София. 10-годишният Божидар се събуди сравнително рано като покосен от внезапна мисъл. Беше окъснял, четейки тихо коледни приказки с фенерче през глава, тъй като портиерът в дома гасеше осветлението в 22.00 и се предпалагаше, че всички трябва да спят. Това си беше повече от концлагер и изтезание. Дом за деца, лишени от родителска грижа. Божидар. Да. Божи. Дар. Сякаш това момче бе богоизбрано. Като пратеник с мисия. Но за нея ще ви разкажа по-късно. Божи се събуди в 8.30. Осенилата го мисъл всъщност се оказа муза, която той дълго бе потискал. Изправи се рязко, стана от леглото, потърка очи и се опита да си събере мисълта. Все още бе сънен. Сънувал бе гъст, пухкав сняг, както и елха с подаръци. Затича се към прозореца. Вън валеше сняг. На онези едновремешни парцали. Почти бе заснежено, бяла покрика бе заслана на улицата вън. Мисълта му все повече се избистри. Бялото – символ на чистота и доброта, му бе любим цвят. Една сълза се стече по лявата буза… Пустите му сантименти. Той изкрещя: „Неее, не сега! Нямам време за това!”. Божи обърна поглед към един стар кашон под леко порутеното си детско креватче. Почти го бе забравил, но сякаш мисълта го заведе натам. Прашасалият кашон бе запечатан добре и завързан с някакви въжета. Всичко бе така направено, че никой освен Божи да не знае как да се справи с този кашон. Чак на самия него му се изпари желанието да го отвързва и развива от всички притурки, с които го бе опаковал. С един замах го отвори и вътре намери всички онези малка червени сърца, които сам бе изработил неотдавна. Усети, че тук и сега е възможността да ги покаже. Седна и многозначително се замисли. Какво да прави с тези сърца… Плетени, плюшени, картонени, с бродирани и гравирани символи и послания по тях…
Беше му омръзнал този дом. Докато мислеше концептуално, лелката идилистично се провикна: „Божидаре, ставай – закуската е сервирана, теб чакаме!”. Все пак той трябваше да се отчете, за да не си навлича гнева на персонала за някакви си там закуски и битовизми. Преглътна смело последния залък и изхвърча скорострелно към стаята си. Беше време за занималня, която той тактично реши да пропусне. Измисли си оправдание, че се чувства отпаднал и ще навакса на следващия ден със занятията. Доста елегантно подхождаше това момче и когато искаше да се измъкне – и това винаги го спасяваше. Определено има някаква харизма в него.
Божидар сграбчи кашона със сърцата, отвори прозореца – и с присъщата си смелост без особена трудност скочи навън, тъй като се намираше на първия етаж. Не даде обяснение на никого. Просто избяга, без да се замисля за последствия. От години не беше ходил по-далеч от двора на този дом. Запомнил пътеките на любимата родна София, той пое стремглаво към Витошка. Бягаше, бягаше… Хората го гледаха втренчено. Или всъщност не чак толкова. София отдавна събира колоритни хора. Богати, бедни, чужденци, просяци, бездомници, животни. Шарен свят. Всеки бързаше и не обръщаше внимание. Хората вече рядко се впечатляваха, учудваха и трогваха.
Наближаваха най-светлите христински празници. Божидар усещаше някакъв трепет в себе си. Липсваха му родителите и семейното огнище. Следеше редовно новините и знаеше каква е обстановката в страната. Но не очакваше, сблъсквайки се очи в очи с реалността, да бъде толкова неприятно изненадан. Той видя едни изобилни витрини, окичени улици, поток от хора и коли. Шум и хаос от звуци и светлини. Когато бе на близо пет години, родителите му го изоставиха – пръснаха се по света и той трябваше да бъде приет в социален дом. Понякога съдбата е жестока. Съдбата наказва тежко най-силните. Божи е изключително умно и будно дете, с напредничава мисъл, с поглед в бъдещето. Малък бохем с авантюристичен дух и нрав. Той бе изпреварил възрастта си, бе надхвърлил всякакви очаквания. Живееше в необозримото бъдеще, имаше идеи, но все още никой не му бе подал ръка. Плашеше се от реалността. Бунтуваше се. Ала винаги сам, в стаичката си.
Сега бе навън, за кратко вкуси свободата. Витошка бе неузнаваема за него. Макар от ранна детска възраст, той бе запомнил много моменти. И знаеше само, че с оглед на своята съдба искаше да помага на хората, на децата като него, да създава добро. Искаше да пречупи мисленото на масите. Сега той виждаше в по-буквален и от най-буквалния смисъл в какво се беше превърнал народът. Обезверени, обезсърчени хорица… Твърдят, че са бедни, а се опитват да живеят скъпарски. Кафене до кафене, мол до мол. Всичко се пука по шевовете. Икономиката затънала ли? „Какъв е този парадокс?”, питаше се Божидар. „Защо хората отдават толкова значение на материалното и на вещите?”. Той живееше в своя непокорен и илюзорен свят – света на филмите и книгите, на детската чистота. Но той нямаше опит. Не бе общувал с хора. Не знаеше и не разбираше ламтежа на нацията за власт и пари. И най-вече – защо хората демонстрират стандарт на живот, който не могат да си позволят. „Кого заблуждават?”, си мислеше наум клетото дете.
Божи застана по средата на Витошка, разтвори плахо кашона си и извади сърцата си, поставяйки ги на една импровизирана стойка. Зачака. Наблюдаваше хората, реакциите им. Заприличаха му на роботи, на безизразни кукли, програмирани по някакви странни стереотипи. Всички сякаш по един модел направени.
Гледайки цялата тази картинка, Божи си каза: „Всеки продава нещо, всеки се продава на някого. Изглежда, това е нещо нормално. Какво да продам аз, защо дойдох тук?”. Късно бе да си тръгва. Вече се знаеше, че е напуснал дома и разни „хрътки” ходиха по дирите му. Поне да остане до вечерта, да свърши нещо полезно. Той бе решил да продаде красиви мечти, да раздава надежда. Чудеше се обаче кой ли има повече нужда от това? Бедните или богатите? Започна да върви сред всички, да показва сърцата си… Поиска да разкаже коледната си приказка. Едни подминаваха безпардонно. Други се изсмиваха в лицето му. Трети го отблъскаваха. Четвърти се спираха, но поради липса на време отегчено го „режеха”. За хората това бяха „глупости”. Виж, ако им се раздаваха чекове и ваучери, другояче щеше да е. Ама нейсе.
Божи се почувства като героите на Смирненски – старият уличен музикант, цветарката, братчетата на Гаврош… Примамен от фалшивото лустро на големия град, приказният разкош на който оставяше погрешни впечатления и греховни заблуди… Много пудра, маски и помпозен парад. Облечени в блясък, хората прикриваха истинското си Аз, мръсотията на съвремието и пошлите си задни намерения. Разпадащи се от позьорщина, те бързаха към поредната заветна комерсиална цел. И ритаха всичко по пътя си, а самите те бяха по-ниски от тревата и мразеха себе си. Дори копаеха под дъното. Но не го осъзнаваха. И им харесваше да се самонаказват.
На Божидар му писна да го подритват. Писна му от криви огледала. Искаше всички да влязат в нормалното си русло. Не можа да приеме, че хармонията е утопия.
Намери от някъде нещо като платформа, инсценира си трибуна. До него имаше магазини за музикална техника. Помоли продавача да му услужи с един за малко. Нали знаете, на това дете – с тези очи и тази усмивка, не му се отказваше каквото и да било, стига да убеждаваше отсрещната страна. Грабна микрофона, застана на „сцената си” и се произнесе: „Ей хора, спрете се!”. Очевидно мнозина не останаха равнодушни. Той изчака да се събере солидно количество публика и започна: „Аз съм дете на разделени родители, от години живея в дом. Вие сте всичко друго, но не и еманация на емпатията. Вие сте марионетки. Не знаете що е уют и прошка. Не цените истинските подаръци на съдбата. Не вярвате в Бог. Не чувствате, не мислите. Машината на ежедневието и парите ви е погълнала и увредила. Вие сте изгубили себе си зад булото на егоизма си. Някой има нужда да печели от липсата на култура и бездуховност. Някой има интерес да има хора в затруднено положение. Някои копнее на талантливите и различните да се пречи. Спрете се! Вдишайте малко въздух! Огледайте се, съберете себе си, намерете своето поприще! Слушайте сърцето си, то не е лош съветник! Прогонете мръсните си мисли, защото така и душите, и телата ви се омърсяват! Парадирате с лукс, който не е ваша заслуга. Говорите за любов и доброта, а ги измервате в благосъстояния. Безкрайно лицемерие струи в края на годината. Цяла година злини и лъжи, а в края на годината добро. Добро се прави всеки ден, добро се прави със сърце и без повод. Доброто е изкуство и религия. Всички вие имате нужда от сърца, от нови сърца, по-големи и богати, първо за дребните жестове. Във всеки от вас живее доброто, но сте го заровили надълбоко и там ви е грешката. Мислете се за щастливи, успели, богати и обичани, обаче не сте”. Никакви аплодисменти, много сковани погледи с капки сълзи и притаен дъх в застиналата тъма и мъгла. Така приключи изповедта си Божидар, отвори кашона и започна да замерва струпалата се аудитория със сърцата си, за да ги освести. И избяга. Към дома си. Там го чакаха и се притесняваха… Не можа да доразкаже коледната си приказка. Остави финала отворен.
В дома му се скараха, но той не се поддаде – прибра се както винаги в стаичката си и потъна в унес. На следващия ден се оказа, че речта му, заснета с мобилни апарати, е качена и популялизирана в интернет, излъчена дори и по водещите медии. А към дома пристигнали поздравителни картички, включително и покани за спонсорство от анонимни меценати.
Божидар обаче отсече: „Бих бил радостен, ако повечето са се вслушали в думите ми. Те имат нужда да обичат и да бъдат обичани. Нека на Коледа са със семействата си и да бъдат искрени с тях, а през новата година всеки ден да правят по едно добро дело. Дори само да се усмихнат и да благодарят. Това ми стига. И да се научат да четат между редовете, като в “Малкия принц”. Да отворят сетивата си. Тогава би имало надежда за нас като народ.”
Божидар продължава да пише своята приказка, а някъде там някой се е сдобил със сърце, макар и направено от Божидар… Това наистина би било дар от Бога и би дало възможност за размисъл по пътя към себепознанието.
Поуката остава за вас. Всеки, който има нужда от нея и разполага със способността да я извлече, несъмнено ще я достигне и тя ще облагороди живота му. А животът е тук и сега. Вчера е история. Днес и утре може да бъде много по-различно. Промяната към добро сега дава и добра заявка за бъдещето.
Весели празници!
