СБОГУВАНИЯ

Ако можех, щях да забраня сбогуванията.

Защо са вечна част от нашите пътувания?

Кому са нужни след срещи разделите?

Тишина след изстрелите на доверието.

Последен изстрел – доверие изгубено.

Ръцете стискаме. (Не)свършено минало.

Прощални думи, сухи благопожелания.

Не прибързваме ли с това начинание?

Дали е временно, или е необратимо?

Разделите понякога са непоправими.

Но нека си дадем търпение и време.

И да не са сбогуванията фатално бреме.

Ренета Христова: Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува

Неотдавна тя ми каза, че имам нюх към заглавията. Стъпката, която най-много ме затруднява. Да обединя и обобщя цяло интервю в рамките на нещо като хроника. Нейните разсъждения са богатство. Доказателството е и този път пред очите ни. В отговорите ѝ към моите въпроси срещаме изобилие от оригинални фрази, подтикващи към размисъл. Признавам - този път тя ме срази. Не знам дали се дължи на въпросите ми. Нито съм подходил стандартно журналистически, нито интервюто ни е по конкретна тема. Просто карах по усет. Така сме свободолюбивите хора. Затова и ни се получава... макар и да сме избрали несъмнено по-трудния път. Това интервю ме отрезви. Благодаря ти, Рени! За това, че не подмина личните ми въпроси. Не ги бях планирал такива. Просто инстинктивно стигнахме до недокосвани преди кътчета. Може би сме оголили душата си. И аз отново съм разкрил малко или много себе си във въпросите. Но не ме е страх. Нея също. Нямаме какво да губим, нямаме какво да крием и не дължим никому нищо. Само и единствено Истината. Вижте за трети път какво вълнува моята приятелка - РЕНЕТА ХРИСТОВА!!!

Ренета Христова: Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува.

С какви надежди посрещна 2017 и какво остави в 2016? Какво е по-различното този път?

- Има един израз „Ако надеждата умираше първа, хората щяха да си спестят много болка.“ Нямам надежди за тази година. Приемам с отворено сърце това, което е решила да ми поднесе. В старата година изпратих подобаващо Егото си, нуждата от каквото и да е. Смятам, че човек е толкова по-богат, колкото повече са нещата, от които може да се лиши. 

Израстване. Опиши ми визията си за това понятие.

- Ще ти го опиша с една любима фраза на латински – „Eram quod es, eris quod sum“ (Каквото си, вече бях. Каквото съм, ще бъдеш.) Израстването означава да не осъждаш нещата, които не разбираш. Житейските пътища са различни, но накрая мястото, на което пристигаме, е едно и също. Човекът, който израства, се отличава по това, че колкото по-висок става, толкова повече не си позволява да гледа останалите отгоре.

Как възприемаш роботизирането в пряк и преносен смисъл на човечеството? До какво предвиждаш да доведе то в бъдеще?

- Роботизирането ще улесни материалното ни съществуване и ще утежни поривите на душата.

Все такъв авантюрист и мечтател ли си? Колко често ти остава време за бягства от реалността и как изглежда твоят си свят?

- Авантюрист - да. Мечтател – не съм. Непрекъснато съм във връзка с реалността. Мечтите са за слабите духом хора, останалите творят реалността си с всички сили и таланти всеки ден.

Скоро бе рожденият ти ден. Каква равносметка си направи и как прекара?

- Най-великите празници са тези, които се случват вътре в нас. Така се случва, че всяка година празнувам с хората, които малко или много ще ме съпътстват през тази въпросна година. Човек се ражда и умира сам. Платих доста висока цена и се научих да не се пристрастявам към хората в живота си. Разбрах и нещо много важно – не бива да страдаш, ако някой те използва. Това може само да те радва. Това означава, че имаш нещо да дадеш, което другият няма.

Какви са наблюденията ти - продължава ли културата да се създава от некултурни хора?

- Не. Културата вече се прави от хора, спечелили масовото одобрение. Нали знаеш, на гениите обръщат внимание едва след смъртта им, преди това просто повечето хора нямат нужната мащабност за техните открития. А и никога не биха могли да си го признаят това. 

В последно време мнозина ми споделят, че не вярват в съдбата. Според теб редно ли е да се твърди, че няма съдба и че едва ли не сме всемогъщи и всеопределящи? С въпроса си не ти налагам мнение, а искам да разбера колко съдба и колко лични избори има в живота ти.

- Ще ти кажа, че когато човек вярва в нещо, то със сигурност е неговата истина. Вярвам в съдбата, защото аз нося отговорност до там, до където се простират моите граници, оттам нататък нямам власт над нищо. Ти можеш да решиш какво да причиниш на някого, но нямаш власт над неговата реакция. Този урок ми е най-големият подарък от Съдбата. 

Миналата година отново се премести в София. Окончателно ли е, от какво е продиктувано решението ти и как ти действа столицата сега?

- Може би за първи път ще призная, дори и пред себе си, че имам желание да живея в чужбина. Тясно ми е тук, мръсно, манталитетът е позорен и все още не осъзнавам какво означава "Държавата ни има хубава природа". Добре. А българите какви са по природа? Не създават ли хората мястото?

Миналото – враг или приятел?

- Ами зависи кой е срещу него – приятел или враг. 

Кои са най-опасните предразсъдъци на съвремието ни?

- На съвремието ни – не знам. Забелязвам обаче в последно време един много тежък предразсъдък, вкоренен в нашето поколение. Идеята за „престижната професия“. Все още не разбирам какво означава това... Не те ли прави всяка професия полезен за обществото? Да, сигурно е хубаво да застанем един ден пред родителите си и да оправдаем парите, които са дали за образованието ни. Сигурно е хубаво да се похвалим пред съседката, че сме адвокати, вместо продавачи в железария, само че реално нещата не се получават по този начин. Не и в България. Не разбирам как хора, които нямат образование и работят в някой бар или продават парцалки в мола, могат да получават повече пари от някой, който е учил и си е платил за тези велики „знания“, а накрая взима минималната работна заплата. И друго забелязвам – в една фирма този, който има най-малко отговорности, получава повече пари. Колкото повече задължения имаш, толкова по-нископлатен си. Това е ужасно тежко бреме, затова в тези редове искам да призова младите хора да пазят здравето си; да се стремят да вършат нещата, които им носят удоволствие; но и да не живеят само за да си плащат сметките. Защото по-късно ще им се налага да търсят от къде могат да си купят малко достойнство, а както знаем, има неща, които не можеш да си купиш с пари.

Черно-бяло ли трябва да възприемаме света, или трябва да сме на принципа, че няма само добро и само лошо?

- Да живеят убитите цветове (усмивка). За мен светът е цветен, много цветен. Все пак няма как да различиш, да разбереш кое е добро, ако преди това не си се запознал с лошото и не си ги сравнил. 

Според теб даваме ли си достатъчно време и търпение  да разбираме другостта в отсрещните, за да оцеляват взаимоотношенията ни, или всеки клони към интровертния си комфорт?

- О, разбира се, че си даваме достатъчно и от двете. Само че... колко е достатъчно за всеки отделен човек? Времето не чака, а търпението ни е своенравно копеле и си има болезнено ясни граници. В което няма лошо, между другото. Нека всеки действа според личните си усещания.

Има ли край моралният ексхибиционизъм?

- Да. Планирам убийството му. 

Кога за последно изпита свръхестествена емоция и в какво се изрази тя?

- Много скоро. Бях с един приятел, пихме френско вино и снимахме, ама от онези моменти, в които имаш усещането, че един час минава като секунда и започваш да се страхуваш, че няма да имаш достатъчно време да фотографираш това, което искаш - че няма да го уловиш. Така се чувствам, когато се занимавам по някакъв начин с изкуство или когато съм причината някой да се почувства ценен за тази планета.

С оглед на актуалните събития не живееш ли с усещането, че религиите действат противно на идеологията си и респективно секуларизмът е утопия?

- Може да прозвучи грубо, но аз не уважавам религията в същността ѝ. Религията за мен е робство, начин за създаване на изкуствен морал, за който се предполага, че някой друг (Бог, Аллах...?) ще ти го даде, защото ти го нямаш по начало в себе си. И ако си достатъчно доверчив и следваш правилата, о, да - със сигурност ще живееш в Рай и на Земята. Обществото няма нужда от мислещи хора. Това е тъжната истина.

Клишетата отегчават ли те?

- До смърт.

В едно наше предишно интервю отричаш платоничната любов, наричайки я „подлост, нищета”. Защо?

- По простата причина, че това не е любов. Това е извращаване на чисто човешките ни пориви за създаване на нещо по-голямо от нас. На тази „любов“ пожелавам никога да не оцелява дълго.

Изкушенията… Колко, какви?

- Живея в мир с тях. 

Кога смяташ да оставиш мастилена диря?

- Когато спра да ревнувам нещата, които пиша от мръсни погледи.

Нарисувай ни с думи твоя прототип в художествен образ и ни разкрий каква искаш да си за другите и каква – за себе си.

- Искам да съм нещо, към което хората могат да отправят най-тайните си желания. Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува. 

Януари

Януари започва с любопитна надежда.

Незабележимо животът се пренарежда.

Виелици снежни, ледът не се пропуква.

С чаша греяно вино денят ни замръква.

А лани бе вчера и брояхме наздравици.

Противоречията на зимните празници.

Първи януари ни събужда пречистени.

Ала в декември оставяме (полу)истини.

Имаме за покоряване новите хребети.

Нови, добре забравени стари трепети.

Все пак и годините са като любовите.

Всяка стара с новата ще преборите.