Една кратка, емоционална и съдържателна история за зюмбюли, кориандър, балон, космос, лодка и площад. Една пейка на един площад и една дълга разходка. Площад, който е олицетворение на паметта - топос на живота и света. Микровселена. И едно сбогуване...
Това е първото произведение на Фредрик Бакман, което чета. Запленен съм. Казват, че други са най-силните му произведения. Когато прочета и тях, ще мога да споделя своето становище, дали това е така, но засега смело мога да заявя, че "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е магически словесен израз за привързаността между близки хора и силата, която остава да ги свързва вовеки. Вече все по-рядко плача на произведения. Често си ги визуализирам, осмислям ги бавно при прочит. Не ги изследвам машинално. След "Аз още броя дните" и "И дъхът стана въздух" тази творба на Бакман беше заглавието, което отключи сълзите ми. Напоследък забелязвам, че несъзнателно инстинктивно посягам към книги, които сякаш ТРЯБВА да прочета точно сега. Те идват, за да ми кажат нещо. Понякога вярата ми, че всичко е неслучайно, се превръща в параноична, но за Бога - някои книги наистина докосват моя свят, кореспондират с моя живот и не мога да ги избегна. Книгите не са просто книги. Филмите не са просто филми. Музиката не е просто музика. Всички елементи на изкуството произлизат от нашата емпирика. Затова звучат и изглеждат с душа. Някои повече, други - по-малко...
Не обичам категоричните измислици в творчеството, категоричното плагиатстване или категоричните комерси. Трябва да има някакво послание за човечеството. В случая посланието на "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е едно от най-ценните за мен. И аз съм изгубил дядо си, при това на крехка възраст. Тогава все още откривах света. Не че сега не го анализирам със същата страст. Тогава обаче розовите облаци от памук, слънчогледите и приказните герои все още ми пречеха да отместя булото на вълшебствата от съзнанието си. Сега прозирам истината в някои от думите на покойния ми дядо. Другият все още за щастие е жив.
Дядо болезнено приличаше на образа на дядото в произведението на Бакман. Това в първия момент ме стресира. Първоначалните абстрактни картини също ме объркаха, въпреки че да призная - бързо усетих какъв ще е развоят. Начинът, по който той се разгръщаше, се оказа изключително фин и интересен за мен. Иносказателността помага на читателя в случаи като този, когато си склонен да се разстроиш, а и майсторството е да успееш да облечеш директното в мека обвивка и да му придадеш символика. Творбата изобилства от нежни и мъдри метафори, представени сякаш кинематографично. Долавя се дори лек хумор.
В последните дни от живота си един дядо се сбогува със своя внук и със сина си. Повече внимание се обръща на внука, което утвърждава приемственост, каквато фигурира и в самия край на книгата. Впечатление ми направи една правдива сентенция в една от страниците: "Ето защо имаме възможността да глезим внука си. По този начин молим децата си за прошка.". Като млад дядото е нямал време за сина си, само че е успял да компенсира това време с повече внимание за внука си Ноа. С него пристъпват към обиколка в миналото си и най-вече това на дядо, когато той се запознава с жена си - бабата на Ноа, която е починала. Нейното присъствие се усеща. Как може да ти липсва някой, който все още е тук? Това е лайтмотивът и опорният въпрос в творбата, която буди сетивата ни от делнично-ежедневната летаргичност.
Дядото е математик. Той дори чисто душевно не разбира света без математика. Твърди, че тя му помага да се ориентира във времето и пространството. Макар че не вярва в Бог за разлика от любимата си. Не вярва в живота след смъртта. Ала Ноа - по подобие на баба си, изповядва тези ценности. Това не му пречи да обича и математиката. Бабата на Ноа не вярва в случайностите и знае, че не математиката е събрала нея с дядо му. Той цял живот е изследвал вероятностите, а за него тя остава най-невероятният подарък. И ето как двама души се намират и разбират, като успяват да напаснат своите слабости и предимства.
Дядото на Ноа все още е тук и е жив. Деменцията не му позволява винаги да се сеща за миналото си. Той сякаш усеща приближаващият се край. Затова въвлича Ноа в калейдоскопа на живота си. Прекарва го през любими моменти, които се редуват паралелно - минало с настояще. Точно когато сънуваш и изведнъж се будиш от съня и трябва да навлезеш обратно в реалността. За дядото всяка сутрин, след всеки пореден сън пътят към дома става все по-дълъг. Все по-трудно му е да си спомни епизодите от своя филм. В някои ситуации дори числата не помагат. Ала дядото не се бои и не е фаталист. "Провалът е, когато не опиташ още веднъж". На това ни учи тази книга. Винаги, винаги да намираме пътя към себе си, близките и дома.
"Смъртта е бавен барабан". Отмерва ударите бавно и отчетливо. Ако някога си имал, то сега нямаш време за губене. Знаеш и че нямаш толкова време, за да наваксаш пропуските толкова качествено, колкото ти се иска. Трябва да действаш. Неслучайно в края на дните си човек омеква, прощава, съзерцава. Не е истина какво прави с нас животът и как ни кара да му се прекланяме.
И моят дядо ми липсва. Знам, че е тук някъде. Моля се само да усещам присъствието му по-осезаемо и по-често в миговете, когато ми е нужно. Не да се справи вместо мен. Не да възкръсне. Знам, че това е невъзможно. Сънувал съм го как се преражда. Но не мога да се боря с житейската необратимост. Знам, че някога там в пространството ще се намерим. Както обичам да твърдя - не живеем в изолирана субстанция. С някои хора се преоткриваме в друго време, на друго ниво. Може би по-чисти, осъзнали грешките си. Смъртта на дядо се случи лавинообразно, след известно боледуване. Нямах време да си взема с него довиждане, както Ноа успява да изпрати дядо си в безкрая. Но аз винаги вътрешно съм усещал какво се случва, защото за зла участ или не - Господ ме е дарил с една прекомерна за годините ми зрялост и винаги съм разсъждавал една идея по-мъдро от своите връстници. Което ми носи доза тъга и самота в дадени моменти. И все пак не съжалявам. Защото знам какво съм имал. А това останало богатство, което имам в лицето на другите ми близки хора, ще се постарая да задържа и да оценя. Хората сме орисани в голяма част от времето да сме улисани, да гоним всекидневните задачи. Отстрани накрая на живота това изглежда толкова нелепо... Трудим се и се вживяваме като някакви мравки, които могат да бъдат смазани всеки момент. Искам да живея смирено и да уловя всеки един миг точно тогава, когато той се случва, защото само секунда след него - вече е късно. Няма нищо извратено в това да обичаш живота с всичките му недостатъци спрямо нас като хора. Ако осъзнаем физическата си преходност и греховност и не се взимаме насериозно, а само обичаме и ни обичат, ще осмислим съществуването си на земята и ще я направим рай. Ние нямаме власт над никого и нищо и нищо не ни принадлежи. Можем само да участваме в направата си на спомени и да сме благодарни за това, което сме имали и имаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар