Улицата

снимка: интернет

Реших да се разходя с колелото из квартала си. Отдавна не го бях правил. Сложих слушалките, пуснах си “Unbelievable” на любимия ми мъжки вокал CraigDavid и потеглих. Изплуваха много спомени. Породиха се смесени чувства. Колелото сякаш само ме водеше. Поех в познатите посоки. Местата – същите, а всъщност толкова различни и променени. Времето им беше дало своя отпечатък. Осъзнах алюзията на невъзвратимостта. За момент се спрях. Странно, нали? Вече живеем по друг начин – забързано, улисани в грижи и потънали в самозабравата на своето его. Не си даваме шанс. Не се оглеждаме около себе си. Не си поемаме въздух. Броим секунди и пари. Искаме да изпреварим и естествения ход на живота. Кои сме всъщност ние? Прашинка в пространството и частица във времето.

Та спрях се. Преосмислих миналото си. То е моята основа, моят гарант за бъдещето. Доскоро прекалено много се връщах назад. Но напоследък пак ме грабна животът и все по-рядко се сещах за доброто старо време. Сега отново имах възможност да остане насаме със себе си и спомените си. Траекторията ми мина като на лента, а с нея и всички придружаващи я някога събития. Всеки миг е уникален и неповторим с еднократността си.

„Хора и улици…”! Сетих се как в 5 или 6 клас написах есе за улицата. Моята улица. Каква е тя през различните сезони. Как се променя, каква оживява през погледа ми и какво я прави важна за мен. Това есе явно беше толкова добро, че чак и съседни класове разбраха за него от учителката ми. Не разбрах какво толкова съм написал. Е, вече разбирам. И улицата ми, и кварталът ми са едни такива по-битови, уединени, спокойни. Идеално за отдих. А колко детска глъч събираха… Сега пак има деца, но не е същото. Тези деца сякаш още от сега се подготвят за близкото си бъдеще, свързано с телефони, компютри, Бог знае с още какви технологични джаджи и с нощен живот. Та те израстват и биват възпитавани в такава среда, в такъв дух от родителите си. Колко се промениха нещата само за 10 години… Тогава ние все още излизахме до късно, прекарвахме повече време навън в обичайните игри и въобще споделяхме любовта си към малките неща. Имаше неподправена емоция. Тази емоция е попила всяка улица. Всяко клонче, всяко стръкче, всеки бордюр дори помни много. И разказва. Но на нас, преживелите го. За останалите, за новите млади това са просто обикновени улици. А едно време за нас една улица можеше така да провокира въображението ни, че да изобретим множество произведения на човешката мисъл там. Обичахме живота си. Подавахме си ръка. Не мислихме. Не гледахме кой какво има и какво няма и нямаше ехидни подмятания и погледи. И не се деляхме по този грозен начин. Какво стана, какво се промени? Искам да върна онова време. За съвсем кратко. Гъстият пухкав сняг зимата, затрупал улицата ми. Приятно топлото лято. Пикници, палатки, беседки, детски площадки. Импровизираната ни художествена самодейност. Нямаше и забрани, нямаше страх. Сега бързаме да се затворим вкъщи и в себе си – като “заключеници в мрачен затвор”, да потънем в компютъра и телевизора. Всички заведения са осеяни с млади хора. Но забили поглед в смарт- и айфони, таблети. Общуването им се изразява в размяна на два-три минаващи за оборотни лафа и няколко селфита за фейсбук и инстаграм. Не придаваме значение на местата. За нас някога всяко място имаше смисъл, символика и сантимент. Обичахме да създаваме преживяванията си сред природата. Сега поругаваме и рушим всяка постройка, тормозим животните и се тровим с мръсотия. Едната – приченена от невероятното количество превозни средства. Другата – в душите си. Улицата ми е подобие на себе си. Жалко, опустошено и окарикатурено. По земята виждам фасове, плевели, разпилени отпадъци, стъкла и тук-там някоя оцеляла съчма от пистолетите ни. Застинала, омаломощена, безлюдна. Но тя винаги може да бъде преобразена, да се събуди. Вероятно следващи поколения ще й вдъхнат нов живот. Тя не ми принадлежи. Принадлежат ми единствено спомените на нея и на другите улици в квартала ми. Обичам го. Обичам да си припомням кой съм бил и от къде съм тръгнал и какво ме е направило това, което съм сега. Ако е писано,  ще си направя още много спомени – на други места, с други хора и в друго време, но онези ще са единствени, защото няма да се повторят.