Има книги, които ни хващат със смисъла си и ни задушават по един особен начин в хватката си. "Чернобилска молитва" е шедьовър. Прочетох я в турбулентен етап от живота си, в който не ми се четеше особено. Разпределях си я на глътки и порции. Пронизваща и неумолима, тя е като машина на времето, която те изстрелва в 1986 - годината, в която възниква инцидентът. Не става дума само за ядрена енергетика, радионуклиди и всичко в този дух. Говорим за една нова история. Защото пряко засегнатите от аварията - те определено не са имали избор да не се пренастроят. Но старата история не е погребана - тя е непредотвратима. Остава като отзвук и се обажда всеки път, когато видим някои от онези изоставени сгради и вещи, застинали във времето, но сякаш все още живи, пропити от черния прах и от страха... дали ще има утре и какво ще бъде то...
Авторът и носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г. - беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич, с изключителна пунктуалност предава болката на толкова много хора, които са потърпевши от експлозията. Повествованието започва с историческа справка, базирана на материали от беларуските интернет вестници в периода 2002-2005 г. Шестима са обвинените. Но не това е най-важното. Психолог, пожарникар, преподавател, ликвидатор, фелдшер, журналист, депутат, инженер са само част от представителите на различни професионални съсловия, чиито мисли тя предава под формата на монолози, изтръгнати от дълбините на душите им. Травмата не може да се прекърши с един замах. Всеки вижда трагедията през собствените си очи. Трагедия с много лица. Някои интерпретации са особено драматични. Звучат злокобно дори, но истината понякога е такава. Промяната, която настъпва, е неизбежна и всеки трябва да се адаптира спрямо нея, ако иска да пребъде. Уврежданията са част от нелицеприятната страна на аварията. Влошаване на здравословното състояние на мнозина, бягствата и преселничествата, предателствата... В подобна ситуация психиката е поставена на изпитание. Някои не издържат. Семейства се разпадат. Годините разстояние не могат да отмият подозренията и безсилието, които витаят все още и нагнетяват пространството там. Носталгията по миналото също е един ключовите опорни стълбове в публицистичното произведение. Но толкова ли съвършено е било това минало?
Определят Светлана Алексиевич като "археоложката на комунизма" и "моралната памет на сриналата се съветска империя". И има защо. Като нравствен антрополог тя проследява внимателно процесите, закодирани в явлението Чернобил. Разнищва всеки един елемент, за да сглоби общата картина. Сравненията с ГУЛАГ и Хирошима и други исторически препратки се срещат често из страниците и подсилват ефекта от преживяването при прочита. Въздействаща, представяща различни видове прочит на аварията, обективна по същността си - такава е "Чернобилска молитва".
Бих искал да завърша с мислите на историка Александър Ревалски, представени в творбата. Руският човек винаги иска да вярва в нещо, да намери упование, утеха. Взривът не е просто взрив на реактора, а на цялата предходна ценностна система и политическа идеология. Машината и човека раждат новото технологично колективно съзнание. Да, но човекът започна да презира машината, да я подценява. Дали съдбата на Русия е да пътешества между две култури - между атома и лопатата? Технологичната дисциплина срещу природната хорска необузданост и примитивизъм - кой ще надделее? Явно все още не сме преодолели пещерния материализъм. Това не важи само за Русия. Случилото се на 26 април 1986 е урок за всички и не е просто промишлена катастрофа. "Чернобилска молитва" задава въпроси и отговори. Но оставя свободната воля отново у човека... Сами трябва да изберем дали да се поучим от историята. Малкият живот е беззащитен във велико време.
