Сродни души

 Идва есента. Привечер. Тя върви сама. Отново сама. Облечена във вехнещия си блясък, но все пак сияеща и все така достолепна. Умислена, с бавна походка. Изтънчената дълга рокля, финият висок ток и шикозното палто, покрили изящната й фигура, респектираха. Будеха възхита, но държаха и на известна дистанция. Изразителните й очи бяха натъжени. Само една искрица се прокрадваше в дълбокия й поглед. Тази жена има приказни очи. Само да можеше някой да прочете в тях истината... Но не. Те обичаха да четат в деколтето й, което тя вече умело прикриваше. Никой вече не четеше между редовете. Никой не гледаше вътре в една жена, в нейния свят. Прибираше се към вкъщи. Уморена след дълъг работен ден, тя бе седнала да пие едно малко по женски със своята най-добра приятелка. Обичаха да си говорят за мъже. Но не по онзи махленски кукленски начин. Чудеха се къде са истинските мъже. Тя, самата тя, беше цяло вълшебство. Истинска дама. Преди да пристъпи прага на дома си, се спря и си помисли: „Какво правя, защо се прибирам... Този скучен живот... Отивам сама на бар!”. И го направи. Тя, която ненавиждаше тези проклети нощни заведения, където се подвизаваха основно пустиняци и неудачници. Е, барът беше квалитетен. Поръча си едно голямо. Един по един започнаха да я наобикалят спретнати състоятелни мъже. Погледът им издаваше едно спотаено либидо. Един нагон, който само чакаше да бъде разкрит. Тя мразеше лесните, евтини, достъпни сцени, особено от претендиращи за класа мъже.  Какъв ти елит... Този филм го беше гледала и вече го спираше още в началото. Питаха я: „Как се казваш?”, а тя отвръщаше: „Има ли значение?”. Коя си, каква си, личността ти, душевността ти, емоционалността ти... Наистина – има ли значение, когато си просто обект, красив пейзаж... Тя искаше да вирее на своя територия все така еманципарана, а не да я откъсват и да я присаждат в чужда среда с неблагоприятни условия. Тези мъже... Мислеха си, че емблемите на костюмите им впечатляват. Тя стана и си тръгна. Още преди изхода видя и чу ехидни подмятания и посочвания с пръст, шушукания. Усмихна се леко. Беше свикнала да не я разбират и да я намират за странна и луда. Тя беше енигма за тях. Друга планета. Непристъпна зона. Дори да се опитваха само да я докоснат, погледът й ги смразяваше на място. Тя търсеше онази сладка тръпка на внезапното, различното. Така разпознаваше истинското. Липсваше й онзи мъжкарски подход. Някой да й направи комплимент по-различен от дежурните. Да я накара да се почувства приятно уязвима. Класата в нея беше навсякъде и във всичко. Във финия глезен, в изпънатата като струна стойка, в кралската походка. В начина, по който отпиваше. В начина, по който благодареше. В начина, по който милваше малко дете. В усмивката. Тази жена е нежна мелодия. Тя е родена за любов. Величествена, но крехка. Вървеше по пътя още по-бавно и вече дори лишена от всякаква ангажираща мисъл, какво се случва с живота й, ще намери ли мъжа за себе си. Тя не търсеше принцове на бели коне. А онзи, който да я допълва, да я доизразява. Мъжкар, ала не гангстер. Трудно е да се опише. Отчаянието беше преминало в апатия. Реализирана, успяла, красива. И самотна. Приятелите я вадеха от инертността донякъде. В работата си тя гореше. Но естеството й беше ясно и бе преминало в рутина. Все повече градеше планове за семейство, за странично развитие, да затваряне на житейския цикъл. Но не става така. Най-истинските неща в живота те намират сами, дори да изглеждат най-случайни. Тя всеки ден, всеки час търсеше Него във всекиго. А то бягаше. „Ами ако е този...”... Вечерите прекарваше с една плюшена играчка и възглавницата си. Тя мразеше чисто женските глезотии. Не беше твърде суетна, защото природата я бе сътворила естествено красива. Животът й така се бе стекъл, че й бе писнало да съдят за нея по външния вид, да я намират за красива и толкова. Тя има съдържание, не само опаковка. Питаше се: „Ако се запусна, дали този, който трябва, ще ме забележи... Ако седна и заплача някъде... Ако стана фриволна... Или ако... Ако, ако...”. Минаха години. Обичайното ежедневие. Тя виждаше все повече свои приятелки задомени, с деца. Радваше им се притихнала отстрани. Но в очите й всяка вечер напираха сълзи. Горещи, солени, кристални. Докато съвсем не пресъхна. Гледаше на цялата поквара около себе си като на някаква лава и само я заобикаляше. Спря да разсъждава за причини и обстоятелства и какво предстои. Една вечер бе със своята най-добра приятелка. Чувстваше се отпаднала. Дори не се бе пременила в поредната изкусна вечерна рокля. Беше с бяла риза и дънки, с разпуснати коси и лек ефирен грим. Никога не допускаше да е напълно неглиже. С приятелката си говориха служебно и в ума й нямаше и помен от размисли и анализи за мъжете и философията на живота. Бе станало безумно рационална и прагматична. Реши да си поръча един чай и преди това посети тоалетната, за да се огледа и освежи. Точно до нея имаше едно голямо сепаре, на което стоеше изискан мъж, комуто по инерция тя не обърна внимание. Просто силует, фигура, запълваща пространството. Този мъж... И той с костюм. Но някак... Различен. За аксесоар имаше само един стилен часовник. И още няколко силни атрибута: красива усмивка, дълбок поглед, бистър ум, смело сърце. Оръжието му е в неговата мъжка дума. Човек на честта. И същевременно... притихнал като нея. Забеляза я. Видя себе си в нея. Остави настрани телефона си. Нещо го посече вътре като нож. Не беше излизал на срещи от години. Мразеше и ергенски сбирки, където приятелите му пускаха дебелашки шеги и осмиваха жените. Изневерите, гуляите, нехигиеничността го отвращаваха. За него жените бяха светила. Ала имаше умора от непрестанните игрички на горделивите и празноглави златотърсачки. И те го смятаха за луд, след като не ги осигуряваше, дори отразяваше. Рядко се впечатляваше от някоя жена. Обикновено тогава коленето му омекваха, дъхът и сърцето му сякаш спираха, погледът му се размиваше и той губеше образ и картина. Но този път бе различно. Той видя нещо в тази жена. Тя се забави в тоалетната. Той взе една хартийка, направи я на роза и написа на нея: „Красива сте като тази роза, макар да не е истинска”. Тя излезе, остави ключа на плота до вратата и видя това произведение. Преди малко го нямаше. Обърне се към мъжа – той преглеждаше телефона си. Тя спря погледа си на него, присви очи и усети как започна да връща предишното си Аз, да събужда емоциите си. Затрепери, но не го показа. Нейните крака също се подкосиха, но побърза да се върне в реалността, заявявайки си на ум: „Сигурно пак съм в грешка, тръгвай си!”. И се запъти към градината. Но се подхлъзна. Боже, не беше й се случвало с токчетата, а този път на равни обувки изгуби почва под краката си. В този миг мъжът стана и я прегърна с дланите си, спаси я от падане. В първия момент й се стори, че той се възползва от нея... и инстинктивно й идваше да му зашлеви шамар... Но той я погледна толкова категорично и чисто, че на нея вече й бе ясно, че той знае всичко за нея. И е за нея. Дори не я целуна. Само я погали, усмихна се и я помоли следващия път да внимава. Подаде й розата. Наблюдаваха се 5 минути, докато вземат адекватно решение какво се случва. Той само й сподели: „Не знам защо чувствам някакъв прилив, някакъв знак от съдбата. Обикновено имам силна интуиция и тя не ме лъже, но рядко ми подава подобни сигнали!”. Тя не знаеше какво да промълви. Мъжът й каза: „Нека Ви закарам до вкъщи, красива сте, но видимо отпаднала. Аз нямам много голямо състояние, но имам голямо сърце. И мога да Ви го подаря.”. Така поставиха началота на една неразделност и завършена цялост. Тя и той. Другото име на класата. Намериха своята половинка, своя спътник в живота. Два пътя, слети в едно. Като два извора в една река от любов. Безусловно. Има чудеса. Случват се. Ако това за вас е чудото, колкото и да ви се струва немислимо в днешно време, пожелавам ви го! Сродните души се срещат все някога.