Смутни времена за България и света. Вътрешната и външната политика винаги са засягали обществените, международните и човешките отношения. До степен, при която събитията бележат дори цели епохални трансформации, поведенчески прийоми и природни открития. Естествоизпитатели, антрополози, психолози работят неуморно върху всякакви версии за изменения, неподозирани мистификации и актуални човешки възгледи. Защото всичко е толкова свързано… Политиката е операционализация на високо равнище и изгражда нови светове. Напоследък обаче те не са с толкова позитивна насоченост. Алчността и безразсъдството създават предпоставки за девалвация на ценности и дадености.
Няколко са наболелите сегмента в международен план. Конфликтът между Палестина и Израел е колкото традиционен за Близкия изток, толкова и налудничаво-недопустим в рамките на 21 век. Абсурдни са и събитията около сирийските бежанци, както и с малайзийския самолет, свален по погрешка от сепаратисти. За съжаление обаче някои враждуващи страни и лагери все още има какво да делят. Жалко само, че това често е за сметка на цивилни и невинни граждани. Конфликтът на Русия с определени държави също е вид отмъщение. Отказът за внос на дадени продукти е вид отпор и отбой за наложените рестрикции преди време. От това губят и двете страни. Конфликтът на интереси застрашава пряко общото благо. Не бива частните неразбории да са в ущърб на цели населения, понасящи страданието една шепа хора да си “разиграват коня”. Примирието и дипломацията са изтикани в ъгъла и са просто някакви бледа сянка на миналото. Даваме път на тероризъм, сепаратизъм, сегрегация.
Какво наблюдаваме на родна земя? Наводнения, зарази, извадени банкомати, хакери в Българския спортен тотализатор, абдикирали ТЕЛК-ове, липса на ликвидатори; инспектори, отчитащи по минимум 6 нарушения във фирми по морето, неконсолидирано служебно правителство в комплект с нови чистки, рокади и преназначения. По-голяма ентропия никога не е имало. А хората… Някак жестоко озверели, бясно дърпащи чергата към себе си, драпащи за власт и надмощие. Може би новата мода е да си зъл, безскрупулен и брутално себичен. Може би това е правилният модел на оцеляване. Нормалните и свестните са в немилост и чакат по-добри времена. Струва ми се, че тези по-добри времена са мираж. Ситуацията все повече ми прилича на описаната в стихотворение на Вапцаров „Завод”.
Животът е такъв, какъвто си го направим. Всяко действие е резултат от друго. Всяка мисъл се трансформира в действие, а ако мисълта е враждебна, действието е пагубно и дава траен отпечатък. Защо следващите поколение вместо един хармоничен свят да заварят този настоящия, тип завод – суров, ненаказуем, дяволски покварен? Трагичната обреченост на народа се затваря в някакво ограничено пространство, нагнетява атмосферата с жлъчни емисии. Въздухът те задушава, но така назрява нов конфликт – желанието за борба, за мъст, за протест. Животът се превръща във враг, в „озъбено свирепо куче”, „настръхнало вбесено псе”. Усещането за агония и драматична предопределеност създават омагьосан кръг, където се чувстваме притиснати в безизходица от противоречия и неравноправие. Истината е, че животът не е лош, просто той се оглежда в нас по този начин. Романтиката, уютът, красотата и добротворчеството са недостижима мечта. Идеалите са рухнали и заровени в пепелта. Някъде отвъд този затвор има простор, но ние не сме дали полет на духа си. Отключили сме единствено нихилизъм и той ни ситуират в завод, който е като крепост от измамна корист. Трясък, крясъци, машини, къртовски труд с цената на кръв, пот, сълзи. Няма време, няма пространство. Само въртележка от безсъние и безтегловност. Всички са като едни работници, изпълняващи наредби. Роби с изгубена самоличност и смелост за изразяване на несъгласие, колкото по-потъпквана, толкова по-напираща. А отвън някой пирува.
Войната за материалното е загубена кауза. Гладът към духовното е смазващ. Борбата за единично изпъкване ни прави повече индивиди, отколкото личности и човеци, и отприщва в нас най-долните и първосигнални страсти. Бясното вещоробство, власто- и сребролюбивите апетити ни заключват в земен ад. Страхът да предадеш фронта е по-силен от увереността в себе си. Дори да си изгубил всичко, трябва да остане вярата, че светлината е там някъде и от теб зависи да я откриеш – защото каквото и да ти бива наложено, ти си по-силен от него. Ти имаш себе си, а това няма кой да ти отнеме. Дано този геополитически апокалипсис е нашата прелюдия към катарзис, който да ни смири.
