"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" - съкровената изповед на един несъвършен, но любящ баща

През втората половина на тази година си направих кратка пауза, в която си починах от целия литературен шум, който ни заобикаля от известно време. Малко или много бях повлиян и от средата, в която работех. Понякога се обърквах какво точно ми се чете. Лъкатушех между "трябва", "искам" и мейнстрийм вълната, която ми бодеше очите. Добре знаем, че не всичко, което се рекламира, е качествено. Да не кажа, че точно онези предварително раздути балони са точно за произведения, които без гръмката рекламна офанзива не биха си проправили път в света на книгите. Та, починах си аз, като през това време лежерно четях "Нещата, които синът ми трябва да знае за света". 

В никакъв случай творбата на Бакман не е за подценяване, въпреки че на мен ми подейства като разтуха и прочисти сетивата ми, които се бяха "задръстили". Честно казано, не съм чел точно кичозно-крещящите книги, а нравоучително, исторически и фактологически натоварени такива, които изцедиха емоционалния ми ресурс. Специално Фредрик Бакман винаги ми е въздействал. Още съм впечатлен от "Сделката на живота ти" и "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг". Към онези, базирани на по-спортна тематика, още съм предпазлив. Разбира се, знам, че и в тях заляга мотивът за човешкото. Веднъж мисля, че бях определил Бакман като "изкусен антрополог на човешката душа". В почерка на перото му има магия. Този човек така комбинира думите, че те въвлича в един пълнокръвен свят, близък неимоверно много до нашия действителен. За мен е майсторството да построиш реалистични отношения и екосистема и още по-правдоподобни персонажи в рамките на една творба. Не е ли смисълът именно в това да адресираме послания, които ни засягат лично, и са иззети именно от достоверността на заобикалящата ни среда? Да, има други майстори на перото, които успяват да изградят утопичен свят, който пак да има отношения към реалния - да го надгражда, опровергава или да дава заявка за бъдещето му развитие. Но аз не съм много по тези бягства, твърде са ми абстрактни често. Понякога е по-голямо предизвикателство да обхванеш по-широк кръг читатели, успявайки да влезеш в ума и сърцето на всеки от тях. Първичните читатели, читателите буквалист също са трудни за разчупване. Когато успееш да ангажираш масата към тема, която тя приема за лична - ами да, справил си се. И така да структурираш мисълта си, че повечето да си кажат: "По-добре не можех да го опиша".

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" е първата написана книга на Фредрик Бакман. Като такава тя е и по-чувствено обагрена, сантиментална, ала все още неразкриваща всичко козове на автора в позицията си на такъв. На няколко места се смях от сърце, други ме усмихваха по детски, трети ме умиляваха. Бакман е безкрайно открит, непретенциозен и забавен в тази си роля - на баща и на разказвач. Съвсем несъвършено и симпатично-закачливо и неосъзнато смесва функциите си. Сигурно и той сам знае, че е добър баща. Да, може да е небрежен, припрян понякога, неподготвен, но е грижовен и диалогичен с детето си. Дава му съвсем простички примери, които с богатството на въображението си така умело имплементира в речника си, че те придобиват рутинен характер и риторика. Като всеки баща и той изпитва страхове - детето му да не бъде аутсайдер, но да не бъде и абсолютен конформист същевременно. Отделно, той иска да възпита у него непреходните ценности, които вече са на изчезване - да бъде уважителен спрямо дамите, родителите, авторитетите, връстниците си. Да не удря и да не бъде удрян и като цяло да тушира агресията. Да бъде добър, достоен човек.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" са съветите, заканите, шегите и мъжката чест на един баща. Отношенията родител-дете са специфични и строго индивидуални. Сега със сигурност знаем, че Фредрик Бакман не просто е добър баща - точно заради това, че признава несъвършенствата си, без това да го отдалечава от сина му, а и тъй като му предава най-важните си уроци по съвсем достъпен и поучителен начин и го подготвя за самостоятелността. Най-ценното послание е да не се взимаме насериозно, защото не сме вечни. Да имаме стойност и да не предаваме принципите си, докато сме тук. И да знаем, че алтруистичното добро дело е мярката и еталонът, който никога не излиза от мода. А да бъдеш добър родител - това е призвание.

50 години на сцена - най-красивият музикален подарък на Михаил Белчев

Това бе насловът на този титаничен, достолепен концерт на вечния Михаил Белчев. Артист-изпълнители като него определено надживяват времето си. Те не са част от миманса. Когато ги гледаш и слушаш, имаш усещане за нещо познато, неразделно от българската култура. И сякаш толкова свикваме с тези хора, че започваме да ги приемаме за даденост в един момент, а не бива. Те са още тук. Трябва да им окажем подкрепата, която заслужават приживе. Михаил Белчев отбеляза една грандиозна годишнина с наситен със съдържание спектакъл. Сериозно предизвикателство е да успееш толкова години да музицираш. Без да звучи патетично, това е подвиг, като знаем колко са се поразмили критериите за качество на българската музика. Истината е, че времената на Златния орфей липсват на българската сцена днес. Липсват от гледна точка на престижа на един такъв фестивал, който раждаше след всяко свое издание култови произведения.

Но не това е фокусът на статията ми. Акцентът е самият Михаил Белчев. И този път той не заобикои принципите си. Направи ни част от своя празник и своеобразен музикален триптих, който отбеляза в зала 1 на НДК. На възраст, в която човек започва да си задава въпроси и да се "заиграва" със старостта, Михаил Белчев демонстрира елегантно чувство за хумор и самоирония, уважение спрямо публиката в залата, градация на репертоара си и интересни препратки към различните времеви периоди от кариерата и живота си. Съвсем нормално е човек на тези години да изпитва сантименти, да е богат на спомени от преживявания и да се усмихва, когато се сети за младостта. 

Духът на Михаил Белчев е все така жизнен, търсещ, питателен. Той умее да се надсмива над дребните житейски несгоди, над първите оплаквания от старостта. Нито за миг не показа умора, недоволство. Не упреква и младите. Не посочи с пръст никого. Изключително благодарен, всеотдаен човек с неизчерпаем ресурс, заряд и вдъхновение.

Специалните гости бяха много - Нели Рангелова, Тони Димитрова, Силвия Кацарова, Илия Ангелов, Васил Найденов, Данчо Караджов, Веселин Маринов, Богдана Карадочева, Наско от БТР и още много други, включително и неговото семейство. Всички се сляха в един цялостен спектакъл под съпровода на мелодичните песни и благозвучната поезия, родена от перото на талантливия Михаил Белчев. Той е абсолютно мултиплициран творец. Всяка негова композиция е израз на романтика, нежност и дълбока душевност. В тази дълбока душевност няма място за антагонизъм. Дори и да се загатне невъзможното, нежеланото - то е така представено, че не натоварва сетивата. Творчеството на Михаил Белчев те пренася в измерение на хармония от музика, поетичност и добрина. Прозвучаха шлагери като "Не остарявай, любов" и "Булевардът". В залата не спря на да струи чувство за уют, безвремие, топлина и могъщество същевременно.

Той беше пред нас - като стожер на неувяхващата, красива българска песен, която няма как да бъде ретроградна. Тя просто е красива. Готов винаги да защити изчерпателно творческия си труд, да приветства колеги, да бъде носител на изкуството в най-изящните му проявления. Това е той - човек на жестовете, детайлите, метафорите. Толкова характерен, фин и убедителен в това, което ни представя. Той е от това поколение творци, които имат още какво да сътворят, изпеят и кажат. Те могат да ни научат на стоицизъм, правдивост, благоприличие, последователност и приемственост. Той остава там, на своята почетна стълбица. Душата му е песен, стих, апел към това да запазим чисти човешките си ценности.

Дидактиката във втората лекция "За всеобщата просвета" е общочовешката

Лекция № 2 "За всеобщата просвета" е един многопластов свят, в който словесната еквилибристика на Камен Донев има заряда не просто на нравоучение, а силата да разтърси емоционално човека в теб. Емоциите са разнопосочни. Дидактическият подход е толкова гъвкав, че подчертава до изящност и неузнаваемост таланта на Камен Донев. Той е мултиплициран. Всичките му малки трансформации в рамките на това макропредставление са една титанична вселена. И са кристално синхронизирани и хомогенни по същността и визуализацията си. Всеки един пример е онагледен. Изкуството на музиката, поезията, танците и артистичността се преплитат в авангардно изразителен и непростодушен стил, който пленява аудиторията. 2 часа се замисляш над ролята на просветата в наши дни, но и се забавляваш, защото невежеството, глупостта и сатирата не са извън обсега на внимание на учителя.

С изключително бърза скорост Камен Донев изстрелва дума след дума и трябва много внимателно да следиш мисълта му, за да не изпуснеш нишката ѝ. В един момент обаче хващаш ритъма. Той те увлича и потъваш в дуалистичните понякога съждения на главния герой, който просвещава, осъжда, иронизира, опонира. Богатството от сравнения, сюжетни линии, препратки към историята и различните видове изкуство правят спектакъла художествено богат и съдържателно наситен. Всяка думичка от словото е с предназначение. Всеки един танц представя не само националната култура и идентичност на въпросната държава, от която произхожда, а материализира глобализация в рамките на тази еклектична постановка.

Възгледите на учителя са проницателни, аналитични, целомъдрени. С достъпни изразни мотиви той заразява всеки зрител с мисълта си. Кара ни да сме социално солидарни, да не се взимаме много насериозно и същевременно да опитомим първичността си - за да осмислим функциите си на граждани, синове, дъщери, родители, приятели, партньори, ученици, служители. Народопсихологията на българина е балкански шармантно охарактеризирана.

Диверсификацията на диалектиката в това произведение, чието лице е Камен Донев, е импозантна.  В спектакъла участват редица артисти, което провокира още повече пиетет. Определени откъси ни умиляват, други ни оставят без дъх от смях, трети ни засрамват искрено. Но ни държат  в кондиция. Речта на Донев не е накъсана, макар да е фрагментарна. Тя е обвързана с всички житейски цикли, мъжки и женски привички, обществени порядки и поведенчески прийоми. Учителят оголва сетивата си без остатък и неуморно ни убеждава в смисъла на казусите си. Кара ни да приемем по-леко недостатъците си дори. 

С езика на съвременниците и предшествениците си Камен Донев в актьорската си позиция на учител си служи със средствата на богат инструментариум от художествени средства, форми на изкуство и като истински естествоизпитател ни прекарва през тънката линия на живота и въплъщава характерологията си на модерен културтрегер, който обяснява житейската емпирика така, че всеки един да я усвои. Тя е практическа и релевантно експонирана. Ние си тръгваме от този спектакъл по-осъзнати. Той е едно своебразно намигване и хвърлена ръкавица към предизвикателствата, които сами да си поставим пред себе си, за да закърпим пробойните в поведението си и възпитаме в себе си и поколенията след нас едно по-конструктивно мислене.