Ничия земя

 "Мандарини" - филмът е посветен на военните събития през 1992-1993 в Абхазия. За войната между чеченци и грузинци. Урок по мъжество, мъдрост, нравствен стоицизъм. Урок за промяната. До какъв край ни довежда войната и как все пак има надежда, че преосмисляме земното си присъствие. Как не бива да се посяга на човешкия живот. И колко е тиха, тъжна и поучителна смъртта. Кой ни дава право да убиваме, да се погубваме? Ще продължават ли войните да ни разделят? И не сме ли на прага на един по-омиротворен и одухотворен етап от еволюцията си, който да ни върне изгубените човешки ценности? Който дава живот, той има право да го отнема. Земята е наш дом. Земята в пряк и преносен смисъл. Посегателството върху нея, диференцирането на лагери и конфликтите на интереси не са иманентни за съвременния човек, достигнал по презумпция по-високи нива на интелигентност. 

 Нямам идея защо напоследък попадам на филми, които ме разчувстват. Може би силната ми емоционалност вече реагира при най-лек досег. София Филм Фест 2014 и Дом на Киното отново бяха инициаторите. В Дома на киното вече се чувствам в свои води, защото за последната година именно там изгледах един от най-добрите съвременни екранизации. Добри не толкова в касовия смисъл. Добри като послание. Защото живеем в разделно време, живеем на ръба на много изкривени устои, забрани, морални сблъсъци за разрешено и позволено... И е хубаво действителността да се представи в поучителен вид пред нас. В разтърсващо пресъздаване на събитията, за да вникнем в същността им като странични наблюдатели. Не като епигони. Страничната оценка понякога е по-балансирана, не е натоварена с тежестта, когато си вътре в проблема. Хората боледуваме от една болест, която не знам дали е лечима - антихуманност. Дори да не се разглежда точно в този аспект, всеки води някаква война, битка. Войната - нямам дума за нея, но е създадена от нас, хората. Оръжия, боеве, кръвопролития... За територия, за власт, за придобивки, за кеф, за чест... Каква чест се съдържа в това да воюваш? За мен религиозните сблъсъци много често са водещата причина да си въобразяваме, че трябва "да си разчистваме сметките". Но не може да ме убедите, че религиите позволяват и пропагандират насилието... Не може! Бог е един. Наричан с различни имена. За мен той не е материализиран образ. Да, все някой някога е създал света. Върху това не мога да разсъждавам, върху сътворението. Има свещени книги, а аз вярвам на научно доказани факти. 

 Вижте, все пак вярвам в свръхестественото, в съдбовното. Всеки избира своя Бог. Важното е да го носиш в сърцето си, без значение как и в какво го изразяваш. Ала никой не ти дава право да воюваш. Може да воюваш със себе си, на битово ниво или пък по друг безобиден начин, който не застрашава сигурността на родната или чужда общност. Бог не ни е дал в ръцете оръжията, той не ги е изобретил... А нашият ум, който понякога е жесток като бръснач. Осъзнавам, че всеки се ражда добър и в хода на живота си рано или късно проявява повече или по-малко дадени качества. За съжаление някои стават агресивни и решават, че международните спорове и конфликти се решават с престрелки, гонитби. Бежанската драматургия също е с неизяснен произход. Някой друг път ще обсъдя славната история на България, но точно от насилие ние също страшно много сме изгубили и пострадали. И тези белези и рани са лекуват най-трудно. Всъщност те никога не заздравяват. Защото колкото и да се менят поколенията, земята помни горчивия вкус. Не може да го покаже, но е запечатала всичко и излъчва една стихнала нагнетеност, която понякога се подклажда от жажда за нови размирици... Да, сигурно и земята плаче по свой си начин, невидим за нас. Трябва да се научим да се вглеждаме между детайлите на образи и картини. И да знаем, че земята е една. И ние сме никои, за да я разделяме и владеем. Ничия. Земята е ничия. Затова не разбирам тези условия с данъци, имоти, одържавяване, приватизиране, ограждения, кое кому принадлежи и колко години... Няма такъв закон, който и по право да определи какво притежаваш, защото земята не е продукт на труда ни и тя остава след нас. Обичам клишето, че за всекиго има място под слънцето. Там, където ще се чувства добре. И няма нужда от междуособици и изкуствена омраза.

 "Мандарини" е една впечатляваща екранизация за препитанието на двама души, които по план трябва да са в Естония при семействата си. Стават волю или неволю част от неразбирането на историята от емоционални и не толкова интелигентни вербувани войници. Главният герой - Иво, е на солидна възраст, но притежава забележително чувства за справедливост и мир. Той е старец, който едновременно обича и мрази мястото, където живее. Харесва му, чувства се добре, но приближаващите военизирани структури ще внесат смут в спокойната обител, попила от естонския бит и култура. Иво и неговият помощник в бизнеса с мандарини - Маркус, работят неуморно за препитанието си. Живеят кротко, скромно, рационално. Липсват им семействата, но са направили своя избор и плащат цената за него. Възрастният Иво е изключително състрадателен. Той приютява в дома си ранени чеченец и грузинец. Става свидетел на смъртта няколко пъти. Но единствените двама представители на своите общности са оцелели и са спасени от него. Чеченецът се опитва да отмъсти за смъртта на приятеля си и  изпитва неистово желание да осмърти грузинеца. Желание, което впоследствие се пречупва. Тъй като накрая те дори се покриват като съюзници в престрелката с онези руски части, които са дошли да мародерстват. Грузинецът загива. Млад мъж с обещаваща кариера в театъра, полусирак. Дядо Иво го погребва до гроба на своя син, който е убит именно от грузинец. За да докаже, че няма значение кой кого убива. Всички сме хора и всички отиваме на едно и също място. И често правим неща, които не искаме, не можем или не разбираме. А чеченецът отива към дома и семейството си, разбрал липсата на смисъл във войната. И по пътя в колата си пуска аудиокасетата, останала му като спомен от грузинеца. Тази касетка е един от основните смислови пунктове в лентата. Иво и неговите мандарини - един простичък и чист живот. Да отглеждаш и събираш реколта, да търсиш уюта... Този човек внушава на воюващите колко е важно да си с добро сърце и как може да събере в дома си сблъсък на два свята и с правдивостта си търпеливо да им внуши необходимостта от примирието. Другите смислови акценти освен мандарините и касетката са снимките на внучката на Иво и музикалният фон. Погледите на актьорите, приятният хумор, дебненето. Наблегнато е на изразните средства и историята не е разтеглива, а наситена с детайлност, поуки, страхове, премеждия, тайни, надежди. Пренесената естонска земя става символ на противоречие между нарушения ред и смисъла на човешкото начало и съществуване. 

 Режисьорът Заза Урушадзе ни кара да се замислим в днешните времена на беззаконие и неизяснени човешки отношения, че войната няма да ни спаси, а само ще ни тласне към още по-неравноправна социална реалност. Може би някой се бори срещу глобализацията и конвергенцията. Истината е, че всеки народ има своя исторически облик, но всички страни трябва да функционират по един нов мултикултурен модел, който да сплотява. Отекващите куршуми, сраженията и палежите от взривове, обгорелите трупове. Тук преминаваме отвъд военното обяснение. Всеки човешки живот е право и ценност, която не бива сами да си отнемаме. Не бива да се делим по никакви показатели, а да строим мостове между себе си и да вървим успоредно по тях. Понеже пътят така или иначе е един. Започва и свършва по един начин.

Информация за филма:

Режисьор - Заза Урушадзе

Сценарий - Заза Урушадзе

Оператор - Рейн Котов

Музика - Ниаз Диасамидзе

В ролите - Лембит Улфсак, Елмо Нюганен, Георги Накашидзе, Миша Месхи, Райво Трас

Продуцент - Иво Фелт

Продукция - Allfilm, Georgian Film

Световен разпространител - Cinemavault

Разпространител за България - Bulgaria Film Vision

Награди и номинации

Оскар ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Златен глобус ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Бари ’14 – Наградата в международния конкурс Йерусалим ’14 – Специална награда „Духът на свободата” за най-добър филм Манхайм-Хайделберг ’14 – Наградата на публиката, наградата на независимите собственици на кина, Специалната награда Награди Сателит ’14 – Номинация за най-добър чуждестранен филм Талин ’13 – Естонска филмова награда, награда на международните филмови клубове; номинация за Голямата награда Варшава ’13 – Наградата на публиката, най-добър режисьор; номинация за Голямата награда

България

Народе! Спиш ли? Събуди се!

Наоколо огледай се и засрами се!

Родината ти е в черупка свита. А ти пируваш ли, пируваш до насита.

Какво поливаш ти, народе беден? Това ли ти е пътят земен?

На маса вечно, с фалшива близост. За свойто бъдеще загубил милост.

Излез, излез от пещерата, излез от зоната си на комфорт!

Вдигни гордо своята глава! Заставай винаги на борд!

Виж онези в колите бронирани, охранените, корумпирани!

Харесва ли ти да те разиграват, със демоните си душевно да те обладават?

Нима си ти бездушен и апатичен? Нима си като тях алчен, себичен?

Нима не съществува общо благо? Нима не сме една държава?

Защо за теб са клюките награда, а тъне все България в забрава?

Предците ни са завещали богатства и история.

Децата ни какво ги чака – пародия и демагогия?

Дори когато девалвират закони и полиция, стани и заеми позиция!

Вечна, вековна, древна. Земята ни свещена е и суверенна.

Да възкресим славното време, да падне хомота на настоящото бреме!

Нека пребъде България!

Сродни души

 Идва есента. Привечер. Тя върви сама. Отново сама. Облечена във вехнещия си блясък, но все пак сияеща и все така достолепна. Умислена, с бавна походка. Изтънчената дълга рокля, финият висок ток и шикозното палто, покрили изящната й фигура, респектираха. Будеха възхита, но държаха и на известна дистанция. Изразителните й очи бяха натъжени. Само една искрица се прокрадваше в дълбокия й поглед. Тази жена има приказни очи. Само да можеше някой да прочете в тях истината... Но не. Те обичаха да четат в деколтето й, което тя вече умело прикриваше. Никой вече не четеше между редовете. Никой не гледаше вътре в една жена, в нейния свят. Прибираше се към вкъщи. Уморена след дълъг работен ден, тя бе седнала да пие едно малко по женски със своята най-добра приятелка. Обичаха да си говорят за мъже. Но не по онзи махленски кукленски начин. Чудеха се къде са истинските мъже. Тя, самата тя, беше цяло вълшебство. Истинска дама. Преди да пристъпи прага на дома си, се спря и си помисли: „Какво правя, защо се прибирам... Този скучен живот... Отивам сама на бар!”. И го направи. Тя, която ненавиждаше тези проклети нощни заведения, където се подвизаваха основно пустиняци и неудачници. Е, барът беше квалитетен. Поръча си едно голямо. Един по един започнаха да я наобикалят спретнати състоятелни мъже. Погледът им издаваше едно спотаено либидо. Един нагон, който само чакаше да бъде разкрит. Тя мразеше лесните, евтини, достъпни сцени, особено от претендиращи за класа мъже.  Какъв ти елит... Този филм го беше гледала и вече го спираше още в началото. Питаха я: „Как се казваш?”, а тя отвръщаше: „Има ли значение?”. Коя си, каква си, личността ти, душевността ти, емоционалността ти... Наистина – има ли значение, когато си просто обект, красив пейзаж... Тя искаше да вирее на своя територия все така еманципарана, а не да я откъсват и да я присаждат в чужда среда с неблагоприятни условия. Тези мъже... Мислеха си, че емблемите на костюмите им впечатляват. Тя стана и си тръгна. Още преди изхода видя и чу ехидни подмятания и посочвания с пръст, шушукания. Усмихна се леко. Беше свикнала да не я разбират и да я намират за странна и луда. Тя беше енигма за тях. Друга планета. Непристъпна зона. Дори да се опитваха само да я докоснат, погледът й ги смразяваше на място. Тя търсеше онази сладка тръпка на внезапното, различното. Така разпознаваше истинското. Липсваше й онзи мъжкарски подход. Някой да й направи комплимент по-различен от дежурните. Да я накара да се почувства приятно уязвима. Класата в нея беше навсякъде и във всичко. Във финия глезен, в изпънатата като струна стойка, в кралската походка. В начина, по който отпиваше. В начина, по който благодареше. В начина, по който милваше малко дете. В усмивката. Тази жена е нежна мелодия. Тя е родена за любов. Величествена, но крехка. Вървеше по пътя още по-бавно и вече дори лишена от всякаква ангажираща мисъл, какво се случва с живота й, ще намери ли мъжа за себе си. Тя не търсеше принцове на бели коне. А онзи, който да я допълва, да я доизразява. Мъжкар, ала не гангстер. Трудно е да се опише. Отчаянието беше преминало в апатия. Реализирана, успяла, красива. И самотна. Приятелите я вадеха от инертността донякъде. В работата си тя гореше. Но естеството й беше ясно и бе преминало в рутина. Все повече градеше планове за семейство, за странично развитие, да затваряне на житейския цикъл. Но не става така. Най-истинските неща в живота те намират сами, дори да изглеждат най-случайни. Тя всеки ден, всеки час търсеше Него във всекиго. А то бягаше. „Ами ако е този...”... Вечерите прекарваше с една плюшена играчка и възглавницата си. Тя мразеше чисто женските глезотии. Не беше твърде суетна, защото природата я бе сътворила естествено красива. Животът й така се бе стекъл, че й бе писнало да съдят за нея по външния вид, да я намират за красива и толкова. Тя има съдържание, не само опаковка. Питаше се: „Ако се запусна, дали този, който трябва, ще ме забележи... Ако седна и заплача някъде... Ако стана фриволна... Или ако... Ако, ако...”. Минаха години. Обичайното ежедневие. Тя виждаше все повече свои приятелки задомени, с деца. Радваше им се притихнала отстрани. Но в очите й всяка вечер напираха сълзи. Горещи, солени, кристални. Докато съвсем не пресъхна. Гледаше на цялата поквара около себе си като на някаква лава и само я заобикаляше. Спря да разсъждава за причини и обстоятелства и какво предстои. Една вечер бе със своята най-добра приятелка. Чувстваше се отпаднала. Дори не се бе пременила в поредната изкусна вечерна рокля. Беше с бяла риза и дънки, с разпуснати коси и лек ефирен грим. Никога не допускаше да е напълно неглиже. С приятелката си говориха служебно и в ума й нямаше и помен от размисли и анализи за мъжете и философията на живота. Бе станало безумно рационална и прагматична. Реши да си поръча един чай и преди това посети тоалетната, за да се огледа и освежи. Точно до нея имаше едно голямо сепаре, на което стоеше изискан мъж, комуто по инерция тя не обърна внимание. Просто силует, фигура, запълваща пространството. Този мъж... И той с костюм. Но някак... Различен. За аксесоар имаше само един стилен часовник. И още няколко силни атрибута: красива усмивка, дълбок поглед, бистър ум, смело сърце. Оръжието му е в неговата мъжка дума. Човек на честта. И същевременно... притихнал като нея. Забеляза я. Видя себе си в нея. Остави настрани телефона си. Нещо го посече вътре като нож. Не беше излизал на срещи от години. Мразеше и ергенски сбирки, където приятелите му пускаха дебелашки шеги и осмиваха жените. Изневерите, гуляите, нехигиеничността го отвращаваха. За него жените бяха светила. Ала имаше умора от непрестанните игрички на горделивите и празноглави златотърсачки. И те го смятаха за луд, след като не ги осигуряваше, дори отразяваше. Рядко се впечатляваше от някоя жена. Обикновено тогава коленето му омекваха, дъхът и сърцето му сякаш спираха, погледът му се размиваше и той губеше образ и картина. Но този път бе различно. Той видя нещо в тази жена. Тя се забави в тоалетната. Той взе една хартийка, направи я на роза и написа на нея: „Красива сте като тази роза, макар да не е истинска”. Тя излезе, остави ключа на плота до вратата и видя това произведение. Преди малко го нямаше. Обърне се към мъжа – той преглеждаше телефона си. Тя спря погледа си на него, присви очи и усети как започна да връща предишното си Аз, да събужда емоциите си. Затрепери, но не го показа. Нейните крака също се подкосиха, но побърза да се върне в реалността, заявявайки си на ум: „Сигурно пак съм в грешка, тръгвай си!”. И се запъти към градината. Но се подхлъзна. Боже, не беше й се случвало с токчетата, а този път на равни обувки изгуби почва под краката си. В този миг мъжът стана и я прегърна с дланите си, спаси я от падане. В първия момент й се стори, че той се възползва от нея... и инстинктивно й идваше да му зашлеви шамар... Но той я погледна толкова категорично и чисто, че на нея вече й бе ясно, че той знае всичко за нея. И е за нея. Дори не я целуна. Само я погали, усмихна се и я помоли следващия път да внимава. Подаде й розата. Наблюдаваха се 5 минути, докато вземат адекватно решение какво се случва. Той само й сподели: „Не знам защо чувствам някакъв прилив, някакъв знак от съдбата. Обикновено имам силна интуиция и тя не ме лъже, но рядко ми подава подобни сигнали!”. Тя не знаеше какво да промълви. Мъжът й каза: „Нека Ви закарам до вкъщи, красива сте, но видимо отпаднала. Аз нямам много голямо състояние, но имам голямо сърце. И мога да Ви го подаря.”. Така поставиха началота на една неразделност и завършена цялост. Тя и той. Другото име на класата. Намериха своята половинка, своя спътник в живота. Два пътя, слети в едно. Като два извора в една река от любов. Безусловно. Има чудеса. Случват се. Ако това за вас е чудото, колкото и да ви се струва немислимо в днешно време, пожелавам ви го! Сродните души се срещат все някога.