Мисля си...

Песен. Песен като песен. Уж рап, но музикантска. Гайдата я прави някак по-балканска. Какво толкова ме кара всеки път да я преоткривам? Защо всяка дума от текста ме пробожда сякаш с нагорещен шиш и улучва право в сърцето? И боли, кърви. От истината. Толкова тъжно поднесена. Без да осмиваш, без да се гневиш… Просто констатираш. Един бийт с речитатив. Но какъв. Тематиката и посланието са все по-актуални. И един лиричен женски вокал. В него я има и надеждата. Когато някога се променим… Аз вярвам и мисля си за тези дни...

Не съм любител на безглаголните изречения, но понякога те ми помагат да изразя инертността. Не своята. Всеобщата летаргична инертност. Сетих се и за друга песен. За нея - друг път. На това му се вика асоциативно мислене. Обичам да се откривам в еквивалентни на ситуациите песни. Обикновено вечер ме спохожда музата да пиша. Когато всички спят. Всъщност те спят по цял ден. Една голяма част от обществото. Нова вълна протести се готвят, казаха снощи по новините. Медиците отново са на ход. Не ги устройва рамката на финансиране. Очакват се фалити. По груби изчисления с 40 процента са редуцирани средствата за лекарства, а според други сведения 82 процента от миналогодишните са парите за медикаменти на онкоболните. Ще бъде съкращаван персонал, цели щатове. Проблемът със субсидиите за лечебните заведения стои на дневен ред, тъй като по принцип здравеопазването е приоритетен сектор. Документиран бе случай, как болница разхищава бюджета си за ведомствени подаръци и празненства. Това лишава болните от храна, лекарства и адекватни условия. Грубо. Представя се версията, че няма пари. Те просто пак се просмукват някъде, пак по неведоми пътища изтичат като пясък между широките пръсти на някой паразитиращо-консумиращ индивид. Потърсени за коментар, засегнатите страни внезапно, разбираш ли, излизат в отпуска. Отпуска по никое време. Ей такава ни е инсценирана и драматургията, и демокрацията. Сега протичал одит. И как по-точно този постфактум одит ще овъзмезди станалото? Техниката ни е двупотопна. Връщаме се векове назад. Има недостиг на тесни специалисти. Когато болничните заведения не функционират, обществото линее. Линее нашето поколение. Да. Патриархът на българската литература. Пазарно-плановите икономически аномалии и мистификации генерират нов вид заболяване обаче. Доста по-тежко и трайно. Няма да казвам какво. 

Има ли лечение? Не просто за здравната ни система? А за тревожните статистики, които трогват само привидно и за кратко? Безпаричието и безработицата, по неотдавнашни данни половинмилионна, подтикват хората към масова психоза. А бяха времена, когато улиците гъмжаха от деца, които се пръскат безобидно с водни пистолети. Сега е тихо и съвсем съзнателно някой те чака на ъгъла да ти пръсне мозъка с реално оръжие. 112 предумишлени убийства. Бързи и яростни. Агресията не се подклажда вече само от компютърни игри. Геймърите са навсякъде. Казината са пълни. На този хазарт, покупко-продажби и кооперативни пазарлъци могат да завидят фондовите и стоковите борси. Лихварството е алтернатива за препитание на мнозина скудоумци. Понякога си мисля, че ететизацията ще ни върне в руслото. Но къде ти… Та г-н Цветанов е оправдан на трета инстанция и пак ни проповядва морал от ефира, а за зверски убийства на сексманиаци и джебчии - присъди без развитие, условни, цинично краткотрайни… Криминално проявени субекти биват оправдавани от Закона. Сигурно уважаемите управляващи заседават като рицари на широкоъгълната маса, осеяна с постни пици, в ролята си на масони. Почвам да си мисля, че някои престъпления са режисирани. Хакерите не просто разбиват системи. За тях Need for speed и Teamviewer са скучна класика. Сега се оперира на хард ниво. Градацията е стигнала до човешки посегателства. Може би всички ни чака съдбата на Вероника Здравкова от Велико Търново. Всички сме застрашени от собствена си психоза. Плуваме подгизнали в собствения си горчив сос. И един лютив дресинг. Нищо. Пийте по една студена вода! Преглътнете! Отдъхнете!  Нека се подготвим психически за предстоящото!

Дали Планът Ран-Ът е заверата на ерата? Не знам. Но всичко е по план. Както по план изчезват в небитието самолети. Някой някъде пак си прави опити. И сега някой някъде ви подслушва например. Не. Не ме гони параноята и не ми трябва усмирителна риза. Целите са повече от разузнавателни и прерогативни. Някои неща не знаем. И по-добре. Важното е, че на улиците и вкъщи липсва онази глъч. Липсват отворените врати. Сладките закачки. Невинните свалки. Приятелските вечеринки. Гостоприемството. Редът, сигурността и спокойствието. Душата и нормалността. Наскоро пак си припомних „Търси се съпруг за мама”, „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”, „Вчера” и т.н. Някои от тях – безумно наивни и развлекателни, други – трогателно тъжни… Все пак усещам сладостта на онова време. Никога не съм живял през него. Но го усещам. Не избрах обаче да се родя и да израсна в това другото, овълченото. Никой не ме предупреди за последствията. За донкихотовските ми прелюдии. Не искам след 50 години България да е колония. Не искам селата да опустеят и да ги заселят роми, които там да мародерстват и от там да нападат за грабежи градовете. Не искам да сме 6 милиона, от които половината роми и турци. Не искам Хелзинският комитет да оправдава номадстващите гета. Не искам българската държава да ги интегрира. Не искам китайци да заемат възлови позиции поради недостигат на квалитетни родни кадри. Допреди една година осъждах дълбоко миграционните процеси. Наричах всеки емигрант „беглец от отговорност”. Сега ги разбирам. Защото осъзнавам какво е да си притиснат от обстоятелствата. И не – надали удовлетворението им там, в каквито й главоломни мащаби да се измерва, ги кара да се чувстват по-удовлетворени, отколкото ако бяха го постигнали тук. Следвам една линия на писане за българските катаклизми от доста време насам. А ми се иска да е другояче. Когато някога се променим…

„Борбата е безмилостно жестока. Влюбен съм в новата цена на тока.”

„А аз не спирам да вярвам. Излъжи ме и ти! Ще ти повярвам.”

„Да сме често на маса. Само търсят се празници.”

„Един свят с фалшиви атрибути. И съдби с различни маршрути.”

„Понякога и на мен ми се кара с 200. И от този свят на друг да се преместя.”

„Зашо лаеш по мене? Аз съм този, който няма нищо да ти вземе.”

„Май много истини остана в архивите. Няма вече питомни. Останаха дивите.”

„Тук как да живея? Изправен или със нагъзените да се слея?”

Песента е на любима на мен група - "Ice Cream", и се казва многозначително "Мисля си". А вие... какво си помислихте???