КОЛЕДА

КОЛЕДА

Коледа е приказка със свят благослов.

Празник за душата и всемирна любов.

Огън в камината и семеен уют.

С тях не усещаме и частица студ.

Искряща елха сгушено кътче заела.

Портокалови кори и парченца канела.

Звън от наздравици, приятелски срещи.

Чисти сърца и прегръдки горещи.

Снежни човеци, преспи, шейни.

Пожелания вълшебни за добри бъднини.

Подаръци, украшения, светлини.

Големи и малки прошепнати мечти.

Коледа – тя ни събира и приютява.

Очаквано чудо ни подарява.

За кратко обаче прокрадва се спомен.

Неканен, внезапен, с въздишка отронен.

Че липсва ни нещо или някой до нас.

А колко сиротни сами са в този час…

И скитат, поглеждат с надежда небето…

Дано някой сгрее и в тях сърцето.

Коледа нека е празник за беден, богат.

Искам за миг благодат в целия свят!

Апокалипсис

Размирици, оръжия, стенания.

Вражди между религии. Заклинания.

Облаци от страх дебнат над нас.

Гласът на мира е във пустиня глас.

Кой разреши да си отнемаме живота?

Да предизвикваме голгота след голгота?

Един е Бог, макар с различни имена.

Ще се делим ли още на диаспори, племена?

След всеки атентат вървим към Ада.

Където с отмъщение творим наслада.

Където кръв, сълзи и мъка делят ни от поредната разлъка.

Защо не ни се позволява човешкото във нас да оцелява?

Защо рушат се мостове, любови, връзки?

Защо гори ги злото с думи дръзки?

Когато ни обземат съзаклятия и срещнем се очи в очи със неприятеля…

Помнете – не се обръщайте с насилие!

Ще оцелеем само със примирие.

Отдавна мина времето на Холокоста.

И продължава между нас да зее пропаст.

Въпросът май е: кой ще надделее?

А как войните да преодолеем?

Войни за територия, морал.

Клониран демон с власт преял.

Глух тътен, див тероризъм.

Апокалипсис от антагонизъм.

Ще моля Бог и всички ангели небесни

да ни спасят от злите сили мракобесни.

И някога на този свят пречистени да бъдем в битието си по-смислени.

Стефимир Гроздев

Потъването на Созопол - ревю

 В тон с темплейтския ми фон (че и рима има) в блога и воден от зимната ми носталгия по морето, сякаш съвсем неслучайно бях въведен отново в приятната атмосфера на Дома на киното. Този път - за да се насладя на филма "Потъването на Созопол". Щом моето сензитивно и трудно впечатляващо се Аз е докоснато от дадено българско заглавие в морето от плява на всякакви други, значи ме е инспирирал резон. По покана на приятел се присъединих към event-a, а и заинтригуван от топоса в заглавието и филма. Созопол. Созопол ми подари 9 прекрасни летни почивки и бягства от суровата реалност. Подари ми гледки за милиони. Не за милиони. Безценни. Но нали така му е приказката. Не бих го заменил за нищо. Има магия в този град. Сгушил в пазвата си най-красивите кътчета от родното Черноморие, той приютява всеки път толкова много гости. Всеки от нас е оставил отпечатък от себе си и във всеки от нас живеят живите белези от Созопол. Не са го избрали като случаен ареал, макар и част от снимките да са протекли и в Ахтопол и Синеморец. Той е смислов пункт на изконното, традиционното и все още актуалното. Духът, уютът и приемствеността му ме пренасят в различни измерения. Созопол не е просто територия с местни забележителности. Не просто курортно градче. Той помни и разказва - дори през зимата, когато си отдъхва в самотата си. И продължава да създава спомени у хората. Точно както в песента "Големият кораб минава".

Започнах отзад напред анализа си, но с този тематичен ракурс стартираха и коментаторите непосредствено след филма, чиято прожекция за мен бе премиерна. Повечето от анализаторите, макар и не всички от тях свързани пряко с направата на проекта, обърнаха поглед, какво свързва всеки от нас със Созопол. И каква промяна е настъпила. Вижте, местата ги правим ние, хората. И ако за някого нещо в панорамата и инфраструктурата на Созопол е деструктивно, то другиму това не пречи на възприятията. Моите не са нарушени. Нюансирането е същото. Зависи каква душевна нагласа заявяваш. Все пак не сме като онези чудаци във филма "Мандарини", които изпитват собственическо чувство и воюват за парче земя. На мен Созопол не принадлежи и аз не му принадлежа. Това не пречи да усещам свързаност. Влошените материални акценти не отнемат от природната му красота. Да, знам че още преди 10 години го презастроиха незаконно мастити хотелиери. Бях свидетел на първите строежи. Бетон, бетон и пак бетон. Необмислените и неекологични инвестиции не ме притесняват толкова вече. Стига ми и да го гледам. Знам, морето в тази част, и не само, е уморено. Понякога се разлютява и ни поглъща с вълните си. Понякога притихва в покоите си. Понякога е пристан. Природата е създала морето да е най-красиво точно в тази си част. Поне за мен. 

 Нека си поговорим за спомени от една семейна история, преминала през урагани и любов. Като тези на главния герой във филма, изигран от Деян Донков. Няма да съм обстоятелствен относно имена и факти от филма, нито на взаимовръзката му с книгата. Екранизацията и без това е наситена с ретроспективна фрагментарност. В някои ревюта прочетох, че била силно, до депресивно драматургична... клиширана, предизвестена, протяжна и монотонна... И прочее, и прочее претенции на зрители с професионални изкривявания, които живеят със сантименти от времето на "Семеен спомен за Поморие". Аз гледах като страничен наблюдател и любител на българското кино. Противоречивите мнения на критици не ми въздействат. Фактът, че визуализацията получи международно признание, показва ясно успешната посока и адаптиране към съвремието. Повествователният маниер е интригуващ и изобразява богата палитра на всички естествени човешки състояния на ретардационен принцип. Прекъсван понякога от кадър с гръмка фраза, метафора, сън, укор или символни образи като тези на кучетата. Лентата е изпълнена с фини прелюдии и алюзии. Бих определил така: мост към миналото, трамплин за настоящето и преход към бъдещето. Фундаментът е миналото. Минало, което може да ни доведе до потъване и да ни извиси над повърхността. Това е лайтмотивът. А потъването всеки го разбира по свой прийом. Потъва ли Созопол? Ако това е художествено средство за потъването и изплуването - за краховете и възходите в нашия живот. Целият живот на главния герой - Чаво, е построен в Созопол. Той просто иска да се уедини и нагълта с водка, и да се самоубие заради уж неосъщественото и проваленото си АЗ. Но през това време превърта събитията - намира отговори на въпроси, обвинения, страхове, копнежи, тайни, възможности, ползи, загуби, рискове... Няма да мина без апосиопезата... 

 Пасторалната композиция на Созопол всъщност е мрачна и напомня изгубената младост. Той се завръща през юни, но изведнъж започват да прииждат неговите приятели. И все пак - създава се тягостно усещане. Сякаш нещо липсва. Нещо си отива. Или никога не е било. Дифузия от алкохол, морска пяна, изпепеляваща страст и топло-хладен дъжд. Колебливият и противоречив образ, ала инак пресечна точна на всички времеви пластове - това е Нева. Новата-стара любов на Чаво. Тази, която променя живота му. Забранената, мистериозната, стихийната, призваната. Снежина Петрова е блестяща актриса. Комплименти и към останалите актьори, изиграли безупречно персонажите си - Светлана Янчева, Стефан Вълдобрев, Васил Гюров, Леонид Йовчев, Веселин Мезеклиев, Мирослава Гоговска, Петя Силянова, Биляна Казакова, Жорета Николова; към режисьора - Костадин Бонев; и другата част от екипа.

 Финалът на филма ескалира в своеобразен катарзис от потъване в чиста любов. Точно когато всичко изглежда приключило. Навярно Чаво ще продължава да търси себе си и да се самоотрича. Музиката е в унисон със сюжетната линия. А операторската и монтажна дейност наблягат акуратно и проникновено на всеки детайл. Късчета история в 10 бутилки водка. Кой би предположил? Вероятно мъката е удавена в алкохола и солената морска вода и те са я пречистили? Последната бутилка и глътка - фатална или спасяваща? Всички знаем.