Будители

Непосредствено след местните избори, в Деня на народните будители, се замислих кой съм и къде отивам. Все пак човек не е самостойна единица и изпитва някаква принадлежност, която понякога подлага на равносметка. На равносметка. Не на съмнение. Надявам се.

Кой ни пробужда в наши дни? Техниките на пробуждане са от съвсем друг калибър и в различна посока от налаганата в миналото от наши знаменити предшественици. Героизмът и легендарността се постигат с вековете. Мъжеството е в подвига. Славата е в заслугите към обществото. Истинските диктатори в недеспотичното тълкуване на думата са народните предводители, налагащи хуманна субординация. Без да изпадам в излишъци на редудантност, ще заявя открито, че днес отбелязването на Деня на народните будители за мен е по-важно от всеки друг период някога. Не да почитаме чужди празници, преобразявайки се на герои от фантастика или хорор стори. Корелацията между будността днес и преди не е в полза на съвремието. Понастоящем сме будни основно за колизионни лагерувания и брътвежи. Поздравявам обаче някои представители на неправителствени организации и синдикати, които защитават нечии важни фактори на развитие, но нямаме нужда от много вождове, а от един, който да поведе всички, независимо от статуса, професионалната ориентация и прочее второстепенни показатели на гражданите. Ние в случая не празнуваме някакъв си празник. Не сме се събрали да пируваме. Днес триумфираме единствено в тържеството на собствената си несъстоятелност като държава. Провеждането на последните избори го доказа. Нафтанализирани сме в разбиранията си. Популистки кампании, помпозни и високопарни риторики, плурализъм, дуалистични сблъсъци, необмислена организация и концепция в изборния ден, изтерзани комисии. Защо аз вече не гласувам? Не защото нямам гражданска позиция или становище. Имам мнение по всеки въпрос – аз съм осъзнат млад човек с бъдеще. Парадоксът е, че имаме налице плурализъм, а де факто изборът ни е отнет. Това е иронията. Ние нямаме избор. Гласувайки на принципа „избери по-малкото зло”, правим генерален компромис със себе си. По-добре ли е да отида да си направя труда и гаврата да напиша върху бюлетината „невалидна/недействителна”, или някоя друга простотийка, за да създам излишна работа на комисията? Моля ви се, бил съм в комисия и тези прояви най-много вбесяват. Силно се надявах този път да има стряскащо ниско избирателна активност или някакъв вид наказателен вот – той може да се изрази и в липсата на такъв. Ала накрая какво се оказва – старата песен на нов глас. Което потвърждава всеобщата теория, все още минаваща за обществена тайна, че всякакъв вид избори в България са предрешени, купени и т.н. И все повече наблюдавам некомпетентни комисии, объркани гласоподаватели, пишман политици, нарушени дни за размисъл, прикрити нарушения. Считах, че след нелепите и все още неизяснени разкрития около случая в Костинброд сме се отърсили от партенките и преиграните сценарии. Винаги ти се втълпява колко ще промениш статуквото, като гласуваш. Как в твоя глас е разковничето на развръзката. И какъв неудачник и предател си, ако не упражниш правото си на глас. Знам си правата и задълженията като пълноправен гражданин на България и сам избрах да не удостоя с гласа си никого. Защото отдавна гласовете потъват някъде в нищото. А резултатите са спорни и замазани. Важни са парите под масата, предизборната скара-бира и всички онези слезли от автобусите с въпросителна, чий го го крепят пред парламента. Разглеждайки и отделните кандидатури тази година, стигнах до заключението, че който не е поискал, той не се е кандидатирал. Кой инициира тези кандидатури, кой ги плаща? Ще ни се отговори. Някога, но не сега, както се пее в една хубава българска на един обичан дует. Дотогава – маргинализми и злоупотреби с пари от еврофондове, проекти, програми. Кметове с криминално минало. Кметове, работещи донякъде само за регионалната политика и благоустройството, но не и в полза на социалната политика и ощетените групи. Кметове с недекларирани доходи. И псевдонационалисти, които слушат побърканите си съветници и щурмуват висши учебни заведения, лавки и дискотеки, и не се смириха дори в момент, когато им се родиха деца, а и когато държавата е в най-разклатената си поза. Тази, любимата на политиците. Сетете се сами коя. Преяждането с власт вреди на Вас и на другите около Вас, драги ми! А тези другите, те пак Ви избраха. Предайте ги пак – няма да е за първи път. Но все някога ще стане фатално. Тогава позата може да се смени с друга, в по неудобна за вас роля. Не забравяйте – баницата все някога свършва. Поклон пред истинските ни народни будители – онези книжовници, просветители и радетели за Освобождението и националната идентичност, които продължават да нямат достойни заместници засега! Поликата не е морална перверзия и ареал за класически епоси, а отговорност и призвание. Вярвам, че сред немалка част от младите български съвременници има поне няколко достойни водачи, които ще напишат нова история заедно с помощта и позволението на целокупния български народ, който може и заслужава да се бори за по-доброто си бъдеще! И не – това последното не е ирония към речите на нашите управници. А искрено пожелание! Когато и държавниците ни си го пожелаят без мисъл за тщеславие и заработят в името на общото благо, чудото може би ще се случи. Мечтите са безплатни. И пожелателни.