А духовната храна?

снимка: интернет

Тази сутрин попаднах на интересна статия относно успелите българи в чужбина. Тя ми даде тема за размисъл над жизненоважни ендогенни процеси в родината. Любимата ни България. Дали обаче наистина ни е толкова любима, се питам? Всеки ден. И не намирам отговор.

 Понякога се изтъкваме като големи патриоти. Криворазбраният патриотизъм на някои хора обаче не може да скрие факта, че има нещо сбъркано в утвърдената ни народопсихология. Националното ни самосъзнание е нихилистично. Отричаме всичко родно. От къде се взе този антагонизъм? Все повече приличаме на чуждопоклонници. На себе си правим антиреклама, а чуждото хедонистично издигаме на пиедестал. През годините изгубихме самочувствието си. Нещо повече – поругахме историята. Обезличихме се. Историята ни бе и все още е нашата изконна платформа, формирала идентичността ни. Всеки исторически белег свидетелства за велики битки, култови процеси и сакрални дела. Противоречивите ни тълкувания на всичко това и манията да търсим конспирация дори там, където я няма, ни действат деструктивно. Ние не успяхме да опазим и много от съкровищата си. Чужденците са доста по-предприемчиви в това отношение. Та те от едно на пръв поглед невзрачно място успяват да направят цял райски кът и да печелят от това! А ние имаме дадености, блага, ресурси. Явно затова не ги оценяваме както подобава. Даже ги замърсяваме, рушим, оскверняваме, дискредитираме. Тук освен природния потенциал включвам и всички находки, паметници, институции. Изобщо културното ни наследство. Както и продуктите на нашия талант в различните си измерения. Трябва да се гордеем с постиженията на Станка Златева, Григор Димитров, Цветана Пиронкова, Кубрат Пулев и други знаменити българи. Изброените все пак са знаменити. Още мнозина обаче могат да се похвалят с не по-малко значима успеваемост, а реално не са признати точно и първо от когото трябва – сънародниците си. И за това вина кой има? Медиите, разбира се. Защо ли? Попитайте тях, в лицето редактори, продуценти, мениджъри. Те ще ви отоворят: „Трябва да се печели”. Ясно. Безмилостните закони на капитализма и шоубизнеса. Рейтинг да има. Капитали.

 Колко хора се сещат коя е Люба Велич например? А за Таня Николова? Румен Петков? Росен Райчев? Божидар Янев? Анджела Данаджиева, Йорданка Георгиева? Някои са се прочули по света и посредством своите умения благоприятстват регионалното развитие и благоустройството на чужди нам земи. Според вас те защо са направили този избор? Още в зората на демокрацията доста способни, най-вече млади хора, емигрират, най-вероятно водени от идеята за по-надеждни перспективи за бъдещето си. Докато тук нямаме ясна визия и концепция какво искаме да правим с живота си. Непривични са ни колегиалността, лоялната конкуренция, работата в екип, зачитането на ближния и различието в другия. Дори в исканията си на протестните шествия сме в абсолютен дисонанс. Объркан народ. Уморен от лъжи и неправда. Все още не сме повярвали, че глобалната промяна настъпва от всекиго от нас поотделно. Но у нас конфликтът на интереси и сблъсъкът на характери взима превес. Вместо като малобройни да се обединим, ние действаме на принципа „разделяй и владей”. С дисциплина се живее по-лесно. Но явно праволинейността и подредеността с нашия нрав и ген.

 Стойчо Балджиев е един от успелите хора в Австрия. Преди години е имал честта да е единственият български представител, който да получи австрийско гражданство, но отказал с обяснението, че не паспортът е гарант за принадлежност към дадена държава. Стойчо Балджиев споделя следното: „Хората в Австрия изпитват огромно уважение един към друг. Всеки успял човек е пример за подражание. Докато при нас е обратно – почти няма успял и умен човек тук, който да е получил заслуженото внимание и признание. Крайно време е да разберем, че единственото нещо, което можем и имаме пълната сила на променим в нашата държава, сме самите ние. Променяйки себе си, ще променим и държавата. Българите трябва да започнем да се самоуважаваме. Няма как да очакваш хората да те уважават, ако ти самият не го правиш. Аз уважавам себе си, защото сам съм постигнал всичко с много труд. Човек от народа съм и ще остана такъв”.

 Така погледнато, това изявление звучи леко клиширано, но знаем, че именно в клишетата се съдържа най-голямата истина. На теория вярваме, на практика – не. Известни сме с Азис, с разгулния живот на Слънчев бряг и с корупцията и престъпността. Безценно. А не е като да няма изключения от пошлите тенденции. Защо на тях никой не дава гласност? Заблуда е, че лошото продава. Защо въобще печалбата трябва да е заветна цел? Ами утилитарната, възпитателната роля? Ние имаме нужда да повярваме, че има надежда. Вярата не е за глупаците и наивните. Тя е за смелите, които не попадат в спиралата на падението – масовата психоза и деградация. Да се съхраниш в днешно време е най-трудната задача. Самосъхранението включва и запазване на националното самосъзнание. Т.е. да почиташ принадлежността си. Твой дълг е да не забравяш корените си, колкото и непосилно да е това в условия на глобализация. Всяка нация има свои устои. Да попиеш чуждо влияние и да го приложиш за добро в родината си е чудесно. Но да губиш облика си, да отричаш произхода си, да си лъжепатриот – това не. Има ръководни сили в лицето на вещи личности и медии, ползващи се уж с авторитет в обществото, задаващи ориентири за поведенчески модели на народа. Но и народът сам трябва да избира и задава потребностите си, не да заема директно позицията на консуматор. Дневният ред го формираме всички. И той включва всеки ден да даваме от себе си и за себе си и обществото и да отдаваме необходимото на заслужилите. Журналистиката ни да спре да бъде на булевардно, махленско и бутафорно ниво. Да не сме родоотстъпници. Не бива да подлагаме на съмнение родните успехи. Както и да се „храним” с низки страсти и кървави хроники. Пред рейтинга и печалбата по-важно и устойчива остава човешкото и духовната храна.

Ролите на журналиста

карикатура: интернет

 Средствата за масова информация и комуникация са основният двигател на журналистиката днес. Наука, сфера на дейност, право на гражданите, вид бизнес или форма на управление? А може би нещо друго? Журналистиката не просто осведомява. Тя диктува – предимно дневен ред  и поведенчески норми. Създава митове и заблуди, развенчава ги. Случва се да поражда еклектика. Упреква и идеализира. Обслужва и обгрижва. Изгражда образи и прототипи. Манипулира. Възпитава. Но като цяло тя събира обществените нагласи и ги трансформира в новини, статии, очерци, обзори, предавания и т.н. Деликатна материя е ролята на журналиста. С множество основни и спомагателни роли. Не просто да отразяваш действителността. Понякога е много по-различно… и опасно…

 Печатната журналистика изразява спецификата си в по-консервативната си насоченост. Съществуват различни издания. Типологията им е строго индивидуална. Но все пак се уповават на утвърдени стереотипи и устойчиви концепции относно развитието си. Колкото и метаморфози да претърпяват, водени от гъвката пазарна икономика, печатните медии са съобразени от съответния си стил и не бягат драстично от него, тъй като това понякога е равносилно на творческа гибел. Читателската аудитория в България също е до известна степен консервативна. Ориентирана към конкретно издание, тя постепенно създава навик да се придържа към него  и да се позовава на материалите му. Нещо повече – отъждествява се с него. Към днешна дата всяка печатна медия е проект и продукт. Така намесваме характерна маркетингова стратегия, работеща в услуга на изданието. За съжаление, за разлика от Запада не разполагаме с богат набор от тесни специалисти. Отделните ресори не съставляват огромен брой трудово заети. Често един човек изпълнява няколко функции. Изисква се да си мултиплициран журналист, да съвместяваш множество дейности. Трябва да си консолидиран с колектива и да си наясно с всяка информационна новост и технология. Динамиката, в която живеем, предполага да се работи и със завидна бързина. Новините достигат експресно до хората. Само за няколко часа информационните бюлетини вече са остарели. Вестникът например има и друга роля, съответно и журналистите в него. Да обяснява това, което вече е съобщено. И да го прави качествено, тъй като информацията остава след години и може да служи като атестат. Достоверност е основният критерий. Обективността е спорно явление. Журналистиката в България е омърсена. От властовите набези на плуралистичните елити, желаещи да виреят в медиен комфорт.

 Телевизионната среда е друг свят. Там освен съобщения и анализи се набляга на концептуална визия, т.е. визуална представа за случващото се. Телевизията показва и това е основното й преимущество. Но като функции тя е най-широкообхватна от всички видове медии. Успява да проследи хронологията на събитията, да демонстрира нагледно всяко явление и процес от съответното място, да обедини различните гледни точки по даден казус. Всяка медия днес обаче отстъпва предимство и ниша за развитие на интернет. Киберпространството се развива с пълна сила и вече телевизонни, радио- и печатни платформи имат свой дял и вариант и в интернет. Там се качват всички нови емисии новини, предавания и въобще телевизионни издания и формати. Добавя се и архив. Понякога се изисква регистрация на акаунт, за да имаш достъп до услугите на виртуалната система. Интернет е все по-конвертируем по отношение на журналистиката. Мултимедийното, интерактивното, триизмерното, конвергенцията. Това са приоритети на електронните медии днес и въобще на масмедиите. По-лесното възприемане на информацията се осигурява от съвременна картина в HD формат. Последните модели мобилни апарати, поддържащи операционните система iOS & Android, ни свързват с приложения като онлайн четци, както и директно гледане на онлайн телевизия. Това е изключително компактно и практично за наситеното с ангажименти ежедневие в условията на глобализация. В нашето съвремие все по-рядко се слуша радио по традиционния начин. Но въпреки това доста хора, най-често възрастни, в определени провинциални части, все още предпочитат ролята на радиото като основен медиатор на съобщения. То звучи и докато те работят. Първите новини от деня се оповестяват чрез радиото. Има занимателни рубрики. В последните години интересът към него се възвърна. Докато шофираме, продължаваме да си служим с него. Новинарските емисии се характеризират със сбитост и консервативност. Споделя се най-важното и утилитарно на няколко пъти през деня.

 Всеки медиен жанр се обуславя от специфична деонтология. Етичният кодекс включва правила, на които журналистите и творческите и ръководни екипи се позовават. Съобщавайки новини, журналистите реагират на вече налична информационна ситуация. Това води до риска те да  измислят медийна реалност, новините да заживеят собствен живот и изведнъж неща, които не са „събития” или най-малкото се намират в развитие… които не са информативни, да се сдобият с новинарска стойност.

 Едни от най-важните постулати за качествена журналистика:

1. Наличие на добро ниво на три форми на комуникация – вътрешно, между- и извънличностна. Добавяме атрибутивна и функционална.
2. Фактите да са проверени, правдоподобни. Да са статични и динамични. Отразяващи респективно състоянието и промяната.
3. Да е налице Закон за близостта. Колкото по-голяма близост има между отразяваното събитие и преките интереси на аудиторията, толкова по-ценна за тази аудитория и новината. Близост в пространството, времето и проблематиката.
4. Информацията да се филтрира и да се прилага Принцип на отхвърлянето.
5. Да се избягва „мълчаливото пристрастие”.  В противен случай се създават се заблуди и манипулации.
6. Закон за авторското право
7. Всеобща декларация за правата на човека
8. Правото на тайна и Закон за класифицирана информация
9. Дублирано цитиране и двойни източници. За абсолютна сигурност.
10.  И на последно място, но не и по значение – най-базисната информация: КОЙ, КАКВО, КОГА, КЪДЕ, КАК + ЗАЩО и ОТ КЪДЕ. Тези въпроси изчерпват всичко. Няма нужда от анализи при писането на новина, освен ако жанрът не го позволява. Доста автори обаче се увличат и допускат тази грешка да изпадат в дълбокомислени размисли за причинно-следствени връзки на дадено явление например. Други пък преписват, не боравят със свои думи. Трети интерпретират погрешно информацията.

 Въпросът за медийната регулация засяга пряко журналистическите структури.

 Другият актуален въпрос е свързан с рекламата. Рекламата в медиите през 2013 е почти колкото година преди това – едва с 0.62 % по-малко. Най-големият рекламодател е държавата, а тази година дори може да има ръст от 2 % заради изборите през май. Брутната реклама се изчислява чрез мониторинг. Напоследък рекламодателите са получили повече реклама от това, което са платили.

 В наши дни журналистиката спада към обособени държавни и частни сектори, в зависимост от това кой е собственикът на дадена медия. Това задълбочава условията на ентропия, проганда и конкуренция, които пречат не само на правилното функциониране на бизнеса, но и на чистата форма на журналистиката. Малко е лицемерно да ни заливат с популистки и високопарни речи и клишета относно бъдещето на България. Да слушаме нелепи изказвания на оратори профани. Да ни информират малограмотни, пристрастни и безпардонни журналисти. Да наблюдаваме политически халтури. Да ни управляват и диктуват журналистиката „бели якички”, наясно по-скоро с борческите групировки и сивата икономика, отколкото с журналистическата деонтология. Или да ни обучават на „занаят” в съответните факултети самопровъзгласили се за личности с титли хора, оценяващи бутафорно и относително – много от тях далеч от материята и понятието журналистика, задължаващи да се сдобиеш  с трудовете им, умишлено прецакващи студентите със заложби. Толерират се онези, купуващи си изпити и дипломи. Нищо не се е променило от времето на комунизма, реалистично описано в Задочните репортажи на Георги Марков. Той плати своята цена. Най-вероятно още хора като него ще я плащат. За това, че казват истината. За това, че са дисиденти в добрия смисъл. Плащат с живота си. А други, съществуващи само заради низките си страсти и тщеславието си, най-вероятно ще плащат в друг живот. Лошото е, че работейки деструктивно за държавата и в своя полза, оставят клеймо, отекващо във времето и бележещо съдбите на хиляди българи. Всеки гражданин има задължителното, човешко, неизменно право на журналистика. Понякога законите важат само за определени хора, а депутатските кресла осигуряват комфорт също само на дадени тъмни балкански субекти…

 И да, знам – прозвуча непозитивно, жаргонно, леко субективно и осъдително, размито и наивно дори. Но липсва позитивният пример, добрата новина, непоколебимият журналист. Непоколебим не в наглостта и продажността си, а в поднасянето на истината. Информацията ни принадлежи. Нека само онзи, който е призван да носи отговорността и тежестта на задачата да я открива и разпространява, да го прави.

Социална функция на печата и свобода на медиите

снимка: интернет

 Дълг на съвременната журналистика е да работи в услуга на обществото. За целта е необходимо да е обективна. Понятието „обективност” от известно време насам е криворазбрано. Прозрачността в деонтологията на медиите все повече се губи. Доста от тях обслужват партийни или корпоративни интереси и са зависими от чуждо финансово покровителство поради невъзможност да се самофинансират. Затова и често издатели, рекламодатели и спонсори нямат нищо общо с творческия процес на конкретната медия. Това не пречи да се налага определен стил на отразяване на събитията – цензура в даден аспект, апотеоз в друг. Така медиите се превръщат в „слугински” и служат сляпо на нечия идеология. Свободата на словото в печата стъпва върху платформата от 1-вата поправка в Американската конституция и отделно върху няколко принципа: 1. Концентрация на собствеността и антимонополно законодателство 2. Гаранции за достъпа до информация 3. Защитата на труда на журналиста.

 Както добре знаем, има печат, радио, телевизия, интернет като основни средства за информация. Нека спрем вниманието си на печатните медии. Спецификата им се изразя в това, че предоставят анализ на обществените процеси. Радиото разказва, телевизията показва, пресата обяснява. Всеки процес е обусловен от обстоятелства и причинно-следствени връзки. Ролята на печатните издания е да ги обобщи по аналитичен начин, достъпен за съответната аудитория. Между радиото, телевизията и печата има стабилна взаимовръзка на обмен на новини. Някои сутрешни телевизионни и радио блокове правят преглед на печата, т.е. те синтезират акцентите, залегнали в конкретното издание. Вестникът също събира информация от радиото и телевизията, преди да бъде пуснат в печат. Предимството на пресата е, че когато хората търсят памфлети, статии на злободневни теми, обзори и цялостен разбор на случващото се в едно или друго направление, те го получават от нея.

 Специфичен е и начинът, по който хората четат вестник или списание. Вестникът събира най-главното на първа страница. Заглавието трябва да е завладяващо, снимката – да е привлекателна по някакъв начин и отговаряща на темата. Втората страница („глуха”) не представлява интерес за повечето читатели освен ако редакционната политика относно оформянето не позволява да е свързана тематично с третата. Най-атрактивни за потребителите са трета страница, фолиото и последните страници.

 Относно публицистиката в журналистиката и по-специално в печата е редно да споменем като недостатък, че авторите налагат тенденцията информацията да се преразказва, а не да се обработва със свои думи и мнение. Има разлика между факт и мнение и това е една от тънкостите. Новината, казват, трябва да е като женската пола – достатъчно дълга, за да покрива основното; и достатъчно къса, за да привлече внимание. В същото време да дава сведение за нещо ново и тази новост да е интересна и по възможност полезна. В зависимост от жанра, но все пак трябва да се пише кратко, точно и ясно. Понякога е препоръчително вертикалното мислене, понякога – страничното. Фактът сам по себе си не представлява нищо. Важен е смисловият му фон, контекстът. Той се състои в интерпретацията, а тя е нож с две остриета. Тъй като от нея произлизат послания, внушения и се формира общественото мнение и дневният ред. Нужно е да се пише с фактологически, логически и емоционални аргументи. Рискът се крие в манипулацията и бариерите. Манипулацията е обществено вредна и е в противовес с престижната и качествена форма на журналистиката. Може би определени олигархични слоеве имат интерес да налагат стереотипи в общественото самосъзнание. Доста на брой медии са част от тръстове, холдинги, групировки. При това положение те нямат личен суверенитет. Водеща фигура в йерархията на дадена медия е издателят, следван от изпълнителния директор. Главният редактор отговаря за съдържанието и носи най-голяма отговорност за него. Но живеем в условия на приватизация, не на етатизация. Това означава, че медиите са в ролята на субординация. Бизнесът и комерсиализацията взимат превес и в сферата на средствата за масово осведомяване. Една редакция се съобразява и с рекламодателите и спонсорите. Всяко издание се простира според финансовите си постъпления. Прогнозният баланс и разчет образуват проектобюджет. Всички действия в редакцията трябва да са утилитарни, синкретични и да имат експлицитен консонанс. Управленски, творчески и обслужващи звена се стремят да постигат консенсус и да работят хармонично. Това трябва да се случва дори на ежедневните съвещания, на които се разискват казуси относно създаването на всеки брой. Възникват и трудности заради сблъсъка на интереси. Истината или по-високи доходи? Ако трябва да се пише обективно за нечистите сделки на определена фирма, а всъщност тя предлага изгоден договор за реклама, как трябва да се процедира? Ако предпочитем истината, ще се спази основното журналистическо правило за обективност и това ще утвърди престижа на печатното издание. Ако пък се спести истината за сметка на рекламата, получаваме приходи, които ще спомогнат развитието на редакцията. Така обаче се ражда конформизмът. Онова угодническо раболепие. Организирането на награди и томболи допълнително провокира читателския интерес. Изпълнителният директор, наричан още мениджър, има ролята да създава тези игри. Изисква се голяма доза креативност и задържане на вниманието. Читателите трябва да се обвържат с всеки следващ брой, а игрите биха способствали това. Във всеки случай започне ли се с тази традиция, тя трябва да се продължава, защото прекъсне ли се, ще се изгуби доверието на определен кръг потребители, които очакват подновяване на изненадите. За да се състави всеки брой, се определят теми, проучват се и се реализират. Замисълът и източниците на информация са главният инструментариум. Информацията трябва да е информираща, убеждаваща, образоваща и развличаща, а с образите понятия и образите тезиси да се служи внимателно. Обсъждайки социалната функция на печата, трябва да споменем нещо много важно. Периодичните издания остават във времето. Към тях може да се върнеш утре, след седмици и дори след години. Дали за да преосмислиш конкретна информация, или за да направиш справка с определена цел – те остават, и може би това ги задължава да залагат на качеството и достоверността на публикуваното съдържание.

 Новинарските стойности и функции трябва да са: оперативност; актуалност; актуализиране; актуализиране; балансираност; значимост; властови елит; релевантност; разбираемост; яснота; пълнота; критична, контролна и интердиктивна функция. Медията е нужно да покаже правдоподобност, ерудиция и осведоменост, както и диалогичност с читателите, без да нарушава журналистическия кодекс по никой параграф и да залага на жълти сензации, освен ако не е от такъв тип. Аудиторията като цяло е консервативна и се отъждествява с любимото си издание. Спазването на традициите гарантира висок престиж и тираж на масовия и специализиран печат.

 Някои медии са се превърнали в трибуна за разчистване на политически сметки, както и за диктаторство и прокламиране на евтин популизъм. Въпреки това се наблюдават и изключения от общото правило, които са изградили реноме на автономни, обективни и дори дисидентски по отношение на политическото статукво. Те не са опозиция. Те са колос на съвременната българска журналистика, макар това да не бива да се приема като парадоксален успех. Това трябва да бъде тенденция. Обществото ни има право да получава истинска журналистика, представите за каквато се изразяват в прозрачност и утилитарност. Не бива да живеем в информационно затъмнение и фалш. Обществото може и трябва да оценява адекватно събитията, да ги контролира и само да генерира нови в желаната посока, а за целта най-силно би следвало да му помогне именно журналистиката.

“Сеньор в своите владения” – анализ

снимка: интернет

Труман Капоти е познат с впечатляващата си проницателност, детайлност и изкусен, наситен, витален и хаплив дори на моменти език и маниер. Без особено скрупули е описвал ключови фигури като Мерилин Монро и Елизабет Тейлър, както и прозорливите си виждания за Америка и жителите й.

Разговорът на Капоти с Марлон Брандо през 1958 е на четвърто място в класацията на „Гардиън” за 20-те най-велики интервюта на 20 век. По време на интервюто Брандо прави невероятни самопризнания за живота си – за самотата, любовта, приятелите. След публикуването на диалога Брандо е бесен на Капоти за изнесената на 100 процента информация. Капоти е имал способността да предразполага събеседника си до степен, в която обикновените отговори се трансформират в изповеди. Успявал е да изкопчи най-съкровеното и да го пресъздаде напълно достоверно, без да се налага да ползва диктофон.

В „Сеньор в своите владения” авторът представя мини история на живота на Марлон Брандо. През 1956 двамата се срещат в хотел „Мияко” в Киото в Япония. Още в началото на есето Капоти с подробности описва обстановката в хотела, където в стаята на знаменития актьор цари известен безпорядък от дрехи и вещи. Типично за почти всеки човек на изкуството налице е бохемски начин на живот. Популярните понякога са и доста колоритни и не могат да бъдат вкарани в рамки. Брандо се оказва ерудирана личност, която наред със сценариите чете и абстрактна литература от рода на трудове за молитви, метидиране, дишане. С набор от метафори, алегории, олиццетворения, епитети, метонимии и други тропи и фигури Капоти описва споделените от великия актьор истории. По време на снимките в Япония Брандо е „развлечено достолепен, добродушен на вид млад мъж, готов по всяко време да помогне, та дори и да насърчи колегите си… без да общува с тях в светско отношение”. Капоти дори му налага образ на особняк и аскет. Най-съкровеното изказване, което успява да измъкне от Брандо писателят, е: „Чувствителният човек добива петдесет впечатления от нещо, което може да създаде само седем у другиго”. Под твърдата черупка на на пръв поглед егоцентричния и резервиран актьор се крие емоционален, раним и самотен човек. Капоти разказва за първата им непряка среща, през 1947 г., и прави сполучлив паралел между тогавашния и сегашния му вид. Словосъчетания като „мощна челюст”, „опъната кожа”, „широко и високо чело”, „раздалечени очи”, „орлов нос”, „пълни устни”, „ангелска нежност и кротост”, „отпуснато, чувствено изражение” характеризират първоначалното излъчване на актьора, докато впоследствие той е възмъжал и вече е наедрял, с „оредяваща коса” и по-богат, не толкова притеснен и уязвим, а небрежен джентълмен. Така Капоти създава пълнота в култивирания образ на актьора. Описват се и ролите на Брандо – „мексикански революционер”, „докер побойник”, „пълнолетен престъпник”, „окинавски преводач”. Чрез тези описания на ролите са обхваща актьорската му игра, която го представя като разнолик актьор хамелеон, способен да се превъплъти успешно във всяка роля. Въпреки това се разказва как не всяка роля е за него; колко придирчив е станал и как професионализмът му се е модифицирал в желание сам да прави нещата от началния до заключителния процес; как трябва да почувства смисъла на даден облик, за да го изиграе. Толкова, че понякога дори сам не знае какво иска, критичен към себе си и екипите си. Но това е характерът на бунтара, вечно търсещия, непризнаващия шаблони и сухарски решения. Той е желал да прави филми за омразата и дискриминацията, за общочовешките ценности и проблеми на съвремието, а не за скучно-меланхолични романтически класики. Споменава се и за взаимоотношенията им с Логан – театрален и кинорежисьор, свързани с филма „Сайонара”, по време на които Брандо се показва като непостоянен и безхаберен във възприемането на ролята си. Има и предистория, която ни отвежда в ранните детски години на актьора. Съвсем реалистично и  обстоятелствено Капоти разкрива детайли от детството на актьора. В цялото есе се прави сравнението със „захарен връх” от „купчина бонбони”. Но славата и успехът си имат цена, а за Марлон Брандо успехът тежи същото толкова, колкото и провалът. Преминал през бедност, битовизми, миграции, обичайните пакости и авантюри, той сам начертава пътя си, минава и през тръни и извоюва постижения. Той е от типа хора, борили се с цената на кръв, пот и сълзи. Затова го връхлита трайна слава и имидж на мъж и актьор еталон. Във всяко нещо с което се захваща, търси прелюдия към нов, вдъхновяващ връх. Капоти го определя като симбиоза между „обикновен грубиян” и „чувствителен сфинкс”. С широчина и в дълбочина писателят наюнсира поведението му, разкрива колкото е ярък, индивидуален, непокорен и непредсказуем дори за самия себе си. С нескрито вълнение Брандо доверява, че чувства актьорството като „нещо неуловимо” и споделя, че изключителните заложби се отключват едва след 3-тия дубъл, и то само ако се даде шанс за това. Индиректно заключава, че добрата спойка в актьорството се поражда в нашепването. Заговаря и за любовта, приятелите и самотата. И стига до признанието, че смисълът на живота е в любовта. Капоти успява по елегантен и хитър начин като че по тънка нишка психологически да настрои събеседника си да излее своите тайни и копнежи. Така актьорът разяснява, че приятелите му са странни, до известна степен низвергнати, а той ги приютява в сърцето си, за да възстанови баланса в тях. Затова в дома му по всяко време има всякакви хора. Всякакви, но говорейки с един, той го кара да се чувства специален. И за учениците и приятелите си е такъв. Те твърдят, че ако нещо му се отдаде докрай и завинаги, той му се посвещава и също остава предан. Всичко това представя Брандо в светлината на широкоскроен и великодушен човек. Човек, който се привързва и най-вероятно страда от това, затова се е „бронирал” в защитни рефлекси и тактически тества хората, преди да ги опознае и допусне до себе си. В присъствието на родители си пък е абсолютен антипод на стандартното си Аз – благоверен и смирен. С майка си е бил изключително близък, а с баща си е в хладни отношения. За това, каква променлива и непоследователна личност е в мненията и желанията си свидетелстват и недостатъците, които сам си признава: „Не обръщай кой знае колко внимание на приказките ми. Мнението ми постоянно се мени”. Труман Капоти достига висоти с това интервю, тъй като дори предизвиква събеседника си да говори за своите слабости. Създава се усещане за неформална атмосфера и среда, а Брандо му споделя като на най-добър приятел. И въпреки че максимално изобретателно се възползва от дадената възможност, Капоти не преправя подадената информация по нито един параграф, представяйки я комерсиално, сензационно или безлично. И читателят не остава равнодушен. Напротив, бива завладян от обрисувания потрет.

В самия финал се крие поантата на есето за Брандо: „Изобразен бе седнал върху краката си, с блага усмивка на лицето, лъснало от дъжда и светлината на уличната лампа. Божество, наистина; но всъщност най-вече млад мъж, седнал върху купчина бонбони. Тук отново съзираме сблъсъка на реалния и екранния образ. На съчетанието от апотеоза на съвършения актьор с обикновения млад мъж. Просто Марлон Брандо.

Улицата

снимка: интернет

Реших да се разходя с колелото из квартала си. Отдавна не го бях правил. Сложих слушалките, пуснах си “Unbelievable” на любимия ми мъжки вокал CraigDavid и потеглих. Изплуваха много спомени. Породиха се смесени чувства. Колелото сякаш само ме водеше. Поех в познатите посоки. Местата – същите, а всъщност толкова различни и променени. Времето им беше дало своя отпечатък. Осъзнах алюзията на невъзвратимостта. За момент се спрях. Странно, нали? Вече живеем по друг начин – забързано, улисани в грижи и потънали в самозабравата на своето его. Не си даваме шанс. Не се оглеждаме около себе си. Не си поемаме въздух. Броим секунди и пари. Искаме да изпреварим и естествения ход на живота. Кои сме всъщност ние? Прашинка в пространството и частица във времето.

Та спрях се. Преосмислих миналото си. То е моята основа, моят гарант за бъдещето. Доскоро прекалено много се връщах назад. Но напоследък пак ме грабна животът и все по-рядко се сещах за доброто старо време. Сега отново имах възможност да остане насаме със себе си и спомените си. Траекторията ми мина като на лента, а с нея и всички придружаващи я някога събития. Всеки миг е уникален и неповторим с еднократността си.

„Хора и улици…”! Сетих се как в 5 или 6 клас написах есе за улицата. Моята улица. Каква е тя през различните сезони. Как се променя, каква оживява през погледа ми и какво я прави важна за мен. Това есе явно беше толкова добро, че чак и съседни класове разбраха за него от учителката ми. Не разбрах какво толкова съм написал. Е, вече разбирам. И улицата ми, и кварталът ми са едни такива по-битови, уединени, спокойни. Идеално за отдих. А колко детска глъч събираха… Сега пак има деца, но не е същото. Тези деца сякаш още от сега се подготвят за близкото си бъдеще, свързано с телефони, компютри, Бог знае с още какви технологични джаджи и с нощен живот. Та те израстват и биват възпитавани в такава среда, в такъв дух от родителите си. Колко се промениха нещата само за 10 години… Тогава ние все още излизахме до късно, прекарвахме повече време навън в обичайните игри и въобще споделяхме любовта си към малките неща. Имаше неподправена емоция. Тази емоция е попила всяка улица. Всяко клонче, всяко стръкче, всеки бордюр дори помни много. И разказва. Но на нас, преживелите го. За останалите, за новите млади това са просто обикновени улици. А едно време за нас една улица можеше така да провокира въображението ни, че да изобретим множество произведения на човешката мисъл там. Обичахме живота си. Подавахме си ръка. Не мислихме. Не гледахме кой какво има и какво няма и нямаше ехидни подмятания и погледи. И не се деляхме по този грозен начин. Какво стана, какво се промени? Искам да върна онова време. За съвсем кратко. Гъстият пухкав сняг зимата, затрупал улицата ми. Приятно топлото лято. Пикници, палатки, беседки, детски площадки. Импровизираната ни художествена самодейност. Нямаше и забрани, нямаше страх. Сега бързаме да се затворим вкъщи и в себе си – като “заключеници в мрачен затвор”, да потънем в компютъра и телевизора. Всички заведения са осеяни с млади хора. Но забили поглед в смарт- и айфони, таблети. Общуването им се изразява в размяна на два-три минаващи за оборотни лафа и няколко селфита за фейсбук и инстаграм. Не придаваме значение на местата. За нас някога всяко място имаше смисъл, символика и сантимент. Обичахме да създаваме преживяванията си сред природата. Сега поругаваме и рушим всяка постройка, тормозим животните и се тровим с мръсотия. Едната – приченена от невероятното количество превозни средства. Другата – в душите си. Улицата ми е подобие на себе си. Жалко, опустошено и окарикатурено. По земята виждам фасове, плевели, разпилени отпадъци, стъкла и тук-там някоя оцеляла съчма от пистолетите ни. Застинала, омаломощена, безлюдна. Но тя винаги може да бъде преобразена, да се събуди. Вероятно следващи поколения ще й вдъхнат нов живот. Тя не ми принадлежи. Принадлежат ми единствено спомените на нея и на другите улици в квартала ми. Обичам го. Обичам да си припомням кой съм бил и от къде съм тръгнал и какво ме е направило това, което съм сега. Ако е писано,  ще си направя още много спомени – на други места, с други хора и в друго време, но онези ще са единствени, защото няма да се повторят.

Негодуванието на един народ

За пореден път народът излезе на протест против социалната аномия. Няма индикации скоро да стихне общественото недоволство и недоверие. Търпяхме достатъчно. Устояхме на предизвикателствата на прехода, а въпросните предизвикателства се оказаха плод на деянията на всички знакови управляващи. Или сигурно на нас самите. Политиците са огледалото на народа. След като той ги е избрал, значи заслужават избора си, бил той добър или лош. А може би политиците ни са твърде добри актьори, които успяха да създадат една идеалистично-утопична рамка, в чиято идея за по-добър живот да повярваме. Зад тази рамка те всъщност умело прикриваха властовите си набези. Близо четвърт век не спряха да се дават грандиозни обещания за светло бъдеще и демократична страна. Настоящите протести са криворазбрана проява на свободно гражданско общество. Вандализмът е най-крайната мярка, но обществото ни се умори от празни думи. Толкова лъгано, толкова подритвано и все още оцеляло, то иска да покаже, че има позиция и трябва да я заяви, за да бъде чуто най-накрая. Няма по-голяма сила от народа. Колкото и дълго да бъде лъган, това не продължава безкрайно, защото той сам въстава срещу неправдата.

Упорито се тиражира слухът, че чрез оставката на финансовия министър правителството има за цел да тушира напрежението, като измести фокуса от протестите. Истината е, че самите протести доведоха до тази оставка, формалната причина за която са неотпуснатите средства на зърнопроизводителите. Стратегията на Дянков бе обвързана с финансова икономия и дисциплина, което не се нрави на повечето министри. Ползвайки се единствено с подкрепата на Бойко Борисов, Дянков все пак демонстрира качествата си на висококвалифициран финансов специалист. Доказателство за тях е икономическа стабилност на страната и похвалите от Брюксел, въпреки че тази стабилност все още няма как да се отрази на отделните ресори и заетите в тях. И тук вече стигаме до монополите и картелите. Те са тези, които извиват ръцете на хората. Ако има някакви други фирми, генериращи високи печалби, то те са близо до кранчето на властта. Част от властта формира и т. нар. „политически чадъри” и покровителства сивата икономика и сенчестия бизнес. Министерство на вътрешните работи дори е получавало дарения от бизнесмени за определени услуги, като така се заобикаля Закона за обществените поръчки. Но въпреки това се наблюдава огромен напредък в борбата срещу организираната престъпност, а също в регионалната политика и благоустройството, образованието и здравеопазването, както и в пътната инфраструктура и в бързото и качествено усвояване на еврофондове. На друго мнение е опозицията. По думите на Меглена Кунева има 300 000 безработни, 2000 фалирали малки и средни предприятия и липса на вътрешно производство, като всичко това се дължи на управлението на правителството, което тя определя като тип „разделяй и владей” и „криминализирана икономика”. Финансовият ексминистър – Пламен Орешарски, от своя страна заявява, че ГЕРБ са „похарчили 18 млрд. лева повече от Тройната коалиция”, а „министерството на Дянков ще струва 6 млрд. лева”. На днешната пресконференция на ГЕРБ Бойко Борисов обаче разкри, че ще получим от Брюксел 12.5 млрд. евро, а Тройната коалиция е оставила след управлението си половин милиард лева дефицит. В интервю Стефан Софиянски спомена, че фискалният ни резерв до момента по оперативни данни е 3 млрд. и 69 млн.

Всяка власт прехвърля вината върху другата. Всяко правителство е допускало грешки в тактическите си ходове. Но днес плащаме цената за всички тези абсурди, за които никой от виновните висшестоящи не си е платил по законов път. Народът излезе от своята инертност и индиферентност, за да покаже, че повече не може да бъде мачкан и да търпи корупция, бюрокрация, приватизация и нечии безчинства. Свобода трябва да има не само по отношение на електроенергията, а във всяко едно направление. Не свободия, а свободен избор. И да не допускаме повече опозицията да проявява тщеславие и демагогия на гърба на народа, яхвайки протестите за реализиране на подмолните си цели, свързани с оставки и предсрочни избори. Нуждаем се от прозрачност, ефективност и справедливост, за да функционира добре държавата ни и да имаме стимул да работим и живеем в нея.

Истината пак е по средата

След всички реакции до момента мога да заключа, че истината за случая „Катуница” е по средата. Някога истината да не е била по средата? Няма да бъда ничий защитник. Единствено знам, че за да се отключи определено поведение, си има причини. В този ред на мисли всеки е прав за себе си. И все пак, нека не са забравя, че не стоим над закона. Ако въобще има такъв…

На 23 септември загина 19-годишният Ангел Петров. Изключително жестока трагедия. Трагедия, която внесе масов смут. Резонни ли бяха тези размирици? Отчасти да. Имаше спешна нужда нещо да разтърси държавата и настроенията. В противен случай щях да си затвърдя впечатлението, че овчедушието ни е погубило. Но ето че в българската кръв все още тлее онзи огън на борческия дух. Дотук добре, само че след 1989 сериозно сме си повярвали, че всеки проблем от национален характер се решава с междуособици. Никога агресията не е била ключ към разрешаването на който и да е проблем, тя по-скоро го подклажда. Въпросните протестни шествия бяха инспирирани от безпомощността на българския народ. В момент, когато управляващи са заети повече с изборите, а полицията е по-хаотична от всякога, народът решава да се обедини и да изземе техните функции, за да се спаси сам. Защото това може да се случи на всеки от нас. И пак ще сме незащитени. Ако Симеон Йосифов бъде признат като истинският извършител на убийството, трябва присъдата му да е доживотен затвор. На престъпника мястото е в затвора. Но животът продължава и това, което се случва, говори за проблем в обществото. Проблемът –  основан на етническа нетърпимост и отчасти дори политизиран. А обществото – болно. Да, ако жандармерията бе по-дейна още първия ден, може би нямаше да се стигне до масови безредици. Ситуацията така и не се овладя. Напрежението ескалира, случиха се и други трагедии. И от това само загубихме. Полицията изведнъж реши да стане активна и също подходи агресивно към гражданите. Всяко чудо за три дни. Утре пак може да се случи нещо подобно. И ние пак ще въстанем с низки страсти. Считам, че ако следващия път подходим дипломатично, ще постигнем по-ефективни резултати. Част от протестиращите дори не знаят срещу какво и кого протестират. Те просто искаха да отмъстят, сляха се с тълпата като стадо и отприщиха войнственост. Като разрушиш палатите на цар Киро, ще върнеш ли загиналия Ангел? Ще помогнеш ли на себе си и останалите? Ще превъзпиташ ли ромите? Лично цар Киро няма пряка вина за случилото се. Макар че той е виновен за много други свои действия. И слава Богу, че се заговори и за него, за да бъде задържан и той, надяваме се, за повече от 6 години при това. Макар той да няма общо със случая, защо чак сега трябваше да се обърне внимание на многобройните повдигнати към него през годините обвинения? Докога ще се толерират такива хора и ще се разхождат на свобода необезпокоявани и охранявани?! А обикновеният българин ще го е страх да излезе да си разходи кучето, тъй като може да бъде премазан и влачен 10 метра от пишман шофьор, на когото му се сторило, че е „прегазил куче”. Няма равенство пред закона. Има ли закони изобщо? Защо се допуска един криминално проявен барон да бъде покровителстван от службите? Докога политически чадъри? Политиците пазители на народа ли са или на личните си облаги? Че циганите крадат – крадат, ама на дребно, а в политиката се краде „елитно”. На народа му писна от двойни стандарти. За нас, изрядните данъкоплатци, все бюрокрация, все няма лекарства, все няма помощи. Все на наш гръб живеят и ромите, и корумпираната власт с бронираните коли и „изпраните” пари. Ето затова се бунтуваме. Единствената ни грешка е, че когато се разпалим, ставаме толкова кръвожадни, че се анархизираме, обиждаме журналисти с отлична репутация и пребиваме репортери. Хората просто си вършат работата. Какво е виновна Миролюба Бенатова, че просто отрази събитието? На нея затова й се плаща. Тя нито е цар Киро, нито е убиецът на Ангел. Тя е тази, която се ползва с чудесно реноме в журналистическата гилдия. Тя отразяваше либийския процес около медиците ни, както и много други събития. Да не си журналист в България, че дори и дума накриво да не кажеш, ако си в обсега на агресията, за една нощ могат да сринат имиджа ти със земята. Знаем кои са виновни. Тези, на които позволихме да ни управляват. А те от своя страна позволиха на такива като цар Киро да господстват. Хора, нека наистина този случай ни накара да се замислим сериозно, и при следващ подобен да разрешим нещата по мирен път! Може би сега този катаклизъм трябваше да се случи, за да се замислят властимащите, че държавата – това сме самите ние, и никой не бива да се ползва с повече привилегии от другия, защото да – хора от различни прослойки и на различни позиции сме, но пред закона и чисто човешки сме равни, и кой каквото извърши, е длъжен да понесе отговорност за последствията.

“Да изчистим България за един ден!”, 2012

Да изчистим България за един ден.  Мотото на кампанията на БТВ за по-чиста България. Колкото и утопично да звучи, все се започва от някъде. Всъщност акцията е традиционна, но става все по-мащабна. Дали внезапно преборихме  апатията, или просто все повече се дава гласност на подобни полезни за обществото ни инициативи? Което и да е, едно е сигурно – идеята и реализацията са похвални и трябва да запазим тази инерция през всеки ден от годината.

Българският дух не е примиренчески. Дедите ни освен държава със славно минало са ни завещали и свободолюбие. Истинският българин е трудолюбив, милеещ за родното и въставащ срещу неправдата. В последните години се наслушахме на много напразни обещания. Преходът също пречупи най-хубавите ни черти като нация – единност, патриотизъм и смелост. Народът ни от гостоприемен и сплотен стана себичен и обезверен. Ала сме доказали, че когато трябва и можем, се обединяваме и постигаме чудеса.

Какво хубави се случва в държавата напоследък? Всъщност доста неща, които обаче не са обществено достояние. Защо ли? Ами защото медиите, били те печатни или електронни, често обслужват нечии корпоративни и кооперативни интереси. В такъв момент не се мисли за обективност, а за сензационно представяне на новините с цел висок рейтинг и печалба. Негативните и кървави хроники правят повече впечатление, защото внасят смут.

Прокламирайки как трябва повече да наблягаме на позитивните новини и успехите, забелязваме как кампанията „Да изчистим България за един ден” се радва на завидно отразяване в медийната мрежа. Това спомогна повече ентусиасти да се включат в каузата. Защото го правим алтруистично, за себе си и родината си, от която всеки един от нас е част.

Почти 300 000 души чистихме, а само за няколко часа бяха извозени 8000 тона боклук.  От картата на България изчезнаха 522 нерегламентирани сметища. Доброволци имаше и в планините. Участваха и пилоти и водолази. Чистихме по суша, по вода и дори под вода. Активисти на възраст от 6 до 80 години дадоха своя безвъзмезден принос за по-красива България. Градове, общини, частни компании, неправителствени организации и държавни институции дадоха пример за вяра в посланието, че за един ден може да направим България по-чиста и уютна. Всички заедно – ученици, студенти, туристи, спортисти, известни личности и обикновени граждани.

Десетки студенти също подкрепиха инициативата и чистиха около общежитията. Освен парковете и междублоковите пространства младежи боядисаха оградата на УНСС.

Над 200 студенти и преподаватели от ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград също излязоха да почистят.

Младите хора са бъдещето на страната ни и когато, както в случая, проявяват най-голямо желание за почистване и опазване на околната среда, значи надеждата ни за по-добро бъдеще на родна територия не е загубена. Паралелно с нас чистиха и други държави. Междувременно кампанията “Да изчистим България” спечели първото място в пилотното издание на годишните награди на списание „Бела” – „Зелена ябълка”. Наградата е за екология и стил на живот. Журито на конкурса присъди отличието на инициативата на БТВ в категорията „Мащабен екопроект”.

Тази екологична акция бе като препратка към едни далечни, но по-спокойни и организирани времена, в които някои от нас, поради това, че не са били родени, не са имали шанса да бъдат възпитани в духа на ред и отговорност не само към хигиената в дома, а във всяко едно кътче от заобикалящата ни среда и природа. Защото тази среда ни описва и е нашата визитка пред света. Тя е и наше наследство, не просто даденост, затова трябва да я съхраняваме.

Въпреки безспорния интерес  към кампанията и успеха й, все пак малко демагогична бе рекламата към нея. Внезапна, моментна и леко агресивна. Това бе една отлична, хитро направена проверка за отчитане на гледаемостта, и пи ар-а, който донесе на медията организатор, със сигурност е бил благоприятен. Манипулативната роля на рекламата в днешно време води до отключване на неподозирани действия у хората. Поне е хубаво, когато това се използва с безкористна цел.

Нека обаче не забравяме колко са важни постоянството и последователността за дълготрайния успех в което и да е направление. Не можем да изчистим България за един ден от неща, трупани с години, дори всички до един да впрегнем силите си до краен предел. Първо трябва да започнем от себе си, и то още от днес. Да пречистим на първо време съзнанието си и енергията си, освобождавайки се от ненужния товар, понеже само така ще разберем, че пречистената мисъл води до пречистване и на всичко останало.

В развитите страни има изрядни данъкоплатци, но има и действащи закони и глоби, затова се наблюдава ред и чистота. Фирмите за почистване и общините у нас не си вършат достатъчно добре работата за терените и районите, за които отговарят. След като държавната уредба не функционира на достатъчно високо ниво и често не отговаря на подадени сигнали, ще трябва промяната наистина да започне от нас, не да се оплакваме от социалната аномия и да си прехвърляме вината.

Държавата – това сме самите ние. И всеки един от нас в частност е отговорен за случващото се. Ако искаме да запазим качеството на ресурсите си и да си осигурим комфорт, трябва да правим всеки ден и заедно да се борим против замърсяването.