"Лебедово езеро" - класическият израз на надживяващата времето любов

Спектакълът "Лебедово езеро" изпълни с футуристичност и финес атмосферата в зала 1 на НДК на 13 декември. Съвсем предколедно знаменитото балетно произведение оживя пред очите на хиляди зрители. По израженията и реакциите на присъстващите се долови една всеобща приповдигнатост и задоволство от начина, по който се пресъздаде "Лебедово езеро" на наша сцена. Специалното участие на солисти от "Болшой театър" допринесе за класата от най-висок ранг, прецизирането на всеки детайл и насладата за сетивата. В трупата фигурират единствено представители на реномирани балетни театри от Москва и Санкт Петербург. Солистите - прима балерината на "Болшой театър" - Мария Александрова, и премиер балетистът - Владислав Лантратов, са главните отговорници за красотата на спектакъла.

Историята на "Лебедово езеро" датира от далечната 1877 година. Ценителите на творбата на импозантния Чайковски и на балетното изкуство държат на традициите, на съхраняване на сюжетната линия и генералната идея на хореографията. Класическата нотка запазва духа на автентичното. Промените са свързани с осъвременяване относно визуалната презентация във вида на 3Д декори. Мултимедията на видеостените бе в абсолютен консонанс със съдържанието. Замъкът, езерото и дърветата се преобразяват съобразно динамиката в настроенията и настъпващите обрати. Завръзката, кулминацията и равръзката - както винаги безкрайно емоционално напрегнати, ангажиращи зрителя с драматургията си. Изкусните 37 на брой танцьори бяха на изключително високо ниво, доколкото моят скромен естетски ценз в случая ми позволява да преценя. Гъвкавостта струеше от всяко тяхно движение. Освен това бяха в категоричен синхрон.

Несъмнено по-младите, които тепърва се запознават с класиката, са привлечени и от визуалните нюанси, които им помагат по-лесно да възприемат творбата. Зала 1 на НДК събра пъстроцветна по характера си публика, обединена от идеята да се потопи в блаженството на класическо-съвременен балет.

Четирите действия на либретото рисуват една картинна история за любов, сълзи, магия, бал, замък, лебеди. Основните 7 персонажи биват изиграни със сърце. Идеята е да се вникне в душевността на всеки един от тях, а това умеят само професионалисти с висока култура в изкуството, което експонират.

След 1950 оригиналната постановка с трагичен финал влюбените Одета и Зигфрид да пренесат любовта си в жертва и да умрат заедно в езерото, противопоставяйки се на злото, е заменена от щастлива развръзка за тях самите. Това смекчава концепцията и я съчетава с надежда. През годините са представяни още доста вариации за разчупване на цялостната визия на постановката, ала тя остава все така героична, епохална и наситена с грациозност и еклектика. Класика, която надживява времето и претворява алегорията за величината на верността на любовта и борбата за нея. Един свят от фантазия, химера,  добро и зло, консервативността и личната човешка свобода под формата на право на избор. Както и да се видоизменят от актуалните ефекти, хорските чувства са същите, което имплементира в "Лебедово езеро" изконните идеали, вековните нагласи и малките съдбовни революции. Малките революции на големите хора, които са големи дори и в титаничната си любовна изповед, както и в трагизма си.

Допълвам публикацията си от декември с нов прочит на спектакъла, на който присъствах още веденъж - като този път това се случи в Античния театър в Пловдив. Няма да бъда обстоятелствен, защото сюжетът е добре познат. Съставът отново покори върха на изкуството и задоволи културната ми жажда. С не по-малък трепет наблюдавах как се развиваше действието на фона на енигматичния Античен театър, позициониран в сърцето на моя град. Този път пак имаше мултимедия, но предвид спецификата на мястото бе по-различна. А събитието - все така характерно. Всички участници разлистваха пласт по пласт от цялостния си образ, за да вникнем в красотата на "Лебедово езеро". Пластичността и синхронът както винаги в категоричен баланс с останалите компоненти. Лекота се носеше, феерия. Това е изкуство, която трябва да усетиш с душата си, независимо от ценза си. Това и сюблимен израз на грацията, любовта и доброто в един по-съвършен свят, където вълшебствата оживяват. А сега ви представям няколко фотоса от Античния театър:

ЕДИН ЖИВОТ

Един живот не стига да кажеш думите, които искаш.

Един живот достатъчен ли е съвършен да го съзиждаш?

Един живот броим си неволите, завоите, успехите.

В един живот носим и на просяк, и на крале доспехите.

Един живот простихме ли на всички, на които трябва?

Един живот зарадвахме ли всеки, който ни зарадва?

Един живот отблагодарихме ли се на авторитетите?

Един живот изпълнихме ли на прадедите ни заветите?

Един живот разбрахме ли, че парите средство са, не цел?

Един живот разделихме ли кой колко дал, кой колко взел?

Един живот опитахме ли се да обичаме свойте врагове?

Един живот можахме ли да платим всички свои грехове?

Един живот бяхме ли добри, без да търсим отплата?

Един живот устояхме ли на превратностите на съдбата?

Един живот човешки е малко от рая, а и малко от ада.

Един живот да изживееш е най-драгоценната награда.

"Списъкът с приоритети" - пълнокръвният живот и абсолютизмът на силата

Тази година попадам на необикновени книги, в които се разказват действителни случаи на онкоболни. Лични съдби на забележителни личности, които още останат в човешката история със силата на своя стоицизъм. Хора, чиито човешки истории биват увековечени заради надмощието, което демонстрират над болестта. Хора, които завършват животите си достойно и вдъхновяват мнозина по пътя си да бъдат също толкова жертвоготовни. Защото какъв друг избор имаш - най-лесно е да се предадеш, да намериш извинение, да се подчиниш на страха. Именно страхът е в основата на множество заболявания. Веднъж случило се едно заболяване, зависи от разновидността му, ти нямаш безграничната власт да го контролираш. Автоматично ставаш зависим. Но можеш сам да направиш така, че това заболяване да не те смачка. Фатализмът е безкрайно нездравословен в подобни житейски експедиции. Ето затова аз се възхищавам от характери, които катализират лошите влияния в гориво за живот. Така те успяват все пак да изживеят своя живот пълноценно, дори и в края на дните си... Нека се замислим, че все пак не са малко онези, които живеят разточително, неблагодарно и никога не разбират какъв подарък е животът. А да, мили хора - ако има някакъв истински подарък, то това е животът.

Дейвид Менаше. Преподавател по английска литература в изключително престижна гимназия в Маями - Coral Reef Senior High. В продължение на шест години той усилено се бори с мозъчен тумор, който бавно и сигурно осуетява някои от плановете му. По метода на отхвърлянето авторът на книгата започва да преосмисля приоритетите си. Вече е отдал доста време и жар, посвещавайки се на своите ученици. Чисто хуманно той успява да бъде умел балансьор. Преподава им нужните знания, ала ги кара да ги усвоят посредством интерактивни способи. Интерактивни не толкова технологично, колкото на базата на интересни хрумки, провокиращи гъвкавост в мисленето на учениците. С примери и от своя път той кара всеки един свой ученик да вярва в себе си, да се посвети на личната си кауза и да бъде справедлив. Не им взима страха. Не ги назидава. Не ги порицава. Не скъсява и прекалено дистанцията с тях. Вменява им респект и диалогичност, но в социален аспект не се разграничава от тях. Напротив - той е един от тях и точно това ги кара да му вярват. За един преподавател е важната мярката. Тънка е тази граница. Винаги можеш да загубиш контрол и да изпуснеш нишката. Има опасност да отегчиш тези, които са ти ученици. Има опасност да изземеш родителските функции, както и друг вид риск - да ги оставиш на произвола и да ти се качат на главата. Нищо от това не се случва. Дейвид запомня повечето свои ученици и техните индивидуални драми и успехи и ги пази дълбоко в сърцето си. Те се учат взаимно. Той също черпи опит от тях. Нещо повече - те му осигуряват постамента, върху който той да стъпи, за да им даде правилните съвети, без да губи учителската риторика. Педагогическият му подход е релевантен на представата за качествено съвременно образование. Защото не всичко е суха теория, тестови проверки и страхова невроза от изпити. Менаше ги кара да учат с разбиране и да се справят сами. Толкова, че тези негови уроци се оказват инструментариумът, с който тези деца израстват и построяват своята траектория.

Когато разбира, че има рак и че животът му подлежи на промяна, той реагира и хладнокръвно, и не съвсем. Съвсем нормално е човек първоначално да отхвърля тази мисъл, да се надява да е неприятно недоразумение. Когато диагнозата се потвърджава, започва истинската битка. Битка буквално на живот и смърт. Първите признаци са налице. Усещаш странен дискомфорт и странични общи неразположения, които се пренасят по цялото тяло и от време на време сигнализират рязко. Губиш концентрация, като се стараеш да стъпиш върху този демон, който те мори. Болестта е като триглава ламя. Химиотерапията и цялата отрова, чиято идея е да удължи агонията ти, в един момент даже пренебрегваш. Защото осъзнаваш, че ти остава малко и искаш да му се насладиш с пълни, а на притъпени сетива. Засилваш оборотите, сякаш сега започваш да живееш. Да, харесва ти. Живееш напук на рака, напук на лекари, напук на комплекси и предубеждения. Надмогваш егото и страха си.

Така Дейвид Менаше стартира пътешествие из Америка. Той решава да уведоми всички свои бивши ученици, с които поддържа контакт, за намеренията си да обиколи нови места и да види спиращи дъха гледки. Стотици откликват. Приютяват го в различни градове, развеждат го, наваксват пропуснатото през годините и му дават кураж. Дейвид е вече в колебливо състояние. Зрението му е значително нарушено. Постоянно пада и си нанася сам неволни травми. Но не му пука, грубо казано. Тъй като след семейството, което е неговата неизменна опора, учениците са неговият жизнен показател и акумулатор. Такъв дори в един момент спира да бъде неговата спътница в живота - Паула, с която е градил връзката си с желанието тя да прерасне в общо семейство с деца. В един миг, някъде по време на неговото странстване, тя охладнява и се отдалечава от него. Не става ясно дали болестта му я провокира, но може да се каже, че след дълго премисляне той успява да изтръгне от нея потвърждение на нежеланието ѝ да продължи пътя си с него. Много е лесно да се откажеш от някого, когато заболява, нали? Менаше дори не е на кръстопът. По-добре отвсякога той знае какви са вече неговите приоритети на фокус. Приоритетите, които в преподавателската му дейност стават патент и толкова популярни сред учениците. Вече и като студенти те продължават да живеят, уповавайки се на своя списък от тях. На тези общи срещи изплуват спомени от миналото, приятни и не чак толкова приятни, ала все пак умилителни и мъдри случки. След всяка среща Менаше се уверява, че именно на учителската длъжност е трябвало да се посвети. Той е учител по душа. Българка - Лидия Динкова, негова ученичка и журналист, участва в процеса по популялизиране на дейността, влиянието и съзидателността му във въпросната гимназия. За героя Дейвид Менаше вече се чува и говори навсякъде. Той е излязъл от обсега на локален герой. Той се превръща в легенда и вдъхновител. Казвам това, въпреки че никога не съм обичал да канонизирам някого с помпозни титли. Но самият факт, колко хора този човек е приобщил към каузата си, е красноречив.

Има много ерудирани учители. Всеки притежава свой чар и подход. Мъдростта обаче, придружена от харизма, която заразява и лекува, са направили Дейвид Менаше от обикновен преподавател във визионер и предводител на редица млади образовани лидери. Неговата методика тепърва ще става актуална, понеже само хора като него могат да докоснат бъдещите ученици и да ги посветят във вярата, успеха и знанието. Когато умееш да изразяваш себе си и си напълно искрен в това начинание, намирайки правилния път към всекиго, ти събуждаш най-ценния дефицит на нашето време - доверието, което най-трудно се печели и най-лесно се руши. Хората са обезверени, мнителни и объркани. Трябва някой, който да ги поведе - за каквото и да става дума. Особено ако воюваш с болест и не се предадеш без бой пред нея - тогава мобилизираш всички да забравят дребните си несгоди и да генерират енергията си само в полезни за себе си дела. Да, Дейвид Менаше вдъхнови и мен. В края на всяка календарна година точно такива книги и послания са най-полезни! Това е повече от равносметка. Благодаря!

А ВАШИТЕ ПРИОРИТЕТИ КОИ СА? :)