота на настоящото бреме!

Нека пребъде България!

Сродни души

 Идва есента. Привечер. Тя върви сама. Отново сама. Облечена във вехнещия си блясък, но все пак сияеща и все така достолепна. Умислена, с бавна походка. Изтънчената дълга рокля, финият висок ток и шикозното палто, покрили изящната й фигура, респектираха. Будеха възхита, но държаха и на известна дистанция. Изразителните й очи бяха натъжени. Само една искрица се прокрадваше в дълбокия й поглед. Тази жена има приказни очи. Само да можеше някой да прочете в тях истината... Но не. Те обичаха да четат в деколтето й, което тя вече умело прикриваше. Никой вече не четеше между редовете. Никой не гледаше вътре в една жена, в нейния свят. Прибираше се към вкъщи. Уморена след дълъг работен ден, тя бе седнала да пие едно малко по женски със своята най-добра приятелка. Обичаха да си говорят за мъже. Но не по онзи махленски кукленски начин. Чудеха се къде са истинските мъже. Тя, самата тя, беше цяло вълшебство. Истинска дама. Преди да пристъпи прага на дома си, се спря и си помисли: „Какво правя, защо се прибирам... Този скучен живот... Отивам сама на бар!”. И го направи. Тя, която ненавиждаше тези проклети нощни заведения, където се подвизаваха основно пустиняци и неудачници. Е, барът беше квалитетен. Поръча си едно голямо. Един по един започнаха да я наобикалят спретнати състоятелни мъже. Погледът им издаваше едно спотаено либидо. Един нагон, който само чакаше да бъде разкрит. Тя мразеше лесните, евтини, достъпни сцени, особено от претендиращи за класа мъже.  Какъв ти елит... Този филм го беше гледала и вече го спираше още в началото. Питаха я: „Как се казваш?”, а тя отвръщаше: „Има ли значение?”. Коя си, каква си, личността ти, душевността ти, емоционалността ти... Наистина – има ли значение, когато си просто обект, красив пейзаж... Тя искаше да вирее на своя територия все така еманципарана, а не да я откъсват и да я присаждат в чужда среда с неблагоприятни условия. Тези мъже... Мислеха си, че емблемите на костюмите им впечатляват. Тя стана и си тръгна. Още преди изхода видя и чу ехидни подмятания и посочвания с пръст, шушукания. Усмихна се леко. Беше свикнала да не я разбират и да я намират за странна и луда. Тя беше енигма за тях. Друга планета. Непристъпна зона. Дори да се опитваха само да я докоснат, погледът й ги смразяваше на място. Тя търсеше онази сладка тръпка на внезапното, различното. Така разпознаваше истинското. Липсваше й онзи мъжкарски подход. Някой да й направи комплимент по-различен от дежурните. Да я накара да се почувства приятно уязвима. Класата в нея беше навсякъде и във всичко. Във финия глезен, в изпънатата като струна стойка, в кралската походка. В начина, по който отпиваше. В начина, по който благодареше. В начина, по който милваше малко дете. В усмивката. Тази жена е нежна мелодия. Тя е родена за любов. Величествена, но крехка. Вървеше по пътя още по-бавно и вече дори лишена от всякаква ангажираща мисъл, какво се случва с живота й, ще намери ли мъжа за себе си. Тя не търсеше принцове на бели коне. А онзи, който да я допълва, да я доизразява. Мъжкар, ала не гангстер. Трудно е да се опише. Отчаянието беше преминало в апатия. Реализирана, успяла, красива. И самотна. Приятелите я вадеха от инертността донякъде. В работата си тя гореше. Но естеството й беше ясно и бе преминало в рутина. Все повече градеше планове за семейство, за странично развитие, да затваряне на житейския цикъл. Но не става така. Най-истинските неща в живота те намират сами, дори да изглеждат най-случайни. Тя всеки ден, всеки час търсеше Него във всекиго. А то бягаше. „Ами ако е този...”... Вечерите прекарваше с една плюшена играчка и възглавницата си. Тя мразеше чисто женските глезотии. Не беше твърде суетна, защото природата я бе сътворила естествено красива. Животът й така се бе стекъл, че й бе писнало да съдят за нея по външния вид, да я намират за красива и толкова. Тя има съдържание, не само опаковка. Питаше се: „Ако се запусна, дали този, който трябва, ще ме забележи... Ако седна и заплача някъде... Ако стана фриволна... Или ако... Ако, ако...”. Минаха години. Обичайното ежедневие. Тя виждаше все повече свои приятелки задомени, с деца. Радваше им се притихнала отстрани. Но в очите й всяка вечер напираха сълзи. Горещи, солени, кристални. Докато съвсем не пресъхна. Гледаше на цялата поквара около себе си като на някаква лава и само я заобикаляше. Спря да разсъждава за причини и обстоятелства и какво предстои. Една вечер бе със своята най-добра приятелка. Чувстваше се отпаднала. Дори не се бе пременила в поредната изкусна вечерна рокля. Беше с бяла риза и дънки, с разпуснати коси и лек ефирен грим. Никога не допускаше да е напълно неглиже. С приятелката си говориха служебно и в ума й нямаше и помен от размисли и анализи за мъжете и философията на живота. Бе станало безумно рационална и прагматична. Реши да си поръча един чай и преди това посети тоалетната, за да се огледа и освежи. Точно до нея имаше едно голямо сепаре, на което стоеше изискан мъж, комуто по инерция тя не обърна внимание. Просто силует, фигура, запълваща пространството. Този мъж... И той с костюм. Но някак... Различен. За аксесоар имаше само един стилен часовник. И още няколко силни атрибута: красива усмивка, дълбок поглед, бистър ум, смело сърце. Оръжието му е в неговата мъжка дума. Човек на честта. И същевременно... притихнал като нея. Забеляза я. Видя себе си в нея. Остави настрани телефона си. Нещо го посече вътре като нож. Не беше излизал на срещи от години. Мразеше и ергенски сбирки, където приятелите му пускаха дебелашки шеги и осмиваха жените. Изневерите, гуляите, нехигиеничността го отвращаваха. За него жените бяха светила. Ала имаше умора от непрестанните игрички на горделивите и празноглави златотърсачки. И те го смятаха за луд, след като не ги осигуряваше, дори отразяваше. Рядко се впечатляваше от някоя жена. Обикновено тогава коленето му омекваха, дъхът и сърцето му сякаш спираха, погледът му се размиваше и той губеше образ и картина. Но този път бе различно. Той видя нещо в тази жена. Тя се забави в тоалетната. Той взе една хартийка, направи я на роза и написа на нея: „Красива сте като тази роза, макар да не е истинска”. Тя излезе, остави ключа на плота до вратата и видя това произведение. Преди малко го нямаше. Обърне се към мъжа – той преглеждаше телефона си. Тя спря погледа си на него, присви очи и усети как започна да връща предишното си Аз, да събужда емоциите си. Затрепери, но не го показа. Нейните крака също се подкосиха, но побърза да се върне в реалността, заявявайки си на ум: „Сигурно пак съм в грешка, тръгвай си!”. И се запъти към градината. Но се подхлъзна. Боже, не беше й се случвало с токчетата, а този път на равни обувки изгуби почва под краката си. В този миг мъжът стана и я прегърна с дланите си, спаси я от падане. В първия момент й се стори, че той се възползва от нея... и инстинктивно й идваше да му зашлеви шамар... Но той я погледна толкова категорично и чисто, че на нея вече й бе ясно, че той знае всичко за нея. И е за нея. Дори не я целуна. Само я погали, усмихна се и я помоли следващия път да внимава. Подаде й розата. Наблюдаваха се 5 минути, докато вземат адекватно решение какво се случва. Той само й сподели: „Не знам защо чувствам някакъв прилив, някакъв знак от съдбата. Обикновено имам силна интуиция и тя не ме лъже, но рядко ми подава подобни сигнали!”. Тя не знаеше какво да промълви. Мъжът й каза: „Нека Ви закарам до вкъщи, красива сте, но видимо отпаднала. Аз нямам много голямо състояние, но имам голямо сърце. И мога да Ви го подаря.”. Така поставиха началота на една неразделност и завършена цялост. Тя и той. Другото име на класата. Намериха своята половинка, своя спътник в живота. Два пътя, слети в едно. Като два извора в една река от любов. Безусловно. Има чудеса. Случват се. Ако това за вас е чудото, колкото и да ви се струва немислимо в днешно време, пожелавам ви го! Сродните души се срещат все някога.

Социален експеримент

 Представете си, че сме в някаква социална лаборатория, в която протичат проучвания със съдействието на специалисти от всякакви области. Хора биват затваряни в различни помещения с определена цел и биват въвличани в специфични игри за оцеляване в условията на изкуствена среда. Тази уж стерилна среда постоянно се променя и участниците трябва да реагират според нея. Резултатите се записват някъде. Който успее да излезе читав и неопетнен от всички тестове, бива сочен за годен в обществото. А дозата шоу, с която е подправена проверката, е само за цвят... Такива има проверки има всеки ден, всеки час, навсякъде. Някой те следи. Дали не си жертва на пъклен сценарий? Дали не прозвуча като някаква конспиративна теория на психопат? Целият ни живот е една виктимизирана лаборатория, в която се изследваме постоянно. Проби, грешки, понякога успехи, рекорди. И си умираме ненаучени и неразгадали магията.

  Зимата на 2004. Бях в 7-ми клас. Предгимназиално. Подготовки за кандидатстване. Никакво време. Имаше масирана реклама и някакви билбордове за някакъв Биг брадър. Населението пощуря още преди официалния старт на предаването в България. Ходих си на училище. Съучениците коментираха участници и ми се смееха, че не знам за какво става въпрос. Аз нямах време за телевизия. Мислех си, че това е аналог на предаването "Страх", което вървеше по онова време и което обичах да следя, преди да ме налегне кандидатстването. През зимната ваканция имах няколко дни на разположение и от чисто човешко любопитство си пуснах този Биг брадър. Заинтригува ме. Не знам какво и не знам защо. Не беше лошо. Опипваха почвата като за първа сезон на формата у нас. Беше и малко непривично. Седят някакви цял ден затворени, говорят си. Не знаех за историята на този социален експеримент по света. Да, той е точно такъв. Всъщност предаването само по себе си не е лошо като замисъл. Зависи от коя страна на призмата надникнем. Диктаторът наблюдава и контролира своите подчинени чрез приемници. Тази разузнавателност и контролируемост леко плаши. Особено когато не знаеш с каква цел те наблюдават. Предаването като продукт може би е е предизвестило случващото се с нашето човечество. Сега Биг брадър е по-актуален от всеки друг момент в история на света. А медийният обръч все повече се стеснява. Защо? Защото Биг брадър може да бъде всеки. Виртуалността ни позволява не просто да открехнем завесата. Ние направо влизаме с взлом хегемонично в задкулисието. И щурмуваме човешката душа. Нахлуваме в покоите на другия... Оставяме следи и си тръгваме. Няма тайни. Няма как да навлезеш в нечие лично пространство и да не оставиш белезите си. Докосваш се до интимността на човека, до нематериалното, до необлеченото в дрехи и роли, до съкровеното и вътрешното. Душевната материя е фина като пух. И имаш две възможности - да я обезоръжиш или да я омърсиш. Не става дума чак за нещо сакрално. Хората сме грешни. Но душите ни... Там е друго... Подсъзнание, психика, чувства. Те болят много повече от плътта и органите. Станахме прозрачни, уязвими като филм с предизвестен кофти финал. Като мишени с открити рани. И много подвластни на стадния принцип. Знае ни се ДНК-то. Знае ни се IQ-то. Знаят ни се слабите страни. Никога и никъде не си сам в пространството.

 С масовия шпионаж, с повсеместния мониторинг ние сложихме начало на един вечен Биг брадър. Такъв, какъвто упражняват политиците. СРС-тата са само част от играта. Имам чувството, че властта се вози в бутиковите си автомобили, издава директиви и само наблюдава смущенията, бунта на масите, страданието. Палят фитила, крият се в убежищата си и гледат. За да програмират следващия си ход. Биг брадър у нас загуби стойността на идеята си. Гледал съм много от сезоните. За да си направя справка накъде върви, да се огледам в реалността. Много пъти съм казвал: "Под достойнството ми е да следя тези простаци". Не е съвсем загуба на време обаче. Е, този сезон ме втрещи. Това не е представителната извадка. А може би е?
 Моите уважения към бизнес нюха на Нико Тупарев. Но жаждата за печалба и махленски рейтинг може да погуби човек. От ефектите на кьорфишеците вече замириса на изгоряло. Не знам дали участниците са лабораторни мишки, зайци или нещо друго, но зрителите не сме. "Ама няма значение, след като си пуснал канала, докато излъчват Големия брат". Има. За да видя до къде стига всеобщата наглост и лакомия. Не искам да се правя на Мартин Хайдегер, но народът може да е доверчив, ала не и балъшки. Ако го въртиш дълго на примката, с такъв замах я къса и те захапва, че и намордник не помага. Водещият Ники Кънчев, който тотално е като прикачен и абониран за предаването, става все по-ожесточен в лайфовете. Насъсква противници, зрители, търси интригата, прекъсва, бърза, дърдори на поразия. А сега с Нико Тупарев и болезнено си приличат визуално - като съсухрени джихадисти са. Като семити. Като хрътки, на които им текат лигите за гледаемост, власт, сеир. Ние дори не сме като в Античността, когато са се събирали да гледат кървави боеве. Сега придаваме тържественост на един цирков спектакъл със слаби акробати и каскади. Дори и индийските сериали не са толкова предвидими. Добрият играч не е толкова добрият стратегически, колкото онзи с добрия образец, комуто обществото гласува доверие. То е като в политиката. Лъжливата харизма се познава. Но харизмата на лидера не можеш да я сбъркаш. Той няма да те подведе.

  Не съм съгласен, че демонстрациите в този сезон са плод на истина. Налага се някаква фикция, че светът бива управляван от мускули. Мускули, ланци, татуировки, хиалурон, силикон, пиърсинг, грим, беден речник, липса на вкус и стил. Една уродлив-помпозна външност в комплект с антихристиянски- и европейски ценности, агресия, високи децибели, измислени лагери на пещернякоподобни. Очевидно в едно затворено пространство характерите се сблъскват и хората полудяват. Дали социалната действителност не е озлобила българина? Ако дразгите между съквартирантите не са в абсолютната си цялост продуцентското нареждане, то можем да заключим, че народът ни е психически нестабилен и екипната и алтруистична задружна му е чужда. Младите хора нямат търпимост към различията си. Не си дават шанс. Не разговорят цивилизовано. Търсят винаги конспирацията на дребно. Насаждат антагонизъм и си простират кирливите ризи на показ. Тук сме свикнали с една баджанашка сервилност, която пререства бързо в опушен комин, който винаги дими от пожари. Силни сме на маса. Мъжка ни е приказката само когато пием от едно голямо нататък. Обещанията ни, заричанията са гръмки. Клеветите и клетвите - още по. Действията - аматьорски. Не да се галим с перо. Не да се щадим. Ние се унищожаваме, деструктивни сме и към самите себе си. Видим ли по-слаб индивид, смачкваме го. Не мислим, че той привидно може да е слаб. Може да е чувствителен, крехък, но това не го прави непременно изнежен. Слабостта е в комплекса за малоценност и в парадирането на евтин, селяндурски тарикатлък. Тъжно е да видиш очите на тези хора. Те са измъчени, отровени, изпразнени, нагнетени. Не от цигарения дим, който витае около тях, докато пафкат сладострастно. Не от еснафщината и дивия балканския провинциализъм. А от мътната мисъл. Истинските мъже не са мутреещите. Истинските гейове не са Кристиян. Истинските жени не са кифлеещите. Даваме им поле за изява и много обичаме формата тук да го печелят простодушните, домакинстващите, онези с преувеличените трагедии или "народните" пичаги и батки. Зрителят обича да съпреживява и копира поведенчески модели. А дава ли си сметка кога го въвличат в скалъпени истории на фалшиви герои? В крайна сметка той потребява продукт, но не и в смисъла на прасе, на което може да пробуташ всичко и то да го консумира. Истински достойните и класните... Те са много често сами. Те са ненормално нормални. Борят се безроботно и доблестно. Работят. Творят. Не са на показ. И все по-често напускат България омерзени... Заради това, което ни залива в предавания като Биг брадър. Искам един сезон с позитивни, усмихнати, непокорни, креативни личности. Със силни характери, но не в криворазбрания за това днес смисъл. Хора смели, сърдечни, но и галантни, широкоскроени, великодушни. Да се обединяват, за да бъде пример това и за едно обединено общество. Да се насърчават младите на към пороци, а към подхранване на ценностната система и добродетелта. Да се стимулира благотворителността. Да си отворим очите за талантите си, за природата си и оптимизирането на ресурсите, за глобализацията, за изкуството, за хуманнното оцеляване. За нас...