"Воевода" - история за българската непоколебимост

„Воевода”. Новият български филм, който дава заявка за въздействаща препратка към една култова историческа епоха. Петвековна епоха на размирици, патриотизъм и лъжепатриотизъм, проверка на стоицизма и сблъсъка между два свята. Какво се е променило от тогава до днес? Сега воюваме някак уж по-осъзнато – уж по-тихо и хитро. Но може ли да се воюва осъзнато? Какво следва да е това съзнание, допускащо след толкова години пак да се връщаме назад? Явно не сме се цивилизовали достатъчно, не сме се поучили от грешките си. Явно изпитваме нездраво, перверзно блаженство да провокираме съществуващи само в мисълта ни конфликти. Или може би не сме доразрешили някои от тях и със средствата на съвремието правим злопаметна възстановка. Миналото оставя белези. Но засега все още ни е враг и все още се прокрадва, за да ни шамароса, че няма съвсем неизлечими рани. Народът е гръбнакът на една държава и нейният двигател в същото време. Останалото е територия. Ние правим местата такива, каквито са. Българската земя обаче е свещена и вечна. Защото цели поколения се изреждат да я населяват, а тя остава непокътната, величествена и способна да се самосъхранява. Тук не говорим само за природата. Земята е дух, енергия, традиция, дом. Къде ни върна „Воевода” и с какви усещания ни остави? Всеки има своята истина. Вярвам, и тук пак всеки ще намери именно своята.

И за “Дякон Левски” имаше противоречиви отзиви. Няма и как един филм да обхване така детайлно цяла епоха. Няма и как да са гарантира пълна автентичност и достоверност. Все пак винаги оправдаваме творческите екипи за това, че създават комерсиален продукт. Тънка е границата между духа на правдивото с тази на художествената измислица. Това е фин майсторлък. В желанието си да сме напълно съпричастни и да пресъздадем нашенското в напълно натурален вид, забравяме консервативността на онова време. Не бива да си мислим, че тогава всичко е било позволено и не бива да проектираме собствените си представи в нещо, от което нямаме реални спомени. За турското робство са изписани и свидетелстват редица изворни документи, а най-много до същността на този период допринасят разказите от първо лице. В съзнанието ми винаги изникват репортажите на Макгахан относно турските зверства при баташкото клане. Пряка емпатия се изисква, за да споделяш впечатления и да ги надграждаш с лични разсъждения.

„Воевода” ме впечатли с няколко компонента – природните картини, музиката, визуалната ретардация, ретроспективните повторения. Всичко това прави екранизацията детайлна. Залага се на повторението на някои акценти, които мигом се запечатват в ума и сърцето – особено детските погледи, да речем. Те – които винаги са най-откровени и съдържателни. Не претендирам да квалифицирам актьорската игра като безупречна, но със сигурност бих я определил като прилична. Сюжетът обаче бе накъсван от някои излишни подробности и чувство за недозавършеност в някои иначе колоритни герои. „Боевете” от детството на главната героиня Румена бяха малко ни в клин, ни в ръкав. Изглежда, е прокарана идеята за приемственост по този начин. Румена войвода бива представена като абсолютно безкомпромисен предводител на четата си. Неотстъпчива, непреклонна. От онзи тип еманципирани жени, за които честта е жизнено верую. Тя отмъщава заради смъртта на баща си, въпреки че той я моли да не го прави. Кръвната връзка се оказва по-силна. От малка е научена на твърдост, самостоятелност и постоянство. Разбира се, не всичко в персонажа е сакрализирано. Тя носи греховете на майка, оставила децата си в името на заветната кауза да отмъсти не просто за баща си, а за България. Не ми хареса, че точно във финала самоотвержеността, любовта и жаждата за справедливост бяха наказани със смърт. Но така е било тогава – съвсем не като в приказките. Именно краят на видеопродукцията е поразителен. Смъртта понякога е неизбежна и връхлита внезапно. 

Румена не успява да бъде майката, каквато иска, ала посвещава живота си на предаността си към корените. Отдадена, дори обсебена от идеята да успее да въдвори правда и възмездие, тя не се спира по пътя си. Накрая дори се съмнява във всичките си жертви и подлага на критика живота си, само че е подкрепена от Любовта, която я съпътства до последния дъх. Човек и тогава, и сега няма всичко, но избира в какво да вярва и в какво да се бори. В това отношение е постигнат задоволителен ефект на тази личност в лентата. Личност на онази характерно храбра българка, която очевидно не е родена за домакиня и повелителка на дома. Въпреки всичко обаче тя носи своеобразната си женственост и е стожер, макар и на други фронтове.

Сценарият и режисурата са комбинация от игрално-документален подход. Подборът на актьорите отговаря на съответната им роля, която им е възложена, поне чисто като излъчване, но отново се повтарям – не се наемам да оценявам заложбите им и представянето им във филма. Подвизите на хайдутите не са хиперболизирани. Жестокостите на турците са по-омекотени вероятно за да не се травмира безразборно аудиторията, сред която навярно има и мнозина представители на младата генерация като мен, включително и на деца. Идеите за патриотизъм са налице, макар и въплътени чрез по-актуален ракурс, като изконното е претворено дори и в типичния диалект и жаргонен изказ. Липсваше ми малко по-добро озвучаване на репликите и повече експресивна емоция. На моменти се просълзих, но като цяло лентата излъчваше хладнокръвие и простодушност. Все пак „Воевода” е по разказ на Николай Хайтов, който е извънредно въздействащ и вдъхновяващ автор. Скрити метафори също нямаше да са излишни, но няма как в един такъв проект, колкото и да е мащабен, да фигурират всякакви похвати, тъй като това гарантира структурен безпорядък и безвкусица.

Трябва да поздравим Зорница София и всички останали, взели участие в тази продукция, за внимателното и смелото едновременно проникване в дебрите на един времеви отрязък, оказал неподозирано влияние върху нашия бит и народопсихология. Този път си спестяваме клишетата, че България е над всичко. Това се подразбира. Обаче не спестяваме и частица от истината. Да, било е непосилно, затова и е приключило в един момент. Изразявам преклонение пред загиналите за свободата на България и техните жертви и лишения. Чувствам особено смирение. А такива филми само могат за кратко да ни пренесат в духа на онова древно и диво време на "смърт или свобода". Благодарен съм, че ме има днес, тук и сега, именно в България. Такива екранизации ни правят повече българи и подсилват убеждението ни, че сме славен народ с богато минало, култура и природни дадености, които трябва да почитаме и браним ревностно.