Откакто свят светува, съществува един необратим естествен кръговрат, в който просто се сменят героите. Изглежда ни като филм и може би е, но това е най-реалният такъв, който някога човечеството е гледало. Впрочем този филм няма начало и край. И е толкова непредвидим, че вероятно всеки епизод е "сам за себе си". А в същото време е и толкова предсказуем филм, чийто сценарий единствено ние - хората, можем да напишем със средствата на собствените си емоции и разум. Аз считам, че точно в емоциите и разума на хората се съдържа постаментът на живота такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко солен, горчив, кисел и сладък. Един от основните признаци за качеството на живота е човешкият морал. Той е разтегливо понятие, в контекста на което всеки индивид влага свое възприятие дори на подсъзнателно равнище. Не бихме имали право да го детерминираме като нещо еднотипно. Със сигурност има висок и нисък праг на морала, но имайки предвид, че ценностните критерии на отделните субекти се различават, респективно се различават и отделните разбирания за него. Всеки от нас прави прелюдия от едно свое действие към друго на база на своя личен опит в комбинация с генетичните си заложби, т.е. с природата си. Онова, което ние носим заедно с онова, което сме си вменили или ни е вменено за правилно, честно, справедливо, добро - това представляваме ние и нашият морал. И никой няма право да се сърди на другия или обратно. Трябва да има всякакви хора. Важното е да сме такива, каквито сме, без да изповядваме устои различни от нашите. Фалшивият морал със сигурност е най-злият и пошъл съветник.
Издателска къща *ХЕРМЕС* е издавала забележителни световни класически произведения, които са надживели и времето, когато са се появили. Обяснението за това е, че в тях се съдържат фундаментални истини, разказани по такъв начин, че някои фактори остават непроменливи. Хорските чувства, вълнения, грешки, прошки толкова си приличат с онези преди векове... Господ ни е създал така. Борбени, ала и уязвими. Подвластни на своите вътрешни подбуди, ала и на вековните нагласи. Днес неолиберализмът прокламира свобода във всяко отношение, обаче тази свобода е толкова явна, че по ирония на съдбата всичко е видимо и така се застрашават основни човешки права и свободи. Следователно въпросната свобода сама по себе си е едно противоречие. Докато някога по-лесно е могло да засекретиш информация, да потулиш факти, да замаскираш поведение. Липсата на масмедиите и средствата за масова комуникация са успявали да обвият в тайнственост всекиго. Хората са били по-загадъчни и именно това ги е подстрекавало да си позволяват известни своеволия. Нищо, че в общественото пространство и особено в комунистическите нации се е пропагандирал авторитарен модел на управление и порядъчен морал. Задкулисието обаче е друг свят, и по-специално в развитите държави и буржоазните прослойки. Изглежда, правдоподобно е твърдението, че онзи, който парадира с висок морал, той е носител на съвсем друг. Или може би си мисли, че притежава висши ценности дори когато дискредитира някого умишлено с цел лично облагодетелстване. Знаете все пак - има основни житейски правила, както и добродетели, които са изконни и свидетелстват за достолепие. За това става дума и в творбата "Морал" на Тадеуш Доленга - Мостович.
Действително някои произведения трябва да се прочетат. На техните послания се базират цели елементи от историята и самосъзнанието ни като човечеството. Те прокарват онова, което остава традиционно в природата и психиката в един бързоразвиващ се свят. Онова, което винаги ще ни събира и разделя. Онова, което ще ни държи на земята. И онзи сладък гъдел, който ще ни кара да обичаме да живеем, макар и понякога да ни подхлъзват дребните страсти.
В романа "Морал" заглавието свидетелства за авторитета на един почтен човек - професор Вилчур. Той оглавява кардиологична болница във Варшава. Известно време преди това претърпява загуба на паметта. След като се е борил с последиците от нея, когато едва ли не е бил дори в изгнание и е практикувал като знахар, познавайки и недоимъка, то той отново се завръща там, където по стечение на обстоятелствата оставя част от сърцето си. Въпросната кардиологична клиника вече се управлява от доктор Добранецки, ученик на професор Вилчур. Подтикван от користните намерения на жена си, доктор Добранецки изготвя план по дискредитирането и отстраняването на професор Вилчур от ръководния пост. С "помощта" на някои свои колеги той почти успява да убеди застрахователя, в чиито ръце е преминала клиниката, че професор Вилчур става все по-негоден за длъжността, която изпълнява. Създава се дори анонимна подписка и това принуждава Вилчур доброволно да абдикира, воден от общите настроения по въпроса. Безкрайно огорчен, той събира всички свои материали, както и достойнството си, и заминава в провинцията на Полша - в градчето Радолишки. Там той се посвещава изцяло в лечение на селяните. Живее сред тях, споделя тревогите и щастието им. Пристигайки там, те го посрещат с искрени почести, каквито той заради завист никога не получава във Варшава. Сред отрудените и обикновени хора и техните стопанства той чувства топлота и се явява като водач и омиротворител. Те са му безкрайно благодарни. Дори безвъзмездно изгражда малка клиника, намира и подръчни средства и пособия за лечение. Там го последва едно енигматично момиче - доктор Луця Канска от кардиологичната болница във Варшава, която е влюбена в него. Ала това се оказва една различна любов. Тя - безкрайно млада и разумна, вътрешно в себе си знае, че иска съпруг с реномето на Вилчур. Тя търси сигурност, мъжество и някой, от когото да черпи знания. Оказва се обаче, че се влюбва в идеализиран образ. Професор Вилчур наистина е жертвоготовен и възпитан човек с впечатляваща лична история, само че Луця пренебрегва физическата страна на нещата. Игнорира онази част от влюбването, която граничи със страстта, визуалното привличане, равнопоставеността в годините. Дълго време тя отхвърля друг мъж - доктор Колски. Той не спира да се интересува от нея, докато тя живее в Радолишки и помага на професора. Впоследствие и той пристига там и те се преоткриват. Откриват много повече сходства в приоритетите и темперамента си, отколкото Луця би могла да постигне с професор Вилчур в дългосрочен план. Той се опитва да я предпази от грешките на младостта. Въпреки това тя в началото се съпротивлява и не желае да напусне него и Радолишки, на които е дала ценен ресурс и душата си. В края на тази изповед тя все пак разбира, че нейното бъдеще е на различно място от това, което тя си е представяла, колкото и да търси начини да лекува раните на професора в пряк и преносен смисъл.
Творбата завършва и със сложна и впечатляващо успешна операция от страна на професор Вилчур в помощ на най-големия му враг - доктор Добранецки. Той отстранява тумор в мозъка му. Именно така отново демонстрира великодушието си. Великодушието на човек, който умее да прощава и да надмогва егоцентризма и обидата си. Въпреки сторените злини от неговия ученик, чиято съпруга е пресъздадена с образ на властна и меркантилна дама. Жена, която не обича съпруга си, а търси от него финансово обезпечаване. Робуваща на измислено богатство, което не е нейна заслуга. Дори тя пада на колене на професор Вилчур. Разбира се, водена от друг подтик, не от здравето на мъжа си. Ала все пак и нейният персонаж ни учи на нещо, както и този на доктор Добранецки. Хората могат да продадат себе си в името на това да получат власт. Могат да си служат с всякакви средства и да омаскаряват. Макар че това никога не остава безнаказано и именно подобни хора накрая опират до благоволението на онези, от които са се учили и възхищавали. Въпреки това професор Вилчур не счита подобни деяния от своя страна за изключителна заслуга, а за дълг, даден му от Господ. Дълг, който изпълнява в името на доброто. И може би все пак отново остава малко неразбран. Не получава толкова, колкото дава. Вероятно това е неговото житейско изпитание. Толкова способен, благороден и същевременно така самотен... Има и още герои в творбата, но те са с второстепенни роли. Те поддържат цвета и хумора. Лирическият герой е един. Той оглавява поантата на "Морал". Струва си да се замислим как обгрижваме авторитети си. Личните, чуждите, общите... Не става дума само за хипократови клетви и доблестта на лекарската професия, а за цялостния композиционен образ. В стоицизма и в мъжката дума.
Тази книга разшири мирогледа ми до една степен, в която аз започвам да приемам и онези с различен морал от моя. Нали и тях трябва да ги има, за да осъзная още повече какъв имам нужда да бъда? Всеки се води от различни цели и всеки сам плаща цената им, без значение дали е подготвен за това. Различни сме. Никой не е нито само добър, нито само лош. Просто сме повече от едното или повече от другото, ала преди всичко такива, каквито намираме за необходимо да бъдем. Защото за останалите сме онова, което провокираме в тях. Да, тази банална фраза. Нали в клишетата фигурира най-болезнената истина... Така е и с тази класическа книга, която обръща поглед към опозициите на определено поведение. Всеки има право да бъде това, което всъщност бива, стига да не накърни нечий авторитет. Дори законите са с различен прочит. Излезеш ли от рамките на общочовешкото обаче - а то се усеща с душата, моралът ти става противоречив дори за теб самия. Защото не забравяй - има Страшен съд някога и някъде. Обикновено една по-висша сила се намесва. На нас, хората, невинаги ни е дадено да отмъщаваме. И слава Богу. Със сигурност чистотата на морала е в едно нещо - да не отвръщаш на лошото с лошо. Всеки е прав за себе си, а кой повече не ние ще разпоредим. Остави обратите да се развият от самосебе си. Ако наказваш, "накажи" по-скоро с твоето добро или с усмивка. Това не е оневиняване, нито присъда. Това е мъдрост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар