Тя... е мой приятел. Това е достатъчно. Поредно интервю с нея, с нов прочит върху добре забравеното старо, изящното и проблематично актуалното. Отново изчерпателно, безкомпромисно, категорично. Отново тя, отново себе си. Тя е от мислещите, креативните. Личи си по всяка нейна реплика, снимка, във всеки неин поглед. От хората, с които разговорите са задълбочени, директни, честни. Може да не се видим дълго, но поддържаме една духовна близост, която никое време и разстояние няма да заличи. Знам защо го казвам. Просто сме на една честота. Вярвам, че тя има безпределен скрит потенциал, който трябва да заяви пред света. И силно се надявам в някое от следващите ни интервюта да си говорим открито за нови, безпрецедентни реални триумфи. Повече хора като нея ни трябват. РЕНЕТА ХРИСТОВА!
Честита Нова 2019 година! По традиция нека те попитам –
какви планове си заложи за тази година, как я посрещна и каква 2018 г. изпрати?
- Надявам се 2019-та да е годината на действията. Защото
само с намерения никой не пристига далеч. Няма значение какво намерение имаш,
ако на практика стоиш на едно място. Изпратих година, през която се научих да
гледам страховете си право в очите.
Много израснах благодарение точно на тях.
За щастието има редица дефиниции. Сподели ни своята, но
към настоящия момент от живота ти.
- Щастие е, когато
вечер заспиваш с чисто сърце.
2018 г. беше година на търговски войни, политически и
граждански стълкновения, икономическа волатилност. Защо обществата и
човечеството вече нямат търпимост? Пренаселихме Земята ли, пренаситихме се от
консуматорството си ли, или просто досегашните модели на управление вече се
изчерпаха?
- Продължавам да вярвам в индивидуалната, лична отговорност.
Добре е понякога погледите ни да са по посока на малките неща. Ти като човешко
същество къде, как, с какво, на кого можеш да бъдеш полезен. Все държим някого извън себе си отговорен.
Нека пак поговорим малко и за журналистите, които трябва
да са стожер на истината. Кога за последно се впечатли от реплика на журналист,
от интервю, от репортаж? И как всъщност трябва да изглежда журналистът на
съвремието ни – мултиплициран, прям, независим или раболепен, хлъзгав
макрейкър?
- Журналистите в нашето време не са ли само посредник при
предаване на нечия информация? Единици са тези, които могат да ме впечатлят.
Възхищавам се на Ориана Фалачи. Хора като нея, които виждат отвъд и не се
страхуват да информират света за видяното. Хора, които могат да се досетят
каква всъщност е истината, какъв е крайният резултат. Повечето журналисти
представят компетентното си мнение, но нямат силата да го защитят. За
останалите, които изкривяват информацията заради собственото си его, или тези, които обслужват чужди
интереси, не искам да говоря.
Какво смяташ за новогодишната реч на президента и според
теб защо тя разпали толкова противоречиви дискусии? Не смяташ ли, че бе справедлив
в изказаната оценка?
- Аз съм много учудена при сегашното управление в страната,
как се появи фигурата на Румен Радев. Сигурно има нещо, което ми се губи. Не
знам. Той е балансьор в обществената обстановка. Уважавам го и, честно казано, съм му много благодарна за тази реч. Имах
нужда да чуя това, а вярвам, че не само аз се чувствам така.
Напусна ни големият Иван Ласкин. Преди него мнозина
български артисти и въобще творци от това поколение и от предишните си отидоха
от този свят, повечето – обругани, огорчени. Защо българинът допуска това? В интернет
възникват безконечни спорове
кой какво сам си е причинил, защо е починал, обсъждани биват семействата на
въпросните вече покойници. Ще се научим ли ценим своите таланти, докато са
живи, и ще ги оставим ли да почиват в мир? С теб не сме последна инстанция,
нито регулатор за това, ала все пак те питам за твоето мнение.
- Моето мнение по този въпрос е много противоречиво. От една
страна, ме е яд. Мисля си,
както за Иван Ласкин, така и за Боян Петров (мир на душите им), че понякога
хората искат на всяка цена да бъдат забелязани и запомнени. Това е много тежко
явление, тъй като е опит за преминаване на чисто човешките граници. Има с
какво, може да продължава да има с какво. Не е нужно да се самоубиваме, за да се почувстваме живи. Животът е
подарък. От друга страна, не искам да съдя никого - нека всеки живее така, както реши.
Наскоро ми сподели, че трудно се попада на лоялни
приятели. Да, не откриваме топлата вода, обаче аз имам един конкретен въпрос.
Защо всички се оплакваме едни от други, всички сме потърпевши от нечия
некоректност, а никой от нас не посочва никога себе си за виновен? Никой не
казва: „Аз сгреших, аз нараних. Не бях прав“. Ако всички сме наренени, кой е
ранилият?
- Много хубав въпрос. Но не съм съгласна с твърдението ти.
Аз много често си мисля, че аз съм сгрешила; че аз не съм разбрала; че аз
напълно съзнателно съм наранила. Само че не очаквай да ти го кажа. Сигурна съм,
че при много хора е така. Промяната в поведението е най-доброто извинение. По-добре ли ще се чувстваш, ако аз ти се извиня, но после пак направя
нещо нараняващо те? А и искам да ти кажа, че всъщност никой никога не ни
наранява. Ние сами се нараняваме, възприемайки по този начин нещата. Цял живот
съм имала избирателна пропускливост за хората около себе си. Мога и да толерирам
това, което не одобрявам, но държа дистанция.
Как трябва да изглежда и звучи прошката?
- Много малко хора имат силата да разбират същността на
прошката. Можеш да простиш, да разбереш мотивите за нечие поведение, но това не
означава, че го приемаш или че го одобряваш. Прощаваш, най-вече, за да можеш да
продължиш, за да е спокойна душата ти.
От години се
злоупотребява с думата „класа“. Чувайки я ти, каква конотация ѝ придаваш?
- Класата е високо окачествяване, което, отнесено към
личността, придава премереност. Тя е стълб, на който можеш да се облегнеш сред
обществото. Класата не е маска - тя е
едно тихо достойнство, което малко хора биха оценили.
Коя е
последната книга, която те вдъхнови да преосмислиш поведението си?
- Както знаеш, аз
съм пристрастена към четенето. Не искам да давам името на последната книга,
която съм прочела, тъй като го приемам като някакъв вид предпочитание. Много
книги си заслужават четенето. Вярвам, че докосването до този тип знание е
голяма ценност. Често е и твърде лично изживяване.
Реалността
намира отражение и в живота в социалните мрежи. Но не предозираме ли употребата
им и не започнахме ли да страдаме от хронични интернет заболявания? Каква част
от себе си трябва да разголим публично?
- Смешно ми става
покрай всичките тези "за" и "против" социалните мрежи.
Защото много зависи кой за какво ги използва. Много е важно да си филтрираш
хората и информацията, която пристига до теб. Колкото до разголването...
какъвто си в реалността, такъв си и там - няма как да се скриеш. Разбира се,
има разминаване, но не голямо. Нямаш представа колко много съм разбирала за
хората от профила им в социалните мрежи.
Как възприемаш
незаконно забогателите, преялите с власт, капризните парвенюта и изобщо цялата тази
плутокрация?
- Ами не ме
интересуват. Това, което взимаш насила, все някога ще ти се отнеме. Дразнят ме
само тези, които лъжат, че са болни, и се облагодетелстват с ТЕЛК-ови решения
само за да получават финансиране за несъществуващото си заболяване. В смисъл -
как можеш да лъжеш за здравето си, това ми е адски противно. Докато в същото
време хора умират, защото им бавят трансплантации на жизненоважни органи.
Нелепа история.
По мои
наблюдения сме станали изключителни безбожници и лицемерно вярващи. Смяташ ли,
че щяхме да живеем по-добре без религиите? В коя сила вярваш?
- Има твърдения,
че религиите в голяма степен манипулират обществото, но искам да знаеш, че
заради страха си от по-висша сила някои хора се замислят преди да направят нещо
лошо. И това е, само защото не разбират същността на духовността. Тази сила -
за награда и за наказание - е вътре в нас. Божественото е във всекиго от нас.
Защо приемаме
масовите терористични атентати в последните години, организирани главно от
радикални ислямисти и техни поръчители, като нещо закономерно и съвсем
естествено? Не притъпихме ли съвсем сензорите си?
- Ами не е ли
естествено? Наранените хора нараняват. Няма какво повече да се обяснява по този
въпрос. Защитата често е отчаяние и агресия. За съжаление.
Правиш
изключително естетични, поетични, символно изградени снимки. Посещаваш
удивителни места. Кое местенце те е пленило най-магично? В България е, нали?
- Благодаря, но може и по-добре. Ха-ха. Ами аз
малко бях пътувала в България и в един момент изпитах нужда да видя държавата,
в която живея, от различни ъгли. Засега най-магичното място, което съм
посещавала, е селцето Лещен. Там атмосферата е много одухотворена. Спокойствие
и уют. Голяма свобода. Има още много, много чудни места, които ще бъдат
посетени, живот и здраве.
Открила ли си
своята мисия, или си от онези търсещи, неспокойни души?
- Открила съм я,
да. Трудности има навсякъде, важното е това,
с което се занимаваш, да има смисъл за теб. Трудностите идват, за да разбереш
колко силно желаеш нещо.
В предишното
интервю заяви, че искаш да оставиш мастилена диря. Все още съм в очакване да
започне този процес... Защото го можеш! Та?
- Всичко с времето си.
Сподели с нас
кои са твоите малки моменти на блаженство? Свързани ли са с любовта на живота
ти, семейството ти, с допира до природата, сънищата, мечтите, самотата, чаша
вино, музика, стих? Кое те изтръгва от обичайното ти състояние и те води към
Нирвана? Или си строго прагматична?
- Обожавам
моментите вечер след тежък ден в леглото, когато чета хубава книга. Или когато
пътувам. Ценни са ми моментите, когато знам, че съм останала вярна на себе си и
съм направила възможното, за да облекча поне малко живота на някого.
Имаме ли нужда
от духовни водачи, или сме сами ментори на себе си винаги и за всичко?
- Be your own
muse. :))) Вдъхновявай се от хората, но никога не се сравнявай. Ти си си ти!
Много е хубаво!
Сега е
моментът да бъдеш щедра на думи за мен, но в никакъв случай на апотеози.
Разкажи нещо за мен под някаква по-еклектична форма, а не „ти си роза, ти си
крем, ти си щастие за мен“. Можеш да бъдеш и безпощадна. Кажи ми, до къде искаш
да стигна, какво искаш да науча от теб и научих ли те аз на нещо? Сгреших ли
някъде? За какво сме си признателни, какво не сме си казали и за какво искаш да
ни остане време?
- От теб се
научих да не падам никога под нивото си. Много строго и честно в теб има една
висота. За което мога да ти бъда много благодарна. Искам време за повече срещи
на по чаша вино, повече топли разговори. Надявам се да се научиш да разпределяш
правилно енергията си и да се съсредоточаваш върху ценните хора. Ти знаеш какво
имам предвид.
