Финансова (де)стабилизация?

В последните дни българските медии типично по нашенски създават паника в обществото. Този път спорим за финансовата ни стабилизация. Спекулира се по темата относно евентуален фалит. В сравнение с доста други държави-членки и световните икономически сили определено винаги сме години, милиарди и нива назад, но очевидно не се и прави нещо особено по въпроса да изплуваме. И все пак, не сме съвсем на нулата, тъй като това би означавало масов банкрут – на банки, фирми, учреждения, и съответно преустановяване на дейността им.

Известно време следвах икономика. Учиха ме на пазарно търсене, предлагане и равновесие; прогнозен баланс и разчет и прогнозна схема на паричните потоци; дефицит и резерв; обща и пределна полезност; олигополи; блага и стоки; стокови и фондови борси…

Каквото и да си говорим, фина материя е икономиката. Изисква се не просто търговски, бизнес нюх. А напредничаво, перспективно мислене. Планиране, прогнозиране, ръководене и контролиране на капиталови дялове и облигации. Пазарът на труда е осеян със средно 3000 фирми. Дребният и средният бизнес не функционира като преди. Наистина фалираха хиляди малки и средни предприятия. Замряха отрасли. Запазиха се определени частни сектори, а повечето работодатели третират работниците си като слуги и роби. Неслучайно протестират животновъди, зърнопроизводители, миньори. Не им се изплащат заплати навреме или изобщо, заплащането е ниско, отношението е като в концлагер, оттам респективно и слабата мотивация на заетите предопределя ниското качество на труд. Докато някои финансови мастодонти обогатяват сметките си в швейцарски банки, а други си купуват вили и хеликоптери или разширяват обръча си от фирми, народът стачкува и гладува.

Икономистът Владимир Каролев заяви, че държавата ни не е изправена пред колапс. Че финансовата ни дисциплина е затегната, а банковата ни система е “добре капитализирана и с висока ликвидност”. Паниката у народа се създаде, понеже той приема хиперболизираните репортажи за чиста монета и икономическата необразованост го вкарва бързо в капана на психозата. Започна се инвазия пред ПИБ за предсрочно изтегляне на срочни депозити. Така се губят лихвите и възниква ликвидна криза. 800 000 млн. лева са били изтеглени от вложителите. Хората отново са уплашени за бъдещето си. И са прави. Дим без огън няма. Кой ще им гарантира обезпеченост и рентабилност утре?

“Вчера България издаде десетгодишна еврооблигация за 1.498 млрд евро с годишна доходност от 3.055% и около 250 инвеститори от цял свят купиха части от облигацията. Този факт е ясно и обективно доказателство, че фискалната стабилност в България е факт. Не слушайте фарисеи и фалшиви пророци, даже и да гласувате за тях”, допълва още Каролев.

Не може обаче да ни се вменява какви стабилни икономически показатели имаме и как те били по-добри от коя ли не страна-членка на ЕС. Абсурдно е. Дори само ако погледнем разпределението на средствата в държавната хазна. Все не достигат средства за най-важните компоненти от живота ни, а схемата кой от кого взима и на кого за какво дава е все по-опорочена. Как да сме сигурни, че средствата на редовия данъкоплатец са на мястото си? Как да сме сигурни, че не се заобикаля Закона за обществените поръчки и не се изпират капитали? Че държавата не обслужва и покровителства т. нар. “плуралистични елити”, не изнася ценни блага и не върти престъпна крупна търговия с оръжия, наркотици и какво ли още не? Класовите различия са все по-доловими. Резките двойни стандарти пораждат алюзия за ненеказуемост, непрозрачност и неравнопрвие. Гнусно, цинично, болно.

Ние и природата

Интересни неща се случват напоследък. Земетресения. Наводнения. Първо в Сърбия, сега у нас.

Кога природата ни отмъщава? Или по-скоро реагира адекватно на вандалското ни съзнание. Човешката мисъл боледува от собствената си деструктивност. На всичко ни е ясно, че някои болести – може би едни от най-тежките на съвремието ни, както и редица природно-екологични проблеми са създадени от самите хора, и то с комерсиална цел. Предполагам, чували сте и за 300 на брой личности, които управляват света. На някои може би им е угодно да си правят милиони в ущърб на човечеството, но тези безчинства увреждат организма ни, флората и фауната и екоравновесието. И застрашават бъдещето ни на Земята. Нямаме право да разсъждаваме егоистично и да разрушаваме. Природата не ни е даденост в смисъла да правим с нея каквото поискаме, защото ако тя поиска, може да ни погуби и заличи от картата на света. Разбира се, че е по-силна от нас и безпощадна, но нейните закономерности провокираме и ние. Последните солидни наводнения бяха през 2012 в село Бисер. Паметни са и онези през 2005. Властолюбивите управляващи в момента са толкова заети с евентуалните си оставки и казуса “Пеевски-Василев”, че съвсем безропотно нехаят за бедственото положение. Така още веднъж доказахме липсата на всякаква готовност да се справим с капризите на времето.

Свлачища, замърсени водоеми, затлачени канализации, неправилни отводнителни методи. Застрояването – неправомерно, прекомерно, некачествено и несъобразено с градоустройствените планове. Масово изсичане на гори. Че дъждът прекали –  прекали. Индикациите, че сме се самозабравили, също са видими. Защо обаче невинни хора трябва да се потърпевши? Да губят покриви над главите си, цели домове и коли, покъщнина? Всичко това, в което са инвестирали години наред. Това ли е наградата за бедния и изстрадал народ?

Чу се и обвинителна версия срещу системата ХААРП, към която интерес проявяват най-вече американските военни. Тя представлява резонансно оръжие, лазер. Изследва йоносферата и влияе на климата. Конспиративните теории край нямат, но системата е факт. Дали тя е виновна или просто природата ни напомня за себе си… няма нужда да анализираме… Достатъчно е да се стараем винаги да възстановяваме баланса със заобикалящата ни среда и да не нарушаваме естествения ход и ритъм на живот.

снимка: интернет

Да пазим себе си и природата! Да спасим баланса на планетата! Ако има нов Световен ред, нека до него не се стига с цената на войни! И дано природата се смили над нас!

снимка: интернет

http://www.priroda.bg/articles/view/12/420

Социални мрежи?

Социални мрежи. Погледнато реално, това словосъчетание носи представата за новото време. Днес е немислимо без ролята на Интернет и всички услуги, които той предлага. Вече е модерно да се социализираш онлайн. С оглед на глобализацията все повече се изисква употребата на най-разпространените функции и екстри на виртуалното пространство. И не само. Мобилните ни телефони, имайки достъп до 3g мрежа, също предполагат използването на някои приложения като viber, whatsapp и най-различни видове месинджъри. На пръв поглед към днешна дата този тип социализиране, особено за младите хора, е желателно, дори задължително. Безспорно така се улеснява животът ни. Времето е ценно, всичко се променя адски динамично. Също толкова ценна е и информацията, която е най-скъпото нещо днес, включително и най-опасното. Сама по себе си тя е оръжие, въпреки че не принадлежи никому. Тя не е стока, а услуга. Средствата за масова комуникация и осведомяване са все по-зависими от кибер връзките. Множество факти, статистики са изнесени в база данни и архиви. Не само малко и фирмите, които функционират с помощта на Мрежата. Ако за миг връзката им с нея прекъсне, в управлението им възниква хаос. Интернет ни подпомага, той е част от съвременните ни задължения и удоволствия. Длъжни сме, за да сме флексибилно адаптивни и конкурентноспособни, да потребяваме необходимите за нас виртуални компоненти.

Но това погубва ли ни като хора? Все повече си мисля, че заприличваме на машини, роботи. Човешкото отстъпва. За да се движи светът напред, трябва да се изхождаме от природата си – ние сме човеци, изпитваме чувства. Работата в екип е преди всичко на емоционална база. За да си помогнем, изслушаме, опознаем, ни е нужен пряк, жив контакт. Очи в очи, да наблюдаваме реакциите си, изследвайки мимики и жестове. Езикът на тялото говори много. В противен случай сме технически грамотни, но духовно обезличени. Сякаш живеем в паралелен свят и не разграничаваме  виртуално от реално. Всяка материя има свои правила. Интерактивното е в нашето бъдеще, но човешкото е изконното. Социумът се групира и развива в естествени условия. Ако позволим технологиите да превземат живота ни и да го движат, много скоро ще изгубим представа за истинското си съществуване. Вече нямаме чуваемост, търпимост, толерантност. Общуваме основно през всички тези технически съоражения и така закърнява сензитивността ни, душевността ни от фина става груба и бързаме. Бързаме да зачеркнем някого, както го блокираме във Фейсбук например. Изпитваме потребност да сме непременно по модата – кифленски селфита и статуси. Ровим се в чуждия живот, завиждаме, сравняваме, измерваме постиженията си в броя снимки и лицемерни лайк-вания и коментари. Столкъри, геймъри, ултраси, хакери, интернет тролове и хейтъри. Изваждаме на показ всичко свое, всичко интимно и свято. Другите често спекулират с това. И най-вече – публикуваме само хубавото. Никой няма да постне необработена снимка, на която страда. Нито пък ще изкаже най-съкровените си тайни, грехове и страхове. И се започва едно мерене на его, фотоси от почивки, фотошопирани лица.

А в душите… В душите самотни, нравствено осакатени. За пред аудиторията – щастливи. Какво печелите от тази заблуда освен куп нови? Какво печелим, подчинявайки живота си на интернет фалша? Ако спре токът, преустановят се мобилните и кибер услуги, настава мрак. Но онзи мрак няма да е по-страшен от този, в който сме потънали в момента. Дори сега да не си даваме сметка. Тогава може и да си дадем шанс. Да си простим, да се прегърнем, докоснем, целунем, проговорим. И то без да се чувстваме длъжни да го споделим със света и измислената си френд листа. Тогава може и да разберем кои сме всъщност и кое е най-важното, за да сме щастливи и да оцелеем.

Политически (при)страсти(я)

снимка: интернет

Състоялите се наскоро евроизбори осуетиха и нажежиха политическата обстановка в страната. Ниската избирателна активност от 30 % и резултатите разклатиха допълнително позициите на настоящото правителство. И тази година не се мина без манипулативни методи – контролиран, корпоративен вот. Справка – примерът с миньорите в Бобов дол. Провокирани от безсилието и дезорганизацията си, БСП предприеха неконтролируеми маневри. Ходовете на лидера на партията Сергей Станишев го представиха в абсолютно себична светлина. Той постави партията си в заложническа позиция. Демонстрира и чутовен блъф, предлагайки технологически невъзможната си идея за избори през лятото, дори при промяна на Изборния кодекс и Конституцията. Не е ясно с точност още колко дни остават на кабинета “Орешарски”, но Станишев вероятно бленува някаква длъжност в Брюксел през есента. Понеже няма да успее да задържи юздите на статуквото си тук дълго, скоро ще направи бягство от погрома си. Бягство от отговорност. Колко познато по нашите ширини…

Задължителното гласуване също се приема противоречиво, дори по-скоро негативно в обществото. То би било признак на еднофеодално, дерибейско, насилническо управление. Правото на вот си е законово и гражданско и няма кой да ни го отнеме освен ние самите. Смисълът от референдум по този параграф е спорен. Не референдума биха гласували същите тези 30 %, които гласуваха и на последните избори. Те дават своя глас, независимо от формата на гласуване – пожелателна, задължителна или забранителна.

Най-хитро управляваха ДПС. Те избягваха необмислени реплики и действия и се нагаждаха според ситуациите изключително дискретно, деликатно и дипломатично. Сякаш още от времето на Ахмед Доган спазват максимата “Два пъти мери, веднъж режи”. Мъдрост и емоционална обраност. Сега е възможно партийно партньорство между ГЕРБ и ДПС, колкото и неудачно да изглежда. Социолози правят залагания; партии и коалиции се надпреварват да обмислят възможни геометрии на обвързаност, за да се позиционират на политическата равнина. А хората са просто уморени от властови стълкновения и от празно академично търкаляне на слова. Последния път се гласуваше на принципа “избери най-малкото зло“. Въпреки добавката – преференциален вот, нещата се размиха още повече.

Едно е ясно – Столетницата е в немилост. А уж имаше авторитет, традиции и дори наивно предан електорат. Представители на партията вложиха всички усилия да ни убеждават в преимуществата на своето поведение и управление като: премахване на лицензионни режими, глътка въздух на бизнеса, липсата на рекет и растежът или по-точно облекчението на икономиката. Реално обаче те са изгубили 500 000 свои избиратели. Признават грешките си, но тихомълком. Междуособните раздирания, непоследователността в позициите и противоречията относно смяната на председателя са причините за краха на лявата партия. Всъщност какво означаваше лява партия? Партия, чиято идеология е ориентирана към пенсионерите, майките и децата, дребния и средния предприемач и занаятчия. Увеличиха пенсиите с 3 лв. Толкова. Финансовият колапс е вакуумирал държавата. Социална политика в условия на капитализъм и пазарна икономика трудно би се провела. Да не говорим за рокадите и преназначенията, които “сътвори” кабинетът напоследък. Чудно. Почти толкова, когато заговорят за плоския данък и “Южен поток”.

Председателят на “Атака” Волен Сидеров заяви, че България се управлява от три чужди посолства. Достатъчно суверенни ли сме?

Все повече се използват понятия и словосъчетания от рода на “политическо надлъгване”, “политическа оперета”, “олигархия”. Управляващото мнозинство, народните представители сякаш участват в цирков спектакъл, където “всеки луд с номера си, а някои – с цяла програма”. Политика не се прави, ако искаш да си над народа. Вярно е – тълпата сама по себе си може да е нравствено ограничена и манипулируема, ала може да бъде целомъдрена.

Направихме разбор на поведението на левия избирател. “Левия избирател”? Колко грозно звучи. Но у нас имаме практиката да се делим – на посоки, цветове и т.н. Ни поначало сме си разединени. И все пак, повечето гласоподаватели подкрепят определена доктрина и се идентифицират със съответната партия. Да направим експертиза и на поддръжниците на ГЕРБ. Съвременният зрял млад човек от средна класа. Възникват марксистки електорални обособявания, обусловени от класовите различия. ДПС е вече колко етническа партия, толкова и не. Малцинствата все още са твърдото им ядро, но вече ги подкрепят и бедни, нискообразовани хора от селата. Реформаторският блок изразява интересите на ерудираните състоятелни българи. ББЦ дръпна рязко напред заради ляво-центристките си убеждения. На “Атака” пък симпатизират хора с дисидентски уклон.

Избори по никое време?

Идеята за избори през лятото за щастие отпадна. Невъзможността й да се осъществи със сигурност е докарала конвулсии на Станишев, но така той има време да завърши управлението си, преосмисляйки по-нататъшните си приоритети. Между 28 септември и 12 октомврище се проведат следващите избори, като кампанията с платформи за тях ще започне може би в края на август. Отпускарският сезон със сигурност ще разсее мрачните мисли на българина и през есента той би имал по-ясна визия и позиция. Потенциалните избиратели на десноцентристките партии също биха се активизирали след лятото. Президентът Росен Плевнелиев преди време предложи три казуса за евентуален референдум – за задължителното, за мажоритарното и за електронното гласуване. Последните два пункта са по-скоро експертен казус, а преди него трябва да се разрешат доста други важни такива. Лютви Местан днес сподели: “Няма да участвам в политика на война и реваншизъм”. Изглежда, всеки дърпа към своята черга. Липсва диалогичност, консолидиране и бихейвиористки подход. Какво сме ние? Колониална държава, с вътрешни анахронистични авторитарни остатъци и анархистично корумпирана демокрация. Не може да имаме президент с инфантилен фасон и без тежест при взимането на решения. Не може лидерът на ГЕРБ да пропагандира мутробарок, лидерът на “Атака” – антагонизъм, а този на БСП – нарцисизъм. Не е това представителната за Европа извадка. Нека това разчистване на политически сметки най-накрая приключи и видим светлината на Новото време – на прозрачността и ефективността.

Статията се позовава на материали от източниците: “Тема”, http://www.dw.de, http://www.24chasa.bg http://www.trud.bg

Успехът

снимка: интернет

Попитаха ме какво за мен е успехът и какви качества са необходими за постигането му. Преди всичко човек сам за себе си трябва да установи значението на думата “успех” и какво влага в това понятие. Нека сме наясно, че няма рецепта или формула. Такава, която да е универсална. Книжарниците от години предлагат множество нови и нови заглавия със съдържание, подходящо за психоанализа. Джон Кехоу, Луиз Хей, Наполеон Хил, Нийл Доналд Уолш са само част от авторите, проникващи дълбоко в човешката душевност чрез екзистенциалните си съждения и препоръки. Колкото и рационално, аналитично и логично да са представени обаче тези четива, те често са създадени на база опита на самите автори. Това само по себе си автоматично изключва възможността за постигане на каквато и да било обективност. Да, в тези книги има фундаментални правила, но те се знаят по презумпция, те са де факто всяко второ клише.

 Всеки сам пише своята история, изгражда своя траектория и сам трябва да прецени: къде и в какво намира успеха, как да го постигне и струва ли си. Представите за успех са различни. Не можем да съпоставяме диференцирани една от друга потребности. Един е кариерист и счита професионалната си реализация за най-висш триумф. Друг посочва като най-значимо свое постижение семейството си. Трети балансира умело, съчетавайки тези два компонента от живота, и е щастлив именно по този начин. Всъщност сгреших. Успехът невинаги кореспондира с щастието. Може да си успял или поне да се определяш като такъв, а вътрешно да не си удовлетворен. Тогава може би онова, което си постигнал, не е най-важното за теб. Вероятно има някаква липса, празнота, която би била запълнена. И би те осъществила. Там някога. Но едно знам – трябва да се бориш! За успеха си. Тук и сега. Защото утре може да няма.

 Аз не съм писател, претърпял тежки съдбовни сътресения, от които се е родила някаква творба. Аз съм обикновен човек и ако позволите, ще ви посъветвам да не строите пясъчни кули и да не се борите с вятърни мелници. Всеки има праг, предел на възможностите си в едно или друго направление. Ние не сме всемогъщи. Може да искаме много неща, но първо трябва да си помислим добре имаме ли потенциала, капацитета, ресурсите, връзките. Стиска ли ни. И това ли е нашият път. Аз вярвам, че всеки идва на този свят с мисия. Според Божията повеля сме тук, за да развием мисията си. Казват, че авантюристите успяват. Аз мисля, че успяват реалистите с премерено чувство за риск и реална самооценка за способностите си.

 Успехът не бива да е самоцел. Да извоюваш нещо на всяка цена може да ти донесе и обратен ефект – упадък. Живеем във време, в което всеки иска да дирижира парада, а този парад отдавна се е превърнал в арена на похот, сребрелюбие и грандомания. Парвенюта мерят егото си с непозволени, непристойни средства. Уронват своята, чуждата и обществената репутация. Законите на капитализма и пазарната икономика налагат конкуренция, а нейните нелоялни проявления засягат множество сектори. Дори да си спечелил някакви дивиденти, ако си си самопричинил нравствена деградация или си въвлякъл някого в игрите си, ти не си успял човек – ти си покварен. А хората със съмнителен морал рано или късно сами си затварят най-важните врати. И все някога идва Денят на Страшния съд, когато всеки отговаря за делата си. Дали в този или друг живот, под една или друга форма – всеки плаща цената за това, как е живял.

 Мъдрият е търпелив, а търпението се възнаграждава. Ние сме християни. Не знам кои религии тиражират тезата за преражданията, но аз живея в настоящето и ме интересува този живот. Във всеки случай ние сме продукт на Бог, природата и сме орисани със своята карма, но основно всеки сам гради своя път. Предначертан или не, той е наш и колкото не зависи от нас, толкова и зависи. В този смисъл сме отговорни и за успехите, и за провалите си. Всичко може да ни бъде отнето, само не и правото да бъдем себе си. Единственото ни притежание и гарант сме самите ние. Силата е в нас, разполагаме с всички свои дадености и много други блага, за да направим нещо голямо. Мотивация, устойчивост, постоянство, последователност, коректност, организираност – това са качествата, които ни осигуряват шанс за възход. Понякога може да си се потрудил  – с цената на кръв, пот и сълзи, и да не получиш заслуженото. Понякога го получаваш със закъснение. Понякога не искаш, а ти се дава. Няма закономерности. Но ако много силно си пожелаеш нещо и се бориш да го осъществиш, без да се отказваш и без да вредиш умишлено някому, рано или късно и самата Вселената ще ти съдейства. Защото мислите се материализират в действия. Молитвата от сърце също помага. А храмът е в душите ни. Започнах да звуча като проповедник, но това е философията, която изповядвам.

 Успехът е комплексен. Много хора и обстоятелства допринасят за резултата му. Не бива да го забравяш. Какво е за мен най-големият успех? Отговорът не е в книгите, а вътре в теб. Дори да живееш простичко и обикновено, оставил ли си достоен пример след себе си, значи си успял. Защото ние сме хора – земни и грешни, но наш хуманен дълг е да помагаме, да бъдем човеци, да приемаме Божиите изпитания със смирение. Провалите не трябва да ни сломяват и озлобяват, а успехите не бива да ни карат да се възгордяваме. Радвайки се на малките неща и бъдейки благодарни, ние вече сме успели хора.