Ако можех, щях да забраня сбогуванията.
Защо са вечна част от нашите пътувания?
Кому са нужни след срещи разделите?
Тишина след изстрелите на доверието.
Последен изстрел – доверие изгубено.
Ръцете стискаме. (Не)свършено минало.
Прощални думи, сухи благопожелания.
Не прибързваме ли с това начинание?
Дали е временно, или е необратимо?
Разделите понякога са непоправими.
Но нека си дадем търпение и време.
И да не са сбогуванията фатално бреме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар