“Сеньор в своите владения” – анализ

снимка: интернет

Труман Капоти е познат с впечатляващата си проницателност, детайлност и изкусен, наситен, витален и хаплив дори на моменти език и маниер. Без особено скрупули е описвал ключови фигури като Мерилин Монро и Елизабет Тейлър, както и прозорливите си виждания за Америка и жителите й.

Разговорът на Капоти с Марлон Брандо през 1958 е на четвърто място в класацията на „Гардиън” за 20-те най-велики интервюта на 20 век. По време на интервюто Брандо прави невероятни самопризнания за живота си – за самотата, любовта, приятелите. След публикуването на диалога Брандо е бесен на Капоти за изнесената на 100 процента информация. Капоти е имал способността да предразполага събеседника си до степен, в която обикновените отговори се трансформират в изповеди. Успявал е да изкопчи най-съкровеното и да го пресъздаде напълно достоверно, без да се налага да ползва диктофон.

В „Сеньор в своите владения” авторът представя мини история на живота на Марлон Брандо. През 1956 двамата се срещат в хотел „Мияко” в Киото в Япония. Още в началото на есето Капоти с подробности описва обстановката в хотела, където в стаята на знаменития актьор цари известен безпорядък от дрехи и вещи. Типично за почти всеки човек на изкуството налице е бохемски начин на живот. Популярните понякога са и доста колоритни и не могат да бъдат вкарани в рамки. Брандо се оказва ерудирана личност, която наред със сценариите чете и абстрактна литература от рода на трудове за молитви, метидиране, дишане. С набор от метафори, алегории, олиццетворения, епитети, метонимии и други тропи и фигури Капоти описва споделените от великия актьор истории. По време на снимките в Япония Брандо е „развлечено достолепен, добродушен на вид млад мъж, готов по всяко време да помогне, та дори и да насърчи колегите си… без да общува с тях в светско отношение”. Капоти дори му налага образ на особняк и аскет. Най-съкровеното изказване, което успява да измъкне от Брандо писателят, е: „Чувствителният човек добива петдесет впечатления от нещо, което може да създаде само седем у другиго”. Под твърдата черупка на на пръв поглед егоцентричния и резервиран актьор се крие емоционален, раним и самотен човек. Капоти разказва за първата им непряка среща, през 1947 г., и прави сполучлив паралел между тогавашния и сегашния му вид. Словосъчетания като „мощна челюст”, „опъната кожа”, „широко и високо чело”, „раздалечени очи”, „орлов нос”, „пълни устни”, „ангелска нежност и кротост”, „отпуснато, чувствено изражение” характеризират първоначалното излъчване на актьора, докато впоследствие той е възмъжал и вече е наедрял, с „оредяваща коса” и по-богат, не толкова притеснен и уязвим, а небрежен джентълмен. Така Капоти създава пълнота в култивирания образ на актьора. Описват се и ролите на Брандо – „мексикански революционер”, „докер побойник”, „пълнолетен престъпник”, „окинавски преводач”. Чрез тези описания на ролите са обхваща актьорската му игра, която го представя като разнолик актьор хамелеон, способен да се превъплъти успешно във всяка роля. Въпреки това се разказва как не всяка роля е за него; колко придирчив е станал и как професионализмът му се е модифицирал в желание сам да прави нещата от началния до заключителния процес; как трябва да почувства смисъла на даден облик, за да го изиграе. Толкова, че понякога дори сам не знае какво иска, критичен към себе си и екипите си. Но това е характерът на бунтара, вечно търсещия, непризнаващия шаблони и сухарски решения. Той е желал да прави филми за омразата и дискриминацията, за общочовешките ценности и проблеми на съвремието, а не за скучно-меланхолични романтически класики. Споменава се и за взаимоотношенията им с Логан – театрален и кинорежисьор, свързани с филма „Сайонара”, по време на които Брандо се показва като непостоянен и безхаберен във възприемането на ролята си. Има и предистория, която ни отвежда в ранните детски години на актьора. Съвсем реалистично и  обстоятелствено Капоти разкрива детайли от детството на актьора. В цялото есе се прави сравнението със „захарен връх” от „купчина бонбони”. Но славата и успехът си имат цена, а за Марлон Брандо успехът тежи същото толкова, колкото и провалът. Преминал през бедност, битовизми, миграции, обичайните пакости и авантюри, той сам начертава пътя си, минава и през тръни и извоюва постижения. Той е от типа хора, борили се с цената на кръв, пот и сълзи. Затова го връхлита трайна слава и имидж на мъж и актьор еталон. Във всяко нещо с което се захваща, търси прелюдия към нов, вдъхновяващ връх. Капоти го определя като симбиоза между „обикновен грубиян” и „чувствителен сфинкс”. С широчина и в дълбочина писателят наюнсира поведението му, разкрива колкото е ярък, индивидуален, непокорен и непредсказуем дори за самия себе си. С нескрито вълнение Брандо доверява, че чувства актьорството като „нещо неуловимо” и споделя, че изключителните заложби се отключват едва след 3-тия дубъл, и то само ако се даде шанс за това. Индиректно заключава, че добрата спойка в актьорството се поражда в нашепването. Заговаря и за любовта, приятелите и самотата. И стига до признанието, че смисълът на живота е в любовта. Капоти успява по елегантен и хитър начин като че по тънка нишка психологически да настрои събеседника си да излее своите тайни и копнежи. Така актьорът разяснява, че приятелите му са странни, до известна степен низвергнати, а той ги приютява в сърцето си, за да възстанови баланса в тях. Затова в дома му по всяко време има всякакви хора. Всякакви, но говорейки с един, той го кара да се чувства специален. И за учениците и приятелите си е такъв. Те твърдят, че ако нещо му се отдаде докрай и завинаги, той му се посвещава и също остава предан. Всичко това представя Брандо в светлината на широкоскроен и великодушен човек. Човек, който се привързва и най-вероятно страда от това, затова се е „бронирал” в защитни рефлекси и тактически тества хората, преди да ги опознае и допусне до себе си. В присъствието на родители си пък е абсолютен антипод на стандартното си Аз – благоверен и смирен. С майка си е бил изключително близък, а с баща си е в хладни отношения. За това, каква променлива и непоследователна личност е в мненията и желанията си свидетелстват и недостатъците, които сам си признава: „Не обръщай кой знае колко внимание на приказките ми. Мнението ми постоянно се мени”. Труман Капоти достига висоти с това интервю, тъй като дори предизвиква събеседника си да говори за своите слабости. Създава се усещане за неформална атмосфера и среда, а Брандо му споделя като на най-добър приятел. И въпреки че максимално изобретателно се възползва от дадената възможност, Капоти не преправя подадената информация по нито един параграф, представяйки я комерсиално, сензационно или безлично. И читателят не остава равнодушен. Напротив, бива завладян от обрисувания потрет.

В самия финал се крие поантата на есето за Брандо: „Изобразен бе седнал върху краката си, с блага усмивка на лицето, лъснало от дъжда и светлината на уличната лампа. Божество, наистина; но всъщност най-вече млад мъж, седнал върху купчина бонбони. Тук отново съзираме сблъсъка на реалния и екранния образ. На съчетанието от апотеоза на съвършения актьор с обикновения млад мъж. Просто Марлон Брандо.