Постановката „Живак“ е един от актуалните опити за дуалистичното изразяване
на традиционната регионална същност. Същност, която е формирала не само
съзнанието на северозападния човек, а и на българина като цяло. Българинът е
особена порода. Той е събрал в себе си енергия за два свята и насища
душевността си с многолики алюзии, паралели и прелюдии. Причинно-следствените
връзки понякога са нееднородно заплетени. Ние имаме способността да внасяме в
ежедневието си привкуса на еклектична екзотика в комбинация с доза мнителност,
сарказъм, закачка и тъга дори. Минаваме през всички агрегатни състояния на
духа. Първо сме любезни, сетне проявяваме и частица насмешка и параноя – кога резонно,
кога не... и именно чрез процеса на самоусложняване на ситуациите ние оживяваме
в един вече балкански уестърн, в който доброто и злото могат дори да бъдат
другари. Просто защото сме диви, неопитомени, но мамка му – със същата сила сме
и благочестиви по народопсихологията си.
„Живак“ се играе на различни сцени, вече и в чужбина. Сценарият и
режисурата са правдиви до последния детайл. Това е моноспектакъл, който редува
различни истории на представители на Северозапада. Нравът на всекиго от тях се
различава, но всички ги обединява това, че са човеци – със своите копнежи,
успехи, грешки и страхове. Хуморът, който струи от всяка реплика, без да е
натрапчив и крайно вулгарен, ни забавлява неистово и ни кара да се замислим за
иронията на съдбата. За неизбежното, ала и за онова, което самите ние си
причиняваме. Моноспектакълът на Димитър Живков под режисурата на Димитър
Стефанов разкрива богата палитра от бита и културата на онзи регион, където
кръвта ври въпреки недоимъка. Музиката е дело на Мартин Каров, а сценографията - на Димитър Димитров. Диалектът е специфичен и придава уникално текстуален
и весел нюанс на севорозападната лингвистика. Ударенията върху думите и
бягството от книжовните форми създават усещането за необузданост, константна
автентичност и силна връзка с корените.
Героите са сърдечни хора. 3 са основните разказа. Здравко е леко недодялан здравеняк, който няма
много опит с жените, но просто изведнъж се влюбва. Когато се сдобива с дъщеря,
животът му добива смисъл. Следва го най-добрият му приятел – Снайперът, с
когото попадат в множество комични и опасни ситуации, където тестват
приятелството си. Доказва се, че и големият, снажен мъж може да бъде мил и
привързан. Като един живак, който в същото време се смалява и притихва, когато
не може да контролира събитията. Най-грозната жена в селото се оказва най-алтруистичната. А най-богатият може в един момент да се лиши от сделката на живота си, за да опази принадлежността си.
Валентността между отделните герои често е взривоопасна. Понякога така те
изразяват и своята близост. Не е прието да си особено нежен – прекалено изтънченото
възпитание може да стане предмет на подигравка сред околните. В същото време, в
обичаите ни се шири една диверсификация от сладки и леко безразсъдни действия,
които в рамките на постановката на живо ни кара да се присмиваме сами на себе
си и да осъзнаем колко сме дребнави понякога. Как битовизмите, еснафщината и
издайническо-дезертьорските ни подбуди са толкова нелепи и в стил „гузен
негонен бяга“, че виждайки се отстрани, успяваме да намерим силата и мъдростта
да им се надсмеем. Ех, надали другаде някъде има такъв народ... И за хубавото,
и за не чак толкова хубавото.
Демографията и географията на „Живак“ не са единствената му опорна точка.
Аз просто осъзнах в пълна степен какво е да си добър актьор и колко качества
следва да имплементираш в образа си. Този образ има плътност, душа, послание. В случая един актьор изигра над 10 образа със завидна динамика и лекота. А
ти освен добър оратор, трябва да си и акробат, танцьор, певец – да умееш да
убеждаваш и чрез други способи на въздействие. Понякога няма по-категорично
изкуство от театъра, което така да обединява различните други видове изкуства.
Трябва да се постигне конвергенция, а ролята ти... когато е лично преживяна,
тогава е най-живописна, творчески питателна и достъпна.
